Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (36)

Тридесет и шеста глава

Посещението на Гарднър

— Ето едно писмо с индианска марка за теб, лельо Джимси — каза Фил. — Ето три за Стела, две за Прис и едно великолепно дебело за мен от Джо. Няма нищо за теб, Анн, само един циркуляр.

Никой не забеляза изчервяването на Анн, когато взе тънкото писмо, небрежно подхвърлено й от Фил. Но след няколко минути Фил погледна нагоре и видя една преобразена Анн.

— Скъпа, каква е добрата новина?

— В „Приятел на младежта“ са приели малката пиеска, която им изпратих преди две седмици — каза Анн, като се опитваше да говори така, сякаш беше свикнала да й приемат пиеските с всяко писмо, но не успяваше.

— Анн Шърли! Колко хубаво! Каква беше пиесата? Кога ще я публикуват? Платиха ли ти за нея?

— Да. Изпратиха ми чек за десет долара и редакторът ми пише, че би желал да види още мои работи. Господи, „пожелал“! Това беше една моя стара пиеса, която открих в кутията си. Преписах я и я изпратих. Но никога не съм предполагала, че ще я приемат, защото няма сюжет — каза Анн и си спомни за горчивия опит с „Аврил изкупва вината си“.

— Какво ще правиш с тези десет долара, Анн? Хайде да отидем в града и да се напием — предложи Фил.

— Ще ги прахосам за някой див, безпаметен гуляй — заяви Анн весело. — Във всеки случай, това са чисти пари. Не като чека, който получих за оня разказ за „изпитания бакпулвер“. Похарчих го разумно за дрехи и ги мразех всеки път, когато ги обличах.

— Като си помислиш, имаме истинска авторка в „Дома на Пати“ — каза Присцила.

— Това е голяма отговорност — добави тържествено леля Джеймисина.

— Наистина — съгласи се Присцила също така тържествено. — Авторите са своенравна пасмина. Никога не знаеш кога или как ще избухнат. Анн може да опише нас.

— Исках да кажа, че способността да пишеш за пресата е голяма отговорност — каза леля Джеймисина твърдо. — Надявам се, че Анн осъзнава това.

Очите на Анн светеха през целия ден. Литературните амбиции напълваха и разцъфтяваха в ума й. Опиянението от тях я беше обхванало и на излета, организиран от Джени Купър. Дори гледката на Гилбърт и Кристин, които вървяха точно пред нея и Рой, не можа да угаси блясъка на звездните й надежди. Въпреки това, тя не беше чак толкова отнесена от земните неща, че да не забележи колко тромаво върви Кристин.

„Но сигурно Гилбърт я гледа само в лицето. Като всички мъже“ — помисли си Анн с презрение.

— Ще си бъдеш ли у дома в събота следобед? — попита Рой.

— Да.

— Майка ми и сестрите ми ще те посетят — тихо каза Рой.

Нещо прониза Анн, което би могло да се опише като вълнение, но то съвсем не беше приятно. Тя не беше виждала никого от семейството на Рой. Осъзна значението на това заявление. В него имаше някаква безвъзвратност, която я смрази.

— Ще се радвам да ги видя — каза тя решително.

После се запита дали наистина щеше да се радва. Трябваше да се радва, разбира се. Но нямаше ли да бъде мъчително? Мълвата беше достигнала до ушите на Анн в каква светлина семейство Гарднър разглежда „увлечението“ на сина и брат им. Рой сигурно беше упражнил натиск за това посещение. Анн знаеше, че ще бъде претеглена на везните. От факта, че те се бяха съгласили да я посетят, тя разбра, волно или неволно, че гледаха на нея като на вероятен член на техния клан.

„Ще бъда просто себе си. Няма да се опитвам да направя добро впечатление“, мислеше си Анн надменно. Но се чудеше каква рокля да облече за съботния следобед и дали новият стил на високо вдигната коса ще й подхожда повече, отколкото стария. Излетът беше пълен провал за нея. Вечерта реши да облече кафявата си шифонена рокля в събота, но да остави косата си пусната.

В петък следобед никое от момичетата нямаше часове в Редмънд. Стела използва случая да напише статия за научното дружество сред грозно разхвърляни бележки и ръкописи на пода около нея. Анн, облечена в памучната си блуза и шевиотената пола, с разчорлена коса от вятъра на път за дома, седеше точно в средата на пода и дразнеше котката Сара с пилешка гръдна кост. Топла миризма на сливи изпълваше цялата къща, защото Присцила печеше нещо в кухнята. След малко тя влезе, обвита в огромна престилка, носът й беше изцапан с брашно, за да покаже на леля Джеймисина шоколадовия сладкиш, който бе изстудила току-що.

