Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (4)

Четвърта глава

Господарка на април

Кингспорт е чудат старинен град, датиращ от ранния период на колониализма. Той е обвит в странната си атмосфера като някоя изтънчена стара дама с дрехи от своята младост. На места градът е вече модерен, но сърцето му още е непокварено. Някога е бил просто гара на границата с дивата пустош. Тогава индианците не позволявали на заселниците да скучаят. После станал ябълка на раздора между британци и французи, поред завземан от едните и от другите, като след всяка смяна на властта се озовавал с пресен белег от враждуващите нации.

В парка има куполообразна кула, осеяна с автографи на туристи, един разрушен стар френски форт на хълмовете от другата страна на града и няколко патинирани оръдия на обществените си площади. Има и други исторически забележителности, но нито една от тях не е толкова своеобразна и възхитителна, както старото гробище „Сейнт Джон“ в самото сърце на града. Улиците са с тихи старовремски къщи и с модерни артерии в останалата част. Всеки гражданин на Кингспорт изпитва тръпка на гордост на притежател на Старото „Сейнт Джон“, защото има по някой погребан там свой предшественик, със странно изкривена плоча, а на нея са записани всички най-важни моменти от живота му. В по-голямата част тези стари надгробни камъни са паднали и разрушени. Почти всичките са засегнати от времето, някои надписи — напълно заличени, а други трудно се разчитат. Гробището е силно озеленено, брястове и върби го заобикалят и пресичат. Спящите в тяхната сянка сигурно лежат, без да сънуват, под вечния монотонен напев на ветровете и листата и са напълно необезпокоявани от глъчката на движението точно до тях.

Следобед на другия ден Анн направи първата от многото следващи разходки в Старото „Сейнт Джон“. Преди обяд тя и Присцила бяха ходили в Редмънд и се бяха записали за студентки, след което нямаше какво повече да правят през деня. Момичетата с удоволствие избягаха, защото не бяха въодушевени от заобикалящите ги тълпи непознати, повечето от които имаха доста отнесен вид, сякаш не бяха сигурни къде се намират.

Първокурсничките стояха на групички от по две-три, като се гледаха подозрително. Първокурсниците, по-хитри за възрастта си, се бяха скупчили на голямото стълбище във фоайето на входа и надаваха ликуващи викове с цялата мощ на младите си дробове, един вид предизвикателство към традиционните им врагове, второкурсниците. Неколцина от тях обикаляха наоколо надменно, като гледаха презрително „нахалните хлапета“ на стълбите. Гилбърт и Чарли не се виждаха никъде.

— Никога не бих си помислила, че ще дойде денят, когато ще се радвам да видя някой Слоун — каза Присцила, докато прекосяваха двора на университета. — Но бих приветствала изпъкналите очи на Чарли почти възторжено. Най-малкото, те ще са нещо познато.

— О — въздъхна Анн. — Не мога да ти опиша как се чувствах, докато стоях там и чаках реда си да ме запишат — като незначителна нещастна капка в най-огромната кофа. Да ти втълпяват, че никога, ама никога, няма да бъдеш нещо повече от незначителен… Така се чувствах аз — сякаш съм невидима с просто око и някой от онези второкурсници можеше да ме настъпи. Знаех си, че ще отида в гроба неоплакана, непочетена и неопята.

— Почакай до следващата година — успокои я Присцила. — Тогава ще сме в състояние да изглеждаме толкова отегчени и опитни, колкото който и да е и второкурсник. Няма съмнение, ужасно е да се чувстваш незначителна, но мисля, че е по-добре, отколкото огромна и непохватна, както аз — сякаш простряна върху целия Редмънд, предполагам, защото бях с цели два инча по-висока от всички в тълпата. Не че се страхувах, че някой второкурсник може да ме настъпи. Страхувах се да не ме вземат за слон или за прекомерно пораснал екземпляр, хранена с картофи островитянка.

— Бедата е, че не можем да простим на големия „Редмънд“, задето не е малкия „Куинс“ — каза Анн, като събираше остатъците от жизнерадостната си философия, за да покрие оголения си дух. — Когато напуснахме „Куинс“, познавахме всички и си имахме наше собствено място. Мисля, подсъзнателно сме очаквали, че ще продължим живота си в „Редмънд“ оттам, докъдето бяхме стигнали в „Куинс“, но сега се чувстваме, сякаш изгубили почвата под краката си. Благодарна съм, че нито госпожа Линд, нито госпожа Илайша Райт знаят и никога няма да узнаят какво е състоянието ми в момента. Те биха казали ликуващо: „Казвах ти, че ще стане така“, и биха били убедени, че това е началото на края. Докато всъщност е само краят на началото.

