Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (3)

Трета глава

Поздравления и сбогуване

Чарли Слоун, Гилбърт Блайт и Анн Шърли потеглиха от Авонлий в понеделник сутринта. Анн се беше надявала, че денят ще е хубав. Дайана щеше да я откара до гарата и двете искаха последното им пътуване заедно да бъде приятно. Но когато Анн си лягаше в неделя вечерта, източният вятър стенеше около Грийн Гейбълс с предсказание, което се сбъдна на другата сутрин. Анн се събуди и видя, че по прозореца й плющят капки дъжд и покриват сивата повърхност на езерото с все по-широки кръгове. Хълмовете и морето бяха скрити в мъглата и целият свят изглеждаше мътен и потиснат. Анн се облече в безрадостната сива зора, защото трябваше да тръгне рано, за да хване влака за парахода. Тя се бореше със сълзите си, които щяха да потекат от очите й против волята й. Напускаше скъпия си дом и нещо й подсказваше, че го напуска завинаги, освен за празниците, когато щеше да се завръща в убежището си. Нищо нямаше да бъде същото. Да си идва за ваканциите нямаше да е същото, както да живее тук. И, о — колко мило и ненагледно беше всичко — малката стая над входа, свещена обител на моминските мечти, старата Снежна кралица на прозореца, потокът „Бълбукането на дриада“, Омагьосаната гора и Пътеката на влюбените — всичките хиляда и едно кътчета, където живееха спомените за добрите стари времена. Щеше ли някога да бъде истински щастлива на което и да е друго място?

Тази сутрин закуската в Грийн Гейбълс беше доста печална гледка. Дейви, сигурно за пръв път през живота си, не можеше да яде, а ревеше без задръжки над кашата си. Изглежда, никой нямаше апетит, освен Дора, която спокойно поглъщаше порцията си. Дора — както безсмъртната и най-благоразумна Шарлот, която „продължила да реже хляба и да го маже с масло“, докато отнасяли тялото на обезумелия й възлюблен върху капака на прозореца. Тя беше от онези щастливки, които рядко се разстройват от каквото и да било. Разбира се, беше й мъчно, че Анн заминава, но беше ли това причина да пропусне да се наслади на едно яйце на очи върху препечена филийка? Съвсем не. И когато видя, че Дейви не може да изяде своето, Дора го изяде вместо него.

Дайана се появи точно навреме с кон и двуколка, порозовялото й лице пламтеше над мушамата й за дъжд. Дойде моментът на сбогуването. Госпожа Линд излезе от стаята си, за да прегърне сърдечно Анн и да я предупреди да внимава за здравето си, каквото и да прави. Марила, с каменно изражение на лицето и със сухи очи, целуна бързо Анн по бузата и каза, че предполага, че ще им се обади, когато се настани. Някой случаен наблюдател би стигнал до заключението, че заминаването на Анн почти не засяга Марила — освен ако споменатият наблюдател не я погледнеше внимателно в очите. Дора превзето целуна Анн и изстиска от очите си по една сълза. Но Дейви, който бе плакал на стълбите пред задната врата, откакто бяха станали от масата, категорично отказа да се сбогува. Когато видя, че Анн се приближава към него, той скочи на крака, стрелна се нагоре по задните стълби и се скри в един гардероб, от който не искаше да излезе. Приглушеният му рев беше последният звук, който Анн чу, докато отпътуваше от Грийн Гейбълс.

Валя като из ведро по целия път до гарата на Брайт ривър, където трябваше да отидат, защото специалният влак от Кармъди не правеше връзка с влака за парахода. Когато пристигнаха, Чарли и Гилбърт вече бяха на перона, а локомотивът свиреше. Анн успя само да си вземе билета и багажната разписка, сбогува се припряно с Дайана и бързо се качи във влака. Искаше й се да се върне обратно в Авонлий заедно с Дайана. Знаеше, че ще умре от мъка по дома. О, само ако можеше да спре този потискащ дъжд — той се изливаше, сякаш целият свят плачеше заради изгубеното лято и отминалите радости! Дори присъствието на Гилбърт не беше утеха, защото тук беше и Чарли Слоун, а слоуновщините можеха да се изтърпят само в хубаво време. Но в дъжда бяха напълно непоносими.

