Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (38)

Тридесет и осма глава

Лъжливо развиделяване

— Представете си, след една седмица ще бъда в Авонлий — прекрасна мисъл — каза Анн и се наведе над сандъка, в който опаковаше юрганите на госпожа Рейчъл Линд. — Представете си, след една седмица ще си отида завинаги от „Дома на Пати“ — ужасна мисъл!

— Чудя се дали призракът на смеха ни ще отеква в моминските сънища на госпожица Пати и госпожица Мария — размишляваше Фил.

Госпожица Пати и госпожица Мария се завръщаха у дома, след като бяха обиколили повече от половин земно кълбо.

„Ще се върнем през втората седмица на май“, пишеше госпожица Пати. „Очаквам, че «Домът на Пати» ще ми изглежда доста малък след Залата на кралете в Карнак, но никога не съм обичала да живея в големи къщи. И ще се радвам, че пак съм си у дома. Когато започнеш да пътуваш на стари години, си склонен да прекаляваш, защото знаеш, че не ти остава много време, и това ти става навик. Страхувам се, че Мария никога вече няма да бъде толкова доволна.“

— Ще оставя тук сънищата и мечтите си, за да ги даря на следващите, които ще дойдат — каза Анн, като оглеждаше синята стая тъжно — хубавата си синя стая, където беше прекарала три толкова щастливи години.

— Аз мисля — каза Фил, — че една стая, където човек мечтае, тъгува, весели се и живее, остава неразривно свързана с тези дейности и получава свой собствен облик. Сигурна съм, че ако дойда в тази стая след петдесет години, тя ще ми се обади с „Анн, Анн!“. Колко хубави дни прекарахме тук, скъпа! Какви разговори, шеги и приятни вечеринки с приятели! О, господи! През юни ще се омъжа за Джо и зная, че ще бъда безкрайно щастлива. Но тъкмо сега чувствам, че ми се ще този прекрасен живот в Редмънд да продължава вечно.

— И аз съм достатъчно неразумна тъкмо сега и желая същото — призна Анн. — Каквито и чудесни радости да ни споходят в бъдеще, никога вече няма да имаме същия възхитителен, безгрижен живот, който имахме тук. Той свърши завинаги, Фил.

— Какво ще правиш с Ръждивко? — попита Фил, когато глезеното котенце тихо се промъкна в стаята.

— Ще го взема у дома със себе си, както и Джоузеф и котката Сара — обяви леля Джеймисина.

— Жал ми е да се разделя с Ръждивко — каза Анн със съжаление. — Но няма смисъл да го вземам в Грийн Гейбълс. Предложиха ми директорското място на гимназията в Съмърсайд.

— Ще приемеш ли? — попита Фил.

— Аз… аз още не съм решила.

Фил кимна с разбиране. Естествено, Анн не можеше да прави планове, преди да получи предложение от Рой. Той щеше да го направи скоро — в това нямаше съмнение. Нямаше съмнение също и че Анн ще отговори с „да“, когато й поиска ръката. Самата Анн гледаше на положението на нещата с почти ненарушимо задоволство. Тя беше дълбоко влюбена в Рой. Макар че наистина не беше това, което си беше представяла за любовта. Но Рой беше мило момче и те щяха да бъдат щастливи заедно, дори някое неопределено увлечение да липсваше в живота им. Когато вечерта дойде Рой и покани Анн на разходка в парка, всички в „Дома на Пати“ знаеха какво е дошъл да каже. И всички знаеха или мислеха, че знаят, какъв ще бъде отговорът на Анн.

— Анн е момиче с голям късмет — каза леля Джеймисина.

— Предполагам — каза Стела и сви рамене. — Рой е добро момче и това е всичко. Но всъщност в него няма нищо.

— Звучи като забележка от ревност, Стела Мейнард!

— Така звучи, но не ревнувам — каза спокойно Стела. — Обичам Анн и харесвам Рой. Всички казват, че си подхождат прекрасно, и дори госпожа Гарднър сега я смята за очарователна. Всичко звучи така, сякаш е било уредено в небесата, но имам някои съмнения.

Рой помоли Анн да се омъжи за него в малкия павилион на брега, където бяха разговаряли в дъждовния ден на първата си среща. Анн смяташе за много романтично, че той беше избрал това място. И предложението му беше направено с красиви думи, сякаш го беше преписал отнякъде, както беше направил един от обожателите на Руби Гилис — от книгата „Как да се държим при ухажване и женитба“. Въздействието бе безпогрешно и толкова искрено. Нямаше съмнение, че Рой казва истината. Нито една фалшива нотка не наруши симфонията. Анн почувства, че би трябвало да бъде разтърсена от главата до петите. Но не беше. Беше страшно студена. Когато Рой спря, за да изчака отговора й, тя отвори уста, за да изрече съдбоносното „да“.

