Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (20)

20.

— Имаме няколко инструмента и техники, които ще използваме в тази ситуация… — Карндъл местеше поглед от Едуард към Шарън.

Шарън го гледаше право в очите. Още не беше му разказала за посещението си при Екатерина. Бе решила да го направи, след като всичко това свърши.

— Белязали сме парите с мастило „Антрацин-II“. Проявява се само при високоинтензивно ултравиолетово осветяване. В бележката се искаше парите да бъдат поставени в платнена торба, без да са на пачки. Това е направено. Сега, за боядисващата бомба… Размерите й са колкото цигарена кутия, напъхана е сред банкнотите, взривява се една минута след като се включи, покрива всичко в радиус от три метра със зелена боя…

— От моя страна няма проблеми — каза Едуард.

— Шарън?

Тя се замисли.

— Ще може ли да се изчисти от дрехите ми?

— Ха-ха-ха! Направена е да не се изчиства.

— Добре, ще смятам, че съм предупредена.

— За да се задейства, трябва да се натисне бутонът. Значи разполагаме с агенти, които следят линиите ви, когато той се обади.

— Ако се обади. — Беше Ед.

— Точно така. Проследяващият екип е на крак и е в движение. — Той погледна в списъка си. — Значи в операцията влизаме с двама ви, готови за терена. На място ще решим кой играе, Едуард или Шарън…

Едуард скръсти ръце.

— Шарън, ти никога не си влизала в сражение, нямаш никаква представа от тези неща…

— Ед, единственият начин да останеш жив е, ако аз го направя.

— Моля ви и двамата, престанете веднага… — Мартин стана. — Вижте, искаме да приберем картината, искаме да опазим доставчика и искаме да заловим лицето… Нищо друго няма значение. Едуард, при подобни ситуации сме работили с всякакви хора… Ако ти беше отвлечен, сигурно щяхме да използваме Мелиса да предаде откупа. Сега ще поставим по телата и на двама ви записващи устройства… Шарън, съгласна ли си?

— Няма проблем.

— Ед?

Той сви рамене и се усмихна.

— Много добре. — Мартин отново погледна в списъка. — Бронежилетка. Шарън, за теб сме приготвили. Ед, ти си имаш. — Той отметна в списъка. — Тръгваме, щом се обади. Хората ни знаят, че сте в червено БМВ, то ще ви чака отвън. Двамата влизате в една и съща кола, Шарън на задната седалка, скрита под одеяло. Ще ви наблюдаваме. Около вас непрекъснато ще има пет коли, координирани от хеликоптер, вероятно няма да видите една и съща кола два пъти зад гърба ви, но ще бъдем там. Ще ви помолим също така да включите отоплението в колата… Неприятно е, но така ще можем непрекъснато да ви наблюдаваме отгоре с инфрачервен детектор.

— Слава богу, че не е средата на август — пошегува се Шарън.

— Ако щете вярвайте, но при подобни операции с откуп най-големите оплаквания са за отоплението в колата. Хората го ненавиждат. Значи, Шарън, Ед, който от двамата решим да го направи, не искаме в никакъв случай да влизате през врата — влезете ли на закрито, ви изгубваме. Бихейвиористите да си гледат работата. Накара ли ви да влезете на закрито, според мен, иска да ви убие. Предпочитам да зарежете всичко… Просто влизате в колата и изчезвате. Надявам се, че ще разполагаме с достатъчно средства да го спипаме на място. — Маккинън хвърли поглед към Шарън и се изненада от нейното спокойствие. — И още нещо… ще ви дадем ролки монети от по 25 цента. Понякога похитителят кара доставчика да се мести от една телефонна кабина на друга, затова ще трябва да разполагате с по двадесет-тридесет монети.

Едуард Маккинън се изправи, бръкна в джоба си и плесна на бюрото две увити в найлон ролки. Зарови в другия си джоб и извади още две.

— Четиридесет ще са достатъчно, нали така? — каза той и леко се усмихна. — Винаги готов.

 

 

Всички кутии бяха различни. Въпреки че за последното проектче бе приложена технологията „каквото намериш“, тези бяха предимно саморъчно направени, скалъпени от какви ли не парчетии и материали. Някои изглеждаха малко по-прилично от останалите. Всички трябваше да се носят много внимателно. Бяха твърде крехки.

Първата сграда, двадесететажен приют за хора с ниски доходи, беше много лесна — влизаш, качваш се на покрива, поставяш кутията, наместваш жиците така, че да провиснат от двете страни, и се махаш. Втората, небостъргач с офиси от южната страна на моста, не се оказа много по-трудна за проникване. Третата беше черно-бялата кула на телефонната компания на Пърл стрийт. Тук се наложи смяна на униформата и размяна на изискани реплики, но в края на краищата кутията се озова на покрива, монтирана точно така, както трябваше.

Покривът на Университета „Пейс“ беше четвъртият. Наложи му се да прекъсне двама студенти, които тъкмо се канеха да си запалят хашиш. Бил обясни на младоците, че е електротехник от „Кон Ед“, че носи оборудване за проверка на ел. системата и че няма да им се случи нищо особено, ако просто напуснат незабавно зданието. Младоците го послушаха.

Петата се оказа също служебна сграда, четиридесет и осем етажна, в южния край на зоната, която трябваше да очертае. Ключалките на вратата към покрива оказаха известна съпротива, но Бил успя да ги надхитри.

