Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (41)

Четиридесет и първа глава

Любовта изпълва чашата на времето

— Дойдох да те поканя на една от някогашните ни разходки през септемврийските гори и „през хълмовете, където растат билките“, днес следобед — каза Гилбърт, появил се внезапно на портата иззад ъгъла. — Може да посетим и градината на Естър Грей.

Анн седеше на каменното стъпало, а скутът й беше пълен с някаква светла, тънка, зелена маса. Тя погледна нагоре с недоумение.

— Бих искала да дойда — каза тя бавно, — но наистина не мога, Гилбърт. Тази вечер ще ходя на сватбата на Алис Пенхалоу. Трябва да направя нещо с тази рокля, а когато свърша, ще трябва да се обличам. Съжалявам. С радост бих дошла.

— Добре, тогава можеш ли да дойдеш утре следобед? — попита Гилбърт, очевидно не много разочарован.

— Да, мисля.

— В такъв случай ще побързам веднага да се върна у дома и да свърша нещо, което иначе би трябвало да направя утре. Значи Алис Пенхалоу ще се омъжва тази вечер. Три сватби, в които участваш за едно лято, Анн — на Фил, на Алис и на Джейн. Никога няма да простя на Джейн, че не ме покани на сватбата си.

— Не я обвинявай; помисли за огромния брой роднини на семейство Андрюс, къщата едва ги побираше. Аз бях поканена само от учтивост, понеже съм най-старата й приятелка.

— Истина ли е, че по себе си имала толкова много диаманти, та не се разбирало къде свършват те и къде започва Джейн.

Анн се засмя.

— Наистина имаше страшно много диаманти. Сред всичките тези диаманти, бял сатен, тюл, дантели, рози, портокалови цветчета самата малка Джейн почти не се виждаше. Но тя беше много щастлива.

— Тази ли рокля ще носиш вечерта? — попита Гилбърт.

— Да. Не е ли хубава? А в косата си ще сложа бели звезди. Това лято омагьосаната гора е пълна с тях.

Изведнъж Гилбърт си представи Анн нагиздена в къдравата зелена рокля, с момински подаващите се от нея ръце и шия, а белите звезди блестяха в къдриците на рубинената й коса. Видението го накара да затаи дъх. Но той се обърна непринудено.

— Добре, ще намина утре. Пожелавам ти да прекараш добре тази вечер.

Анн го гледаше как се отдалечава и въздъхна. Гилбърт беше любезен, много любезен, твърде любезен. След като оздравя, той често идваше в Грийн Гейбълс и нещо от старото им приятелство се беше завърнало. Но за Анн това вече не беше достатъчно. Разцъфтяването на любовта правеше цвета на приятелството блед и без аромат. Анн пак беше започнала да се съмнява, че Гилбърт изпитва към нея нещо повече от приятелски чувства. В обикновената светлина на обикновения ден жизнерадостната й увереност от онази опияняваща сутрин беше помръкнала. Преследваше я ужасният страх, че грешката й никога не може да бъде поправена. Беше твърде възможно в края на краищата Гилбърт да обича Кристин. Може би той беше дори сгоден за нея. Анн се опитваше да изхвърли от сърцето си всичките безпокойства и да се примири с бъдеще, в което работата и амбициите трябваше да заменят любовта. Тя можеше да работи добре, ако не най-съвършено, като учителка. Успехът на малките й пиески започваше да й отваря вратите на някои литературни светилища, добро предсказание за разцъфващите й литературни мечти. Но… но… Анн вдигна зелената си рокля и отново въздъхна.

Когато Гилбърт дойде следобед на другия ден, той завари Анн да го чака, свежа като зората и красива като звезда, след празненството от предната вечер. Тя беше облечена в зелена рокля — не онази, която беше облякла за сватбата, а старата, за която Гилбърт й беше казал на един прием в Редмънд, че харесва особено много. Беше точно отсянката на зелено, която подчертаваше багрите на косата й, звездното сиво на очите й и нежната й като перуника кожа. Като я гледаше отстрани, докато вървяха по сенчестата горска пътека, Гилбърт си мислеше, че тя никога не бе изглеждала толкова хубава. Анн, поглеждайки от време на време Гилбърт отстрани, си мислеше колко по-стар изглежда откакто боледува. Сякаш беше оставил момчето зад себе си завинаги.

Денят беше хубав и пътят беше хубав. Анн почти съжаляваше, когато стигнаха до градината на Естър Грей и седнаха на старата пейка. Но и там беше красиво — толкова красиво, колкото в онзи далечен ден на златния пикник, когато Дайана, Джейн, Присцила и тя бяха открили мястото. Тогава беше красиво с нарцисите и теменугите си. Сега златникът беше запалил вълшебните си свещи в ъглите на градината, а богородичките я оцветяваха със сини точки. Ромонът на потока долиташе през гората от долината на брезите с цялото си старо очарование. Мекият въздух беше изпълнен с шума на морето. Долу бяха нивите, оградени със сребристосиви огради, със слънцата на много лета и с дълги хълмове, покрити със сенките на есенните облаци, а старите мечти се завръщаха, носени от западния вятър.

