Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (35)

Тридесет и пета глава

Започва последната учебна година в Редмънд

— Ето ни пак тук, всичките, чудесно загорели от слънцето и радостни, както силните мъже се готвят за състезание — каза Фил и седна на куфара си с въздишка от удоволствие. — Не е ли прекрасно отново да видиш този мил стар „Дом на Пати“, леля и котките? Ръждивко е изгубил още една част от ухото си?

— Ръждивко ще е най-хубавата котка на света, ако изобщо нямаше уши — заяви Анн.

— Не се ли радваш, че отново ни виждаш, лельо? — попита Фил.

— Я си приберете нещата горе — каза леля Джеймисина, като гледаше хаоса от пътнически сандъци и куфари на четирите смеещи се и бърборещи момичета. — Първо работата, после играта!

— В това поколение нещата са се променили, лельо. Нашето мото е: играй си играта и после зубри!

— Щом ще се омъжваш за свещеник!

— Защо? — проплака Фил. — Защо една съпруга на свещеник да произнася само префърцунени фрази? Аз няма да го правя.

— Съобщи ли новината на семейството си? — попита Присцила, която хранеше котката Сара.

Фил кимна.

— Как го приеха?

— Мама се разбуйства. Но аз стоях твърда като скала — дори аз, Филипа Гордън, която преди никога не можеше да прояви воля. Татко беше по-спокоен. Неговият собствен баща е бил свещеник, затова, както виждате, той има слабост към расото. Заведох Джо в Маунт Холи, след като мама се успокои, и двамата го харесаха. Но мама му правеше заплашителни намеци във всеки разговор относно надеждите й за мен. О, пътят ми през ваканцията не беше осеян с рози, мили момичета. Но аз надделях и имам Джо. Нищо друго няма значение.

— За теб — мрачно отбеляза леля Джеймисина.

— И за Джо — отвърна Фил. — Ти продължаваш да го съжаляваш. Защо, за бога? Мисля, че трябва да му завиждаш. С мен той получава ум, красота и златно сърце.

— Това ми напомня за… — каза Анн и разказа историята на Джон и Джанет.

— А сега ни разкажи за онази романтична сцена, за която ни намекна мъгляво в едно от писмата си — погледна я Фил.

Анн изигра предложението на Самюъл с приповдигнато настроение. Момичетата закрещяха от смях и леля Джеймисина се усмихна.

— Разкажи ни за ухажорите си, лельо — помоли Фил. — Сигурно си ги имала много.

— Те не са в минало време — отвърна леля Джеймисина. — Все още ги имам. В къщи от известно време ме посещават трима стари вдовци, които са ми хвърлили око.

— И какво още, лельо?

— Вървете да разопаковате! — извика леля Джеймисина и размаха към тях Джоузеф, като го сбърка с куката.

След първата седмица момичетата от „Дома на Пати“ здраво залегнаха над учението; беше последната им година в Редмънд и трябваше постоянно да се борят за успешно завършване. Анн се посвети на английския, Присцила се задълбочи в класическите езици, а Филипа се потеше над математиката. Уморяваха се, отчайваха се, нищо не им изглеждаше, че си заслужава борбата за него. Веднъж в подобно настроение Стела отиде в синята стая. Анн седеше на пода в малък кръг светлина, която хвърляше рампата до нея, сред купища измачкани ръкописи.

— Какво правиш, за бога?

— Просто търся някои стари произведения на Клуба за разкази. Исках да се ободря и да се опияня с нещо. Учих, докато всичко започна да се върти пред очите ми. Затова дойдох тук и изрових тези неща от куфара си. Толкова са пропити със сълзи и трагичност, че да се пръснеш от смях.

— И аз съм тъжна и отчаяна — каза Стела и се хвърли на дивана. — Нищо няма смисъл. Дори мислите ми са стари. За всичките съм се сещала преди. Какъв смисъл има животът, Анн?

— Скъпа, просто умствената умора ни кара да се чувстваме така, също и времето. Такава поройна вечер след изпълнен с тежък труд ден би смазала всеки, освен Марк Твен. Знаеш, че си заслужава да живееш.

— Вярвам, че е така. Но тъкмо сега не мога да го докажа на себе си.

— Само си помисли за всичките велики и благородни души, които са живели и работили на този свят — каза Анн замечтано. — Не си ли заслужава да дойдеш след тях и да наследиш всичката им мъдрост и постижения? Помисли си и за всички велики хора в света днес! Не си ли заслужава да си мислиш, че можем да споделим вдъхновението им? И после, всичките велики личности, които ще дойдат в бъдеще? Не си ли заслужава да поработим за тях и да подготвим пътя им — да направим поне една тяхна стъпка по-лесна?

— Умът ми е съгласен с теб, Анн. Но душата ми остава опечалена и без вдъхновение. В дъждовни вечери винаги съм отпаднала и потисната.

— Дъждът ми харесва. Обичам да лежа в леглото и да слушам как барабани по покрива, как плющи по боровете.

— Обичам, когато си стои на покрива — каза Стела. — Миналото лято прекарах кошмарна нощ в една стара фермерска къща в провинцията. Покривът капеше и дъждът се стичаше направо в леглото ми. В това нямаше нищо поетично. На какво се смееш, Анн?

— На тези истории. Както би казала Фил, те са убийствени! Какви омайно красиви героини имахме, а как ги обличахме! Коприна, сатен, кадифе, бижута, дантели — не носеха нищо друго. Ето една от историите на Джейн Андрюс, която описва героинята си, спяща в красива бяла сатенена нощница, бродирана с перли.

— Продължавай — каза Стела. — Започвам да чувствам, че си заслужава да живееш, докато в света има смях.

— Ето един мой разказ. Героинята ми се забавлява на бал, „обсипана от главата до петите с огромни първокласни диаманти“. Но каква полза имаше тя от красотата и разкошните дрехи? „Пътеките на славата я отведоха до гроба.“ Или ги убиваха, или умираха от разбито сърце. Нямаше спасение за тях.

— Позволи ми да прочета някои от твоите разкази.

— Добре, ето шедьовъра ми. Отбележи какво весело заглавие има — „Моите гробове“. Пролях кофи сълзи, докато го писах, а другите момичета изплакаха каци, докато го четоха. Майката на Джейн Андрюс страшно я сгълча, защото през седмицата трябваше да пере огромно количество носни кърпи. Това е сърцераздирателна история за странстванията на съпруга на методистки свещеник. Направих я методистка, защото трябваше да броди из света. Тя погребваше по едно дете на всяко място, където живееше.

Докато Стела четеше „Моите гробове“ и отбелязваше трагичните пасажи с широки усмивки, Анн откри един ръкопис, написан на парчета опаковъчна хартия. Вълна от смях изпълни сивите й очи, когато си спомни за времето и мястото на създаването му. Това беше скечът, написан в деня, когато пропадна на покрива на къщичката за патици на семейство Коп на „Пътя на торите“.

Анн първо го погледна, после го зачете отначало. А когато Стела излезе от стаята, тя приглади смачкания ръкопис.

— Мисля, че ще мога — каза тя решително.