Но когато параходът потегли от пристана на Шарлоттаун, нещата се обърнаха към добро. Дъждът спря и слънцето проблесна в злато: все пак щеше да бъде хубав ден. Междувременно Чарли Слоун веднага хвана морска болест и трябваше да слезе долу, а Анн и Гилбърт останаха сами на палубата.

„Много се радвам, че всички Слоунови започват да страдат от морска болест, щом тръгнат по вода“, помисли си Анн безжалостно. „Сигурна съм, че нямаше да мога спокойно да погледна на сбогуване «родната земя», ако Чарли стоеше тук и се опитваше също да изглежда разчувстван.“

— Е, потеглихме — отбеляза Гилбърт без сантименталности.

— Да, чувствам се като в „Чайлд Харолд“ на Байрон, само че това, което гледам, не е моят истински „роден край“ — каза Анн, като усилено мигаше със сивите си очи. — Това е Нова Скотия, предполагам. Но родният бряг е земята, която човек обича най-много, а за мен това е добрият стар ОПЕ (Остров Принц Едуард). Не мога да повярвам, че не съм живяла тук винаги. Онези единайсет години, преди да дойда тук, ми изглеждат като лош сън. Минаха седем години, откакто доплавах на този параход — вечерта, когато госпожа Спенсър ме доведе от Хоуптаун. Още се виждам в онази ужасна вехта вълнена рокля и с избелялата моряшка шапка как изследвам палубите и каютите, опиянена от любопитство. Беше приятна вечер. А как блестяха на слънцето тези червени брегове на Острова. Сега отново прекосявам пролива. О, Гилбърт, надявам се, че в Редмънд и в Кингспорт ще ми хареса, но съм сигурна, това няма да стане!

— Къде ти изчезна цялата философия, Анн?

— Потъна в една огромна вълна от самота и носталгия. От три години мечтая да отида в Редмънд — и сега отивам — но ми се иска да не бях тръгвала! Няма значение! Ще бъда отново бодра и философски настроена, след като хубаво си поплача. След това Анн пак ще заприлича на себе си. Интересно, дали Дейви вече е излязъл от гардероба?

Беше девет часа вечерта, когато влакът им пристигна в Кингспорт и те се озоваха в синьо-белия блясък на претъпканата гара. Анн се почувства страшно зашеметена, но миг по-късно я сграбчи Присцила Грант, която беше дошла в Кингспорт в събота.

— Ето те и теб, мила! Предполагам, че си толкова уморена, колкото бях аз, когато пристигнах тук в събота вечерта.

— Уморена ли? Присцила, не го споменавай. Аз съм уморена, „зелена“ провинциалистка и само на десет години. За бога, отведи бедната си разбита приятелка на някое място, където ще може да чуе мислите си.

— Ще те заведа направо в квартирата ти. Отвън ни чака файтон.

— Цяло щастие е, че си тук, Приси. Ако не беше, сигурно просто щях да седна на куфара си, тук и сега, и да заплача горчиво. Каква утеха е познато лице сред ревящата тълпа от непознати!

— Това там Гилбърт Блайт ли е, Анн? Колко е пораснал през последната година! Беше само един малък ученик, когато преподавах в Кармъди. А, разбира се, другият е Чарли Слоун. Той не се е променил — не би могъл! Точно така изглеждаше, когато се роди, така ще изглежда и на осемдесет години. Оттук, скъпа. След двайсет минути ще сме у дома.

— У дома! — изстена Анн. — Искаш да кажеш, че ще бъдем в някаква квартира, в още по-ужасна спалня, гледаща към мръсен заден двор.

