Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (11)

Единадесета глава

Кръговратът на живота

Анн се върна в Авонлий, увенчана с гордостта от спечелената стипендия „Торбърн“. Хората й казваха, че не се е променила. Авонлий също не се беше променил. Поне така изглеждаше от пръв поглед. Но когато Анн седна на пейката на Грийн Гейбълс в църквата в първата неделя след завръщането си, тя видя няколко малки промени, осъзнати неочаквано. Те я накараха да разбере, че дори в Авонлий времето не стоеше на едно място. Имаше нов пастор. Но едно познато лице липсваше от пейките завинаги. Старият „чичо Ейб“, чиито пророчества никога вече нямаше да се чуват, госпожа Питър Слоун, предала богу дух, Тимоти Котън, който според думите на госпожа Рейчъл Линд „всъщност най-накрая успя да умре, след като го упражняваше двайсет години“, и старият Джосая Слоун, когото никой не можа да познае в ковчега, защото си беше обръснал грижливо бакенбардите, всички те почиваха в малкото гробище зад църквата. А Били Андрюс се беше оженил за Нети Блюет! Те се „появиха в обществото“ тази неделя. Когато Били, сияещ от гордост и щастие, доведе нагиздената си в коприна булка на пейката на семейство Хармън Андрюс, Анн сведе мигли, за да скрие насмешката в очите си. Спомни си за бурната зимна нощ на коледните празници, когато Джейн й беше направила предложение от името на Били. Със сигурност сърцето му не беше разбито от отказа. Анн се зачуди дали Джейн не беше отишла да иска и ръката на Нети вместо него, или беше събрал достатъчно кураж да зададе сам съдбовния въпрос. Цялото семейство Андрюс видимо споделяше гордостта и удоволствието му от госпожа Хармън на пейката до Джейн в хора. Джейн беше напуснала училището в Авонлий и през есента смяташе да замине на запад.

— Не можа да си намери мъж в Авонлий, ето какво — каза госпожа Рейчъл Линд презрително. — Казва, че според нея здравето й щяло да се подобри на Запад. Никога не бях чувала, че е зле със здравето.

— Джейн е добро момче — беше казала Анн предано. — Никога не се е опитвала да привлече вниманието, както някои други.

— О, тя никога не е преследвала момчетата, ако имаш това предвид — каза госпожа Рейчъл. — Но и тя би искала да се омъжи, както всички. Какво друго би я накарало да отиде на Запад, в някое затънтено място, чието единствено предимство е, че мъжете са много, а жените малко? Не ми ги говори на мен!

Но не към Джейн гледаше Анн в този ден на смут и изненади. Беше Руби Гилис, която седеше до нея в хора. Какво се беше случило с Руби? Тя беше по-хубава от всякога. Но сините й очи бяха твърде светли и искрящи, а цветът на бузите й трескаво червен. Въпреки това, тя беше много слаба, ръцете й, които държаха книгата с химни, бяха почти прозрачни от крехкост.

— Да не би Руби Гилис да е болна? — попита Анн госпожа Линд, когато се връщаха от църквата.

— Руби Гилис умира от скоротечна туберкулоза — каза госпожа Линд без недомлъвки. — Всички го знаят, освен самата тя и семейството й. Те не го признават. Щом ги попитам, отговарят, че е в отлично здраве. Тя не е в състояние да преподава, откакто получи оня пристъп на задух през зимата. Но казва, че през есента отново щяла да учителства, искала да е в училището на Белите пясъци. Ще бъде в гроба си, горкото момиче, когато отворят училището в Белите пясъци, ето какво.

Анн слушаше шокирана. Руби Гилис, старата й приятелка от училище, да умира? Беше ли възможно това? Руби, блестяща, весела кокетка! Не беше възможно да се свърже мисълта за нея с нещо такова като смъртта. Тя беше поздравила Анн сърдечно след църквата и я бе поканила на гости следващата вечер.

— Във вторник и сряда вечерта няма да съм тук — прошепна ликуващо. — Има концерт в Кармъди и вечеринка в Белите пясъци. Хърб Спенсър ще ме придружи. Той е най-новият ми приятел. Непременно ела утре. Умирам да си поговоря с теб. Искам да чуя за всичко, каквото си правила в Редмънд.

Анн знаеше, че Руби всъщност иска да й разкаже за последните си флиртове, но обеща да я посети, а Дайана предложи да дойде с нея.

— Отдавна исках да видя Руби — каза тя на Анн, когато тръгнаха от Грийн Гейбълс на другия ден вечерта. — Но не можех да отида сама. Толкова е ужасно да слушам как Руби бърбори по навик и как се преструва, че й няма нищо, дори когато едва говори от кашлицата. Тя се бори толкова отчаяно за живота си, но няма никакъв шанс, казват.