Но усети, че трепери, сякаш се отдръпва от пропаст. За нея настъпи един от онези моменти, в които осъзна повече, отколкото я бяха научили изминалите години — като ослепителна светкавица. Тя издърпа ръката си от ръката на Рой.

— Не мога да се омъжа за теб! Не мога! Не мога! — изкрещя тя диво.

Рой пребледня. И погледна глупаво. Беше се чувствал много сигурен.

— Какво искаш да кажеш? — заекна.

— Искам да кажа, че няма да се омъжа за теб — повтори Анн отчаяно. — Мислех, че мога, но сега не мога.

— Защо не можеш? — попита Рой по-спокойно.

— Защото… не те обичам достатъчно.

Една аленочервена резка се появи на лицето на Рой.

— Значи през тези две години просто си се забавлявала? — каза той бавно.

— Не, не, не — задъха се Анн. О, как можеше да обясни? Тя не можеше да обясни. Има неща, които не могат да се обяснят. — Мислех, че те обичам — наистина мислех — но сега знам, че не те обичам.

— Ти ми съсипа живота — каза Рой.

— Прости ми — умоляваше тя с горящи бузи и насълзени очи.

Рой се извърна и стоя няколко минути, загледан в морето. После се върна при Анн, пак много бледен.

— Не можеш ли да ми дадеш надежда? — попита.

Анн безмълвно поклати глава.

— Тогава сбогом — каза Рой. — Не мога да разбера. Не мога да повярвам, че не си жената, която вярвах, че си. Няма смисъл от обвинения. Ти си единствената жена, която някога бих могъл да обичам. Благодаря ти за приятелството. Сбогом, Анн.

— Сбогом.

Когато Рой си отиде, тя дълго седя в павилиона и гледа как бялата мъгла без остатък и безмилостно пълзи нагоре по брега. Беше нейният час на унижение, самопрезрение и срам. Тези вълни преминаха през нея. Но все пак, под всичко това се криеше странното чувство на възвърната свобода.

Тя се промъкна в „Дома на Пати“ в мрака и избяга в стаята си. Но Фил седеше там на прозореца.

— Почакай — каза Анн, като се изчерви в очакване на сцена. — Почакай, докато чуеш какво имам да ти кажа. Фил, Рой ме помоли да се омъжа за него. Аз му отказах.

— Ти… ти си му отказала? — каза Фил неразбиращо.

— Да.

— Анн Шърли, ти с ума ли си?

— Така мисля — каза Анн уморено. — О, Фил, не ми се карай. Ти не разбираш.

— Наистина не разбирам. Ти окуражаваше Рой Гарднър по всевъзможни начини в продължение на две години. А сега ми казваш, че си му отказала. Тогава ти флиртуваше с него по скандален начин. Анн, не бих повярвала, че си способна на такова нещо.

— Не флиртувах с него. Искрено вярвах, че го обичам до последния момент. И после… добре, просто разбрах, че никога не бих могла да се омъжа за него.

— Предполагам — каза Фил свирепо, — че си възнамерявала да се омъжиш заради парите му, а после по-добрата ти половина е надделяла и те е възпряла.

— Не. Никога не съм мислила за парите му. О, не мога да го обясня на теб по-добре, отколкото на него.

— Добре, но мисля, че ти се отнесе с Рой по възмутителен начин — каза Фил раздразнено. — Той е красив, умен, богат и добър. Какво повече искаш?

— Искам някого, който да принадлежи към живота ми. Той не принадлежи. Отначало бях замаяна от хубавия му външен вид и от способността му да прави романтични комплименти. По-късно си помислих, че съм влюбена, защото той беше моят черноок идеал.

— Аз съм достатъчно лоша, понеже не знам какво искам, но ти си още по-лоша — каза Фил.

— Аз знам какво искам — възрази Анн. — Бедата е, че решенията ми се променят и съм принудена да разглеждам всичко отново.

— Предполагам, няма смисъл да ти казвам каквото и да било.

— Няма нужда, Фил. Аз съм в калта. Това развали всичко досега. Никога няма да мога да мисля за времето в Редмънд, без да си спомням за унижението от тази вечер. Рой ме презира — и ти ме презираш — и аз се презирам.

— Бедничката — каза Фил по-меко. — Ела и ми позволи да те утеша. Нямам право да те съдя. Щях да се омъжа за Алек или за Алонзо, ако не бях срещнала Джо. О, Анн, нещата в истинския живот са толкова объркани. Те не са подрязани и подкастрени, както в романите.

— Надявам се никой повече да не ме моли да се омъжа за него, докато съм жива — изхълца Анн, от все сърце вярваща, че наистина го мисли.