Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (16)

Шестнадесета глава

Оправени взаимоотношения

— Това е най-уютното място, което някога съм виждала, по-уютно е дори от дома ми — призна Филипа Гордън, като се оглеждаше възхитено.

Всички се бяха събрали след залез-слънце в голямата гостна в „Дома на Пати“. Анн и Присцила, Фил и Стела, леля Джеймисина, Ръждивко, Джоузеф, котката Сара, Гог и Магог. Сенките от огъня танцуваха на стените. Котките мъркаха. Една голяма ваза с хризантеми от парник, изпратени на Фил от една от жертвите й, блестяха в златистия полумрак като кадифени луни.

Бяха минали три седмици, откакто се настаниха, и всички смятаха, че експериментът е успешен. Първите две седмици след завръщането им бяха изпълнени с приятни вълнения: поставяне на домашните си богове, организиране на малкото си домакинство и съгласуване на различни мнения.

Анн не съжаляваше много, че напуска Авонлий, когато дойде време да се върнат в колежа. Последните няколко дни от ваканцията й не бяха приятни. Награденият разказ бе публикуван във вестниците на Острова. На тезгяха в магазина си господин Уилям Блеър бе наредил огромна купчина розови, зелени и жълти брошури с разказа, които раздаваше на всичките си клиенти. Той изпрати пакет авторски екземпляри на Анн, която веднага ги хвърли в печката. Унижението й бе въображаемо, защото хората от Авонлий смятаха за чудесно, че тя е спечелила наградата. Многобройните й приятели я гледаха с искрено възхищение. Малцината й врагове — с надменна завист. Джоузи Пай каза, че според нея Анн Шърли просто е преписала разказа. Със сигурност си спомняла, че го била чела в един вестник преди години. Семейство Слоун, които бяха разбрали или предполагаха, че Чарли е бил „отхвърлен“, казаха, че според тях тя няма с какво толкова да се гордее, всеки може да го направи, ако се опита. Леля Атоса каза на Анн, че с голямо съжаление чула за заниманията й с писане на романи. Никой роден и израснал в Авонлий не би го направил. Така ставало, когато се осиновявали сираци бог знае откъде с бог знае какви родители. Дори госпожа Рейчъл Линд изрази мрачно подозрение относно дали е уместно да се пише художествена литература, макар почти да се била примирила с това поради двайсет и пет доларовия чек.

— Поразително е какво плащат за такива лъжи значи — каза тя, наполовина гордо, наполовина строго.

Анн отдъхна, когато дойде времето за отпътуване. Беше много приятно завръщане в Редмънд, една умна, опитна второкурсничка с куп приятели, които да поздрави в щастливия ден на откриването на учебната година. Там бяха Прис, Стела, Гилбърт, Чарли Слоун, който изглеждаше по-наперен от всички досегашни второкурсници, Фил, все още неразрешила въпроса с Алек и Алонзо, и Муди Спърджън Макфърсън. Муди Спърджън бе преподавал в училище, откакто завърши „Куинс“, но майка му беше решила, че е крайно време да напусне и да посвети вниманието си как да стане свещеник. Горкият Муди Спърджън имаше лош късмет още в началото на колежанската си кариера. Половин дузина безжалостни второкурсници измежду съквартирантите му една нощ се нахвърлиха върху него и обръснаха половината му глава. Нещастният Муди Спърджън трябваше да ходи в този образ, докато отново му порасне коса. Той с горчивина каза на Анн, че понякога имал съмнения дали наистина е призван за свещеник.

Леля Джеймисина дойде чак когато момичетата приготвиха „Дома на Пати“ за нея. Госпожица Пати беше изпратила ключа на Анн с писмо, в което обясняваше, че Гог и Магог са прибрани в една кутия под леглото в стаята за гости, но че при нужда винаги можело да ги извадят. В послепис добавяше, че се надява момичетата да внимават при закачването на картини. Тапетите в гостната били сменени преди пет години и тя и госпожица Мария не искали да бъдат пробивани повече дупки в новите тапети, ако не било абсолютно наложително. За останалото напълно се доверяваше на Анн.

