Сергей Снегов
Посланик без акредитивни писма (27)

2.

Хенрих се събуди, надигна се, искаше да се облече, но размисли и отново легна. В стаята беше мрачно, трябваше да освети тавана и вътрешните стени. Хенрих натисна копчето и външната стена се превърна в прозорец. По-светло почти не стана, зад хладната прозрачна плоскост се гонеха парцаливи облаци. С второ натискане на копчето Хенрих отвори стената. Отвън нахлуха студен вятър и шум, в топлата стая настъпи есен.

Легна в леглото и включи инфрачервените нагреватели на вътрешните стени. Отвън нахлуваше студ, но струящата от стените топлина го отблъскваше. Вееше ту мраз, ту, горещина. Хенрих ту настръхваше, ту се протягаше — и във въздуха беше хаос, както в душата му. Всичко се беше объркало, нямаше нищо устойчиво. И макар че още вчера Хенрих разбра какво трябва да направи, все не намираше достатъчно душевни сили за това.

И като потръпваше от връхлетелия студ, той се върна към мисълта, над която вчера цял ден си блъска главата и която Рой в спора си с Араки нарече загадъчен въпрос, но не поиска да го обсъжда — истинската дълбочина на всички загадки се криеше тук. Всъщност нямаше нищо загадъчно, въпросът беше прост, а отговорът — още по-прост. И Хенрих отново повтори беззвучно и въпроса: „Защо е трябвало цивилизацията от Кентавър–3 да съобщава за себе си из цялата Вселена и навсякъде да разпраща свои посланици?“ — и удивително ясния, безкрайно убедителен отговор: „Така е пожелала.“

— Пожелала е, просто така е пожелала! — каза на глас Хенрих.

Хенрих изведнъж си спомни, че още в началното училище беше чел една пиеса от древен писател, където героят, някой си Бобчински, моли друг герой да казва на всички, които среща, включително, ако е възможно, и на самия господар, че в еди-кой си град живее Пьотр Иванович Бобчински, само това да казва — живее, значи, в еди-кой си град един Бобчински и толкова! Другарите му се смееха, четейки забавната сценка, а Хенрих беше поразен от мъката, звучаща в тази молба. Глуповатият помешчик жадуваше за известност, но заедно с това, дълбоко в него се спотайваше желанието за общуване, за такава връзка с всички, която те дарява с милиони ръце — и всяка ръка е протегната на приятел! А ако има някъде враг, и с него да се сприятелиш!

— Разбира се, разбира се! — измърмори Хенрих. — Жаждата за общуване! На някакъв етап от развитието тя става по-остра от жаждата за съществуване, онази е по-примитивна. Тук са източниците на доброто, тук е и коренът на неволно стореното зло. Всичко съвпада! Всичко съвпада!

Хенрих скочи. Времето за размишления свърши, трябваше да се действува. Той отиде до масата, придърпа към себе си диктофона, провери има ли лента и тихо каза:

— Рой, мили, прости ми, опасно е да се продължава повече. Не се сърди. По-добре съдбата на Харисън, отколкото на Спенсер.

После сложи диктофона на видно място. Брат му вечерта ще се завърне и като не го намери, ще включи записа. Сега трябваше да бърза, Рой можеше да си дойде и по-рано. И тогава щеше да се постарае да му попречи.

Хенрих отново излезе на балкона и извика авиетката. Отдавна не беше се носил с такава бързина над улиците на Столицата. Едва като прелетя над Кръговия парк, той намали скоростта. Сред дърветата се показа едноетажно здание. Хенрих се приземи пред входа и бързо влезе във вестибюла. Суховатият глас на първия пост — тук всички автомати имаха предупредително-строги гласова — попита какво е нужно на посетителя.

— Първа степен — каза Хенрих и хвърли жетона си във входящия отвор на поста.

