Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (23)

Двадесет и трета глава

Пол не може да намери каменните хора

Това лято животът в Авонлий беше много приятен, въпреки че Анн, тъкмо в разгара на ваканционните удоволствия, беше обхваната от чувство на „нещо отлетяло, което би трябвало да е тук“. Тя не би признала, дори в най-съкровените си мисли, че това бе причинено от отсъствието на Гилбърт. Но когато трябваше да се прибира сама от молитвените събрания и от сбирките на ОПСА, докато Дайана и Фред и много други щастливи двойки се разхождаха по здрач из осветените от звездите селски пътища, в сърцето й се настаняваше странна, самотна болка, която не можеше да прогони. Гилбърт дори не й пишеше, противно на очакванията й. Майката на Гилбърт, която беше весела, откровена, приветлива дама, но без тактичност, имаше притеснителния — навик да пита Анн, винаги с болезнено отчетлив глас и винаги в присъствието на цяла тълпа, дали напоследък е получавала вести от Гилбърт. Горката Анн се изчервяваше ужасно и промърморваше: „Не много скоро“, което се приемаше от всички, включително и от госпожа Блайт, просто като моминско извъртане.

Анн се радваше на лятото. Присцила дойде на приятно гостуване през юни. А когато си замина, господин и госпожа Ирвинг, Пол и Шарлота Четвърта си дойдоха „у дома“ за юли и август.

„Госпожица Лавендар“ не беше променена, само бе станала по-мила и по-хубава. Пол я обожаваше и приятелството между тях беше красиво за окото.

Сега Пол беше на тринайсет години, много висок за възрастта си. Лицето и очите му бяха красиви както винаги, а въображението му — като призма, която пречупва всичко, което попадаше в нея. Той и Анн правеха чудесни разходки до гората, полето и брега. Нямаше други две „по-сродни“ души.

Шарлота Четвърта бе разцъфнала в млада девойка. Сега носеше косата си в огромна прическа стил мадам Помпадур. Беше изхвърлила сините панделки от едно време, но лицето й беше все така луничаво, носът й все така чип и устата и усмивката й все така широки, както винаги.

— Нали не говоря с акцент на янки, госпожице Шърли, мадам? — попита тя с безпокойство.

— Не го забелязвам, Шарлота.

— Много се радвам. Вкъщи ми казаха, че го правя, но си помислих, че само ме дразнят. Не искам да придобия акцент на янки. Не че имам нещо против янките, госпожице Шърли, мадам. Но на мен ми трябва само старият Остров П. Е.

Пол прекара първите две седмици с баба си Ирвинг в Авонлий. Анн го посрещна там и видя, че няма търпение да отиде на брега. Нора, Златната дама и моряците близнаци щяха да са там. Едва дочака да си изяде вечерята. Нали не можеше да не види приказното лице на Нора да наднича и да го гледа замислено? Но Пол беше много сериозен, когато се завръщаше от брега в полумрака.

— Не откри ли своите каменни хора? — попита Анн.

Пол тъжно поклати кестенявите си къдрици.

— Моряците близнаци и Златната дама изобщо не дойдоха — каза той. — Нора беше там, но Нора не е същата, учителко. Променила се е.

— О, Пол, ти си се променил — каза Анн. — Ти вече си твърде голям за каменните хора. Те обичат да си играят само с деца. Страхувам се, че моряците близнаци никога вече няма да дойдат при теб в перлената омагьосана лодка по лунната пътека. А Златната дама няма вече да ти свири на златната си арфа. Дори Нора няма повече да се среща с теб. Трябва да си платиш глобата, че си пораснал. Трябва да забравиш страната на приказките.

— И двамата говорите същите небивалици, както винаги — каза старата госпожа Ирвинг.

— О, не, не говорим — каза Анн и мрачно поклати глава. — Ставаме много, много разумни и е толкова жалко. Ние не сме и наполовина толкова интересни, когато научим, че езикът ни е даден, за да ни помага да крием мислите си.

— Не. Даден ни е да обменяме мислите си — каза госпожа Ирвинг сериозно.

Анн прекара две тихи и спокойни седмици в Дома на ехото в златната среда на август.

— Анн, ти и Гилбърт Блайт все още ли сте толкова добри приятели, колкото бяхте? — попита тихо госпожица Лавендар.

— Аз съм приятелка на Гилбърт както винаги, госпожице Лавендар.

Госпожица Лавендар поклати глава.

— Виждам, че нещо не е наред, Анн. Ще си позволя нахалството да те попитам какво. Скарахте ли се?

— Не, само че Гилбърт иска нещо повече от приятелство, а аз не мога да му го дам.

— Сигурна ли си, Анн?

— Напълно.

— Много, много съжалявам.

— Чудя се защо всички смятат, че трябва да се омъжа за Гилбърт Блайт — каза Анн сприхаво.

— Защото сте родени един за друг, Анн — ето защо. Не трябва да отмяташ младата си глава. Това е факт.