С каква радост момичетата подреждаха гнездото си! Както казваше Фил, все едно че се готвеха за сватба. Имаш удоволствието да създаваш дом, без да те безпокои съпруг. Всички бяха донесли със себе си по нещо за украса или за създаване на удобство в малката къща. Прис, Фил и Стела имаха изобилие от джунджурийки и картини, които по-късно продължиха да закачат според вкуса си, дръзко нарушавайки целостта на новите тапети на госпожица Пати.

— Ще запълним дупките, преди да напуснем, скъпа — тя никога няма да разбере — отвърнаха на протестите на Анн.

Дайана бе дала на Анн възглавница от борови иглици, а госпожица Ада — една чудесно избродирана възглавница. Марила беше изпратила голяма кутия с консерви и смътно беше загатнала за кошница с провизии за Деня на благодарността. Госпожа Линд подари на Анн юрган от разноцветни парчета и й зае още пет.

— Вземи ги — каза тя властно. — Може да ти влязат в работа. По-добре, отколкото да стоят заключени в онзи куфар на тавана и да ги ядат молците.

Молците никога не биха се осмелили да припарят до тези юргани, защото воняха на нафталин толкова силно, че трябваше да стоят окачени в градината на „Дома на Пати“ цели две седмици, преди да могат да ги внесат вътре. Аристократичният булевард „Спофърд“ рядко бе виждал такова зрелище. Киселият стар милионер, който живееше на „съседната врата“, дойде и поиска да купи юргана с великолепен червено-жълт десен на „лалета“, който госпожа Рейчъл бе дала на Анн. Той каза, че навремето майка му правела такива юргани и, дявол да го вземе, искал да получи един, за да му напомнял за нея. Анн не му го продаде, за голямо негово разочарование, но писа за всичко това на госпожа Линд. Извънредно поласканата дама отговори, че имала още един досущ като този, така че тютюневият крал в края на краищата си получи юргана и настоя да го постелят на леглото му, за погнуса на модерната му съпруга.

През зимата юрганите на госпожа Линд се оказаха много полезни. „Дома на Пати“, въпреки многобройните си достойнства, имаше и своите недостатъци. Всъщност беше доста студена къща. И когато настъпиха мразовитите нощи, момичетата с удоволствие се сгушиха под юрганите на госпожа Линд. Анн зае синята стая, за която бе закопняла от пръв поглед. Присцила и Стела се настаниха в голямата стая. Фил беше безкрайно щастлива и доволна в малката стаичка над кухнята. А леля Джеймисина трябваше да се задоволи със стаята на долния етаж до гостната.

Като се прибираше от Редмънд няколко дни след завръщането си, Анн усети, че хората я гледат със скрити, снизходителни усмивки. Анн с неудобство се зачуди какво става. Шапката й ли беше изкривена? Коланът ли беше разкопчан? Когато Анн извърна глава, за да разбере какво има, за пръв път видя Ръсти.

По петите й припкаше най-окаяният представител на котешкото племе, който някога бе виждала! Животното, отдавна преминало възрастта на малко котенце, изглеждаше отпуснато, слабо, невзрачно. И от двете му уши липсваха парчета, едното му око беше временно повредено, а едната му челюст беше комично подута. Що се отнася до цвета му, ако една черна котка се опърлеше добре и изцяло, резултатът щеше да е подобен на оттенъка на тънката, раздърпана, грозна козина на този бездомник.

Анн каза „пст!“, но котката не искаше да се махне. Докато тя стоеше на едно място, котаракът седеше на задните си крака и я гледаше укорително със здравото си око. Когато тя продължи пътя си, отново тръгна след нея. Анн се примири с компанията му, докато стигна до портата на „Дома на Пати“. Безмилостно я затръшна под носа му, като наивно предполагаше, че го вижда за последен път. Но когато след петнайсет минути Фил отвори вратата, на стъпалото седеше ръждивокафявият котарак. Нещо повече, той направо се стрелна вътре и скочи в скута на Анн с полуумолително, полутриумфално „мяу“.