— Точно така. Това звучи повече в стила на Анн. Скоро ще се аклиматизираме и запознаем с другите, всичко ще е наред. Анн, забеляза ли момичето, което стоя само пред вратата на класа за смесено обучение цяла сутрин — онова хубавото, с кафявите очи и с извитите устни?

— Забелязах я, защото изглеждаше единственото същество там, което на вид бе толкова самотно и без приятели, колкото аз. Аз бях с теб, но тя съвсем сама.

— Мисля, че се чувстваше хубава по свой собствен начин. Няколко пъти я видях да прави движение, сякаш искаше да дойде при нас, но не го направи — твърде стеснителна е, предполагам. Искаше ми се да дойде. Ако не се чувствах толкова много като гореспоменатия слон, щях да отида при нея. Но не можех да се затътря натам през тази огромна зала, докато всичките онези момчета ревяха на стълбите. Тя беше най-хубавата първокурсничка, която видях днес, но може би първото впечатление лъже и дори красотата не помага в първия ти ден в Редмънд — заключи Присцила през смях.

— Следобед ще отида отсреща в Старото „Сейнт Джон“ — каза Анн. — Не мисля, че едно гробище е подходящо място да се развеселиш, но изглежда единственото възможно място с дървета, а аз имам нужда от дървета. Ще седна на някоя от онези стари плочи, ще затворя очи и ще си представя, че съм в горите на Авонлий.

Анн не го направи, защото намери достатъчно интересни неща в Старото „Сейнт Джон“, за да държи очите си широко отворени. Те влязоха през входните порти, през една проста, масивна каменна арка, увенчана от великия английски лъв. Озоваха се в мрачно, прохладно зелено място, където мъркаха ветровете. Те скитаха нагоре-надолу из дългите тревисти алеи и четяха странните и многословни епитафии, издълбани в епоха, когато хората са имали повече свободно време, отколкото в наши дни.

— „Тук почива тялото на Албърт Крауфорд, екс.“ — прочете Анн върху изтрита стара плоча — „дългогодишен Пазител на Оръжейния арсенал на Нейно Величество в Кингспорт. Той служи в армията до сключването на мира през 1763 г., когато се оттегли поради влошено здраве. Беше храбър офицер, най-добрият от всички съпрузи, най-добрият баща, най-добрият приятел. Почина на 29 октомври 1892 г. на 84-годишна възраст.“ — Ето и една епитафия за теб, Приси. Със сигурност в нея има „размах на въображението“. Колко пълен с приключения е бил този живот! А що е отнася до личните му качества, каква възхвала! Чудя се дали приживе са му казвали всички тези хубави неща.

— Ето още една — каза Присцила. — Слушай: „В памет на Алекзандър Рос, който почина на 22 септември 1840 г., на 43 години. В знак на уважение от този, на когото служи толкова вярно в продължение на 17 години, беше смятан за приятел, който заслужава пълно доверие и привързаност.“

— Хубава епитафия — отбеляза Анн замислено. — Не бих могла да желая по-добра. Всички сме слуги и ако фактът, че сме били предани, може честно да се напише на надгробните ни камъни, нищо повече не е нужно. Тук има един печален малък сив камък, Приси — в „памет на скъпо дете“. А там друг, „издигнат в памет на някого, който е погребан другаде“. Къде ли е този незнаен гроб? Наистина, Приси, днешните гробища са по-безинтересни от тези. Ти беше права — ще идвам тук често. Вече съм влюбена в това място. Виждам, че не сме сами — в долния край на алеята има някакво момиче.

— Да, и мисля, че е същото, което видяхме в Редмънд тази сутрин. Наблюдавам я от пет минути. Тя тръгва нагоре по алеята точно шест пъти и точно шест пъти се върна обратно. Или е страшно стеснителна, или нещо й тежи на съвестта. Хайде да отидем при нея. По-лесно е да се запознаеш с някого на гробищата, отколкото в Редмънд, струва ми се.

Тръгнаха надолу по дългата тревиста аркада към непознатата, която седеше на сива плоча под огромна плачеща върба. Тя наистина беше много хубава, с ослепителна, необикновена, омагьосваща красота. Гладката й като сатен коса блестеше като кестен, а бузите й бяха закръглени с мек, зрял цвят. Очите й бяха големи, кафяви и кадифени, под странно очертани черни вежди, а извитата й уста беше червена като роза. Носеше елегантен кафяв костюм, под който надничаха две много модерни малки обувки. А шапката й от бледорозова слама, в която бяха заплетени златнокафяви макове, имаше неуловимия, безпогрешен вид, който навежда на мисълта за „творение“ на майстор шапкар. Изведнъж Присцила изпита неудобството, че собствената й шапка е скалъпена от галантериста в магазина на селото й, а Анн се питаше дали блузата, която си беше ушила сама и която госпожа Линд беше дооправила, не изглежда провинциална до елегантния тоалет на непознатата. За момент и на двете момичета им се прииска да тръгнат обратно.

