Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (27)

Двадесет и седма глава

Взаимно доверие

След тази зима март дойде като най-кроткото и най-крехкото агънце, донесе свежи, златни, горещи дни, завършващи със заскрежени розови залези, които постепенно се губеха в огряната от луната страна на елфите.

Над момичетата от „Дома на Пати“ се спускаше сянката на априлските изпити. Учеха усилено. Дори Фил беше залегнала над учебниците и тетрадките с упоритост, неочаквана за нея.

— Ще взема стипендията „Джонсън“ по математика — обяви тя спокойно. — Лесно бих могла да взема една и по гръцки език, но предпочитам математиката, за да докажа на Джонас, че наистина съм умна.

— Джонас те харесва по-скоро заради големите ти кафяви очи и къдравата ти усмивка, отколкото заради всичкия ти мозък под къдриците — каза Анн.

— Когато бях младо момиче, се смяташе, че не подобава на една дама да знае нещо по математика — каза леля Джеймисина. — Но времената са се променили. Не зная дали е за добро. Можеш ли да готвиш, Фил?

— Не, никога през живота си не съм готвила нищо, освен джинджифилов сладкиш с мед, а и той беше същински провал.

В средата на март пристигна писмо от госпожица Пати Спофърд, в което се казваше, че тя и госпожица Мария са решили да останат в чужбина още една година.

„Момичета, можете да живеете в «Дома на Пати» и следващата зима“, пишеше тя. „Мария и аз ще прескочим до Египет. Искам да видя Сфинкса, преди да умра.“

— Представете си тези две дами: „да прескочат до Египет“! Чудя се дали няма да плетат, докато разглеждат Сфинкса — засмя се Присцила.

— Толкова се радвам, че ще можем да запазим „Дома на Пати“ за още една година — каза Стела. — Страхувах се, че ще се върнат. И тогава нашето прекрасно гнезденце тук щеше да се разтури, а ние, бедните голишарчета, щяхме отново да бъдем изхвърлени в света на пансионите.

— Излизам да се поразтъпча в парка — обяви Фил и хвърли книгата си. — Мисля, че когато стана на осемдесет години, ще се радвам, че тази вечер съм излязла на разходка в парка.

— Какво искаш да кажеш? — попита Анн.

— Ела с мен и ще ти кажа, скъпа.

По време на разходката те уловиха всичките загадки и магии на мартенската вечер, която сякаш водеше направо в сърцето на тъмночервен, преливащ зимен залез.

— Бих отишла вкъщи и бих написала едно стихотворение, ако знаех как — заяви Фил, като спря на едно открито място, където розовата светлина покриваше на петна зелените върхове на боровете. — Тук всичко е толкова прекрасно — тази величествена бяла тишина и онези тъмни дървета, сякаш винаги замислени.

— „Горите са били първите храмове на боговете“ — цитира Анн с благоговение. — Човек не може да не чувства благоговение и страхопочитание на такова място. Винаги когато се разхождам сред боровете, се усещам толкова близо до Него.

— Анн, аз съм най-щастливото момиче на света — призна Фил изведнъж.

— Значи господин Блейк най-после те е помолил да се омъжиш за него? — каза Анн спокойно.

— Да. А аз кихнах три пъти, докато ми искаше ръката. Не е ли ужасно? Но казах „да“ още преди да свърши — толкова ме беше страх, че може да промени намерението си и да спре. Аз съм безумно щастлива. Не мога да повярвам, че Джонас ще обикне мен, лекомислената.

— Фил, ти всъщност не си лекомислена — каза Анн сериозно. — Ти имаш мила, вярна, женска душа. Защо я криеш?

— Не мога иначе, кралице Анн. Но Джонас знае какво съм в действителност и ме обича с лекомислието ми и всичко останало. И аз го обичам. Никога през живота си не съм била толкова изненадана, както когато открих, че го обичам. Никога не бях мислила за възможно да се влюбя в грозен мъж. Представи си, да се огранича само до един-единствен поклонник. И то на име Джонас!