— Анн — каза Стела строго. — Ти ли си собственичка на това животно?

— Не, не съм — запротестира Анн отвратена. — Това същество ме проследи до дома отнякъде. Не можах да се освободя от него. Ух, слез долу! Обичам порядъчните котки в разумни граници, но не обичам животинчета с цвят като твоя.

Писето обаче отказа да слезе долу. Хладнокръвно се сви на кълбо в скута на Анн и замърка.

— Очевидно те одобрява — разсмя се Присцила.

— Няма да ме одобри — каза Анн упорито.

— Горкото същество умира от глад — каза Фил състрадателно. — Костите му почти се броят под кожата.

— Добре, ще му дам да се наяде хубаво и после да си върви там, откъдето е дошъл — каза Анн решително.

Нахраниха котката и я изнесоха навън. На другия ден сутринта все още беше на прага. Продължи да седи на прага, като се втурваше вътре всеки път, щом отвореха вратата. Хладният прием нямаше никакво въздействие върху него, той не забелязваше никого, освен Анн. Момичетата го хранеха от състрадание, но когато мина една седмица решиха, че трябва да се направи нещо. Външният вид на котката се беше подобрил. Окото и бузата му си бяха възвърнали нормалния вид. Вече не беше толкова слаб. Бяха го видели да мие муцуната си.

— Но въпреки всичко, не можем да го оставим тук — каза Стела. — Леля Джимси ще дойде другата седмица и ще донесе със себе си котката Сара. Не можем да държим две котки. А ако го направим, това ръждиво кожухче непрекъснато ще се бие с котката Сара. Той е боец по природа. Снощи се сражава в решаваща битка с котката на тютюневия крал и й нанесе пълен разгром с кавалерия, пехота и артилерия.

— Трябва да се отървем от него — съгласи се Анн, като мрачно гледаше към обекта на обсъждането, който мъркаше на килимчето пред камината с изражение на овча кротост. — Но въпросът е как? Как могат четири беззащитни жени да се отърват от котарак, който не желае да се отърват от него?

— Трябва да го упоим с хлороформ — каза Фил бързо. — Това е най-хуманният начин.

— Коя от нас знае нещо за упояване на котка с хлороформ? — попита Анн унило.

— Аз, мила. Това е едно от малкото ми — печално малко — полезни умения. Отървала съм се от няколко котки у дома. Вземаш котката сутринта и й даваш хубава закуска. После вземаш стар чувал от зебло — има едни при задната врата — слагаш котката в него и го покриваш с дървена кутия. После вземаш бутилка с хлороформ от две унции, махаш й тапата и я пъхаш под ръба на кутията. Слагаш тежест върху кутията и я оставяш така до вечерта. Котката ще бъде мъртва, кротко свита на кълбо, сякаш е заспала. Никаква болка, никакво боричкане.

— Звучи лесно — каза Анн колебливо.

— То си е лесно. Само остави на мен. Ще се погрижа — каза Фил успокоително.

И така, хлороформът беше набавен и на другата сутрин Ръждивко беше примамен, за да посрещне участта си. Изяде закуската си, облиза устата си и скочи в скута на Анн. Сърцето на Анн спря. Това бедно същество я обичаше, вярваше й. Как можеше да бъде съучастничка в неговото умъртвяване?

— Ето, вземете го — каза тя припряно на Фил. — Чувствам се като убийца.

— Няма да страда — утеши я Фил, но Анн вече беше избягала.

Фаталното действие се разигра при задната врата. Този ден никой не мина покрай нея. Но привечер Фил заяви, че Ръждивко трябва да бъде погребан.

— Прис и Стела трябва да му изкопаят гроб в градината — нареди Фил. — А Анн трябва да дойде с мен да вдигнем кутията. Винаги съм мразела този момент.

Двете заговорнички неохотно отидоха на пръсти до задната врата. Фил предпазливо вдигна камъка, който бе сложила върху кутията. Изведнъж, слабо, но ясно, изпод кутията прозвуча мяукане, което не можеше да бъде сгрешено с друго.