Но вече бяха спрели, обърнати към сивата плоча. Бе твърде късно за отстъпление. Момичето с кафявите очи разбра, че идват да си поговорят с нея. Тя веднага скочи и тръгна към тях с протегната ръка и с весела, дружелюбна усмивка, без следа от стеснителност или гузна съвест.

— О, искам да знам кои сте вие двете — възкликна въодушевено. — Умирам от любопитство. Тази сутрин ви видях в Редмънд. Кажете, не беше ли ужасно там? В онзи миг ми се щеше да си бях останала у дома и да бях се омъжила.

Анн и Присцила избухнаха в смях от неочаквания обрат. И момичето с кафявите очи се разсмя.

— Наистина. Щях да го направя, знаете ли? Елате да седнем на този надгробен камък и да се запознаем. Няма да е трудно. Зная, че ще си допаднем — разбрах го веднага, щом ви видях в Редмънд тази сутрин. Толкова ми се искаше просто да дойда и да ви прегърна и двете.

— Защо не го направи? — попита Присцила.

— Защото просто не можех да се реша. Никога не съм могла да вземам решения. Винаги съм измъчвана от нерешителност. Щом реша да направя нещо, чувствам с цялото си същество, че вероятно друг подход ще е правилният. Лош късмет, но съм родена такава и няма смисъл да ме обвинявате за това, както правят някои хора. Затова не можех да се реша да ви заговоря, макар че много ми се искаше.

— Мислехме, че си твърде стеснителна — каза Анн.

— Не, не, скъпа. Срамежливостта не е сред многото недостатъци — или добродетели — на Филипа Гордън — за по-кратко, Фил. Наричайте ме Фил. Е, как се титулувате вие?

— Тя е Присцила Грант. — Анн посочи с пръст приятелката си.

— А тя е Анн Шърли — отвърна й със същото Присцила.

— И двете сме от Острова — казаха в един глас.

— Аз съм родом от Болинбрук, Нова Скотия — отвърна Филипа.

— Болинбрук ли? — възкликна Анн. — Ами аз съм родена там.

— Наистина ли? Тогава и ти си Синьоноска, жителка на Нова Скотия.

— Не, не е така — възрази Анн. — Кой казваше, че ако човек е роден в обор, това не го прави кон? Аз съм Островитянка до мозъка на костите си.

— Е, въпреки това, радвам се, че си родена в Болинбрук. Това ни прави един вид съседки, нали? На мен ми харесва, защото когато ти разказвам тайни, няма да ги казвам на чужд човек. Трябва да ги разказвам. Не мога да пазя тайна, няма смисъл да се опитвам. Това е най-лошият ми недостатък — този и нерешителността, както вече споменах. Можете ли да повярвате? Отне ми половин час да реша каква шапка да си сложа, когато тръгвах насам, към гробището! Отначало бях склонна да си сложа кафявата с перото, но щом я сложих, си помислих, че тази, розовата, с отпуснатата периферия, ще ми отива повече. Когато я закрепих с иглата на мястото й, тогава ми се стори, че предпочитам кафявата. Най-накрая ги сложих една до друга на леглото, затворих очи и мушнах с една игла. Иглата прободе розовата и аз си я сложих. Прилича ми, нали? Кажете, какво мислите за външния ми вид?

След това наивно запитване, направено с напълно сериозен тон, Присцила отново се изсмя. Но Анн каза, като импулсивно стисна ръката на Филипа:

— Тази сутрин си помислихме, че си най-хубавото момиче, което видяхме в Редмънд.

Извитата уста на Филипа цъфна в очарователна усмивка над много белите малки зъби.

— И аз си мислех така — беше следващото й поразително заявление. — Но исках да чуя още едно мнение в подкрепа на своето, защото не мога да взема решение дори за собствения си външен вид. В момента, в който реша, че съм хубава, започвам да мисля, че не съм. Между другото, имам една противна стара пралеля, която винаги ми казва с прискърбна въздишка: „Беше такова хубаво бебе. Странно как децата се променят, когато пораснат“. Обожавам лелите, но мразя пралелите. Моля ви, казвайте ми достатъчно често, че съм хубава, ако нямате нищо против. Чувствам се много по-добре, когато вярвам, че съм хубава. И аз ще бъда толкова любезна с вас, ако искате — мога да бъда, с чиста съвест.