След като монтира и последната кутия, Бил се изправи, високо над долен Манхатън. Вятърът вееше дрехите му като знаме. Той погледна на изток, към стоманения висящ мост, блеснал под яркото слънце над реката. Извади рециклирания уокмен и го изпробва за последен път. Надяваше се, че когато дойде часът, ще се появи Едуард, а не Шарън. Виж, това — без никакво съмнение — щеше да бъде позор.

 

 

— Обещай ми, че ще внимаваш — настоя Мелиса.

— Обещавам ти.

— Обещай ми, че ще направиш всичко, което поиска ФБР.

— Обещавам.

— Ще се притеснявам ужасно.

Едуард я прегърна.

— Просто се забавлявай на представлението.

— Колко ми се искаше да сме двамата.

— Следващия път.

Тя не отвърна нищо, само го притисна, опряла брадичка на гърдите му. Не искаше да го пусне.

Той нежно освободи ръцете й от прегръдката.

— Мила…

— Знам, знам. Моят добър воин. — Тя го погледна. — Ако нещо се случи с теб…

— Няма.

Той взе от стола палтото от норка и й помогна да го облече.

Тя се напъха в него, извади косата си и я приглади. Той хвана ръката й и двамата тръгнаха надолу по стълбата към жълтата стая. Само кимна с глава и агентите от ФБР изоставиха заниманията си и забързаха по коридора. Тя погледна към вещите, които бяха оставили на масата: полупочистени пистолети, уоки-токита, черни бейзболни шапки и противокуршумни жилетки. Въздъхна и извърна глава към него.

— Обичам те.

— Аз също. — Той я прегърна. — Хайде, отивай на представлението на Тед.

Тя излезе. Той изчака, докато се скрие от погледа му и затвори.

— Господа… Шарън… — подкани ги той. — Имаме работа за вършене. Да включваме на скорост.

 

 

Когато се озова на ъгъла, Бил беше закъснял, но в ръцете му се поклащаше сака „Бендълс“ и скитникът все още беше там, протягащ алуминиевото канче с дребни монети. Очите му изглеждаха ужасяващо — незрящи и мъртви. Когато го приближи, крачките на Бил станаха уверени и той сниши глас:

— Иди да просиш в центъра, където хората са с пари — каза той и продължи.

Мъжът не проследи гласа с глава, а продължи да подрънква центовете в канчето. На няколко метра по-нататък имаше едно метално кошче за боклук, привързано с верига към оградата на жилищната сграда. Бил се приближи до него, отвори шумно металния капак и хвърли пазарския сак „Бендълс“ в празния кош. След това продължи в западна посока.

Човекът с отвратителната инфекция на роговицата изчака няколко мига, преди да се приближи до кошчето. Отвори го, порови вътре и извади пазарската торба, след което я пъхна под палтото си. Зави зад ъгъла, дрънкайки монетите в канчето и остана там няколко минути, преди да се отдалечи на юг.

Бил взе стълбите по две наведнъж до покрива, отвори с рамо тежката врата и погледна светлините на града под себе си. Тук беше студено. Никой не беше пипал кутията, която беше оставил на покрива. Той извади от кутията шест дървени уплътнителя и ги зачука в отворите между вратата и рамката.

Долу под него колите се движеха бързо. Такситата влизаха и излизаха от кръстовището, поели към далечните райони на града.

Той отвори кутията. Устройството вътре също беше саморъчно, груба изработка: развален стар радиоприемник с дървена кутия, с лошо прерязан горен капак, захранван от два автомобилни акумулатора от по дванадесет волта. Бил натисна бутона и го включи. Лампата на скалата светна в зелено. Това го успокои.

Разви увитата в хартиени салфетки слушалка и си я сложи на главата. Покриваше само едното му ухо. Нагласи вградения микрофон така, че да е близо до устата му, и включи жака на слушалката в радиото. Не се чу нищо.

Над радиото беше монтиран електронен бутон с пет позиции, свързан с устройството в кутията през дупката на капака. Бил завъртя бутона на първа позиция и погледна как скалата на старото радио подскочи и затрептя. Това означаваше, че кутия номер две, на покрива на най-южно разположената сграда на жилищния проект Смит Хаус, приема. Той отново завъртя бутона. Иглата на скалата се закатери бавно и се закова на по-горна позиция. Кутия номер три, на покрива на телефонната компания, също получаваше сигнала му.

Бил провери кутия номер четири — по-слаба от останалите, тя си бе останала проблемното дете — и кутия номер пет, със силен сигнал, готова за действие.

Кутия номер едно, конзолата на Бил, изпращаше в ефира съвсем слаби сигнали. Всички останали кутии съдържаха специално вградени приемници, усилватели с различна мощност, за да подсилят многократно вълната и грубо изработени репликатори, за да я препратят обратно в ефира.

Бил изгуби доста време, докато фокусира бинокъла си на дървения тротоар по моста, далече долу под него. Когато се увери, че може да разчете ясно графитите по него, той извади черното одеяло. Беше го приготвил преди много години: тежка черна постелка за легло, с окачени по краищата тежести. Просна го върху екипировката си и се пъхна отдолу с бинокъла. После извади своя МАК-10, постави го в скута си, зареди пълнител, свали предпазителя и го насочи надолу към моста.

