Сергей Снегов
Посланик без акредитивни писма (10)

4.

Когато Арман се вълнуваше, смуглото му лице не почервеняваше, а потъмняваше. Сега то изглеждаше черно като въглища. Арман раздразнено викна нещо, като видя Рой и Андрей. Рой се досети, че той ругае — гордееше се, че знае старинни клетви, заклинания и проклятия и когато опитите не вървяха, облекчаваше душата си с тези древни възклицания. Рой смяташе, че да се разтоварваш по този начин, все пак е по-добре, отколкото да хвърляш приборите по земята, както понякога правеше избухливият Хенрих.

— Аз ви помолих, нали, помолих ви да бързате! Нима не можехте после да се наговорите?

— Не исках да изваждам пред Хенрих предавателя от джоба си и не чувах ясно всичко. Значи го намерихте?

— Не го намерихме, а го изгубихме! Засякоха го, започнахме да пеленгуваме — изведнъж замълча!

Като прекъсваше речта си с ядни възклицания, Арман разказа, че институтската МУМ — малка универсална машина — приела излъчването със същата объркана характеристика като болезнените видения на Хенрих. Електронният лекар на санаториума съобщил, че в момента Хенрих спокойно разговаря с приятеля и брат си в парка и че мозъкът му излъчва на нормални честоти. И в този момент излъчванията прекъснали, генериращият ги мозък се изключил така внезапно, сякаш изгаснала лампичка.

В уловените излъчвания нямаше нищо съществено, обикновена мозъчна работа; възможно е човекът да е четял книга, да е гледал телевизионно предаване или да е разговарял с някого. Но в това, че характеристиката съвпада с мозъчните записи на Хенрих, Рой се убеди още като погледна обърканите криви. Колко често с вълнение, тревога и възхищение се беше взирал той в същите криви — странни линии, бъркотия, трескави изблици нагоре, стремителни спускания, едните бяха предизвикани от тежката болест, други свидетелствуваха за ослепителни озарения…

— Ако бързаш, не те задържам — каза Рой на Андрей, който с любопитство разглеждаше изображенията. — Утре ще си продължим разговора.

Рой се постара опитът му да отпрати Андрей да прозвучи достатъчно убедително. С него можеше да са разговаря за собствените му открития, но не и да се организира преследване на непознат, чиято мисловна работа така странно повтаря болезнените видения на Хенрих. Андрей не ставаше за детектив. Но той, явно, имаше друго мнение за себе си. Бледото му лица почервеня.

— Е, това е! На най-интересното място ти казват — утре! Бъди спокоен, няма да преча, даже ще съм ти от полза!

Рой махна с ръка:

— Тогава седни и мълчи! Педантично ще разгледаме всеки вариант, Арман. Според мене, първата възможност…

— Да. Излъчващият мозък се е отдалечил от зоната, където могат да засекат работата му.

— По-конкретно — източникът на излъчванията е отлетял от Столицата.

— Отпада. Тогава излъчването би отслабвало постепенно, а кривите рязко прекъсват.

— Второ — човекът е заспал.

— Същите възражения. Когато човек заспива, мозъкът му още известно време работи, ти го знаеш не по-зле от мене.

— Смърт?

— Слабо вероятно. Щеше да има взрив, пренастройване на цялата картина.

— Достатъчно хаос има.

— Но бих казал — нормален хаос. Необикновена картина която продължава непрекъснато. Смъртта, все пак, е прекъсване на непрекъснатостта, а не нейно продължение.

— Повече нищо не мога да измисля — каза Рой.

— Аз измислих — възкликна Андрей. — Има още една възможност, сега слушай, аз по най-простия и кратък…

— Да, моля те, накратко.

— Превключил е на друга мозъчна генерация, ето всичко! Искаш ли по-подробно?

Рой се съгласи да го изслуша. Андрей настояваше, че човек, който може да преадресира умствената си дейност, а освен това да привнесе в чуждия мозък способността за велики открития, би съумял да промени и мозъчните си излъчвания. Наистина досега не са се сблъсквали с такова явление, смята се, че всеки извършва мисловна дейност с характеристика, създадена от гените. Сега ще имат възможност да задълбочат знанията си, това е всичко.