Момичетата вървяха мълчаливо надолу по червения сумрачен път. Червеношийките пееха вечерните си песни по високите върхове на дърветата, като изпълваха златния въздух с ликуващите си гласчета. Пискливите крясъци на жабите долитаха от сребристите блата и езера, над полето, където животът в семената беше започнал да се пробужда и да избуява от слънцето и дъждовете. Въздухът беше упоителен с дивия, сладък, здравословен аромат на млади малинови храсти. Бели мъгли се носеха из притихналите дерета и виолетови звезди блестяха меланхолично над бреговете на ручея.

— Какъв красив залез — каза Дайана. — Виж, Анн, като земна картина е! Този дълъг, нисък морав облак е брегът, а чистото небе по-нататък е като златно море.

— Ако можехме да отплуваме натам в лодката от лунна светлина, за която пишеше Пол в съчинението си навремето — спомняш ли си? — колко хубаво би било — каза Анн, като се пробуди от унеса си. — Мислиш ли, че там бихме могли да намерим всичките си вчерашни дни, Дайана — всички наши стари пролети и цветя?

— Недей! — каза Дайана. — Караш ме да се чувствам така, сякаш сме стари и животът е вече зад нас.

— Почти се почувствах така, откакто чух за бедната Руби — каза Анн. — Ако е истина, че умира, всяко друго тъжно нещо би могло също да е истина.

— Нямаш нищо против да се отбием за минутка у Илайша Райт, нали? — попита Дайана — Мама ме помоли да оставя тази купичка с желе за леля Атоса.

— Коя е леля Атоса?

— О, не си ли чувала? Тя е госпожа Самсон Коутс от Спенсървейл. — Лелята на госпожа Илайша Райт. Тя е леля и на татко. Съпругът й умря миналата зима и тя остана бедна и самотна, затова семейство Райт я взеха да живее при тях. Мама си мислеше, че трябва да я вземем ние, но татко отказа. Той не би живял с леля Атоса.

— Толкова ли е ужасна? — попита Анн разсеяно.

— Вероятно ще видиш какво представлява, преди да се измъкнем — каза Дайана важно. — Татко казва, че лицето й е като брадва — сече въздуха. Но езикът й е още по-остър.

В този късен час леля Атоса режеше картофи за разсад в кухнята на семейство Райт. Беше облечена в износен стар халат и сивата й коса определено беше мръсна. Леля Атоса не обичаше да я „заварват неглиже“, така че се държа троснато.

— О, ти ли си онази Анн Шърли? — каза тя, когато Дайана представи Анн. — Чувала съм за теб. — Тонът й внушаваше, че не е чувала нищо добро. — Госпожа Андрюс ми каза, че си се прибрала у дома. Каза, че доста си се развила.

Несъмнено леля Атоса мислеше, че има още много възможности за развитие. Тя не преставаше да кълца картофите енергично.

— Има ли смисъл да ви каня да седнете? — попита тя саркастично. — Разбира се, тук няма нищо забавно за вас. Всички излязоха.

— Мама ти изпраща тази малка купа желе от ревен — каза Дайана любезно. — Направи го днес и си помисли, че и ти би искала да го опиташ.

— О, благодаря — каза леля Атоса кисело. — Никога не съм обичала желето на майка ти, винаги го прави толкова сладко. Както и да е, ще се опитам да преглътна малко. Тази пролет нямам апетит. Не съм добре — продължи леля Атоса важно. — Но все още кретам. Хора без работа не са желани тук. Ако не ви притеснява много, ще благоволите ли да занесете желето в килера? Бързам да направя разсада тази вечер. Предполагам, дами като вас никога не се занимават с такава работа. Ще ви е страх да не си нараните ръцете.

— Аз режех картофен разсад преди да наемем фермата — усмихна се Анн.

— Аз все още го правя — разсмя се Дайана. — Рязах разсад три дни миналата седмица. Разбира се — добави тя дразнещо, — топях ръцете си в лимонов сок и си слагах ръкавици всяка вечер след работа.

Леля Атоса изсумтя.

— Предполагам, идеята е от онези глупави списания, които четеш непрекъснато. Чудя се как ти разрешава майка ти. Но тя винаги те е глезела. Всички бяхме на мнение, когато Джордж се ожени за нея, че няма да е подходяща съпруга за него.

Леля Атоса въздъхна дълбоко, сякаш всички предчувствия относно брака на Джордж Бари се бяха сбъднали напълно и в най-мрачен вид.

— Тръгвате си, нали? — попита тя, когато момичетата станаха. — Предполагам, не можете да намерите голямо развлечение в разговора със стара жена като мен. Толкова жалко, че момчетата не са у дома.

— Искаме да се видим с Руби Рилигза малко — обясни Дайана.

— О, всичко става за извинение, разбира се — каза леля Атоса дружелюбно. — Влизате и излизате, преди да имате време да кажете „добър ден“ като хората. Това е колежанският маниер, предполагам. Ще бъде по-умно да се пазите от Руби Гилис. Докторите казват, че туберкулозата прихваща. Знаех си, че Руби може да е прихванала нещо, като се е скитала по гости в Бостън миналата есен. Хората, които не ги свърта у дома, винаги хващат по някоя болест.