Погледна часовника си и се намести удобно, за да чака червената кола.

 

 

Жената в инвалидната количка беше облечена в три дебели палта, липсваше й един крак и вонеше лошо. На очите й имаше тъмни очила. Тя се бе придвижила с количката си до дома на Едуард Маккинън с раздърпания пазарски сак „Бендълс“ в скута.

— Вижте — разправяше тя, — отивам аз в приюта, идва един при мене и вика, ако занесеш пакета, щ’ти дам двайсе гущера. Викам му, ти си го занеси, кат’ те е толкоз еня. Той вика, не мога, искаш ли двайсе гущера или не. Питам аз, дрога ли е? Щот’ мен по дрогата ма няма. Пипни, вика, не е дрога, най-обикновен уокмен Сони. Няма дрога тука. Викам му добре, ша ида, пък сега виж к’ви говна станаха.

Жената седеше, заобиколена в кръг от плещести, здрави, белокожи агенти на ФБР, всички с извадени пистолети. Ако можеше да вижда, щеше да се изплаши, но тя не можеше, затова беше само раздразнена.

— Можете ли да ни опишете човека, който ви предаде пакета?

Жената извърна глава към гласа.

— Е, как да го направя?

— Гласът му — каза Мартин Карндъл, — глас на бял човек ли беше или на чернокож?

— Черен.

— Беше ли някой, когото познавате?

— Не.

— Някой от вашите приюти?

— Не съм го чувала досега.

— Спомена ли някакво име?

— Галби. Галби, някакви такива говна. Черен, от южните щати, можеш да го познаеш по говора.

Двама мъже се приближиха по коридора и дадоха знак на Мартин Карндъл. Той им махна с ръка да почакат.

— Парите, които ви даде, у вас ли са? Двадесетте долара? — попита той.

Това я нервира.

— Аха…

— Можете ли да ни ги дадете? Искаме да ги проверим за отпечатъци.

Тя помълча, след което избухна:

— Вие ми правите тез говна, за да накарате една стара бедна жена да ви даде нейните двайсе гущера, човече! Т’ва е няк’ва гадория, не знам нищо за вас, хора, нищо не знам, пък вие искате да ми земете парите!

Мартин Карндъл стана.

— Господа, бихте ли обяснили на дамата за какво става въпрос? — Той се измъкна и отиде при групата агенти в трапезарията. — Какво намерихте вътре? — попита той.

— Парче от рамката на картината на Ван Гог и уокмен Сони, модифициран отвътре. Кучетата не надушиха експлозив, рентгенът също не показа нищо. Всички подвижни части изглежда работят. Има и една касетка, тя също изглежда нормално. Още не сме я прослушали.

— Може ли да гръмне?

— Не.

— Да пръсне киселина?

— Не.

Мартин Карндъл приглади косата си на тила.

— Тим? Кажи ми какви са тези модификации.

Тим Санстрьом беше възрастен мършав агент, със слухов апарат в ухото.

— Може ли да го отворя?

— Давай, стига да проработи след това.

Тим зачовърка с отвертката си.

Карндъл си надяна ръкавица и вдигна касетата.

— Междувременно ще отскоча с това при господин Маккинън.

Шарън и Едуард се намираха на горния етаж, и двамата облечени в черно. Шарън изглеждаше спокойна. Маккинън беше нервен. Пред двамата имаше недовършени блюда с юфка и болонски сос. Звукът от телевизора, предаващ новини, беше прекалено висок за водене на разговор. При влизането на Мартин, Едуард го намали.

— Проверихме го — съобщи им Карндъл. — Безопасно е.

Шарън стана, за да погледне.

— Някаква бележка?

— Нямаше.

— Добре, хайде да я пуснем — каза Маккинън и включи стереото на библиотечния шкаф, след което натисна копчето на касетофона. После се пресегна за касетката, но Карндъл го спря.

— Ръкавици! — Агентът от ФБР вдигна покритата си с ръкавица ръка. — Аз ще я пусна.

Той постави касетката, но се поколеба как да я пусне. Едуард натисна копчето и тримата зачакаха. Най-напред въртящият се водач предизвика съсък, после настъпи тишина и след това гласът заговори.

Не, касетофонът няма да гръмне.

Гласът беше мъжки, кух, металически и монотонен.

Няма да ви се случи нищо лошо, стига да следвате много точно инструкциите, които ще чуете от тази касетка, дума по дума.

— Не е Бил — каза Шарън.

— Това е компютър — каза Мартин Карндъл. — Нали знаете, имат разни програми… Набираш нещо на клавиатурата, избираш си глас и готово.

— Боже мой — промълви Едуард.

