Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (24)

Двадесет и четвърта глава

Появява се Джонас

Проспъкт Пойнт

20 август

Скъпа Анн — написано с две „н“ — пишеше Фил, трябва да подпирам клепачите си, за да мога да ти пиша. Това лято те пренебрегнах за срам, мила, но всички останали мои кореспонденти също бяха пренебрегнати. Имам да отговарям на огромен куп писма, затова трябва да събера остатъците от мозъка си и да започвам. Извини ме за обърканите метафори. Страшно ми се спи. Снощи с братовчедката Емили бяхме на гости у съседите. Имаше още няколко госта и веднага щом си отидоха тези нещастници, нашата домакиня и трите й дъщери ги разнищиха. Знаех, че ще започнат да говорят за братовчедката Емили и за мен веднага щом затворят вратата след нас. Когато се прибрахме, госпожа Лили ни информира, че ратаят на съседите вероятно е болен от скарлатина. Винаги можеш да разчиташ на госпожа Лили да ти казва такива ободрителни неща. Ужасно ме е страх от скарлатината. Не можах да заспя, все си мислех за това, когато си легнах. Мятах се насам-натам, сънувах кошмари, когато успявах да подремна за миг. И в три се събудих със силна треска, пресъхнало гърло и адско главоболие. Знаех, че съм хванала скарлатина. Станах панически и потърсих „докторската книга“ на братовчедката Емили, за да прочета какви са симптомите. Анн, имах ги всичките. Тогава се върнах в леглото и като бях научила най-лошото, спах като заклана през остатъка от нощта. Макар че не разбирам защо закланият спи по-дълбоко от всеки друг. Но тази сутрин бях много добре, така че не може да съм хванала треската. Предполагам, ако я бях хванала снощи, нямаше да се развие толкова бързо. Припомних си това през деня, но в три часа през нощта не бих могла да мисля логично.

Сигурно се чудиш какво правя в Проспъкт Пойнт. Винаги съм обичала да прекарвам по един месец на брега и татко настоява да идвам в „подбрания пансион“ на неговата втора братовчедка Емили в Проспъкт Пойнт. И така, преди две седмици пристигнах тук както обикновено. И както обикновено старият „чичо Марк Милър“ ме докара от гарата с допотопната си двуколка и с онова, което нарича кон „със специално предназначение“. Той е добър старец и ми даде цяла шепи розови ментови бонбони. Ментовите бонбони ми изглеждат толкова религиозен вид сладки. Може би защото, когато бях малка, баба Гордън винаги ми ги даваше в църквата. Веднъж я попитах за миризмата на мента: „Това ли е ароматът на свещеното?“. Не исках да ям бонбоните на чичо Марк, защото ги беше извадил направо от джоба си и трябваше да махне от тях няколко ръждиви гвоздея и други неща, преди да ми ги даде. Но за нищо на света не бих обидила старата душа, затова внимателно ги смучех из пътя. Когато изядох последния, чичо Марк каза с лек укор: „Ни трябваш да идете всичкити бонбони наведнъж, госпожице Фил. Ще ви хвани стумашно разстройство“.

Освен мен у братовчедката Емили имаше още само петима наематели — четири стари дами и един младеж. Моята съседка отдясно е госпожа Лили. Тя е от хората, които изпитват страхотно удоволствие да описват подробно многобройните си болежки и страдания. Не можеш да споменеш никоя болест, без тя да каже, клатейки глава: „А, много добре знам какво е“ — и после получаваш всичките подробности. Джонас казва, че веднъж й споменал за атаксия на двигателната система, а тя казала, че знае много добре какво е това. Била страдала от нея десет години и била излекувана от пътуващ доктор.

Кой е Джонас? Почакай, Анн Шърли. Ще разбереш всичко за Джонас в подходящото време и място. Той не трябва да бъде смесван с достойните стари дами.

Моята съседка отляво на масата е госпожа Фини. Тя винаги говори с хленчещ, скръбен глас — винаги очакваш изнервено да избухне в плач всеки момент. Тя ти внушава, че животът е долина от сълзи и че усмивката, да не говорим за смеха, са достойно за презрение лекомислие. Тя има по-лошо мнение за мен, отколкото леля Джеймисина, и не обича да се опитвам много да го променя, както леля Дж.

Госпожица Мария Гримсби седи по диагонал от мен. Първият ден, когато пристигнах, споменах на госпожица Мария, че изглежда ще вали малко — а госпожица Мария се разсмя. Казах, че пътят от гарата е много красив — госпожица Мария се разсмя. Казах, че изглежда все още има няколко комара — госпожица Мария се разсмя. Казах, че Проспъкт Пойнт е все така красив, както винаги — госпожица Мария се разсмя. Ако бях казала на госпожица Мария: „Баща ми се обеси, мама се отрови, брат ми е в изправителен дом, а аз съм в последния стадий на туберкулозата“, госпожица Мария пак щеше да се разсмее. Не може да се въздържа — така е родена; но е много тъжно и неприятно.