— А какво ще стане с Алек и Алонзо?

— О, на Коледа им казах, че не мога да се омъжа за нито един от двамата. Те се почувстваха толкова зле, че аз плаках и за двамата, направо ревах. Но знаех, че на света има само един човек, за когото някога можех да се омъжа. Прекрасно е да се чувстваш толкова сигурна и да знаеш, че това е твоята собствена увереност, а не нечия друга.

— Мислиш ли, че ще можеш да я запазиш?

— Да поддържам решението си ли? Не зная, Джо ми даде чудесно правило. Когато съм объркана, просто да направя това, което ще искам да направя, когато стана на осемдесет години.

— Какво ще кажат баща ти и майка ти?

— Татко няма да каже нищо. Той смята за правилно всичко, което върша. Но мама ще каже. Накрая всичко ще е наред.

— Ще трябва да се откажеш от доста неща, които винаги си имала, щом се омъжиш за господин Блейк, Фил.

— Но ще имам него.

— И това е момичето, което никога нямаше да се омъжи за мъж, който не е богат — обясни Анн на младия бор.

— Не ми напомняй за младежките грешки. Ще съм бедна с такава радост, с каквато бях богата. Ще видиш. Ще се науча да готвя и да шия рокли. Научих се да пазарувам в „Дома на Пати“ и веднъж цяло лято обучавах един клас от неделното училище. Леля Джеймисина казва, че ще съсипя кариерата на Джо, ако се омъжа за него. Но няма. Зная, че нямам много здрав разум или уравновесеност, но имам нещо по-добро — способността да карам хората да ме харесват.

— Фил, ти си непоправима. Толкова те обичам, от сърце се радвам на щастието ти.

— Зная. Тези твои големи сиви очи са изпълнени с истинско приятелство, Анн. Някой ден и аз ще те гледам по същия начин. Ще се омъжиш за Рой, нали, Анн?

— Моя скъпа Филипа, чувала ли си за известната Бети Бакстър, която „отказвала на мъжа, преди да я пита“? Няма да подражавам на тази прочута дама нито като приема, нито като откажа на когото и да било, преди той „да ме пита“.

— Целият Редмънд знае, че Рой е луд по теб — каза Фил откровено. — И ти го обичаш, нали, Анн?

— Аз… аз предполагам, че да — каза Анн неохотно. Тя почувства, че би трябвало да се изчерви, когато прави такова признание, но не се изчерви. Обратното, тя винаги се изчервяваше от главата до петите, когато някой кажеше нещо за Гилбърт Блайт или за Кристин Стюарт в нейно присъствие. Гилбърт Блайт и Кристин Стюарт не означаваха нищо за нея, абсолютно нищо. Но Анн се беше отказала да търси причината за изчервяванията си. Що се отнася до Рой, разбира се, тя беше влюбена в него, безумно. Какво можеше да направи? Не беше ли той нейният идеал? Кой би могъл да устои на тези прекрасни очи и на този мил глас? Не й ли завиждаха страшно половината от момичетата в Редмънд? А какъв очарователен сонет й беше изпратил с кутия теменуги на рождения й ден! Анн знаеше наизуст всяка дума от него. Сам по себе си сонетът беше много добър. Не точно на нивото на Кийтс или на Шекспир. Но беше адресирано до нея — не до Лаура или Беатриче, а до нея, Анн Шърли. Да казват в рими, че очите й са утринни звезди, че бузите й са откраднали руменината си от изгрева, че устните й са по-червени от розите в Рая, беше пронизващо романтично. Гилбърт никога дори не би сънувал да напише сонет за веждите й. Обаче Гилбърт реагираше на шеги. Веднъж тя беше разказала една смешна история на Рой — и той не бе разбрал смисъла й. Тя си спомняше за приятелския смях, в който бяха избухнали тя и Гилбърт от шегата, и се питаше с неудобство дали животът с мъж без чувство за хумор не би бил твърде безинтересен след дълги години. Но кой би могъл да очаква от един меланхоличен, загадъчен герой да вижда смешната страна на нещата?