Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (2)

Втора глава

Лавровите венци на есента

Следващата седмица напредваше бързо, запълнена с безброй „последни неща“, както ги наричаше Анн. Трябваше да бъдат направени и получени визити за сбогуване, приятни или не толкова, в зависимост дали посетителите и посещаваните искрено споделяха надеждите на Анн, или мислеха, че тя е твърде припряна поради отиването си в колежа и че тяхно задължение е „да й посмачкат фасона“.

ОПСА (Общество за подобряване на село Авонлий) даде прощално празненство в чест на Анн и Гилбърт една вечер в дома на Джоузи Пай. Бяха избрали тази къща, отчасти защото домът на господин Пай беше голям и удобен, отчасти защото с основание подозираха, че момичетата на Пай щяха да бъдат изолирани, ако не беше прието предложението им да осигурят къща за празненството. Прекараха много приятно, момичетата на Пай бяха любезни, не казаха и не направиха нищо, с което да нарушат хармонията — а това не им беше навик. Джоузи бе необичайно приветлива — толкова, че каза снизходително на Анн:

— Новата рокля ти отива, Анн. Наистина изглеждаш почти хубава с нея.

— Колко мило от твоя страна — отвърна Анн и завъртя очи.

Чувството й за хумор се развиваше и подхвърлянията, които биха я наскърбили на четиринадесетгодишна възраст, сега ставаха просто повод за веселие. Джоузи подозираше насмешка в дяволития поглед на Анн. Но тя се задоволи само да прошепне на Гърти, докато слизаха по стълбите, че сега, когато отива в колеж, Анн Шърли още повече ще си навири носа — ще видиш!

Цялата „стара тайфа“ беше там, жизнерадостна, увлечена, излъчваща младежка безгрижност. Дайана Бари, с порозовели страни и трапчинки, до нея като сянка верният Фред; Джейн Андрюс, спретната, благоразумна и скучна; Руби Гилис, възможно най-красива и блестяща в кремава копринена блуза с червено мушкато в златната си коса; Гилбърт Блайт и Чарли Слоун, и двамата се стремяха да бъдат колкото може по-близо до изплъзващата се Анн; Кари Слоун, бледа и тъжна, защото, както се разбра, баща й не би разрешил на Оливър Кимбъл да припари до мястото; Муди Спърджън Макферсън, чиито кръгло лице и уши бяха предизвикателни както винаги; и Били Андрюс, който през цялата вечер седя в един ъгъл, усмихваше се широко, когато го заговореха, и съзерцаваше Анн Шърли с блажена усмивка върху широката си луничава физиономия.

Анн беше научила предварително за тържеството, но не знаеше, че тя и Гилбърт, като основатели на Обществото, ще бъдат изненадани с много похвален „адрес“ и „знаци на внимание“. Тя — с том пиеси на Шекспир, а Гилбърт — с автоматична писалка. Беше приятно изненадана от хубавите думи на адреса, прочетени от Муди Спърджън с най-тържествения и официален тон, че сълзите напълно заляха блясъка на големите й сиви очи. Беше работила здраво и предано за ОПСА и сърцето й се стопляше от чувството, че членовете оценяват усилията й по достойнство. Всички те бяха толкова мили, любезни и весели — дори момичетата на Пай се показаха в добра светлина. В този момент Ани обичаше целия свят.

През цялата вечер й бе изключително приятно, но накрая почти всичко се развали. Гилбърт отново направи грешката да й каже нещо сантиментално, докато вечеряха на осветената от луната веранда. И Анн, за да го накаже, беше много любезна с Чарли Слоун и му позволи да я изпрати до къщи. Обаче разбра, че от отмъщението най-много го боли този, който го извършва. Гилбърт с нехаен вид се оттегли с Руби Гилис и Анн ги чуваше как се смеят и разговарят весело, докато вървяха. Очевидно се забавляваха отлично, докато тя се отегчаваше до смърт от Чарли Слоун, който не спираше да приказва и нито веднъж, дори случайно, не каза нищо заслужаващо да бъде чуто. От време на време Анн разсеяно отговаряше с „да“ или „не“ и си мислеше колко хубава изглеждаше Руби тази вечер, колко опулени бяха очите на Чарли в лунната светлина — по-лошо, отколкото през деня — и че светът някак си не беше толкова хубав, както си беше помислила по-рано тази вечер.

— Просто съм уморена — това е — каза тя, когато с благодарност се озова в собствената си стая. И искрено го вярваше. Но някакъв слаб изблик на радост, сякаш от таен, неизвестен извор, се надигна в сърцето й на другия ден вечерта, когато видя Гилбърт да крачи надолу през Омагьосаната гора и да минава по стария дъсчен мост с твърдата си, бърза походка. В края на краищата Гилбърт нямаше да прекара тази последна вечер с Руби Гилис.

