Сергей Снегов
Посланик без акредитивни писма (22)

4.

И веднага на екрана светна картината на катастрофата, разразила се някъде в недрата на кълбовидния звезден куп.

Звездата с големина на орех се разширяваше и нагряваше до нетърпимост. Този път в набъбването й имаше нещо зловещо. В него липсваше мярката, това вече не беше хармонична пулсация — работа на космическа предавателна станция, — а нещо стихийно. Звездата престана да се подчинява. Тя се носеше към своите планети, за да ги превърне в плазма. Движението й не беше вече послание на една богата със знания цивилизация — това беше картина на гибелта.

На екрана отново се появи планетата-здание — тя ярко пламтеше и безжалостно се разрушаваше. От недрата на горящата планета се изстрелваха навън като огнени фонтани доскоро величествено плаващите кентавряни. Те загиваха, устремени към кълбовидните си кораби, някои успяваха да се влеят там напълно или отчасти, корабите отлитаха, отдалечаваха се от планетата, но и далеч от гибелта алчният пламък ги превръщаше във факел, летящ в тъмната пустош, после факелът гаснеше, само бледо плазмено облаче продължаваше да се носи в Космоса. А на повърхността изскачаха все нови и нови кентавряни; те бяха много повече от кълбетата, ни един не успяваше да изтече до кораба си. А след още някое време — за гледката на екрана това беше интервал от няколко секунди — вече не се появяваше нито един, само облачета пара излизаха ту тук, ту там от глъбините, плътни, разноцветни, бързо разпръскващи се… И хората, вцепенени, вперили очи в страшната картина, разбираха, че всяко облаче, излетяло нагоре, е още един загинал в недрата на планетата неин жител.

— Какъв ужас! — потресено промълви Хенрих.

И сякаш в отговор космическото здание изчезна от екрана и отново се появи планетата с кулите рога. Взривеното светило се носеше към нея, борбата между разума и стихията продължаваше. Звездата набираше скорост, управляващата планета отчаяно се опитваше да я вкара в режима. Всички кули пулсираха и бързо сменяха формата си. В един миг изглеждаше, че разумът ще победи и ще сложи юздите на развилнялата се стихия. Пулсацията на кулите достигна предела си — и в отговор все по-явно, продължавайки да увеличава скоростта си, пулсираше звездата. Тя все още се разширяваше, но по-бавно и на тласъци; тласъците постепенно влизаха в ритъма на кулите, това вече беше синхронизация. Вероятно в този миг Андрей беше викнал: „Помогнете!“

Минутната надежда изчезна, нов взрив прекъсна пулсацията. Братята видяха как регулиращата планета се разпада и цялата се превръща в пламък, дим и газ. А в пламъка и дима, като бавно се накланяха и рушаха, кулите продължаваха да пулсират…

Екранът угасна. Други разшифровани предавания нямаше.