Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (24)

24.

Терапевтичният сеанс беше мъчителен и когато напусна кабинета на д-р Соломон, тя забеляза, че колата я чака не там, където я бе оставила. Тя се огледа нагоре-надолу по улицата и най-сетне я разпозна, паркирана до пощенския стълб.

Когато вратата се затвори, издаде странен звук, сякаш е заключена.

— Хидио… карай обратно у дома, моля те — каза тя.

Бил я изгледа през огледалото за обратно виждане.

— Опасявам се, че това няма да е възможно в рамките на следващите един-два часа, мадам.

Мелиса стреснато изопна гръб и веднага се опита да отвори вратата. Започна да блъска с юмрук по затъмненото стъкло, докато Бил подкарваше по платното.

— Мадам, няма смисъл да усложняваме нещата. Тед е в отлично състояние, с вас също всичко ще бъде наред. Просто искам да си поговорим.

— За какво?

— Ами като начало… вдигнете ръце от чантата си. Не пипайте никакви пейджъри, клетъчни телефони или друго средство за безжична комуникация.

Тя пусна чантата си на предната пътническа седалка. Той я изсипа, намери сред купчината дамски аксесоари клетъчен телефон и извади батерията му.

— Както разбирате, заключил съм автоматично вратите. И освен ако срещу вас не насочат някоя базука, стъклото е противоударно. Да не би да сте забравила, вашата кола е известна… само за нея съм прочел поне три статии през последните години.

— Вие отвличате ли ме?

— Не, просто ви отклонявам за два часа, за да ви покажа нещо. След това ще можете свободно да се приберете.

— Нещо не е наред с Тед и вие ме водите при него?

— Не. Той е добре. Знам, че сте загрижена. Просто искам да ви покажа какво предстои…

— Това няма нищо общо с живота на детето ми.

— Точно така.

— Какво сте направил с Хидио… моя шофьор? Какво е станало с него?

— Нищо му няма. Ще се събуди след няколко часа.

— Бил… защо не приключим с всичко това още сега? Аз ще ви обещая, че сградата няма да стане затвор, а вие ще освободите Тед и…

— Боя се, че тази сделка е твърде едностранна.

— Познавам Едуард. Вашият подход е неуместен… Няма полза да го ядосвате. Това само затвърждава решимостта му.

Никакъв отговор.

— Вие карате към търговската част на града.

Бил мълчеше.

— Моля ви, за бога, кажете ми, че Тед е добре? Кажете ми, че е добре…

— С чисто сърце го потвърждавам, не ви лъжа. Момчето наистина е добре.

— Защото вие можете да ни върнете Тед и да получите…

Бил знаеше какво ще последва, затова натисна бутона и вдигна звукоизолиращото стъкло между водача и пътническата кабина. После, останал насаме с мислите си, продължи към долната част на града.

 

 

— Е добре… ясно ми е вече. — Мелиса оглеждаше наоколо, не особено впечатлена. — Зад нас е „Карнеги Хейдън“. Това ли искахте да ми покажете?

— Всички говорят, че сградата е напълно изоставена, но тя не е. Знаехте ли това?

— Ами, да, но всъщност не съм и помисляла…

— Точно до нея има занималия за малки деца. Всъщност, той представлява част от сградата… така наречената Пристройка. Ето там е входът… кафявата врата. Заведението се помещава там от години.

— Наистина ли? — Тя се опитваше да се вживее в неговия тон, но без особен успех.

— Наистина — отвърна Бил и тогава тя видя това, което той искаше да види.

Пълничка тъмнокоса жена се движеше бързо по тротоара в студения вечерен здрач по посока на „Карнеги Хейдън“.

Бил погледна часовника си — същият час, както вчерашната вечер и по-вчерашната.

— Виждате ли онази жена?

— Лукреция! — Мелиса заудря с длан по тъмното стъкло, опитвайки се да привлече вниманието й, но жената продължаваше да крачи.