— Не е ужасна квартирата, Анн, моето момиче. Ето го файтонът ни. Скачай вътре — кочияшът ще вземе куфара ти. О, да, квартирата — наистина, много хубаво място е, както ще признаеш утре сутринта, когато един хубав сън през нощта ще е направил бузите ти розови. Това е голяма, старомодна, сива каменна къща на улица „Сейнт Джон“, само на няколко крачки от Редмънд. Била е „резиденция“ на велики люде, но модата отдавна е напуснала улица „Сейнт Джон“ и къщите й сега само насън си спомнят по-добри дни. Толкова са големи, че хората, които живеят в тях, трябва да си вземат пансионери, за да ги запълват. Поне това желаят да ни внушат нашите хазяйки. Те са възхитителни, Анн — говоря за нашите хазяйки.

— Колко са?

— Две. Госпожица Хана Харви и госпожица Ада Харви. Те са близначки, родени преди петдесет години.

— Не мога да се отърва от близнаци, изглежда — усмихна се Анн. — Където и да отида, все ми се изпречват на пътя.

— О, те вече не са близначки, скъпа. След като стигнали до трийсетгодишна възраст, престанали да бъдат близначки. Госпожица Хана е остаряла, не твърде красиво, а госпожица Ада си е останала на трийсет, още по-малко красиво. Не зная дали госпожица Хана умее да се усмихва, досега не съм я виждала да го прави, но госпожица Ада се усмихва непрекъснато, а това е по-лошо. Както и да е, те са добри, мили души и вземат по две пансионерки всяка година, защото икономически устроената душа на госпожица Хана не търпи „да хаби мястото в стаите“. Не защото са в нужда или са принудени, както госпожица Ада ми повтори седем пъти от събота вечер насам. Колкото до нашите стаи, признавам, те са спални с хол, а моята гледа към задния двор. Твоята стая е в предната част и гледа към старото гробище „Сейнт Джон“ през улицата.

— Звучи отвратително — потръпна Анн. — Предполагам, че по-скоро бих искала гледката на задния двор.

— О, не, няма да я поискаш. Почакай и ще видиш. Старото „Сейнт Джон“ е уютно местенце. Било е гробище толкова дълго време, че вече е престанало да бъде такова и е една от забележителностите на Кингспорт. Вчера се разходих из цялото за удоволствие. Има голяма каменна стена и редица от огромни дървета около нея, редове дървета надлъж и най-странните стари надгробни камъни с най-причудливи и необикновени надписи. Ще ходиш да учиш там, Анн, повярвай ми. Разбира се, сега никой не погребват там. Но преди няколко години издигнаха красив паметник в памет на войниците от Нова Скотия, паднали в Кримската война. Той е точно срещу входа и в него дори има „размах на въображението“, както казваш ти. Ето го куфарът ти най-после. А момчетата идват да ни пожелаят „лека нощ“. Трябва ли непременно да се ръкувам с Чарли Слоун, Анн? Ръцете му винаги са толкова студени и хлъзгави като риби. Ще ги каним да ни навестяват от време на време. Госпожица Хана строго ми каза, че можем да приемаме „млади господа на посещение“ две вечери в седмицата, ако си отиват в приличен час. Госпожица Ада ме помоли с усмивка да внимавам да не сядат на красивите й възглавници. Обещах й да се погрижа за това. Но само господ знае къде другаде биха могли да сядат, освен на пода, защото възглавници има върху всичко. Дори върху пианото.

Анн вече се заливаше от смях. Веселото бърборене на Присцила постигна желания ефект — да я ободри. Анн най-накрая се озова сама в малката си спалня. Тя отиде до прозореца и погледна навън. Улицата отдолу беше тъмна и тиха. Отсреща луната светеше над дърветата в Старото „Сейнт Джон“, точно зад голямата черна глава на лъва върху паметника. Анн се зачуди дали е възможно да е напуснала Грийн Гейбълс едва тази сутрин. Имаше усещането за дълъг период от време, което дава един ден на промяна и пътуване.

„Предполагам, че същата луна сега гледа надолу и към Грийн Гейбълс“, помисли си тя. „Но няма да мисля за това. Дори няма да си поплача хубаво. Ще го отложа за по-подходящ сезон, а в момента ще си легна и ще заспя.“