Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (4)

4.

Сенатор Арвин Редуел седеше в конферентната зала на Сити Хол между кмета и Едуард Маккинън. Вътрешно изпитваше недоумение от обстоятелството, че му се налагаше изобщо да бъде тук. Асистентът му Леймар мънкаше безсмислици по микрофона в продължение на петнадесет минути, от което Едуард явно се чувстваше отегчен, кметът бе изпаднал в обичайната си безметежност, а на самия сенатор му беше додеяло.

Той вдигна ръка. Леймар прекъсна мънкането си по средата на думата, което припомни на сенатора защо всъщност харесваше това момче.

— Вижте — обърна се Арвин към събралите се членове на Управителния съвет на общината и активисти по териториалното развитие, — работата не е в това, че се опитваме да напъхаме този залък в гърлото на един или друг квартал. Работата е в това, че според нас, това петно в долен Ийст Сайд на Манхатън е идеално…

Думите му бяха посрещнати с мощно дюдюкане. Един възрастен ирландец, адвокат, който определено излъчваше достойнство въпреки поизмачкания си костюм, се изправи от мястото си и махна с ръка на множеството да се успокои.

— Арвин, ние с теб се познаваме не от вчера, затова да си го кажем направо. Ако беше избрал някое петно, което е напълно занемарено, да речем като онези наистина ужасни сектори в Саут Бронкс, тогава би било доста смислено да строиш там затвор. Това осигурява работни места, способства за развитието на други видове бизнес. Чудесно. Въпреки че сега, както сочат проучванията, мнозинството граждани не са убедени, че още един затвор е най-доброто решение на проблемите. Ако ми беше казал, че ще откриеш този ваш затвор в Саут Бронкс, щях да ти кажа — давай. Давай, стани пионер, спасявай света, направи нещо ново. Но ти искаш да го направиш на място, където всичко е мирно и установено. И за това ще събаряш цели карета с прилични домове за хора от дребната и средната класа, ще оставиш без подслон хиляди хора, за да построиш нещо, което ще прилича на Дахау — не виждам с какво това ще бъде от полза за квартала. И знаеш ли какво ще ти кажа — единствената причина да го правиш в долен Ийст Сайд е това, че не можеш да го пробуташ никъде другаде. Е, аз ще се боря с теб. — Публиката бурно го аплодира. — А що се отнася до Едуард — той посочи с пръст Едуард Маккинън, който беше изпънал гръб зад масата, — това противоречи на абсолютно всичко, което досега си твърдял. Така ли поддържаш традицията в градските райони? Вземаш един квартал, който органически се е развивал в продължение на толкова години, и го захлупваш. Едуард, ти самият би ли искал детето ти да расте близо до затвор? До такава степен ли си изгубил надежда, че може да се печели от ниските наеми в някои райони на града, та смяташ, че това е единственият начин да спечелиш повече от тях? Това, което искаш да построиш тук, ще хвърли сянка върху всеки, който живее в този район. Нима не го разбираш? Или всички твои думи досега са били само демагогия?

Нови, сдържани ръкопляскания.

— Но, Едуард — продължи той, — даваш ли си сметка кои са хората, с които делиш една постеля? Тези хора искат да приватизират всичко — съдебната система, полицията. Това ли всъщност е твоята философия?

Едуард изправи гръб и придърпа микрофона.

— Аз съм първият, който ще се съгласи, че дългосрочните цели на „Стрейтмор“ сега-засега изглеждат встрани от основните тенденции — но кой знае? Когато Форд е произвел първата си кола, сигурен съм, че представата за една нация с междущатски магистрали е изглеждала твърде чужда за мнозина хора…

— Но частните полицейски сили? А корпоративно договорената съдебна система? Това ли е идеята, която ти поддържаш? Би трябвало да е това, след като купи такъв огромен дял от компанията…

Едуард поклати глава:

— Аз вложих парите си в най-добрата компания за строителството на частен затвор. Те са агресивни, имат краткосрочни цели, но дългосрочни намерения, съгласен съм с теб. В краткосрочен план обаче те ламтят да се разширяват на строителния пазар. Ето затова представляваме страхотна комбинация.

— Но какво ще ми кажеш за контрола и за баланса? Не разбираш ли, че дългосрочните им намерения никак не са в духа на Конституцията на тази страна и Хартата за човешките права? Не може да има никаква по-висша власт в независимото правораздаване, освен „Стрейтмор Секюрити“? Ето това не мога да го намеря никъде в кодексите, Едуард.

— Аз не съм теоретик по конституционно право — но не мисля, че трябва да спираме развитието на една компания само заради това, че след десет, двадесет, тридесет години може да им хрумне да потърсят нови форми на бизнес. Слушай, аз отговарям пред моите акционери. Каквито и да са дългосрочните намерения на „Стрейтмор“, аз трябва да се грижа за това концерна „Маккинън“ да печели това тримесечие, следващото и следващото. Ето тук е моята пряка отговорност. И по този начин мога да го постигна.