— Ама че „всичко“ — с досада каза Рой. — Бил глупак, става гений, отново се превърнал в глупак — ето какво значи твоето „това е всичко“!

— А какво друго? Всяко невероятно явление иска своето обяснение.

— Но обяснението трябва да е вероятно, Андрей! Да обясниш, значи да сведеш едно странно явление до нормални причини. Ако приемем за момент твоята версия, то това значи, че някой в Столицата е генерирал известно време в мозъчната характеристика на Хенрих и сменяйки мозъка си — другояче не мога да го нарека — е излязъл от нашето наблюдение.

— Възможно е да се провери имало ли е някога човек с такава характеристика сред жителите на Столицата — каза Арман. — Нашата машина сега изучава мозъчните паспорти, които се пазят в архива.

Той набра кода на МУМ и поклати глава, след като получи отговора.

— Рой, машината дава справка, че сред постоянното население на града няма нито един, който да генерира в тази характеристика. Тя е проверила мисловната работа на няколко милиона души от момента на раждането им — отъждествяването е изключено!

— А временното население? — попита Рой. — Командированите, гостите, туристите?…

— Тази проверка е по-сложна, но я правят. Машината изучава архивите на хотелите.

— Ние с Андрей ще заминем за хотелското градче — Рой направи знак на Андрей, — а ти ще ни предадеш отговора по мислопровода.

Андрей изпревари Рой, пръв скочи в авиетката и излетя нагоре. Рой едва се беше издигнал над дърветата в институтския парк, когато Коритин вече се рееше над покривите на небостъргачите по Големия Пръстен и нетърпеливо изчакваше там приятеля си, който се бавеше. Андрей не само показваше усърдие, но и вземаше инициативата. Впрочем това не беше изненадващо за Рой — стремежът на Андрей да бъде начело беше непоправим; той не желаеше да изпъква, но просто не можеше да не изпъква, второстепенните роли не бяха за него, за каквото и да се хванеше. И като видя, че Рой най-сетне набра височина, Андрей сърдито му махна с ръка да побърза и се понесе напред.

Те летяха над зелени масиви, над улици и проспекти, долу беше пълно с пешеходци, във въздуха хората бяха още повече. Нито един от тези, които се разхождаха или летяха, не можеше да бъде онзи, когото търсеха; промяната на характеристиката на мозъка е немислима операция, още повече за броени минути. Рой го разбираше, но не можеше да са отърси от тази нелепа мисъл.

— Ама че здраво заседнаха в мене невероятните вероятности на Андрей! — измърмори Рой и се усмихна.

Андрей, който летеше на около двеста метра напред, чу по предавателя името си и попита Рой какво иска. В това време Арман два пъти извика по мислопровода: „Сектор шести, корпус първи, двадесет и девети етаж, стая сто шестдесет и първа!“ Рой повтори на Андрей съобщението.

— Приземяваме се на площадката на тридесетия етаж! — викна Андрей.

Хотелското градче, районът на най-високите здания в Столицата, се намираше на остров, издигнат в центъра на Източното езеро. Островчето само по себе си не беше голямо — едва един квадратен километър, но застроено с високи по петстотин метра здания, от въздуха то приличаше на стълпотворение от гигантски канари, стърчащи над сравнително невисокия пейзаж — жилищните домове край Източното езеро не превишаваха четиридесет етажа, само на околовръстните проспекти имаше по-високи. Шест сектора разделяха хотелското градче на равни участъци, в центъра на всеки се извисяваше двестаетажен корпус, обозначен под номер едно — шест огромни малиново-бели факела озаряваха секторите със сиянието си. Особено ярка беше гледката през нощта, когато горните етажи сякаш се губеха сред звездите.

Андрей насочи авиетката си към един от тези корпуси. Той долетя до най-горния етаж, но не кацна на неговата площадка, а се спусна надолу. Огромни балкони обграждаха всеки десети етаж, Андрей спря на третия отдолу нагоре. Рой увеличи скоростта и го догони, когато той изскачаше от авиетката. Като вземаше по три стъпала наведнъж, Андрей се спусна на двадесет и деветия етаж и хукна по коридора към диспечера на етажа. Диспечерът — метално табло, на което светваха разноцветните „очи“ на стаите и червените цифри на оказваните услуги — изобрази върху приемния екран миловидно женско лице и отговори с приветлив женски глас — хотелските автомати от последния модел бяха устроени така, че с мъжете разговаряха в женски образ, а с жените — в мъжки. Конструкторите твърдяха, че това предпазва от ненужни спречквания.