Петата стара дама е госпожа Грант. Тя е приятна старица. Но говори само хубави неща за всички и е много безинтересна събеседница.

А сега за Джонас, Анн.

В деня на пристигането си видях един младеж, който седеше на масата срещу мен и ми се усмихваше, сякаш ме познаваше от люлката. Знаех, защото чичо Марк ми беше казал, че името му е Джонас Блейк, че е студент по теология от „Света Колумбия“ и че през лятото ще се грижи за мисионерската църква в Проспъкт Пойнт.

Той е много грозен младеж — наистина, най-грозният младеж, когото някога съм виждала. Той е едър, с отпусната фигура и абсурдно дълги крака. Косата му е с цвят на кълчища и права, очите му са зелени, устата му е голяма, а ушите му — но никога не мисля за ушите му, щом мога.

Има прекрасен глас — ако си затвориш очите, той е очарователен — и със сигурност има красива душа и характер.

Веднага се сприятелихме. Разбира се, той е завършил Редмънд, и това е връзка между нас. Ловихме риба и плавахме с лодка заедно. Разхождахме се по пясъка на лунна светлина. На нея не изглеждаше толкова грозен и беше добър. Добротата направо струеше от него. Старите дами — с изключение на госпожа Грант — не одобряват Джонас, защото се смее и се шегува — и защото очевидно предпочита компанията на лекомислени като мен пред тяхната.

Анн, някак си не искам той да ме смята за лекомислена. Странно е. Защо ще ме е грижа какво мисли за мен някаква си особа с кълчищена коса на име Джонас, която не съм виждала никога в живота си?

Миналата неделя Джонас проповядва в селската църква. Отидох, разбира се, но не можах да разбера за какво щеше да говори. Фактът, че е свещеник — или щеше да стане — продължаваше да ми се струва голяма шега.

Е, Джонас започна да проповядва. И след като изминаха десет минути, почувствах се толкова дребна и незначителна, сякаш съм невидима с просто око. Джонас не каза нито дума за жените и не ме погледна нито веднъж. Но тогава разбрах — там — каква жалка, лекомислена, скудоумна пеперудка съм аз и колко ужасно различна съм от вероятния идеал на Джонас за жена. Тя би трябвало да е величествена, силна и благородна. Той беше толкова искрен, нежен и верен. Беше всичко, което се изисква от свещеник. Чудех се как можех изобщо да си помисля, че е грозен — но той е такъв! — с тези вдъхновени очи и това умно чело, което грубо падащата коса скриваше през останалите дни от седмицата.

Беше прекрасна служба и можех да я слушам вечно. Накара ме да се почувствам пълна негодница. О, бих искала да съм като теб, Анн.

Той ме настигна по пътя за дома и ми се усмихна така весело, както винаги. Но усмивката му вече не можеше да ме измами. Бях видяла истинския Джонас! Зачудих се дали той някога би могъл да види истинската Фил — която никой, дори ти, Анн, не е виждал още.

— Джонас — казах аз — забравих да го нарека господин Блейк. Не беше ли ужасно? Но понякога тези неща нямат значение. — Джонас, ти си роден за свещеник. Не можеш да бъдеш нищо друго.

— Не мога, наистина — каза той сериозно. — Дълго време се опитвах да бъда нещо друго, не исках да ставам свещеник. Но най-накрая видях, че тази работа ми е отредена — и с Божията помощ, ще се опитам да я върша.

Гласът му беше дълбок и почтителен. Помислих си, че той ще си върши работата добре и с благородство. И жената, която по природа и образование му подхождаше да му помага, щеше да бъде много щастлива. Тя нямаше да е перце, издухвано от всеки капризен порив на фантазията. Тя винаги щеше да знае каква дреха да облече. Може би щеше да има само една. Свещениците не са много богати. Но тя нямаше да има нищо против да е с една шапка или с никаква, защото щеше да има Джонас.

Анн Шърли, да не си посмяла да кажеш или да намекнеш, или да си помислиш, че съм се влюбила в господин Блейк. Бих ли могла да обичам един отпуснат, беден, грозен теолог на име Джонас? Както казва чичо Марк: „Това е невъзможно, и още повече — невероятно“.

Лека нощ.

P. S. Невъзможно е — но страшно се страхувам, че е истина. Аз съм щастлива, жалка и уплашена. Той никога не би могъл да ме обикне, зная. Смяташ ли, че някога бих могла да дорасна до приемлива съпруга на свещеник, Анн? И ще очакват ли от мен да ходя по молитви?