— Забележете къде отива — каза Бил. Двамата наблюдаваха как жената се изкачва по мраморните стъпала и отваря входната врата. За миг те видяха осветения коридор и тичащите из него деца. Бил запали мотора, излезе на платното и подкара нагоре към жилищната зона. — Къде мислите Лукреция оставя детето си, когато идва да гледа Теди? Замисляла ли сте се някога за това? — запита Бил и жената притихна за миг.

Той караше нагоре през града, оставяйки я да помисли. Най-сетне спря по средата на една широка улица в квартала с богаташките резиденции. Улични телефони наоколо не се виждаха. Той задържа батерията на клетъчния й телефон, прибра всичко останало в чантата и й я подаде.

— Можете или да им осигурите места за занимания, докато са малки, или да ги вкарате в затворите, когато пораснат. Кажете на Едуард, че това е изборът. В цялата страна. Сега се намирате на пет карета разстояние от своя дом. Излезте от колата и предайте думите ми.

 

 

На следващата заран Шарън седеше на площадката, загърната в палтото си и с ръкавици на ръцете, и отпиваше кафе от чашата през триъгълния процеп на капачето. До нея беше Фиона, облечена в джинси и грейка. Отвъд улицата се намираше „Карнеги Хейдън“. Порутеният комплекс беше обграден отвсякъде с дървени стени, увенчани с бодлива тел. На всеки панел беше издълбана квадратна дупка, за да могат любопитните минувачи (и самият Бил, евентуално) да виждат какво става вътре. Бетоновоз въртеше бавно търбуха си до входа, в съседство с малък фургон, целият изпоцапан с вар. Прожектори осветяваха прозорците като при филмови снимки. Хора със строителни каски носеха тухли нагоре-надолу по главното стълбище.

— Не са достатъчно изцапани — каза Шарън. — Обикновено дрехите на строителните работници са изпоцапани с вар и цимент.

Фиона огледа мъжете отвъд улицата.

— Добра забележка — каза тя и си записа в бележника. — Смяташ ли, че изглеждат достатъчно заети?

— Не съм виждала строеж в Ню Йорк, където да са — отвърна й Шарън.

— Адски вярно. А сега… каза, че искаш да разгледаш вътре?

Те минаха през портала и един от агентите им надяна каски. След това се изкачиха по стъпалата и влязоха в „Карнеги Хейдън“. Таваните бяха високи, а стъпалата мраморни, с ръчно резбовани дървени балюстради. Да, Шарън разбираше, че с повече пари това място можеше да се превърне в един чудесен комунален здравен център.

— Долу има плувен басейн — говореше Фиона. — Напълно е съсипан, пълен е с боклуци… Представяш ли си, болница с плувен басейн…

— В „Ленъкс Хил“ имат — отвърна Шарън. — Там провеждат физиотерапия. — Фиона извърна поглед към Шарън, без да промълви дума. — А къде е голямата аудитория, която се е използвала за нощен клуб?

— На горния етаж.

Те се изкачиха по мраморното стълбище до втория етаж, пресякоха просторно фоайе и отвориха една масивна врата. Над широките прозорци бяха окачени замрежени лампи, създаващи отвън впечатление, че тук се работи. Шарън се спря, огледа се и само след миг си даде сметка, че долната й челюст бе увиснала от удивление.

Помещението беше огромно, облицовано с резбовано дърво и мрамор, с нисък сценичен подиум в дъното на залата.

— Тук могат да се направят страхотни неща! — най-после отрони Шарън. — Вкарват се подвижни паравани за офиси, пред сцената се оставя малко пространство, за презентации и събирания на персонала. Би могло да стане много приятно място за работа. — Фиона просто я гледаше. — Искам да кажа, ако изобщо отидем толкова далече…

— Едно голямо „ако“. — Фиона отиде до вратата. — Хайде, това е само една трета от целия втори етаж. Има гимназиум^[1] и една част, която прилича на коридор с класни стаи… След това е Центърът за дневни занимания с деца и баскетболно игрище на последния етаж.