Човекът с измачкания костюм поклати глава.

— Значи сега ти връчваш писмено заявление да купиш сградата „Карнеги Хейдън“, една руина, от която градът се опитва да се отърве от години насам, като най-подходящото място да започнеш да укрепваш своята нова империя. Е, разбирам, че си го замислил много добре. Ако дадем тази сграда, няма да можем да ти се опрем за никоя друга. Но ако имах пари, бих ти предложил Луната, само и само да те спра.

Едуард хвърли на Арвин дискретна полуусмивка. При цялото си красноречие, човекът с измачканите дрехи беше оборил собствените си аргументи. Защото никой не можеше всъщност да направи каквото и да е със сградата „Карнеги Хейдън“. Доколкото Едуард Маккинън разбираше от маркетинг, тя беше най-подходящото място — недалече до „Тумс“ — тукашния градски затвор, и все пак не толкова близо, че да създаде в общественото мнение представа, че възниква пряк конкурент. И освен това се намираше в квартал, чийто възход отдавна беше отминал. Можеха да закупят колкото земя им е нужно, щом възникнеше необходимостта да се разширят. Но това, което беше още по-хубавото — „Карнеги Хейдън“ олицетворяваше една филантропична представа от миналото. Фактът, че сградата представлява руина, която трябва да се срине, показваше безапелационно ограниченията на стария модел на действие. Може би някога е била красива, но сега тя представляваше само свърталище на плъхове, и когато сапьорите вземеха нещата в свои ръце, никой — Едуард беше сигурен в това — нямаше да се възпротиви.

Трябваше да се започне с Манхатън, да се създаде впечатлението, че „Стрейтмор“ е всепризнатият лидер в тази област, но градската управа беше дала да се разбере, че при настоящата бюджетна криза е твърде склонна да разпродаде доста обекти, които тя смяташе — коректно или не — за бели слонове. Едуард вече беше хвърлил поглед на един кратък списък на подбрани от градската управа имоти в Бруклин и Куинс — старият терминал за голф, огромното пространство на текстилната фабрика „Прометей“ — красиви стари постройки, чието време беше отминало, но които все още се крепяха. Всички изглеждаха съвършени за „сателитните изправителни модули“ на „Стрейтмор“ и за постепенно разширяващото й се присъствие в местната правораздавателна система, което неизбежно щеше да последва.

Ако впоследствие той успееше да намери също толкова подходящи имоти като „Карнеги Хейдън“ в други райони, в други градове, на други строителни пазари, където смяташе да проникне, щеше да помете конкуренцията.

 

 

Привлекателната на вид корейка започна сеанса с теста „Бендер Гещалт“ за двигателни и визуални умения, който не беше любимият на Бил, но му допадаше. Органичните и неврологични симптоми бяха нежелателни. Той прерисува много внимателно малките квадратчета и завъртулки, макар че си достави удоволствие, като струпа всичко в единия ъгъл на листа. Тъй като по идея квадратът символизираше мъжкото, а кръгът женското начало, той се постара квадратите му да бъдат изрядно малки и с отворени краища. Рисунката му „Къща за трима“ представляваше разкрасена комбинация от няколко варианта, които беше прегледал в учебниците в своя сутерен. След това се прехвърлиха на „Роршах“ — дискретен, сложен, флуиден тест, който Бил обожаваше най-много от всички.

Тук липсваше концепцията за „верни“ отговори. Всъщност в това се състоеше същинската му красота. Милиони хора бяха давали отговорите си на десетте мастилени петна, публикувани от Херман Роршах през 1921, една година преди внезапната му смърт. Върху този тест бе възникнал солиден теоретичен фундамент, подкрепен с много томове литература, описваща как различните симптоми се разкриват в реакциите на хората спрямо тези петна. Бил ги беше изучил старателно.

Винаги го беше изненадвало колко дантелени и фино красиви изглеждаха оригиналните изображения, особено цветните — ето това например, с приличащите на паяжина червени нишки, златното и зеленото, искрящи като ангелски одежди.

Първата карта май беше най-страховита. Направо приличаше на маска за Хелоуин. Бил знаеше, че разпознаването на форми представлява стандарта, по който се оценява чувството за реалност: шизофрениците по правило са склонни да различават форми в най-неочаквани детайли на рисунъка.

— Тук виждам една ръка, някак подута — посочи той. — Тя гние. Загнила е. А ето я и дланта — затворена.

Нарушения на границите на егото. Той посочи малко встрани.

— Но в нея има дупка, липсва мускул — това е бялото.