Необичайно сърдечният мъжки глас продължи:

Както разбирате от приложеното парче от рамката, ние сме групата, която в момента притежава портрета на Капитана на Ван Гог. Предлагаме ви само този единствен шанс да си върнете платното. Ако връзката ни се провали в който и да е момент тази вечер, портретът ще напусне страната в рамките на тридесет и шест часа. Втори шанс няма да има. Предлагаме ви го за по-малка сума от всички оферти, които получихме. Повтаряме отново: Не допускайте грешка, вече имаме купувач извън страната, с когото сме се свързали! Ако искате да си върнете Ван Гог, ще направите точно това, което ви диктува този запис. При вас са парите, които ви поискахме, един милион долара, опаковани в брезентова торба. Ще влезете във вашето червено БМВ, номер DPR 169, сам. Ще си сложите слушалките, включени в уокмена, който ви предадохме. Не използвайте друг уокмен. Този е пренастроен така, че да приема сигнали, които други не могат да приемат. Тези сигнали ще ви насочват. След това съобщение включете уокмена на радио — съответното място на скалата е отбелязано с червена чертичка отстрани. Оставете го на тази позиция, със слушалките на главата, докато карате по Второ авеню. Можете да използвате и ваши слушалки, ако ви е по-удобно с тях, въпреки че тези са абсолютно безопасни. В един момент в ефира ще прозвучи глас, приеман само от този уокмен, и той ще ви упътва точно накъде да карате. Цялата операция с откупа ще отнеме около един час. Ако всичко мине добре, скоро след това вие ще се върнете у дома, жив и здрав. Повтаряме още веднъж, нямаме намерение да ви нараним, става дума само за бизнес. След около час или ще се видим с вас, или изобщо няма да се видим, и вие никога повече няма да зърнете вашия Ван Гог. Това е краят на участъка със запис на касетата. Останалата част от лентата е чиста.

Думите секнаха. Лентата продължи да се върти със съскащия звук от тонколоните. Едуард Маккинън изключи касетофона.

— От действията му не личи да е чул съобщението ни по „Дабълю Ейч Би Ен“ — каза Шарън.

Едуард Маккинън поклати глава.

— Това само подкрепя моите аргументи, че аз трябва да занеса откупа.

— Ще го решим на място — изръмжа Мартин.

Едуард Маккинън извърна поглед от Шарън.

— Сигурни ли сте, че тази работа с уокмена е безопасна?

— Проучихме го подробно. Не намерихме нищо подозрително.

Ед погледна часовника си.

— Мелиса има уокмен с включващи се външни мини тонколони. Така всички ще можем да чуваме. Ще отида да ги взема. — Той излезе от стаята.

Мартин се усмихна на Шарън.

— Проследяване на радиосигнал… Няма нищо по-лесно — каза той и вдигна уоки-токито. — Екипът готов за действие. Край — издаде команда той и в този момент Тим Санстрьом се появи на вратата. — Тим! Разбра ли на коя честота да го следим?

— Ами… не… ъ-ъ, този човек е направил нещо много интересно. Това е приемник, свързан с високоскоростен честотен превключвател. Има си двойник, някъде навън. Нещо като радиостанция и радиоприемник, които едновременно прескачат по скалата по предварително зададена програма. Горе-долу на всяка десета от секундата това нещо ще сменя автоматично честотата на приемане.

— И можем ли да го проследим?

— Там е цялата работа… Проследяването е адски трудно.

Дълго време Мартин не отрони нито дума, а след това изпъшка.

— По дяволите, защо всичко непрекъснато се оказва така адски трудно!

 

 

Агентите и ченгетата образуваха кордон между вратата и колата, и Шарън бе пренесена, увита в одеялото и положена на задната седалка. После се появи Едуард Маккинън, хвърли брезентовата торба на пътническата седалка отпред, обиколи и седна зад волана. Някъде високо над главата му бръмчеше хеликоптер, но като жител на Ню Йорк той ги беше чувал толкова много пъти на ден, че когато се сети се стресна — този беше специално за него. „Колт“-ът му лежеше в десния джоб на палтото, а в левия му имаше втори пълнител. ФБР му бяха разрешили тази привилегия.

Той тръшна вратата на колата.

— Добре ли си отзад, Шарън?

Тя надникна с едно око изпод одеялото.

— Било е и по-добре, но няма проблем.

— Хубаво.

Той намести малките тонколони на пулта и включи уокмена.

Пълна тишина.

— Да тръгваме.

Маккинън запали. Около него зареваха няколко коли и се събудиха за живот. Една излезе от платното, после друга, а накрая той. През задното стъкло забеляза, че го следват. На две карета южно от дома му, мина покрай кино „Одеон Синплекс“.

— Господи — промърмори той, — не съм ходил на кино от толкова отдавна.

Може би, когато всичко това свърши, той с Мелиса и Тед ще могат да излязат на разходка, да гледат филми и да се държат няколко седмици като нормално семейство.

— Странното е — осмели се да каже той, — че Мелиса винаги ме укорява, че съм влязъл в този модус на съществуване, превърнал съм се в бизнес автомат, в някаква машина за печелене на пари… Всъщност, фактът, че тази работа изглежда толкова разумна, колкото и всеки друг бизнес, ме кара да мисля, че тя е права.

Шарън леко потрепери при мисълта как Едуард Маккинън се прави на много мил, след като може да бъде толкова безскрупулен.

— Ти ли събори театър „Хамърстайн“?

— Да, разбира се, за да построим небостъргача „Сенчъри“. Защо питаш?

— Просто така. Сигурен ли си, че радиото е включено?

 

 

Бил погледна часовника си, изправи се на колене, натисна пробния бутон и изсвири в микрофона на наушника си.

Звукът, който чу през слушалката, беше снижен по електронен път с четири октави и лекото подсвиркване се чу ниско и тътнещо като ерихонска тръба. Беше добавил в програмата и няколко допълнителни звукови ефекта, звукови модулатори от китара за рокендрол и други подобни, за да направи гласа си още по-труден за идентифициране.