— Фьодор Ромуалд Харисън, да Фьодор Ромуалд Харисън — учтиво казваше диспечерът.

— Ще се побъркам! — възторжено закрещя Андрей на приближаващия се Рой. — Знаеш ли кой живее в стаята? Моят сътрудник Федя Харисън, един младеж от Плутон, чудесен специалист по многомерна антиалгоритмика!… Гълъбче, нали не грешите, на двадесет и седем години, ръст двеста и дванадесет, очи сини, ерген, специалист по ен-мерни неподредености?

Автоматът потвърждаваше всяка дума на Андрей.

— Да, от Плутон, двадесет и седем години, ръст двеста и дванадесет, осемдесет и девет килограма, ерген.

— А той защо не е в лабораторията? — изведнъж се възмути Андрей. — Дявол да го вземе, достатъчно е веднъж да не се появя, и всички сътрудници се разбягват: той наистина боледува една седмица, но нали оздравя, нима отново?… А вие не грешите ли, мила, той вътре ли е?

— Сутринта излезе, постоя в коридора и се върна.

— Ще му дам да разбере, повикайте го!

— Харисън не отговаря на повикванията, приятелю.

— Как така не отговаря? Опитайте още веднъж!

— Не трябва! — Рой сложи на приемната масичка своя жетон — такова удостоверение се даваше само на онези, които имаха право да водят разследване в Столицата. Жетонът изчезна в недрата на диспечера и се върна отново.

— Слушам, приятелю! — каза автоматът със съвсем друг глас. Такива гласове наричаха „информационни“ за разлика от „обслужващите“.

— Ключът за стаята на Харисън!

На масичката се появи ключ, Андрей го грабна.

— Ще изтичам напред!

И той мигом изчезна зад ъгъла на коридора.

Когато Рой приближи до стаята, оттам изскочи Андрей. Той се силеше да каже нещо, но не можеше. Рой хвана приятеля си за ръката:

— Но какво се е случило? Какво? Не мълчи, де!

— Лекар! — изломоти Андрей. — Федя!… Федя!…

Рой се втурна в стаята, завъртя ръчката за медицинско повикване на стената — Андрей в смайването си беше забравил за нея — и се огледа. На леглото лежеше покрит с чаршаф човек, на масичката имаше бележка. Рой прочете: „Андрей, простете ми, не мога другояче!“

— Това наистина ли е твоят сътрудник Фьодор Ромуалд Харисън? — намръщено проговори Рой.

Андрей едва прошепна:

— Да, той! Такава страшна смърт!

— Мъртъв ли е?

— Пуснал си е електрическо изпразване в ухото. От лабораторния изпразнител, осем хиляди волта!… Мигновена смърт, абсолютно мигновена… А твоят Арман казва: „Смъртта е слабо вероятна…“

— Ти ли го зави, Андрей?

— Аз, аз! Такъв ужасен вид!… Хвърлих чаршафа отгоре му и избягах.

Рой дръпна чаршафа. На леглото неестествено се беше сгърчил човек със среден ръст. Рой веднага го позна. Десетки пъти беше разглеждал този човек, беше си го спомнял и размишлявал за него…

Андрей изплашено викна:

— Какво ти стана? Как побледня!

Рой се отпусна на дивана, треперещите му крака не го държаха. С труд изговори:

— Андрей! Повтори — кой е той?

— Фьодор Ромуалд Харисън! Не разбра ли?…

— Ти сигурен ли си? Отговори, сигурен ли си?

— Абсолютно! Аз ли не познавам Федя! А и бележката е за мене, не виждаш ли? Той е, той!

Треперенето в краката се увеличаваше. Рой бавно изрече:

— Този човек е Василий Арчибалд Спенсер, аз пренесох тялото му от Марс.

В стаята се втурнаха лекар и двама санитари.