Хенрих знаеше, че жетоните вършат работа. Рой вече беше използувал своя жетон при едно издирване и проблеми нямаше, Но Хенрих още не беше прибягвал до жетона като разрешително и от вълнение дъхът му спря. Жетонът се върна след минута, първата врата се отвори. Хенрих бързо тръгна по ярко осветения празен тунел, които завършваше с полукръгла зала. По средата на залата, издаден пред стената, се издигаше цилиндричният втори пост, встрани от него като две крила се простираха панели с вградени в тях врати.

— Слушам ви — каза вторият пост. Гласът му бавен и мрачен, идваше сякаш отвсякъде.

— Склада за силови екрани, първа степен — каза Хенрих и хвърли жетона.

Отвори се крайната врата на панела отдясно и Хенрих побърза натам, Тук се наложи да измине само няколко крачки. Следващият пост повтори въпроса. Хенрих отговори със същите думи и хвърли жетона. В това помещение нямаше врати, постът представляваше масивен стълб, издигнат по средата.

Жетонът не се връщаше. Постът избоботи:

— Уточнете типа на екрана.

— Последния модел от лабораторията на академик Иван Томсън — каза Хенрих. — Имам предвид защитния костюм, създаващ гравитационна, оптическа и електромагнитна прозрачност, а също…

— Автономност висша категория тип Н–5 — прекъсна го постът. — Съжалявам, приятелю. Първа степен е недостатъчна.

— Как така е недостатъчна? Не ви разбирам. Първа степен винаги е давала право на издирване във всякаква дреха, създаваща невидимост.

Отговорът дойде веднага:

— Само не в тази. За модел Н–5 е установена особеност К–12. Вашият жетон е стар образец, той не дава право на гравитационна невидимост, а само на електромагнитна, Много съжалявам, приятелю.

Хенрих трескаво преглътна буцата, появила се изведнъж в пресъхналото му гърло, и възкликна:

— Една минутка! Мога ли да науча какво значи особеност К–12?

— Вашият жетон ви позволява да получите отговор на този въпрос — каза постът. — Особеност К–12 означава, че само дванадесет души могат да използуват костюмите от висша категория на автономност.

— Имате ли списък на хората, на които е разрешено?

— Не, приятелю. Списъкът се потвърждава всекидневно в паметта на „Пазителницата“ в Управлението на държавните машини. Аз съм длъжен да питам „Пазителницата“ на кого за дадения ден и час е разрешено да получи такъв костюм.

Хенрих бързо каза:

— Попитайте „Пазителницата“. Възможно е да съм в списъка.

Постът помълча около минута, после тържествено произнесе:

— Правилно, приятелю Хенрих. Вие сте включен в особеност К–12 под номер единадесет. Моля, влезте.

Постът се раздели на две половини, всяка от тях се отмести към стената, между половинките се образува проход. Новото помещение се състоеше от ниши, във всяка ниша висеше екраниращ костюм. Постът избоботи, че Хенрих трябва да отиде до ниша номер три и да вземе костюм номер осем, този номер ще му подхожда най-много. Хенрих протегна ръка и поглади масивния сандък, който по-скоро приличаше на изправен саркофаг, отколкото на костюм — последното велико творение на Иван Томсън. Той пусна този модел от лабораторията си два месеца преди трагичната си гибел. Хенрих с тъга помисли, че сигурно самият Томсън е поставил него и Рой в списъка на онези, на които е позволено да използуват изобретението му. „Последното ми творение ще ви свърши добра работа в разследването на катастрофите по други планети“ — зарадва ги тогава Томсън.

— Придвижването са осъществява от вътрешен двигател — боботеше постът. — Включването посредством различните копчета гарантира прозрачност в оптическа, топлинна, магнитна, електростатична, гравитационна и всички гами и радиообласти. Влезте и се затворете. Ще ви изведа навън със своите полета. Успешно издирване, приятелю Хенрих.

Хенрих се вмъкна в сандъка и той оживя. Задвижи се, замърда, от твърд стана гъвкав; сега той наистина беше костюм, а не саркофаг; тежък, масивен, той плътно обхващаше и скриваше тялото вътре в себе си. Хенрих протегна ръце, материята на костюма леко се издаде навън, образувайки ръкав, но пръстите си останаха вътре. Постът го посъветва да използува костюма като пашкул, осигурявайки си свобода вътре в него, защото в противен случай ще има усещането, че тялото му е облепено с тестообразна маса.

