Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (9)

9.

Отначало най-различни офицери навираха физиономиите си в лицето на Бил и му задаваха въпроси, някои учтиво, други високомерно. Той пренебрегна всички. Най-накрая лейтенантът с мустаците седна зад бюрото и отвори плик с гризини.

— Искаш ли? — покани го той. — Съжалявам за усмирителната риза… Можеш да ги вземеш с уста.

Бил се втренчи в него с абсолютно безизразно лице.

— А-а, добре. — Кинкейд вдигна рамене и отхапа. — Защо точно тази сграда, Милт? До кого се опитваше да се докопаш?

Бил не отвърна нищо.

— При това дори се наряза. За такова нещо човек трябва да има голям кураж. Това показва, че си се отдал изцяло на каузата. Всички тези дребни увъртания и медицински сестри са едно нещо, но ти и аз — ние двамата сме печени, Милт.

Бил просто го гледаше.

— С кого работиш? Тази техника за проникване в сгради, ти не си просто някой, който го прави за удоволствие. Усвоил си добре занаята. Хайде, Милт, дай ми няколко имена и животът ти ще стане по-лек. Кой е още в играта?

Бил мълчеше.

— Кой стои зад всичко това? Кажи ми бе, човек! Нали все някак трябва да се отървеш!

Той не отговори.

Лейтенант Кинкейд поклати глава с погнуса.

— Ако си мислиш, че в „Тумс“ е гадно, трябва да знаеш, че горе е фрашкано с отрепки, които са прекалено болни дори за това място. По-гадно е от миризливо лайно. Но не е необходимо да те пращам там — просто ми казваш няколко имена, получаваш си лична стая, охрана двадесет и четири часа, без решетки на прозорците, удобно легло, телевизор. Само ми кажи едно име.

Бил дори не се помръдна.

— Изплюй нещо — каквото и да е, трошица — колкото да кажа на шефа, че си проговорил — и никога няма да помиришеш затворническо отделение.

Бил се беше втренчил в мястото между двете му гъсти тъмни вежди и не отронваше дума.

— Значи така. — Лейтенантът се изправи, мина покрай Бил, отвори вратата и извика: — Дженкинс, отведи тоя кучи син горе и го хвърли на шибаните вълци.

Единственият вход и изход към затворническото отделение се състоеше от две системи с плъзгащи се решетъчни врати, пазени непрекъснато от полицаи в кабини от стомана и армирано стъкло. Вкараха Бил през първата решетка. Блъснаха го зад нея и той трябваше да изчака полицаите да изпразнят пистолетите си с дулото надолу върху металните кутии с пясък. Чекмеджето на сейфа се плъзна от кабината. Ченгетата поставиха в него пистолетите и мунициите си, заедно с документите. Приемателният протокол се подаде обратно през гишето, втората решетъчна врата се отвори и Бил се озова, за втори път през живота си, зад решетките.

Към тях се приближи огромен, дебел мъж с голо теме и тъпо изражение. Беше облечен в бели болнични дрехи.

— Милт Славич — каза едно от ченгетата и подаде някакъв документ на ординатора.

— Дадоха ли ви картоните му долу?

— Не-е, такова нещо нямаше.

— Прояви. Някакви ексцесии?

— Не. — Другото ченге поклати глава. — Окей. — Дебелият тип се приближи. — Вие, момчета, можете да си ходите. — Той пое документите с дебелата си бяла ръка. — Ела с мен… 6А.

Бил го последва по един боядисан в бяло циментов коридор, покрай остъклената стена на отделението за медсестрите. След него имаше затворена врата, иззад която Бил чу приглушени, но ясно различими крясъци.

— Изолатор номер едно. — Дебелият посочи с пръст вратата, после следващата: — Изолатор номер две.

Мъже изпълваха пътеката по коридора, едри и мършави, някои болни, други на инвалидни колички, трети облегнати на стените и зяпнали в невролептично вцепенение. Минаваха покрай дълга поредица от помещения, всяко от които с по четири легла. Прозорците бяха запечатани с дебела черна ламарина с изрязани в средата малки квадрати, но дори през тях Бил можеше да види, че гледката към града е великолепна.

— Ето твоето легло, приятел.

Бил последва дебелия си водач в една от стаите. В дъното, до прозореца, имаше празно легло, по-скоро приличащо на казармено, а не на болнично легло. На отсрещното лежеше чернокож мъж и четеше роман на ужасите. Бил приседна и леглото изскърца под тежестта му.