Шарън се обърна, за да я последва, но погледът й се спря на трите колони с имената на дарители, издълбани на всяка от шестте масивни мраморни плочи от двете страни на входа. Всяка група имена беше отделена с римски цифри на годината, в която даренията бяха направени. Всички от фамилиите Астър и Морган бяха внасяли дарения в един или друг период от съществуването на комплекса. Шарън стоеше, замислена за онова по-различно от днешното, по-цивилизовано време, когато една просторна обществена бална зала е могла да бъде смятана за нещо, което е от изключителна важност за интересите на общността. И тогава забеляза името, издълбано най-отдолу на втората плоча, и изведнъж усети, че й прималява. Прокара пръсти по буквите, врязани дълбоко в мрамора.

— Какво? — каза Фиона.

— Виж… — Под пръстите й се четеше името: ВЛАДИСЛАВ ЧОЛГОШ.

Фиона коленичи и видя годината… 1905. А после намериха още един Чолгош, и още един…

Очевидно, в списъка на ктиторите фамилията Чолгош фигурираше още от самото начало.

— Не е чудно, че не иска това здание да бъде разрушено — отрони най-сетне Шарън. — Той е част от него и то е част от него самия.

 

 

Бил седеше до бюрото си сред купища вестници от три дни, болонски сос, бекон и сандвич със сирене, приготвен за Тед, до лакътя му. Изчакваше чаят му да се запари, когато се сети, че не беше прочел клюкарската хроника на „Вилидж Войс“. Прелисти го и я намери. Някъде по средата сърцето му се разтуптя.

… Tout Le monde^[2] коментира вихрещата се активност на Едуард Маккинън в последно време. Най-напред дойде онова странно радиоизявление на последния благотворителен бал в Музея за естествена история против построяването на затвора, по който проект той беше толкова запален напоследък. После — още по-странния инцидент на моста, за който съобщихме миналата седмица и за който от канцеларията на Маккинън твърдят, че било свързано със заснемане на рекламен телевизионен клип. Сега пък се говори, че Едуард и Мелиса не са видели и един цент от сумата, спечелена от платното на Ван Гог, продадено миналата седмица в „Кристис“. Министерството на правосъдието е изпратило свои представители на аукциона и е прибрало цялата сума… макар че никой не казва какво могат да имат срещу бедния Едуард…

Адреналинът му кипна.

Бяха го измамили.

Неговите инструкции бяха изрични. Парите трябваше да ги получи Шарън.

Те се подиграваха с него.

Не, повече не. Той измъкна от хладилника контейнера и избра един от ножовете. Сграбчи опакована касетка от рафта.

Бяха го предизвикали и той трябваше да им го върне.

През вратата, по катранено тъмния коридор, към килията, където държеше Тед. Той изрита вратата, разкъса пластмасовата опаковка на касетата, пъхна я в касетофона и го включи. После сграбчи Тед, натисна здраво главата му надолу. Момчето запищя, но той разпори с ножа надиплената му на гърба ризка.

 

 

Десет и четиридесет сутринта. Мелиса Маккинън прелистваше каталога на „Гучи“ в скута си и не обърна внимание на звънящия телефон. Прилошаваше й вече от хорското внимание. Продължаваха да я питат „Как си?“, „Как си?“, сякаш това изобщо имаше някакво значение.

Да, сякаш изобщо имаше някакво значение.

Доктор Соломон беше загрижен. Беше се постарал да не го показва… Беше се опитал да се държи така, сякаш отвличането на дете в името на построяването на една болница е най-обикновеното нещо, което може да сполети една жена. Единственото, от което показваше, че се интересува, бе това, тя да взима редовно своите антидепресанти… Трябваше да е сигурен, че е винаги здраво натъпкана с тях. Е, тя просто не можеше да ги понася. В депресия се чувстваше много по-добре, отколкото в това тъпо, фалшиво състояние, с тази забележителна радушност към околния свят. Отчаянието й беше истинско. Нямаше смисъл да го прикрива.