— Мисля — каза тихо Анн, — че „земята, където мечтите стават истина“, е в синята омара, хей там, над онази малка долина.

— Имаш ли несбъднати мечти, Анн? — попита Гилбърт.

Нещо в тона му — нещо, което не беше чувала от онази злополучна вечер в градината на „Дома на Пати“ — накара сърцето на Анн да забие неудържимо. Но тя отговори безгрижно:

— Разбира се. Всички имат. Нямаше да е добре за нас да се сбъдват всичките ни мечти. Щяхме да сме като мъртви, ако не ни беше останало нищо, за което да мечтаем. Какъв чуден аромат извлича от перуниките и папратите това ниско залязващо слънце. Иска ми се да можехме да видим мириса им, не само да го подушим. Сигурна съм, че той е много красив.

Гилбърт не се остави да бъде отклонен по този начин.

— Имам една мечта — каза бавно той. — Продължавам да мечтая за това, макар че често ми се е струвало, че никога няма да се осъществи. Мечтая за дом с огнище, с котка и куче, със стъпките на приятелите — и с теб!

Анн понечи да отговори, но не можа да намери думи. Щастието я заливаше като вълна. Почти я уплаши.

— Зададох ти един въпрос преди две години, Анн. Ако ти го задам пак днес, ще ми дадеш ли друг отговор?

Анн все още не можеше да говори. Но вдигна очи, озарени от всичката любовна омая на безброй поколения, и погледна в неговите очи за миг. Той не искаше друг отговор.

Те се скитаха из старата градина, докато здрачът, приятен като привечер в рая, се спусна над нея. Имаха да си говорят и да си спомнят за толкова много неща — неща казани, извършени, чути, помислени, почувствани, разбрани неправилно.

— Мислех, че си влюбен в Кристин Стюарт — каза му Анн укорително, сякаш не му бе давала основание да мисли, че тя е влюбена в Рой Гарднър.

Гилбърт се изсмя като малко момче.

— Кристин беше сгодена в родния си град. Аз го знаех и тя знаеше, че знам. Когато брат й завърши колежа, ми каза, че сестра му ще дойде в Кингспорт следващата зима, за да учи музика. Помоли ме да се грижа за нея, защото не познавала никого и щяла да бъде много самотна. А после харесах Кристин заради самата нея. Тя е едно от най-добрите момичета, които познавам. Анн, нямаше никоя друга, не би могло да има никоя друга, освен теб. Влюбен съм в теб от деня, когато счупи в главата ми плочата си за писане в училище.

— Не разбирам как продължаваш да ме обичаш, когато бях такава глупачка — каза Анн.

— Опитах се да спра — каза Гилбърт откровено, — след като Гарднър се появи на сцената. Но не можах да спра. И мога да ти кажа също какво означаваше за мен през тези две години да мисля, че ти ще се омъжиш за него, и всяка седмица някой всезнайко да ми казва, че годежът ти всеки момент ще бъде обявен. Вярвах го до един прекрасен ден, когато се вдигнах след треската. Получих писмо от Фил Гордън — Фил Блейк по-точно, в което тя ми казваше, че между теб и Рой всъщност няма нищо, и ме съветваше „да опитам отново“. Докторът се изненада от бързото ми възстановяване след това.

Анн се разсмя, после затрепери.

— Никога няма да забравя нощта, в която мислех, че умираш, Гилбърт. Мислех, че е твърде късно.

— Но не беше късно, любима. О, Анн, това поправя всичко, нали? Нека запазим този ден като свещен и красив през целия си живот заради подаръка, който ни дари.

— Това е рожденият ден на нашето щастие — тихо каза Анн. — Винаги съм обичала тази стара градина на Естър Грей и сега ще ми е по-скъпа от всякога.

— Но ще трябва да те помоля да чакаш дълго време, Анн — тъжно каза Гилбърт. — Ще ми трябват три години, за да завърша следването си по медицина. И дори тогава няма да има диамантени накити и мраморни зали.

Анн се смееше.

— Не искам бижута и мраморни зали. Искам само теб. Диамантите и мраморните зали сигурно са много хубаво нещо, но „обсегът на въображението“ е по-голям без тях. А колкото до чакането, няма значение.

Гилбърт я привлече до себе си и я целуна. После тръгнаха към къщи в здрача, короновани крал и кралица в брачните владения на любовта, по вити пътеки, осеяни с най-хубавите цветя, които някога са цъфтели, и по омагьосаните поляни, където духаха ветровете на надеждата и спомените.