Моментът беше настъпил. Той натисна подходящия бутон на радиопредавателя, пое си дълбоко дъх и произнесе спокойно в микрофона:

— Второ към Хюстън, едно каре западно по Хюстън към Бауъри, после на юг по Бауъри.

После включи ехотрансмитера да го повтори няколко пъти. Вслуша се през слушалката в собствения си глас, снижен така, че звучеше като заглъхващ в ефира.

Всичко вървеше по план. Самата мисъл събуди у Бил желание да загърми с мака по платното на моста. Той запази хладнокръвие, вдигна бинокъла си и продължи своето бдение, очаквайки червената кола.

 

 

Отначало Едуард Маккинън не го разбра. Но гласът се повтори няколко пъти и Шарън съобрази.

— Отпраща ни към Чайнатаун — предположи тя.

— Да, да. — Маккинън сграбчи полицейската радиостанция. — Трябва да завием на юг и да тръгнем по Бауъри — изрева Маккинън в говорителя.

— Не викай — изкрещя в отговор Карндъл няколко коли зад тях. — Вървим точно след вас. Край. — Карндъл изключи.

— Гласът на Бил ли е? — попита Едуард.

Шарън се вслуша съсредоточено.

— Може би. Не мога да кажа със сигурност.

Около тях хлапета в кожени якета се мотаеха по тротоарите на долен Ийст Сайд. Едуард Маккинън си даде сметка, че никога не беше идвал в тази част на града. Тук нямаше нито известен театър, нито скъп ресторант, само просяци и хлапета с шантави прически и високо надути транзистори на рамо. Но не каза нищо на Шарън. Доколкото си спомняше, тя живееше точно в това предградие. Може би всички тези неща й бяха по-понятни, отколкото на него самия.

Няколко коли завиха като кортеж по Хюстън. Случайният минувач можеше да си помисли, че е някой скапан официален гост чужденец, забързал се за спектакъл или за летище — и после южно по Бауъри, покрай карета от снабдителни складове за ресторанти. В този момент гласът даде други указания:

— Бауъри южно, през Канала, към Сейнт Джеймс.

На Маккинън му се стори, че чу как някой си поема дъх, което правеше гласа да звучи малко по-жив, но само за миг. Той грабна радиостанцията.

— Бауъри до Канала, после на юг! — изкрещя той и рязко дръпна спирачката. За малко да мине на червено. Впери поглед в уличния знак, опитвайки се да съобрази къде се намираха.

Гледаше на изток към лабиринта от улици. Едуард Маккинън нямаше никакъв спомен някога в живота си да се бе озовавал тук. Спомни си как веднъж се бе загубил във Венеция. Беше се отдалечил от площад Сан Марко и се бе озовал на някаква дълга улица, която повече така и не намери, сред венецианци, които щъкаха около него и пазаруваха. Вляво, в далечината се издигаше блеснал в светлини мост. Маккинън се замисли за миг, прехвърляйки си наум мостовете.

— Този кой е, да не е мостът на Манхатън? — попита той.

Шарън надигна глава.

— Не. Това е Уилямсбърг.

Маккинън се загледа в един скитник с гипсиран крак, който ровеше в кофата за боклук само на метър от бронята на БМВ-то. Светлината се смени и Маккинън потегли напред. Пред тях към небето се извисяваха непривлекателни на вид жилищни постройки за бедняци.

 

 

Високо горе, в хеликоптера на ФБР, Тим Санстрьом се мъчеше да не позволи на отчаянието да го обсеби. Беше се сврял в един ъгъл, между пилотската седалка и координатора на разузнаването, с подгънати под куфарчето му с радиооборудване колене и слушалки на главата. Въртеше бясно скенера през високите и свръхвисоките честоти на приемника, започващи от 20 kHz, до микровълните на 6 Ghz, знаейки много добре, че шансовете му да засече вълната на Бил се колебаеха от съвсем нищожни до нулеви.

Все пак той беше засичал още по-невъзможни радиосигнали, от подслушвателни устройства в правителствени сгради до южноамерикански дигитални радиостанции, предаващи на къси вълни, та чак до АМ и FM пиратски радиопредаватели, веднага щом започнеха предаванията си. Понякога единственото, което му трябваше, за да засече нечия вълна и нейния източник, беше единствено интуицията му. Ако се намираше на подходящото място и в подходящото време, щеше да види това, което трябваше да види.

 

 

Когато Бил забеляза завиващото по Сейнт Джеймс червено БМВ, той се усмихна. Знаеше, че ще го придружават коли с ченгета. В небето имаше хеликоптери. Те вдигаха силен шум, докато натискаше бутона. Той обгърна микрофона с длани.

— Свий надясно по Файнист авеню към арката на моста. Спри. Едуард Маккинън, вземи парите, мини през арката и се качи сам по стъпалата на моста Бруклин.

 

 

— Това е… Той поиска мен.

— Едуард, аз трябва да го направя, тъкмо защото поиска теб.

— Шарън…

— Карай право напред.

Всъщност, в този момент Шарън на драго сърце щеше да предпочете тъкмо Едуард Маккинън да отиде с проклетия откуп. Но дълбоко в себе си знаеше, че тук се крие някакъв трик. Бил имаше поетична душа и тя беше човекът, който той искаше да види.