— Изглеждаш уморена, Анн — каза той.

— Уморена съм, и още по-лошо, раздразнена. Уморена, защото цял ден си приготвях куфара и ших. И раздразнена, защото шест жени идваха да се сбогуват с мен и всяка от тях успя да каже по нещо, което сякаш направо обезцвети живота и го остави сив, мрачен и печален като ноемврийска утрин.

— Злобни дърти кокошки! — беше елегантният коментар на Гилбърт.

— О, не, не бяха такива — каза Анн сериозно. — Точно това е проблемът. Ако бяха злобни кокошки, нямаше да им обърна внимание. Но всичките са добри, любезни, майчински настроени души, които ме обичат и които обичам. Затова всичко, което казаха или намекнаха, толкова ме засегна. Показаха ми, че ме мислят за луда да ходя в Редмънд и да се опитвам да взема бакалавърска степен. Оттогава се чудя дали не е така. Госпожа Питър Слоун въздъхна и каза, че се надява силите да ми стигнат до края. Веднага се видях като отчаяна жертва на нервно изтощение в края на третата година от учението. Госпожа Ибън Райт заяви, че сигурно ще ми коства страшно много да прекарам четири години в Редмънд. С цялото си същество почувствах, че е непростимо да пилея парите на Марила и моите собствени за такава глупост. Госпожа Джаспър Бел се надявала да не позволя колежът да ме разглези, както ставало с някои хора. Почувствах, че след четирите години в Редмънд мога да се превърна в най-непоносимото същество, като мисля, че знам всичко, и ще гледам отвисоко всичко и всички в Авонлий. Госпожа Илайша Райт разбирала, че момичетата от Редмънд, особено онези от Кингспорт, са „натруфени и надменни“ и предполагала, че няма да се чувствам добре сред тях. И аз се видях — чипоносо, старомодно, унизено момиче от провинцията, което се тътри из залите на Редмънд с обувки с подковани медни носове.

Анн завърши мисълта си със смесица от смях и въздишка.

— Ти сигурно не обръщаш внимание на приказките им — запротестира Гилбърт. — Знаеш много добре колко оскъден е погледът им към живота, въпреки че са чудесни хора. Да правиш това, което те никога не са правили, е същинско проклятие. Ти си първото момиче от Авонлий, което отива в колеж. Знаеш, че всички пионери ги смятат за умопобъркани.

— О, знам. Но да усещаш, е много по-различно, отколкото да знаеш. Понякога здравият разум ме напуска. Обхваща ме нездравият разум. Наистина, след като госпожа Илайша си отиде, едвам успях да свърша с опаковането на багажа.

— Ти просто си уморена, Анн. Ела, забрави всичко и се разходи с мен — да поскитаме малко из гората отвъд блатото. Там трябва да има нещо, което искам да ти покажа.

— Трябва да има! Не знаеш ли дали е там?

— Не. Знам само, че трябва да е там, защото видях нещо на това място през пролетта. Хайде, ела. Ще си представим, че отново сме деца и ще вървим по посока на вятъра.

Те весело тръгнаха напред. Анн си спомняше за неприятностите от предишната вечер и беше много мила с Гилбърт. А Гилбърт, взел си поука, се стараеше да бъде само приятелят от училище. Госпожа Линд и Марила ги гледаха от прозореца на кухнята.

— Някой ден те ще се съберат — каза госпожа Линд одобрително.

Марила леко потрепна. В сърцето си се надяваше това да стане, но с неохота слушаше как госпожа Линд обсъжда въпроса по своя клюкарски маниер.

— Те още са деца — каза тя кратко.

Госпожа Линд се засмя добродушно.

— Анн е на осемнайсет. На тази възраст аз бях вече омъжена. Ние, старите, Марила, винаги мислим, че децата не са пораснали, ето какво. Анн е млада жена и Гилбърт е мъж, той боготвори земята под краката й, всички го виждат. Той е добър човек, а и Анн няма равна на себе си. Надявам се, че в Редмънд няма да й дойде в главата някоя романтична глупост. Никога не съм одобрявала местата със смесено обучение, нито сега, нито преди, ето какво. Не вярвам — тържествено обобщи госпожа Линд — студентите от такива колежи да правят нещо друго, освен да флиртуват.

— Сигурно и учат по малко — каза усмихнато Марила.

— Скъпа моя — изсумтя госпожа Рейчъл. — Както и да е, мисля, че Анн ще се справи. Никога не е имала склонност към флиртове. Но тя не оценява напълно Гилбърт, ето какво. О, познавам момичетата! Чарли Слоун също е полудял по нея, но никога не бих я посъветвала да се омъжи за някой Слоун. Разбира се, семейство Слоун са добри, честни, почтени хора. Но каквото и да си говорим, те са Слоунови.