— Изпратете ме като начало на Втори обиколен булевард, в петнадесети сектор — отговори Хенрих на въпроса на поста къде да го транспортира, преди той да включи предпазните си екрани и двигатели.

Това беше странична алея, уединено местенце, оградено с високи пирамидални тополи. Алеята водеше до полянка, покрай която растяха гъсти розови храсти; в средата имаше фонтан, през горещите дни той създаваше влажна прохлада, но днес поради мрачното време не работеше. Край фонтана бяха подредени пейки, над облегалките им се надвесваха клончета от храстите. Хенрих обичаше булевардите на Столицата, а през пролетта и лятото идваше в петнадесети сектор по-често, отколкото другаде. Тук, под надвисналите ярки, нежно ухаещи рози, пред причудливо кръстосващите се струи на фонтана той си почиваше добре и мислеше ползотворно.

Няма повече съмнения. Не останаха никакви загадки от вчера, от минутата, в която той с внезапно озарение разбра причината за гибелта на Харисън. Това беше последната тайна. Той така трудно и така настойчиво размишляваше за нея, сякаш предугаждаше какво значение има тя за всички и особено за него. Той търсеше в разгадаването й решение за собствената си съдба — намери го и се ужаси. Отдръпна се от това решение, не поиска да го приеме, беше тежка нощ, на спорове със себе си, нападки към себе си, жалост към себе си! Нощта свърши, а заедно с нея и съмненията. Всичко стана ясно. Каква мрачна яснота! Яснота или самозалъгване?

„Няма самозалъгване — с жестока честност си възрази Хенрих. — Има разбиране. Могъщата цивилизация, изпратила навсякъде свои живи датчици за свръзка, свои опорни умове, чрез които да получава нужната информация и тайно да предава своите знания и умения, не е отчела само едно — възможността за своята гибел. О, разбира се, Боячек е прав, тя не е желала никому зло, стремежът към връзка, към вселенско общуване е безкористен — злото възникнало непредвидено. В далечния звезден куп станала катастрофа и всички агенти на загиващата цивилизация от пратеници на доброто се превърнали в носители на злото. Спенсер не разбрал какво става, неговият мозък изгорял изведнъж, а Харисън отчаяно съобразил, че може да стане за хората също тъй гибелно страшен като Спенсер. И напуснал живота, като предварително изпратил в моя мозък важни математически истини, а чрез Артемев — съобщение за Оли до съвременниците. И аз по силата на аварията на Марс станах наследник на Спенсер, вероятно и Андрей са подготвяли за това, но при него нещата не са отишли така далече, както при мене. Сега аз съм техен представител на Земята, канал, по който може да се излее отрова. А аз не искам да бъда източник на зло, не искам, не искам!… Не — каза си Хенрих, поразен от нова мисъл, — не е така, както си го въобразявам. Не, как посмях дори да си помисля, че те там, в невъобразимото си далече, не са предусетили, не са разбрали, не са отчели възможността за собствената си гибел. Всичко са отчитали те, от всичко са се защитили. Ето я тяхната защита — моето внезапно прозрение! Да, така е! Така е и не може да бъде другояче! Живите датчици за свръзка осъществяват функциите си несъзнателно, това е техен втори живот, таен, неподозиран. Но, те не са като съзнателно изпълняващата поръчението си Оли! А в момент на опасност те или загиват като Спенсер, или ги озарява прозрение като Харисън. И Харисън си отива от живота сам. Безопасността е тук, в мигновено събуждащото се съзнание, че ти си опасен. Те са сигурни в онези, които са избрали! Какво уважение се крие в това, че осъденият е надарен с разбиране за съдбата си!“

Хенрих глътна приготвените още вчера хапчета, натисна копчетата на електромагнитния и гравитационния екран и, изчезвайки от света, в който изведнъж, с такава пълнота на усещанията се беше превърнал сам, успя да прошепне: „Аз съм животът!“