Едуард Маккинън закова и погледна нагоре към оградената с метални перила стоманена ремонтна стълба, водеща към платното на моста на четири етажа над нивото на града. Той вдигна полицейската радиостанция и излая:

— Аз ще го направя.

— Не, Ед. Продължаваме с Шарън — отсече Карндъл.

— Не можеш да направиш това, Мартин…

— Ед, за всяка ситуация има един идеален парламентьор и в този случай това е тя.

Шарън си пое дъх, отхвърли одеялото и седна. Първото нещо, което грабна, беше уокменът, измъкна жаковете на колоните, после грабна слушалките от шофьорското табло.

— Шарън…

Тя напъха уокмена дълбоко вътре под бронежилетката си.

— Подай ми уоки-токито, Едуард.

Той го стисна още по-здраво.

— Мартин! — Тя издърпа уокмена и обърна радиостанцията към устата си. — Мартин, аз ще го направя.

Пресегна се, отвори предната врата и напъха брезентовата торба, за да задържи вратата открехната.

После излезе през задната врата и грабна торбата, за да може, ако той подкара, да я задържи.

Едуард я задърпа, но все пак успя да я измъкне. Над главата й бръмчаха хеликоптери. Тя преметна ремъка през рамо и установи, че е в състояние да ходи достатъчно уверено.

Петнадесет крачки по павирания тротоар към арката. След като я премина, видя двете групи стъпала, водещи нагоре към пешеходния тротоар на моста.

Някъде от изток до ушите й долетя салса.

Единият й крак тъкмо се озова на първото стъпало и тя пъхна жака на слушалката в уокмена, когато до нея изникна Едуард Маккинън. Беше излязъл от колата и я беше догонил.

— Казах, че аз ще го направя и така ще бъде!

— Едуард, аз съм вече тук… Всичко вече е решено…

— Мои са парите, моя е и картината! Върни ми торбата.

— В никакъв случай. Всичко това стана по моя вина и аз трябва да оправя нещата. — Тя стисна торбата и тръгна да се изкачва.

Едуард Маккинън направи ловко движение и в ръката му се озова пистолет, автоматичен. Шарън го изгледа, първоначално шокирана, а после — разгневена.

— Как смееш да насочваш към мен оръжие!

— Върни ми парите, Шарън!

— Хайде, стреляй. Имам бронежилетка. Освен ако ме улучиш в главата… Това не ти ли напомня за баща ми…

— Не аз убих Алън.

— Не. Само дето му открадна пет години от живота и го остави без пукнат грош…

— Не е сега моментът за това. — Той я бутна, сграбчи ремъка и дръпна торбата.

— Скапаняк!

— И уокмена.

— За последен път се опитвам да спася шибания ти живот!

— Уокменът, Шарън!

Тя го изгледа в упор.

— Добре, направи го ти.

Плесна уокмена в дланта му, а слушалките провиснаха надолу.

— И повече недей да ме молиш за нищо! Изобщо не ме интересуваш.

Обърна се и тръгна назад към колата.

Маккинън остана за миг неподвижен. Нагласи слушалките на ушите си, едната включена, другата изключена. Взе с лявата си ръка торбата и я преметна на гърба си. Стисна пистолета в дясната и свали предпазителя.

Някъде над него шумно бръмчеше хеликоптер.

Той се заизкачва сред нощния мрак.

— Тръгни по Бруклин — изкомандва гласът в слушалките.

 

 

След като Тим Санстрьом разбра къде точно се намира командният пункт, сега се мъчеше да разбере как го правят. При цялото им техническо оборудване, той не бе успял да засече изобщо връзката между очакващите откупа и Едуард Маккинън. Беше маркирал карта на Манхатън с района, където Маккинън за първи път беше получил сигнала. Сега си даваше сметка, че всичко се въртеше около моста Бруклин. Човекът при радиопредавателя трябваше да бъде във визуален контакт с моста, за да дава указания на Маккинън. Санстрьом центрира компас върху картата на пресечката на Сейнт Джеймс и моста, отвори я до ръба на зоната, където радиовръзката беше възможна, и очерта кръг, който включваше голяма част от долен Манхатън и края на моста Бруклин.

Е, поне беше ясно, че радиооборудването, което те използваха, беше много по-мощно, отколкото им бе необходимо. Санстрьом огледа внимателно сградите, които изникваха долу под погледа му. Небостъргачи с евтини жилища, служебни здания, всички достатъчно високи, за да осигурят видимост към входа на моста. Той натисна бутона на шлемофона си.

— Искам да обиколим над всяка сграда — посочи той. — В кръг около моста.

Пилотът докосна микрофона си.

— Разузнавателен полет? Или искаш да разберат, че идваме?

Санстрьом помисли. Ако зависеше от него, щяха да включат всички звънци и свирки. Но това беше стопроцентова операция на ФБР.

— Карай тихо — каза той. — И включи инфрачервените. Да проверим за източник на топлина.

 

 

В първия момент, когато Бил забеляза Шарън, дърпаща торбата от колата, щеше да извика: „Без смени!“, но тя не беше поставила проклетите слушалки на главата си. След това Маккинън се беше приближил към арката и Бил нямаше видимост, но най-накрая забеляза, че Шарън се връща… адски ядосана. Бил можа да го забележи, дори през бинокъла… И ето че Едуард вече се бе изкачил и крачеше по дървения тротоар. Всичко отново протичаше по план. Потокът на колите по моста бе спрял, поради голяма авария и гмуркащите се в нощното небе хеликоптери вдигаха още повече шум, порейки го на кръгове.