— Той… той не е умрял — пое си дъх Анн и седна озадачена на стъпалото пред кухненската врата.

— Трябваше да е умрял — каза Фил невярващо.

Друго леко мяукане доказа, че не е. Двете момичета се спогледаха.

— Какво ще правим? — попита Анн.

— Защо, за бога, не идвате? — попита Стела, която се беше показала на вратата. — Вече изкопахме гроба.

— „Какво, всички спят в мир и покой?“

— цитира тя закачливо.

— „О, не, гласовете на мъртвите

звучат като далечен буен поток.“

— веднага й отвърна с друг цитат Анн и тържествено посочи кутията.

Избухналият смях разведри напрежението.

— Трябва да го оставим тук до сутринта — каза Фил и отново сложи камъка. — Не е мяукал от пет минути. Вероятно мяуканията, които чухме, са били последните му издихания. Или просто ни се е счуло, под натиска на гузната ни съвест.

Но когато на сутринта вдигнаха кутията, Ръждивко се хвърли на рамото на Анн с весел скок и започна нежно да лиже лицето й. Не можеше да има друга котка толкова решително жива.

— В кутията е имало дупка от чвор — въздъхна Фил. — Не съм я видяла. Затова не е умрял. Сега ще трябва да го направим отново.

— Не, не трябва — заяви неочаквано Анн. — Няма пак да убиваме Ръждивко. Той е моя котка, а вие ще трябва да се примирите с това.

— О, добре, ако го уредиш с леля Джимси и с котката Сара — каза Стела и си изми ръцете от целия случай.

От този ден Ръждивко стана член на семейството. Нощем спеше на изтривалката пред задната врата и живееше охолно. Когато дойде леля Джеймисина, той беше пухкав и лъскав, поносимо порядъчен. Но както котката на Киплинг, и той си имаше „собствени разбирания“. Беше на нокти срещу всички котки и те бяха на нокти срещу него. Той побеждаваше една по една аристократичните котки от булевард „Спофърд“. А от човешките същества обичаше само Анн. Никой друг не смееше да го погали.

— Поведението на тази котка е напълно непоносимо — заяви Стела.

— Той е добро старо писанче — кълнеше се Анн и прегръщаше любимеца си предизвикателно.

— Не знам как той и котката Сара ще успеят да живеят заедно — каза Стела песимистично. — Котешките боеве нощем в градината са достатъчно лоши. Но котешките боеве тук, в гостната, са немислими.

Леля Джеймисина пристигна в уреченото време. Анн, Присцила и Фил очакваха пристигането й доста притеснено, но когато леля Джеймисина зае мястото си на трона — люлеещия се стол пред запалената камина, те й се поклониха символично и изразиха почитанията си.

Леля Джеймисина беше дребна стара жена с малко, меко триъгълно лице и големи сини очи, оживени от неугасима младост, пълни с надежда, както младо момиче. Бузите й бяха розови, а косата снежнобяла, носеше я на смешни малки букли над ушите.

— Това е много старомодна прическа — каза тя, като плетеше усърдно нещо нежно и розово като облак на залез-слънце. — Но и аз съм старомодна. Дрехите ми също, съответно и възгледите ми. Зная, очаквате от мен да се грижа за вас и да ви поддържам както трябва, но няма да го направя. Достатъчно сте големи, за да знаете как да се държите, ако изобщо имате такова намерение.

— О, някой ще раздели ли тези котки? — помоли Стела, треперейки от ужас.

Леля Джеймисина беше донесла не само котката Сара, но и Джоузеф. Джоузеф, обясни тя, бил собственост на нейна близка приятелка, която отишла да живее във Ванкувър.

— Тя не можеше да вземе Джоузеф със себе си, затова ме помоли да го прибера аз. Не можах да откажа. Той е красив котарак, с добър характер. Наричаше го Джоузеф, понеже кожухчето му е разноцветно.