Беше впечатлена от Бил. Но дълбоко в сърцето си разбираше, че въпреки чара му, те двамата бяха във война и никакво нарушение на правилата не беше извън нормите, след като залогът беше животът на собственото й дете. Проблемът беше в това, че Бил изглеждаше някак си толкова разумен човек. Не, не беше, разбира се… Но в неговите действия почти се долавяше смисъл, макар и по един ужасяващ начин. По нейно настояване, двамата с Едуард бяха прочели „Плана на отец Дигби“. Действително документът представляваше едно логично построено хуманно предложение. Може би в някоя друга вселена, в друго време, той можеше да се осъществи.

Погълната от мислите си, тя не забеляза Едуард, докато той не се появи в обсега на периферното й зрение. Тя вдигна поглед към него изненадана. Той стоеше като парализиран, лицето му беше пепеливо.

— Пристигна пакет по пощата — започна той. — От Бил. Адресиран е до теб. Агентите го прегледали с рентген… и после ми се обадиха.

— И…

— Мелиса, съжалявам.

— Какво е станало? — Животински страх в очите й.

— Има касета. И… костюмът на Тед за представлението, ризката, в която той бе облечен. Тя е разрязана и цялата пропита с кръв.

Той се строполи на леглото и заплака.

 

 

Шарън изскочи от колата и се затича към входната врата на Едуард. Още докато посягаше към звънеца, тя се отвори. Беше Мартин.

— Свинска кръв. Не е човешка — каза той.

— Какво?

— Върху ризката на Тед. Свинска кръв. Замразена и размразена, според изследванията от лабораторията.

Изпита моментално облекчение.

— Значи нямаме основание да мислим…

— Доколкото разбираме, с Тед всичко е наред. Въпреки че от касетата не можеш да бъдеш сигурен. Трябва да е изплашил ужасно детето.

Не толкова, колкото родителите му, помисли си Шарън. Тя последва Мартин по стълбището. Едуард и Мелиса седяха в белия кабинет. Изглеждаха съвсем изтощени.

— Толкова се радвам да чуя… — започна Шарън, но Мелиса само й кимна.

— Какво има на касетата? Мога ли да я чуя?

— Не мога да слушам повече този писък — възпротиви се Мелиса.

— Този кучи син си играе с нас… — каза Едуард гневно.

Мелиса рязко стана от креслото.

— Ще ида да… да се обадя на няколко телефона. — Тя излезе.

— Това, което ме интригува — промълви Едуард, след като тя излезе, — е, че той просто не е могъл да го направи. В някаква степен не му е достигнала смелост.

— Той е убивал преди — каза Мартин. — Политическо убийство. Това беше предупреждение. Шарън, искаше да чуеш записа… — Мартин се приближи до касетофона. — Това е копие. От лабораторията вече ни изпратиха по факс предварителния си доклад. Записът на първата касета е бил изцяло генериран от компютър. Втората започва с предисловие от Бил и след това показва Тед. А тази… — Той преглътна. — Започва по средата на сцената, така да се каже. Предупреждавам те… Звучи зле. Готова ли си?

Тя кимна. Той натисна стартовия бутон и застана в неудобна поза, скръстил ръце.

Съсъкът на водача, след това шум от включващ се касетофон и странните звуци от боричкане, гласът на Бил: „Не, стой тук…“, Тед, хлипащ през сълзи и после гласът на момчето: „Какво, какво… Нееееееее!“, с пълно гърло, сърцераздирателно.

Шарън направи гримаса и стисна зъби, сякаш й бяха зашлевили шамар. Мартин спря касетата.

— Добре ли си? — попита той.

— Разбирам… Пратена е, за да ви шокира. Но има с какво.

— Следващата част е записана отгоре, без присъствието на Тед в стаята. — Той натисна бутона.