Бил натисна бутона.

— По-бързо, Едуард Маккинън — изкомандва той. — По-бързо!

Пусна го да отекне още три пъти, изключи ефира и погледна през бинокъла. Мъжът с торбата закрачи по-бързо. Бил се усмихна, почувствал се като далечен кукловод, дърпащ конците от своята позиция, високо в небето.

 

 

Седнал под дебелото одеяло, със слушалки на ушите и бинокъл пред очи, Бил не забеляза изключилия сигналните си светлини хеликоптер, който се задържа дълго над сградата, докато пилотът и пътникът вътре в кабината оживено коментираха нещо. Макар и невидим за невъоръжено око, на монитора можеше да се забележи източник на топлина с формата на човешко тяло, скрит долу под някакво покритие. Траекторията беше добра от гледна точка както на радио, така и на визуален контакт. Санстрьом съобщи новината на Карндъл и пое към следващата сграда, където вероятно нямаше да открие нищо.

 

 

Полицаи на мотоциклети избръмчаха покрай тротоара, за да отстранят пешеходците и велосипедистите. Едуард Маккинън се спря за миг да намести торбата с пари на гърба си, когато гласът прозвуча отново:

— Продължи напред, докато стигнеш до една звезда, нарисувана на моста. На около три метра още.

Маккинън продължи напред и изведнъж видя звездата.

Беше начертана с бял спрей. Върху платното, от северната страна на моста, където се виждаха графити.

— Точно пред теб има мостик, откъм западното платно, от северната страна на моста. С перила. Качи се на него и иди до ръба на моста.

— Господи! — промълви Маккинън.

Парапетът се оказа прясно боядисан. Той се огледа, прескочи го и задържа торбата. На двадесет и пет стъпки по-надолу три платна с трафик стояха замръзнали, колите бръмчаха и бибипкаха сърдито. Мостикът представляваше оградена с перила мачта над магистралния път, нищо повече.

Гласът в ефира отново нареди:

— Пази се от електрическите жици, ей там от края.

Маккинън ги прескочи и погледна нагоре, опитвайки се да съобрази къде ли се намираше човекът, за да го вижда толкова добре.

Сега той се намираше на ръба на моста Бруклин, увиснал на стоманените въжета. Но не беше над водата. Под него имаше някакво движение.

— Сега — каза гласът, — изпълнявай, каквото ти кажем, и няма да се превърнеш в мишена. Няма да пострадаш. Отвори брезентовата торба.

Маккинън отвърза връвта и я разтвори.

— Ако вътре има боядисващи бомби, извади ги и ги хвърли на пътя.

Маккинън ги извади и изпълни заповедта.

— Сега, вдигни брезентовата торба над ръба на моста…

Ръцете на Маккинън се разтрепериха, изпънати с торбата на бръснещия вятър. Долу под него се виждаха светлини, огньове. Ехтеше салса.

— А сега разтърси торбата, докато се изпразни.

Маккинън замръзна на място, чувстваше се като идиот.

— Изпразни торбата, Едуард! — изкомандва гласът.

— И каква ще е ползата?! — изкрещя Маккинън към небето.

— Изпразни торбата. Разтърси я хубаво и я хвърли или ще те застреляме, Едуард! Искаш ли да видиш Ван Гог отново? Изпразни шибаната торба!

Едуард обърна торбата и я разтърси. Тутакси въздухът около него се изпълни с дъжд от съскащи на силния вятър банкноти — някои отхвърчаха към моста, но лъвският пай полетя надолу като комета към стана на бездомниците.

Банкнотите се разхвърчаха във всички посоки и това, че се отървава от тях, че изсипва в празното пространство толкова много пари, абсурдът на ситуацията го накара да се изкикоти на глас.

— И торбата, Едуард!

„Какво пък, по дяволите…“, помисли си Едуард и хвърли торбата. Долу, под него тълпата се бе размърдала, той чуваше виковете на хората, разбрали какво се изсипва върху главите им. „Динеро“, „Пари“, „Дай и на мен“, крещяха те. Едуард Маккинън надникна от ръба на моста и зяпна от изненада. Дрипава тълпа се люшкаше и мяташе да улови банкнотите.

— Залепен от долната страна на мачтата, на която стоиш в момента, има един плик — произнесе ниският глас в слушалките. — Вътре ще намериш бележка. От нея ще разбереш къде да отидеш за картината. Тук е радио „Свободен Ню Йорк“, предаващо от въздуха.

Едуард Маккинън коленичи предпазливо и напипа плика. Реши, че е по-добре да изчака полицията да дойде и да го вземе. Когато пристигнаха, той се беше облегнал на ръба на моста и гледаше опразненото селище на бездомниците, а полицейските сирени виеха наоколо.

 

 

Шарън седеше на задната седалка в колата на Карндъл, когато парите се изсипаха. Отначало не разбра какво става, но после схвана и започна да се смее на глас. Тя грабна бинокъла и видя как Ед запокити празната торба в мрака.

— По-добре той, отколкото аз — каза тя на Карндъл. — Ако аз бях изхвърлила толкова много пари, никога нямаше да чуя края на тази история.