— Благодаря — засмя се Анн. — Но Присцила и аз сме твърдо убедени в добрия си външен вид, че нямаме нужда да ни уверяват в това, така че, не се безпокой.

— О, вие ми се присмивате. Зная, мислите ме за отвратително суетна, но не съм. Наистина няма дори искрица суетност у мен. И нито за миг не ми се свидят комплиментите за други момичета, когато ги заслужават. Толкова се радвам, че се запознах с вас. Дойдох в събота и вече съм полумъртва от носталгия. Ужасно чувство, нали? В Болинбрук съм важна личност, а в Кингспорт съм просто никоя! По едно време почувствах как изпадам в меланхолия. Къде ви е бърлогата?

— Улица „Сейнт Джон“, трийсет и осем.

— От хубаво по-хубаво. Ами аз съм точно зад ъгъла с улица „Уолъс“. Обаче не ми харесва квартирата. Тя е мрачна и самотна, а стаята ми гледа към безобразен заден двор. Това е най-грозното място на света. А котките — е, сигурно ако не всичките, то поне половината котки на Кингспорт се събират там нощем. Обожавам котки върху килимчета пред камината, които дремят пред хубави и уютни огньове, но котките в задни дворове в полунощ са съвсем различни животни. През първата нощ, след като пристигнах, плаках непрекъснато. Трябваше да видите носа ми на сутринта. Как ми се ще никога да не бях напускала дома!

— Как изобщо си се решила да дойдеш в Редмънд, щом наистина си толкова колеблива — каза дяволито Присцила.

— Бог да те благослови, мила, не бях решила. Татко искаше. Беше си наумил — защо, не знам. Изглежда съвсем странно като си помислиш, да уча за бакалавърска степен, нали? Но какво мога да направя, както и да е. Имам толкова мозък в изобилие.

— О! — каза Присцила неопределено.

— Да. Но е трудно да го използвам. А пък бакалаврите са толкова начетени, достойни, умни, сериозни хора — сигурно са. Не, аз не исках да идвам в Редмънд. Направих го само заради татко. Той е такава душичка. Освен това, знаех, че ако остана у дома, трябваше да се омъжа. Мама го искаше категорично. Мама е страшно решителна. Но наистина ме отблъскваше мисълта да се омъжа, поне през следващите няколко години. Искам да се забавлявам много, преди да се установя. И колкото странна е идеята да стана бакалавър, още по-абсурдна е мисълта да съм стара омъжена жена, нали? Аз съм само на осемнайсет. Не, заключих, по-добре в Редмънд, отколкото омъжена. Освен това, как щях да реша за кой да се омъжа?

— Толкова много ли са? — разсмя се Анн.

— Купища. Момчетата страшно ме харесват — наистина. Но само двама имаха значение за мен. Останалите бяха твърде млади и твърде бедни. Трябва да се омъжа за богат мъж.

— Защо?

— Мила, не мога да се представя като съпруга на беден мъж. Не мога да направя нито едно полезно нещо, а и съм много екстравагантна. О, не, моят съпруг трябва да има купища пари. Затова изборът се стесни до двама. Но не ми беше по-лесно да избера между двама, отколкото между двеста. Отлично знаех, че когото и да избера, цял живот ще съжалявам, че не съм се омъжила за другия.

— Никого от двамата ли не обичаш? — попита Анн колебливо. Не й бе лесно да говори с непозната за великото тайнство и промяна в живота.

— За бога, не. Аз не мога да обичам никого. Вината не е моя. Освен това, нямаше да искам. Да си влюбен, те прави същински роб, мисля. И би дало на мъжа възможност да те наранява. Страхувам се, че е така. Не, не, Алек и Алонзо са две мили момчета и аз ги харесвам и двамата, но всъщност не знам кого обичам повече. Това е бедата. Алек е по-хубав, разбира се, а аз просто не мога да се омъжа за мъж, който не е хубав. Той е с добър характер, има прекрасна къдрава коса. Май е твърде съвършен — не би ми харесал съпруг, у когото не бих открила недостатък.

— Тогава защо не се омъжиш за Алонзо? — попита Присцила сериозно.

