Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (28)

Двадесет и осма глава

Юнска вечер

— Чудно, какво ли ще е да живееш в свят, където винаги е юни — каза Анн, когато дойде през ароматите и цветовете на овощната градина, обгърната в мрак, до стълбите на предната врата, където седяха Марила и госпожа Рейчъл и обсъждаха погребението на госпожа Самсон Коутс, на което бяха присъствали същия ден. Дора седеше между тях и прилежно си учеше уроците. Но Дейви седеше на тревата и изглеждаше толкова мрачен и потиснат, колкото му позволяваше единствената трапчинка.

— Ще се умориш — каза Марила и въздъхна.

— Така да е. Но тъкмо сега чувствам, че ще ми отнеме дълго време да се уморя, ако винаги е така приятно, както днес. Всичко живо обича месец юни. Малък Дейви, защо си мрачен, когато всичко цъфти?

— Зле ми е и съм уморен от живота — каза младият песимист.

— На десет години? Господи, колко тъжно!

— Не се шегувам — каза Дейви с достойнство. — Аз съм о… о… обезкуражен — произнесе дългата дума с героично усилие.

— Защо и поради каква причина? — попита Анн и седна до него.

— Щото новата учителка, дето дойде, когато господин Холмс се разболя, ми даде десет задачи по математика за понеделник. Утре ще си изгубя целия ден да ги решавам. Не е честно да работиш в събота. Не обичам госпожица Карсън.

— Не говори така за учителката си, Дейви Кейт — каза строго госпожа Рейчъл. — Госпожица Карсън е много фино момиче. Не е вятърничава!

— Това не звучи много привлекателно — засмя се Анн. — Обичам хората да са леко странни. Снощи видях госпожица Карсън, тя има очи, които невинаги гледат разумно. А сега, малък Дейви, ободри се. „И утре е ден“ и аз ще ти помогна за задачите, доколкото мога.

— Добре — каза Дейви и лицето му светна. — Ако ми помогнеш за задачите, ще имам достатъчно време да отида на риба с Милти. Щеше ми се погребението на старата леля Атоса да е утре, а не днес. Исках да отида на него, щото Милти ми каза, че майка му казала, че леля Атоса сигурно ще се вдигне от ковчега си и ще каже подигравателни неща на хората, които са дошли да я погребат. Но Марила каза, че не станала.

— Горката Атоса лежеше в ковчега си доста кротко — каза госпожа Линд тържествено. — Никога преди не съм я виждала да изглежда толкова приветлива, ето какво. Е, не се проляха много сълзи за нея, бедната стара душа.

— Изглежда ужасно да си отидеш от тоя свят и да не оставиш след себе си никого, който да съжалява, че те няма — каза Анн и потръпна.

— Никой освен родителите й не е обичал бедната Атоса, това е сигурно, нито съпругът й — настояваше госпожа Линд. — Тя беше четвъртата му съпруга. Беше придобил навика да се жени. Той живя само няколко години, след като се ожени за нея. Докторът каза, че е умрял от лошо храносмилане, но аз мисля, че е умрял от езика на Атоса, ето какво. Предполагам, че следващото вълнение ще е сватбата на Дайана.

— Струва ми се толкова странно и страшно, като си помисля, че Дайана ще се омъжва — въздъхна Анн, като прегърна коленете си и погледна през пролуката в Омагьосаната гора към светлината в прозореца на Дайана.

— Не разбирам какво му е страшното, тя се справя толкова добре — натърти госпожа Линд. — Фред Райт има хубава ферма и е младеж, достоен за подражание.

— Той със сигурност не е дивият, дързък, порочен млад мъж, за когото някога искаше да се омъжи Дайана — усмихна се Анн. — Фред е много добър.

— Такъв и трябва да бъде. Би ли желала Дайана да се омъжи за лош човек? Или да се омъжиш за такъв самата ти?

— О, не. Не бих желала да се омъжа за някого с тъмно минало, но мисля, че би ми харесало, ако можеше да е лош и в същото време да не е. А Фред е безнадеждно добър.

— Някой ден ще имаш повече разум, надявам се — каза Марила.

Марила говореше доста горчиво. Тя беше безкрайно разочарована. Знаеше, че Анн е отказала на Гилбърт Блайт. Авонлий бръмчеше от клюки по този повод, за който никой не знаеше как се е разчуло. Може би Чарли Слоун беше се досетил и беше представил своите предположения за истина. Може би Дайана го беше споделила с Фред, а Фред е бил недискретен. Във всеки случай, всички знаеха. Госпожа Блайт повече не питаше Анн, пред хората или насаме, дали напоследък е получавала писма от Гилбърт, а я отминаваше със студено кимване. Анн, която винаги беше харесвала веселата, с младо сърце майка на Гилбърт, тайно се измъчваше. Марила не казваше нищо, но госпожа Линд непрекъснато правеше на Анн дразнещи намеци, докато новата клюка донесе на достойната дама, с посредничеството на майката на Муди Спърджън Макфърсън, че Анн си има друг „ухажор“ в колежа, богат, красив и добър едновременно. След това госпожа Рейчъл си сдържаше езика, макар че дълбоко в сърцето си желаеше Анн да беше приела предложението на Гилбърт. Щом Анн „обичаше“ красивия непознат повече, отколкото Гилбърт, нямаше какво повече да се каже. Но госпожа Рейчъл ужасно се страхуваше, че Анн ще направи грешката да се омъжи за пари. Марила познаваше Анн твърде добре, за да се страхува от това. Но чувстваше, че нещо във всеобщия ход на нещата беше тръгнало накриво.

— Каквото е писано, ще стане — каза госпожа Рейчъл мрачно. — А понякога се случват и неочаквани неща, ето какво.

Анн бе слязла до „Бълбукането на дриада“ и се беше свила сред папратите, в корените на голямата бяла бреза, където тя и Гилбърт бяха седели толкова често в изминалите лета. Той отново беше отишъл да работи във вестника, когато свършиха занятията в колежа, и Авонлий изглеждаше много скучен без него. Той никога не й пишеше и на Анн й липсваха писмата, които никога не идваха. А пък Рой й пишеше два пъти седмично. Писмата му бяха с превъзходна композиция, можеха да се четат прекрасно в мемоари или в биография. Анн се чувстваше повече от всякога влюбена в него, когато ги четеше. Но сърцето й никога не подскачаше така странно, бързо, болезнено при вида на писмата му, както стана един ден, когато госпожа Хайрам Слоун й подаде плик, адресиран с черния, изправен почерк на Гилбърт. Анн се втурна към дома и го отвори с нетърпение, за да намери копие на пишеща машина от някакъв доклад за някакво общество в колежа — „само това и нищо повече“.

Дайана щеше да се омъжи след пет дни. Сивата къща на „Градинския склон“ вреше и кипеше от приготовленията, защото сватбата щеше да бъде голяма и старомодна. Анн, разбира се, щеше да бъде шаферка на булката, както се бяха споразумели още на дванайсет години, а Гилбърт се връщаше от Кингспорт, за да бъде кум. Анн се радваше на вълнението от разнообразните приготовления, но под всичко носеше своята сърдечна болка. В известен смисъл тя губеше своята стара приятелка. Новият дом на Дайана щеше да бъде на две мили от Грийн Гейбълс и старото постоянство на приятелството нямаше да се запази. Анн погледна към светлината в стаята на Дайана и си спомни как я беше примамила преди много години. Но скоро вече нямаше да свети в летния здрач. В сивите й очи се събираха две големи горчиви сълзи.

„О“, помисли си тя, „колко ужасно е, че хората трябва да пораснат и да се омъжат… и да се променят!“