Писъците на Тед продължиха, след което последва рязко прекъсване. Някакво тихо помещение и гласът на Бил в микрофона:

— Парите трябваше да бъдат прехвърлени на Шарън. Може би смятате, че това е незначителна дреболия. Изпращам ви една малка ризка. Бих казал, че сега сме наравно. След като се оказва, че не може да ви се вярва, ето новите ми изисквания: искам да се обвържете официално с изпълнението на проекта. Публикувайте го в притурката на „Сънди Таймс“. Искам спецификации, цени на разходите, архитектурни планове, счетоводни баланси, всичко. Искам също така да се публикува бизнесплан за прилагането на „Плана на Дигби“ за всички останали сгради, които „Стрейтмор“ възнамерява да закупи. Една седмица. Следващият път това, което ще намерите в пощата, ще представлява скок от свинския вид към човешките крайности… — Прещракване и после тишина.

— Удивително, как успява да се владее? — промълви Шарън.

Мартин изключи апарата.

— В инженерната лаборатория се потрудиха доста. — Той отвори бележника си. — Записът е направен с евтин микрофон, с намалена честотна чувствителност, вероятно модел отпреди няколко години.

— Страшно полезно — намеси се Едуард със студен глас. — Прощавай, Мартин. Ще се погрижа за Мелиса.

Останали сами, Мартин и Шарън си размениха погледи.

— Продължавай — подкани го тя.

— Както и предишния път, касетата е била записана и после върху част от нея е насложен друг запис. По тази, както и по предишната, успяхме да възстановим околния фон, търсейки шум от коли, вой на пожарни коли, бръмчене на насекоми, каквото и да е.

— И?

— Никак не е лесно — каза Мартин, — но отсъствието на какъвто и да било градски шум само по себе си е доста интересно.

— Извън Ню Йорк? В околностите? — Шарън поклати глава. — Бил никога не е напускал Манхатън.

— Бихейвиористите мислят същото. Окей, забележи следното… По време на крясъците… — Той посочи с палец към касетофона. — Почти не се чува, но когато усилиха оригиналната касета и филтрираха звука през еквалайзер… се долавя някакъв ответен тътен.

— Като ехо?

— Много е смътно и освен това, Тед вдига страшен шум, но може да се измери.

— Пусни го.

Той пренави лентата и я пусна отново. Съсъкът на водача, после крясъците на Тед. Мартин вдигна ръка и посочи към тавана, когато стигна до мястото. Шарън кимна.

— Много е слабо.

Мартин спря касетата.

— Помещението е малко, но очевидно отеква… — Той прелисти страниците на доклада. — Вероятно скала или бетонни стени, може би фаянс.

— И висок таван. — Тя затвори очи. Опита се да си го представи. — Като в бар „Ойстър“ — каза тя. — На Гранд Сентръл.

Мартин щракна с пръсти.

— Там е по-силно. Тук заглъхва много по-бързо. Там има нещо… не тапицерия, по-скоро дърво… което поглъща звука.

— И няма уличен шум — каза Шарън и вдигна поглед. — Обзалагам се, че е някъде под земята.

 

 

Книгата представляваше история на нощния живот на Ню Йорк и беше впечатляващо дебела. Шарън седна под огромните платна в главната читалня, докато Фиона се зарови в картотеката, за да потърси други извори. Шарън отвори дебелия том напосоки, прочете малко за петте версии на бар „Делмонико“ и после прелисти индекса. Откри Кайзър и сърцето й подскочи: голяма група германци се заселват в Йорквил в източния край на Манхатън. В онези времена трябва да е било доста популярно човек да нарече бара си на фамилното име „Кайзър“.

Преди да се заеме с това, тя прелисти няколко страници назад и погледна на буквата „Ч“. Беше повече от сигурна, че това щеше да се окаже пълно губене на време, че приличаше на удавник, който се хваща за сламка.

Тук, в индекса, фигурираше името „Чолгош, Чарли, 448“. За дълго време Шарън бе забравила да диша. След това възбудата й премина и тя бързо прелисти назад в книгата, на страница 448. Очите й бързо зашариха по страницата, търсейки „Ч“.