— Хората, които не ходят на гости, прихващат също разни болести. Понякога дори умират — каза Дайана.

— Тогава те не трябва да обвиняват себе си за това — отвърна леля Атоса. — Чух, че ще се омъжваш през юни, Дайана.

— Този слух не е истина — каза Дайана и се изчерви.

— Е, не го отлагай твърде дълго — отбеляза важно леля Атоса. — Скоро ще повехнеш, ти си само тен и коса. А семейство Райт са ужасно непостоянни. Трябва да носиш шапка, госпожице Шърли. Целият ти нос безобразно се обсипва с лунички. Господи, ти си червенокоса! Е, предполагам, всички сме такива, каквито ни е създал Бог! Поздрави Марила Кътбърт от мен. Не е идвала да ме види, откакто съм в Авонлий, но предполагам, не трябва да се оплаквам. Семейство Кътбърт винаги са се мислели за нещо повече, отколкото всички останали тук.

— О, не е ли ужасна? — пое си дъх Дайана, докато бягаха надолу по пътеката.

— По-лоша е от госпожица Илайза Андрюс — каза Анн. — Но помисли си — да живееш целия си живот с име като Атоса! Не биха ли се вкиснали всички? Дайана — каза Анн с важен и поверителен тон, — знаеш ли, напоследък се чудех дали да не напиша разказ — достатъчно добър разказ, за да го публикуват?

— Защо не, разбира се, напиши. Преди години ти пишеше вълнуващи разкази в стария ни Клуб за разкази.

— Мислех си за това в последно време, но ме е страх да опитам, защото ако се проваля, ще бъде унизително.

— Веднъж чух Присцила да казва, че всички първи разкази на госпожа Морган били отхвърлени. Но аз съм сигурна, че няма да отхвърлят твоите, Анн, защото днес като че ли редакторите имат повече здрав разум.

— Маргарет Бъртън, едно момиче от трети курс в Редмънд, миналата зима написа разказ и го публикуваха в „Канадска жена“. Наистина мисля, че бих могла да напиша поне един толкова добър разказ.

— И ще го публикуваш ли в „Кандска жена“?

— Първо може да опитам в някое по-голямо списание.

— За какво ще бъде?

— Още не знам. Искам да намеря хубав сюжет. Смятам, че това е страшно необходимо от гледна точка на издателите. Единственото нещо, за което съм сигурна, е името на героинята. Тя ще се казва Аврил Лестър. Много е хубаво, не мислиш ли? Не казвай на никого, Дайана. Не съм го казвала на никого, освен на теб и на господин Харисън. Той не ме насърчи много. Каза, че в днешно време се пишат твърде много боклуци и че е очаквал от мен нещо по-добро след една година в колежа.

— Какво разбира от това господин Харисън? — попита Дайана презрително.

Завариха дома на семейство Гилис осветен и пълен с весели гости. Леонард Кимбъл от Спенсървейл и Морган Бел от Кармъди се гледаха косо през вестибюла. Няколко жизнерадостни момичета бяха наминали. Руби беше облечена в бяло, очите и бузите й блестяха. Тя се смееше и бъбреше непрестанно. След като си отидоха останалите момичета, тя заведе Анн на горния етаж, за да й покаже новите си летни дрехи.

— Остава ми да си ушия още една синя коприна, но е малко тежичка за лятна дреха. Мисля да я оставя за есента. Ще преподавам в Белите пясъци, знаеш ли? Харесва ли ти шапката ми? Твоята, с която беше на църква вчера, беше много кокетна. Но за мен бих искала нещо по-светло. Забеляза ли онези две смешни момчета долу? И двамата са твърдо решени да се бият. Не ме интересува нито един от тях. Харесвам Хърб Спенсър. Понякога наистина си мисля, че той е „Господин истинският“. По Коледа си мислех, че това е главният учител от Спенсървейл. Но открих нещо за него и го разлюбих. Едва не полудя, когато му дадох пътя. Щеше ми се тези две момчета да не бяха идвали тази вечер. Исках хубавичко да си поговоря с теб, Анн, и да ти разкажа цял куп неща. Винаги сме били добри приятелки, нали?

Руби прегърна през кръста Анн с нисък гърлен смях. Но очите им се срещнаха само за миг и зад целия блясък на Руби Анн видя нещо, което прободе сърцето й.

— Идвай често, обещай ми, Анн — прошепна Руби. — Идвай сама, искам да идваш.

— Добре ли си, Руби?

— Аз ли? Защо, чувствам се отлично. Никога не съм се чувствала по-добре през живота си. Разбира се, онзи задух миналата зима ме поизтощи. Но виж само цвета на лицето ми. Не приличам на инвалид, сигурна съм.

Гласът на Руби почти премина в писък. Тя свали ръката си от Анн, като че с презрение, и изтича надолу по стълбите, където беше по-весело от всякога. Тя бе толкова погълната да се позабавлява с двамата си обожатели, че Дайана и Анн се почувстваха изолирани и скоро си тръгнаха.