Наистина беше така. Джоузеф, както каза отвратената Стела, изглеждаше като ходещ чувал на кръпки. Беше невъзможно да се определи кой е основният му цвят. Краката му бяха бели, с черни петънца по тях. Гърбът му беше сив, с голямо жълто петно от едната страна и с черно петно от другата. Опашката му беше жълта, със сив връх. Едното му ухо беше черно, а другото жълто. Едно черно петно над окото му придаваше страшно разпуснат вид. В действителност беше кротък и безобиден, с общителен характер. В едно отношение, ако не в друго, Джоузеф беше като момина сълза. Той не си правеше труда да се движи много или да лови мишки. Дори Соломон с целия си блясък не е спал на по-меки възглавници и не е пирувал с по-тлъста храна.

Джоузеф и котката Сара пристигнаха с бързия влак в отделни кутии. След като ги освободиха и ги нахраниха, Джоузеф си избра възглавница и ъгъл, които му допадаха, а котката Сара тъжно седна пред огъня и започна да си мие муцунката. Тя беше голяма, лъскава, сиво-бяла котка с огромно достойнство.

— Казва се Сара, затова съпругът ми винаги наричаше нашата писана „котката Сара“ — обясни леля Джеймисина. — Тя е на осем години и е забележителен ловец на мишки. Не се безпокой, Стела. Котката Сара никога не се бие, а Джоузеф го прави рядко.

— Тук трябва да се бият за самозащита — каза Стела.

В този критичен момент Ръждивко се появи на сцената. Той подскачаше весело до половината път през стаята, преди да забележи натрапниците. Тогава се спря като закован. Опашката му се издължи колкото три опашки. Козината на гърба му настръхна в заплашителна дъга. Ръждивко наведе глава, издаде страховит крясък на омраза и предизвикателство и се нахвърли върху котката Сара.

Величественото животно беше спряло да мие муцунката си и го гледаше с любопитство. Тя посрещна атаката му с един презрителен замах на сръчната си лапа. Ръждивко се търкулна безпомощно на килимчето, после се надигна смаяно. Каква порода беше тази котка, която боксираше ушите му? Той погледна котката Сара колебливо. Да опита ли пак или не? Котката Сара нарочно се обърна с гръб към него и продължи тоалета си. Ръждивко реши да не опитва пак. Никога повече не го направи. От този момент котката Сара стана господарка. Ръждивко никога вече не й се пречкаше.

Но Джоузеф необмислено стана и се прозина. Ръждивко, горящ от желание да отмъсти за срама си, се спусна към него. Джоузеф, миролюбив по натура, можеше да се бие, щом се наложеше, и се биеше добре. Резултатът беше поредица от сражения без победител. Всеки ден Ръждивко и Джоузеф се биеха пред всички. Анн взе страната на Ръждивко и намрази Джоузеф. Стела беше отчаяна. Но леля Джеймисина само се смееше.

— Оставете ги да се бият — каза тя търпеливо. — Скоро ще станат приятели. Джоузеф има нужда от малко упражнения — беше започнал да надебелява твърде много. А Ръждивко ще трябва да научи, че не е единствената котка на света.

Накрая Джоузеф и Ръждивко приеха положението и от заклети врагове станаха заклети приятели. Спяха на една и съща възглавница, прегърнали се с лапите си и търпеливо си миеха взаимно муцуните.

— Всички свикнахме един с друг — каза Фил. — А аз се научих как се мият чинии и как се мете пода.

— Но не казвай, че можеш да упоиш котка с хлороформ — засмя се Анн.

— Бедата беше онази дупка от чвор — възпротиви се Фил.

— Добре че дупката е била там — каза леля Джеймисина строго. — Малките котенца трябва да се давят, иначе светът ще бъде пренаселен с тях.

— Не би помислила Ръждивко за много почтен, ако го беше видяла, когато дойде тук — каза Стела. — Той действително изглеждаше като самия дявол.

— Не мисля, че дяволът е толкова черен — отвърна замислено леля Джеймисина. — Винаги съм го мислела за доста хубав господин.