— По-добре, отколкото в спешното на психиатрията — сподели той с усмивка.

— М-да, повечето хора, които идват оттам, се радват, че получават истинско легло. — Мъжът се обърна с гръб към прозореца така, че да няма никой зад него. — Изтърва обяда. Вечерята е в шест и половина. Залата за активни занимания е в дъното на коридора, всякакви буйства се наказват с изолатор. Както знаеш, ти си под арест. Фактът, че се намираш в болница, е една привилегия, която всеки миг може да ти бъде отнета. Разбра ли всичко, което ти казах?

— Схванах основното.

Дебелият изпука силно с дъвката си и понечи да си тръгне.

— Приятел? — каза Бил.

Ординаторът спря, без да се обърне.

— Не искаш ли да ме освободиш от тази риза?

Мъжът, който четеше книга, се изсмя. Дебелакът се обърна и погледна Бил с топчестите си очи.

— Трябва да ползвам кенефа, приятел.

Топчестият въздъхна.

— А си се опитал да се нараниш и ще се научиш да ядеш, да спиш и да кендзаш вързан, ясно ли е, приятел?

— Ясно.

— Стани, застани с лице към стената и не мърдай, докато не ти кажа. — Бил се подчини. Мъжът се приближи зад него, отвърза коланите и отстъпи три крачки назад. — Сега свали бавно ризата и ми я подай. — Бил го направи, след което протегна ръце встрани, сви и отпусна мускули. — Ръцете долу. — Бил ги свали. Мъжът уви ризата на стегнато руло. — Добре, сега се обърни към мен. — Бил го направи. — Покажи ми дланите си. — Бил го направи. — Сложи ръце зад врата си. — Бил го направи. — Мъжът пристъпи малко напред. — Главата назад. — Бил го направи. — Отвори уста. — Бил го направи. Мъжът надникна в устата му. — Вдигни език. — Бил го направи. — Стой така — каза мъжът и огледа пода около стъпалата на Бил. — Стъпка напред с левия. — Бил го направи. Дебелакът отново изпука с дъвката си. — Добре, свободен си да ходиш по нужда. — Обърна се и излезе.

Чернокожият измъкна пластмасово шише с вода изпод леглото си, глътна и рече:

— Да живее революцията. Ще нахраня с тоя говняр моя питбул.

Бил изтегна тяло нагоре и излезе през вратата.

Както и в Спешното отделение на Психото, предполагаше се, че тълпата пациенти не разполага с дребни пари за платен телефон. Единственият външен телефон беше окачен на стената на главното фоайе. Хората, които чакаха реда си на опашка, в общи линии се държаха кротко, с изключение на един нетърпелив, миризлив мъж, който не спираше да дърдори какво щял да направи с двете си ръце на оная кучка, Кони. В един момент мъжът пред него, чернокож с тяло на културист, с врат като дъбов ствол, каза „Извинявай“ по телефона, покри с длан микрофона на слушалката, обърна се към нервния бъбривец и извика с пълни гърди: „Бе ти ще млъкнеш ли?“. После отново се обърна към телефона с думите: „Та, както ти казвах…“ и продължи да обсъжда със събеседника си своя план за измъкване.

Нервният бъбривец се обърна, заговори още по-високо и се измъкна от опашката — един по-малко.

Телефонът бе окачен неудобно високо, без никакъв стол наоколо. Голям надпис над него обясняваше правилата: „Само градски разговори. Ограничение за всеки говорещ — десет минути“.

Бил набра. След четвъртото иззвъняване телефонният секретар се включи. Тишина и продължителен писък — звучеше някак накъсано. Бил заговори бързо.

— Десет големи за услуга. Аз съм в „Белвю“. Трябва ми бързо малко материал. Всяко нещо от Седемнадесета глава на Червената книга ще свърши работа. Което е най-лесно — не го усложнявай, бързо и мръсно. И без метал. Направи го като подарък за мен, нали знаеш, увито и прочее, прати дете да го донесе на Шарън Блотнър, тя е сестра в Спешното отделение, на първия етаж. Шарън Блотнър. Днес, окей? Не довечера, не утре. Десетте големи са заради срока. Ще се видим скоро. — Той се поколеба дали да не каже още нещо и с неохота натисна вилката.

После набра друг номер, сигнализаторът, който беше дал на Лобо преди една година. Когато уредът се отзова, набра 666.

Това беше всичко. Или ходът му щеше да проработи, или той сериозно трябваше да помисли за самоубийство.