След минута от колите наизлизаха стотици хора, по чиито ризи закацаха банкноти от по сто долара.

— Няма ли да ги спрем? — попита Шарън.

— Какво, ние тримата?! Сякаш ще спрат, ако излезем от колата и размахаме значките си? Единственото, което знаят, е, че някакъв богат идиот е изсипал куп пари върху тях и че те им принадлежат. — Той поклати глава. — Бил Кайзър срещу Едуард Маккинън, 1:0.

 

 

Бил стъпка частите на радиото, натика ги в раницата си и погледна още веднъж към моста — дори оттук се виждаше, че долу става нещо. Мястото се изпълни с виещи сирени и мигащи сигнални лампи. Той тръгна да разбие резетата на вратата, но забеляза две полицейски коли, които се понесоха към сградата, на чийто покрив се намираше, двадесет етажа по-долу.

Една след друга. И после трета, понесла се право към него.

Обърна поглед на запад. Лимузината беше там, където я беше паркирал. Измъкна въжето, намери една тръба, която се спускаше от покрива, прокара го и спусна двата края надолу по калкана на зданието. После хвана здраво въжето с двете си ръце и започна да се спуска надолу.

 

 

Шарън се изправи в микробуса на ФБР и свали от раменете си черното противоветрено яке, после бронежилетката под него. Забави се малко, докато отлепи лентата с предавателното устройство от мишниците си. Заболя я адски, но най-сетне се освободи от него. Докато закопчаваше ризата си, все още се чувстваше като войник, макар да бе свалила военната екипировка.

Тя подаде малката купчина специално оборудване на дежурния агент и той й даде разписка. После слезе долу на тъмната улица, където я чакаше Едуард Маккинън.

Беше понечила да тръгне по улицата и се спря.

— Съжалявам за онази глупост преди малко… — промълви той.

— Аз още повече.

Той нямаше какво повече да добави, но понечи да каже нещо:

— Шарън…

— Виж какво, Едуард, опитах се да ти спася задника, а ти извади срещу мен оръжие. Не ме интересува повече дали ще живееш, или ще умреш, ясно ли е? Ти ме превърна в своя жертва и това те прави не по-добър от Бил.

— Шарън…

— Махни се от очите ми, остави семейството ми на мира, разкарай се от живота ми!

Мина покрай него и закрачи по улицата.

— Шарън…

Тя продължи да върви.

— Обичах баща ти като брат, Шарън…

Това я накара да се обърне.

— Не става дума за теб и за баща ми, Ед. Не съм молила Бил Кайзър да ни прави фамилна терапия от разстояние, ясно ли е? Гади ми се от това, че задоволявам болните амбиции на терористи… — Тя поклати глава. — Иди и си вземи картината, Ед. — После се обърна и продължи на север по улицата.

 

 

Бил Кайзър се шмугна в Стайнер Билдинг, облечен в официален тъмен костюм, с бяла риза и вратовръзка. Той си запробива път с черното кожено куфарче в ръка през тълпата от преуспяващи мъже и техните привлекателни съпруги, изкачи се по мраморното стълбище и премина през полупразната аудитория. Покатери се по стъпалата на сцената, прекоси покрай платнения декор с дървета и пианото и слезе в репетиционната зала.

Тук цареше истинска лудница. Полуоблечени в сценични костюми деца тичаха навсякъде. Сдържаната им доскоро енергия бе избухнала след края на представлението, учителите се мъчеха да ги измъкнат едно по едно от неописуемия хаос и да ги накарат да си облекат дрехите. Млад мъж, чието име беше напечатано на табелка на гърдите му, се приближи до него.

— Извинете… родителите трябва да изчакат децата си долу.

Бил се усмихна широко, извади кожен калъф от джоба си и го отвори.

— ФБР — каза той и остави господин Потър да оглежда идентификационната му карта, колкото си иска. — Дойдох да прибера Тед Маккинън.

— Тед?

Потър се запровира през гмеж от лудуващи момчета, които се разделиха, за да му покажат Тед Маккинън, който бе яхнал друго момченце. Ръцете му бяха свити в юмруци, а лицето на другото момче се бе сгърчило от рев.

— Тед! — Потър сграбчи момчето за рамото. — Тед, преобличай се веднага. Този човек е дошъл да те откара вкъщи.

Тед се извърна и погледна високия рус мъж. Бил го издърпа настрана и се наведе, за да се погледнат очи в очи.

— Вие не сте шофьорът, който обикновено ме прибира — възпротиви се момчето.

— Не, не съм — каза Бил. Той отвори кожения калъф и го показа на момчето. — Аз съм от ФБР… Не се притеснявай, че го смених, прибери си нещата и ги сложи тук.

Той отвори куфарчето. Вътре имаше едно уоки-токи и някакъв лъскав пистолет. Момчето се ококори, набързо прибра нещата си от шкафчето и ги напъха в куфарчето.

— Изпратиха ме да те закарам при татко ти… — каза Бил.

Момчето навлече зимното си яке и се обърна към Бил, очаквайки да му вдигне ципа.

Отначало Бил не разбра, но после съобрази. Закопча ципа на якето, изправи се и хвана момчето за ръката.

— Ела с мен — каза той, — ще излезем през задния вход. Колата ни чака там.