Ето го!

Едно от най-големите подземни заведения по време на сухия режим, „При Чоли“, се държало от полския гангстер Чарли Чолгош, мъж, чиито модни предпочитания се свеждали до карираните костюми. „При Чоли“, двуетажно нелегално заведение под Седмо авеню на Ийст Сайд, №236, било известно с тунелните си изходи при полицейски атаки, както и с качествените си питиета. Разказват, че залата му побирала спокойно петдесетина посетители, а ако се попретъпкала, можела да побере до сто клиента. Чарли обичал да забавлява тълпата с разкази за своя братовчед, Лейън Чолгош, човекът, който убил президента Уилям Маккинли. За разлика от повечето салонни легенди, роднинската връзка в случая сигурно била вярна.

Шарън вдигна очи от книгата и светлините около нея я заслепиха със своята яркост. Залата изглеждаше по-различно, по-ярка, сякаш облаците се бяха разсеяли, сякаш някой беше повдигнал главата й високо, за да я огреят добре слънчевите лъчи. Тя се изправи, взе тежката книга и чантата си, и прекоси дългото помещение.

Тя можеше да намери Тед! Още сега! Без ФБР. Без хеликоптери, без бронежилетки, без въоръжени полицейски сили, които можеха да принудят Бил да пролее истинска кръв. Само тя и той.

Така, както трябваше да бъде.

Де да беше толкова лесно и с Чарли.

Тя се върна в залата с картотеките и видя Фиона до компютърния терминал, която довършваше търсенията си, с гръб към Шарън, и за миг й се дощя да сподели какво беше открила, да избълва истината, но разбираше, че ако отидеше сама, имаше по-голям шанс да разреши проблема.

Веригата щеше да се затвори.

Тя бързо се върна в читалнята, избра напосоки един рафт ниско до пода и скри дебелата книга вътре. После, хванала чантата си, се приближи с уверена походка към Фиона.

Смущаващото беше, че тя наистина харесваше момичето.

— Фиона, слушай, трябва да прескоча до тоалетната за малко… — Шарън посочи към вратата.

— Ще дойда с теб.

— Няма защо…

— Не… и аз ще дойда.

Фиона привърши записките си, след което двете излязоха и тръгнаха покрай мраморното стълбище към тоалетната.

Докато вървяха, Шарън беше на ръба да й го каже, да го пусне да излезе от устата й, но Фиона я попита:

— Какво стана с онази книга? Намери ли нещо?

— Още не съм сигурна — промърмори Шарън и усети вътрешно, че е решена да действа.

Двете влязоха в тоалетната.

— Защото аз намерих едно-две неща, които могат да ни помогнат… — Шарън влезе в една от клетките и видя, че Фиона прави същото. Агентката всъщност искаше да се изпишка.

— Страхотно.

Шарън изчака в съседната клетка, докато Фиона свали панталоните си. Мразеше се, че й се налага да го направи, но разбираше, че трябва да остане насаме с Бил.

Най-после подходящият момент настъпи. Шарън излезе тихо, но пъргаво от тоалетната и после се затича по стълбището. Тичаше надолу, очаквайки всеки миг да чуе името си, отекващо из мраморните коридори. Партерният етаж, охраната… По дяволите! Тя зави наляво, тръгна по коридора успоредно на Четиридесет и втора улица, затича се надолу по стълбите и намери изход, показа чантата си на портиера и се озова навън.

Студеният вятър я прониза. Тя прекоси покрития с кафяви плочи тротоар и вдигна ръка. Ако Фиона успееше да я хване, трябва да дава много обяснения, след което ФБР щяха да проведат мащабна бойна акция срещу Бил Кайзър.

Можеше да го избегне. Знаеше, че може, знаеше го дори и в мозъка на костите си.

Едно такси пресече трите платна, закова пред нея и тя влезе в колата.