В този светъл момент прозвуча чукчето на вратата. Никой не обърна внимание, освен Фил, която скочи и отвори вратата, защото очакваше едно момче да й донесе от магазина шапката, която беше купила сутринта. На прага стояха госпожа Гарднър и дъщерите й.

Анн с мъка се изправи на крака, пусна двете възмутени котки и машинално премести костта от дясната в лявата си ръка. Присцила, която би трябвало да прекоси стаята, за да стигне до кухненската врата, се обърка. Панически пъхна шоколадовия сладкиш под възглавницата на канапето до камината и избяга горе. Стела започна трескаво да събира ръкописа си. Само леля Джеймисина и Фил останаха спокойни. Благодарение на тях скоро всички бяха настанени удобно, дори Анн. Присцила слезе без престилка и без лекета по себе си. Стела благоприлично се сви в ъгъла, а Фил спасяваше положението с поток от готови неангажиращи фрази.

Госпожа Гарднър беше висока и слаба, красива, превъзходно облечена и сърдечна със сърдечност, която изглеждаше леко пресилена. Елайн Гарднър беше по-младо издание на майка си, без сърдечност. Тя се стараеше да бъде любезна, но успяваше да бъде само надменна и снизходителна. Дороти Гарднър беше тънка, весела и голяма палавница. Анн знаеше, че тя е любимата сестра на Рой и хранеше топли чувства към нея. Тя щеше да прилича много на Рой, ако имаше замечтаните му черни очи вместо своите дяволити лешникови. Благодарение на нея и на Фил посещението вървеше много добре, ако не се смята лекото усещане за напрежение във въздуха и двете доста неприятни произшествия. Ръждивко и Джоузеф, останали без контрол, започнаха да играят на гоненица и диво се хвърлиха в обвития в коприна скут на госпожа Гарднър в безумно препускане. Госпожа Гарднър вдигна лорнета си и се втренчи в грубата им хватка, сякаш никога през живота си не беше виждала котки. А Анн, потискайки леко нервния си смях, се извиняваше, доколкото можеше.

— Вие обичате котки? — каза госпожа Гарднър с интонация на добродушно учудване.

Анн, въпреки привързаността си към Ръждивко, не обичаше котки, но тонът на госпожа Гарндър я подразни. Съвсем не на място тя си припомни, че госпожа Джон Блайт беше толкова запалена по котките, че държеше в къщата си толкова котки, колкото й разрешаваше съпругът й.

— Те са прекрасни животни, нали? — каза тя на инат.

— Никога не съм харесвала котките — каза госпожа Гарднър резервирано.

— Аз ги обичам — каза Дороти. — Те са толкова мили и егоисти. Кучетата са твърде добри и всеотдайни. Карат ме да се чувствам неловко. Но котките са възхитително човечни.

— Тук имате две чудесни стари порцеланови кучета. Може ли да ги видя отблизо? — каза Елайн и прекоси стаята към камината, като по този начин стана неволната причина за второто произшествие.

Тя взе Магог и седна върху възглавницата, под която беше скрит шоколадовият сладкиш на Присцила. Присцила и Анн си размениха агонизиращи погледи, но не можеха да направят нищо. Едрата Елайн продължи да седи на възглавницата и да обсъжда порцелановите кучета, докато стана време да си тръгват.

Дороти се забави за момент, стисна ръката на Анн и прошепна неочаквано:

— Зная, че ти и аз ще станем приятелки. О, Рой ми разказа всичко за теб. Аз съм единствената от семейството, с която разговаря горкото момче — никой не може да има доверие на мама и на Елайн. Сигурно чудесно си прекарвате тук, момичета! Ще ми позволите ли да наминавам и да споделям забавленията ви?

— Идвай, когато пожелаеш — отвърна Анн сърдечно, благодарна, че поне една от сестрите на Рой е мила. Тя никога нямаше да хареса Елайн, това беше сигурно. И Елайн никога нямаше да я хареса, макар че госпожа Гарднър можеше да бъде спечелена. Най-накрая Анн въздъхна с облекчение, когато изпитанието свърши.

— От всички тъжни думи, устни и написани

най-тъжните са тези: „Би могло!“

— въздъхна Присцила с трагичен патос, когато вдигна възглавницата. — Сега този сладкиш е буквално сплескан катастрофално, може да се каже. И с възглавницата е същото. Не ми казвайте, че петък не е опак ден.

— Хората, които съобщават, че ще дойдат в събота, не трябва да идват в петък — каза леля Джеймисина.

— Предполагам, че грешката е на Рой — каза Фил. — Това момче не отговаря за думите си, когато общува с Анн. Къде е Анн?

Анн се бе качила горе. Тя почувства странно желание да заплаче. Но си наложи да се разсмее. Ръждивко и Джоузеф се бяха изложили! А Дороти беше симпатяга.