Марила кимна. За някой външен човек твърдението, че Слоунови са си Слоунови, може да не беше много блестящо, но тя разбираше. Във всяко село има такова семейство — може да бяха добри, честни, почтени хора, но си бяха и винаги щяха да си останат Слоунови, каквото и да правеха.

Гилбърт и Анн, в щастливо неведение, че бъдещето им беше уредено по споменатия начин от госпожа Рейчъл, бавно се разхождаха през сенките на Омагьосаната гора. Отвъд ожънатите хълмове се грееха на кехлибарения блясък на залеза под бледото, ефирно небе в розово и синьо. Смърчовите горички в далечината бяха оцветени в бронзово и дългите им сенки ограждаха планинските ливади. Но в мелодията проникваха нотките на есента.

— Сега тази гора наистина е омагьосана от старите спомени — каза Анн, като се наведе да откъсне клонче папрат, избеляло до восъчна белота от скрежа. — Сякаш малките момичета Дайана и аз още си играем тук и седим до потока „Бълбукането на дриада“ в здрача, на среща с призраците. Знаеш ли, никога не съм могла да се изкача по тази пътека в мрака, без да почувствам за малко старата уплаха и изтръпване. Имаше едно особено страшно привидение, което си бяхме измислили — призракът на убито дете, което пълзи зад теб и докосва ръката ти със студените си пръсти. Признавам, че до ден-днешен не мога да престана да си представям леките му, прокрадващи се стъпки зад мен, когато идвам тук, след като се стъмни. Не ме е страх от Бялата дама или от мъжа без глава, или от скелетите, но ми се ще никога да не си бях представяла, че съществува призракът на това бебе. Колко ядосани бяха Марила и госпожа Бари от тази работа — завърши Анн, като се смееше на спомените.

Горите в горната част на блатото бяха пълни с пурпурни просеки, опасани с есенни паяжини. След като отминаха тъмен пасаж чепати смърчове и осеяна с кленове топла слънчева долина, те намериха „нещото“, което търсеше Гилбърт.

— А, тук е — каза той с удовлетворение.

— Ябълково дърво — и толкова далече! — възкликна Анн възхитено.

— Да, истинско ябълково дърво с ябълкови плодове, и тук, тъкмо в средата между борове и букове, на една миля от която и да е градина. Миналата пролет бях тук и го намерих, цялото побеляло от цветове. Реших да се върна през есента и да видя дали има ябълки. Виж, цялото е отрупано. Изглеждат добре — светлокафяви като зимни ябълки, но с тъмночервени страни. Повечето диви плодове са зелени и непривлекателни.

— Предполагам, че се е прихванало преди години от някоя случайно хвърлена семка — каза Анн замечтано. — И как е растяло, цъфтяло и връзвало тук, само сред непознати, смело и решително!

— Тук има едно паднало дърво, покрито с мъх. Седни, Анн — ще послужи за горски трон. Ще се покатеря за малко ябълки. Всичките растат високо — дървото е трябвало да си пробива път към светлината.

Ябълките се оказаха вкусни: имаха някакъв див, възхитителен дъх, който не притежаваше нито една узряла в градина ябълка.

— Дори фаталната райска ябълка не би могла да има такъв рядък вкус — отбеляза Анн. — Но вече е време да се прибираме. Виж, преди три минути падна здрач, а сега е изгряла луната. Колко жалко, че изпуснахме момента на промяната. Но такива моменти са неуловими, предполагам.

— Хайде да се върнем покрай блатото и да стигнем до дома по Пътеката на влюбените. Още ли се чувстваш толкова разстроена, колкото беше когато тръгнахме, Анн?

— Не. Тези ябълки бяха като манна небесна за гладната душа. Чувствам, че в Редмънд ще ми хареса и ще прекарам там чудесно четирите години.

— И след тези четири години — какво?

— О, има друг завой на пътя, след като е изминат — отвърна Анн непринудено. — Нямам представа какво има зад него — и не искам да знам. По-хубаво е да не знаеш.

Тази вечер Пътеката на влюбените беше приятно място, тихо и загадъчно замъглено в слабата лунна светлина. Те вървяха бавно по нея в приятно интимно мълчание, дори не искаха да говорят.

„Ако Гилбърт беше винаги такъв, както тази вечер, колко хубаво и лесно щеше да бъде всичко“ — размишляваше Анн.

Гилбърт гледаше как Анн върви до него. С бялата си рокля, тънка и изящна, тя му приличаше на бял ирис.

„Дали някога ще я накарам да ме обикне“, помисли си той, измъчван от неувереност в себе си.