— Като си помисля — да се омъжа за мъж с име Алонзо! — каза Фил скръбно. — Не бих го понесла. Но той има класически нос, утеха в семейството е да има нос, на който да се разчита. Не мога да се доверя на моя. Аз обожавам хубавите носове. Твоят нос е страшно хубав, Анн Шърли. Ако можех да постъпя с носовете, както с шапките — да ги изправя един до друг, да затворя очи и да мушна с иглата — щеше да бъде много лесно.

— Как се почувстваха Алек и Алонзо, когато замина? — попита Присцила.

— Те все още се надяват. Казах им да чакат, докато взема решение. И двамата ме боготворят. Междувременно смятам добре да се позабавлявам. Очаквам да се появят купища мои обожатели в Редмънд. Не мога да бъда щастлива, ако ги нямам. Но не мислите ли, че първокурсниците са твърде обикновени? Видях само един наистина хубав сред тях. Той си тръгна преди да дойдете вие. Чух приятеля му да го нарича Гилбърт. Приятелят му имаше очи, които стърчаха напред. Не си тръгвате, момичета, нали?

— Мисля, че трябва — каза Анн доста студено. — Става късно, а имаме работа.

— Но и двете дойдохте да ме видите? — попита Филипа, стана и ги прегърна. — Позволете ми да ви идвам на гости. Искам да сме приятелки. Такова впечатление ми направихте. Не съм ви отблъснала с моето лекомислие, нали?

— Не съвсем — разсмя се Анн, като отговори сърдечно на ръкостискането на Фил.

— Защото не съм и наполовина толкова глупава, колкото изглеждам външно. Просто приемете Филипа Гордън такава, каквато я сътворил Бог, с всичките й недостатъци, и смятам, че ще я харесате. Не е ли приятно място това гробище? Бих желала да ме погребат тук. Тук има един гроб, който не видях преди — онзи с желязната ограда — о, момичета, вижте — на камъка пише, че това е гробът на флотски курсант, убит в битката между „Шенън“ и „Чесапийк“.

Анн спря до оградата и погледна изтъркания камък, като пулсът й се учести от неочаквано вълнение. Старото гробище с надвисналите клони на дървета и дългите арки от сянка изчезна от погледа й. Тя видя пристанището на Кингспорт отпреди един век. От мъглата бавно изплува една голяма фрегата, прекрасна с „падащата звезда върху флага на Англия“. Зад нея идваше друга, със застинали героични очертания, а обвит в своя флаг на звезди, на квартердека, лежеше неустрашимият Лорънс. Пръстът на времето беше върнал назад неговите страници и това беше „Шенън“, който триумфално плаваше към брега с трофея си „Чесапийк“.

— Върни се, Анн Шърли, върни се — разсмя се Филипа и я дръпна за ръката. — Ти си на сто години отдалечена от нас. Ела си обратно.

Анн се завърна с въздишка, очите й светеха с мек блясък.

— Винаги съм обичала тази стара история — каза тя. — И макар англичаните да са спечелили победа, мисля, че я обичам заради смелия победен командир. Този гроб сякаш приближава случилото се и го прави толкова реално. Този нещастен малък юнкер е бил само на осемнайсет години. Той е „умрял от неизлечимите си рани, получени в храбра битка“ — така пише в епитафията му. Какво повече би могъл да желае един войник.

Преди да си тръгне, Анн откопча малкото букетче лилави теменуги, които носеше, и леко ги хвърли върху гроба на момчето, загинало в големия морски двубой.

— Е, какво мислиш за новата ни приятелка? — попита я Присцила, когато Фил си тръгна.

— Харесва ми. В нея има нещо обичливо, въпреки цялата й вятърничавост. Вярвам, както и тя самата казва, че не е и наполовина толкова глупава, колкото изглежда. Тя е мило момиченце, жадуващо за целувки. И не знам дали някога наистина ще порасне.

— И на мен ми харесва — каза Присцила решително. — Говори за момчета толкова много, колкото Руби Гилис. Но когато слушам Руби, винаги се дразня или ми прилошава, докато с Фил е весело. Защо е така?

— Има разлика — каза Анн замислено. — Струва ми се, защото Руби е наистина преднамерена относно момчетата. Тя си играе на любов и ухажване. Освен това, усещаш, че когато се хвали с ухажорите си, го прави, за да ти втълпи, че нямаш и наполовина колкото нея. А когато Фил говори за обожателите си, сякаш става дума само за приятели. Дори Алек и Алонзо — никога няма да мисля за тези две имена поотделно — са за нея само двама приятели в игрите, които искат тя да си играе с тях цял живот. Радвам се, че я срещнахме. Мисля, че днес следобед засадих едно мъничко стръкче душа в почвата на Кингспорт.