Бил обмисли няколко отговора, представящи наличие на „бариера срещу психологично проникване“, но изведнъж се улови, че се колебае: „Не бива да прекалявам, за да не си помисли Шарън, че съм пълен скапаняк“. Депресията, сети се той, в черните петна на рисунката, описвайки как му приличали на животни, замръзнали във времето. По-късно щеше да се спре на неодушевени, животински и човешки движения. Известно време продължиха с обсъждане на реакциите му, след което той се прехвърли на следващата карта и се докопа до малко по-светлите оттенъци на черното, наблягайки на идеята за трансформиране на цветовите оттенъци във форми, един от единадесетте признака на Екснър и Уайли, доказващи склонност към самоубийство.

После следваше „Тестът за тематично възприятие“, който включваше съчиняване на сюжети, асоцииращи се с двусмислени рисунки, и с това се приключи. Единственият тест, който не беше имал възможност да проучи в литературата, беше „ММПИ“, с неговите 550 въпроса, които заковаваха диагнозата изключително точно. Но той беше скъп и изискваше поне седмица време, за да бъдат анализирани отговорите от една компания в Джърси. При това обикновено се прилагаше с изричната уговорка, че някъде по трасето някой може да бъде подкупен.

 

 

— Да ти кажа честно — говореше доктор Ами Сунг по телефона на Шарън един час по-късно, — този човек има много добър потенциал за лечение. Пораженията са доста дълбоки. Деформацията на физическите представи е сериозна. Майчинско-танатичните представи са много. Даде седем от детерминантите за склонност към самоубийство по Екснър-Уайли. Обикновено се искат осем, но е доста близо. В същото време е адски умен, познанията му са твърде разностранни, има отношение почти към всяка област на човешката дейност. Малко изолиран социално, но без съществени признаци за сексуална незрялост. Дали е опасен за себе си и за околните? Да, бих казала. Но е творчески тип, това му го признавам. И всъщност, много е сладък. Следобед в пет ще получиш доклада ми.

Шарън й благодари и затвори телефона. Беше толкова странно. Ако бе успяла да защити докторат, тя самата щеше да провежда тестове като Ами. Но Ами проучваше симптоми на хартия, горе в кабинета си, докато Шарън се занимаваше с хора. Тя привърши с измерването на кубическите сантиметри антипсихотици в малките чашки и изкара подноса с течните лекарства през вратата на помещението за медсестрите. Чувстваше се като сервитьорка в бар за невролептици, понесла тези единадесет пластмасови чашки с различни комбинации от лекарства, примесени със сокове от боровинки и малини. Мина покрай Андрю Сенторо, който бе замръзнал в същата поза, в която го бе видяла и преди малко — изпънат по гръб, с едната ръка върху чатала му, другата вдигната нагоре към тавана, сякаш произнасяше монолог на Шекспир или държеше хваната муха. С него щеше да се заеме по-късно. Сред кататониците имаше отстъпчиви, които леко се поддаваха на влияние, както и опърничави. Последните изискваха изключително търпение, а Андрю беше адски опърничав.

Шарън се насочи право напред. Кармен беше тридесет и девет годишна, преждевременно състарена, и чуваше гласове, които разговаряха за нея, където и да отидеше. Съпругът й я беше довел тук, цялата покрита с отоци по ръцете и раменете.

Шарън приседна до нея.

— Донесох лекарството първо на теб, за да видиш, че никой не му е направил нищо.

— Тук не можеш да вярваш на никого. — Кармен изпи чашката си. — Всички са кучета. Крадат ти месото от чинията. — Тя се опита да се изплюе, но устата й беше съвсем пресъхнала от лекарството.

Шарън се изправи.

— Ще поговорим за това по-късно — каза тя и видя Малкълм, който се приближаваше, напомпан до пръсване.

— Това нещо с езика ми, пак става, пак става! — На лицето му се беше изписал ужас.

— Виж, Малкълм, лечението, което ти е предписано, не е виновно за това.

— Чувствам го, чувствам го, езикът ми се навива на руло като тоалетна хартия.

— Литият не причинява такова нещо. Даваме ти литий. Не си поел нищо, което може да го предизвика.

Малкълм страдаше от маниакална депресия с много бързи цикли — за тази година това беше петата му маниакална фаза и трета хоспитализация. Вече двадесет и осем годишен, той бил лекуван като юноша във Венецуела с антипсихотици и беше започнал да проявява първите симптоми на екстрапирамидални странични ефекти — неконтролируеми движения на езика и устните. Гарбър беше склонен да му ги предпише отново — антипсихотиците помагат много при силни фази на мания — но Кристъл беше подчертала, че това е учебникарски пример и не бива да се поема такъв риск. Последното, което можеха да поискат, бе да доведат нещастния младеж до пълно избуяване на симптоматологията и той да прекара остатъка от живота си в неконтролируемо размахване на ръце.

Малкълм крачеше напред-назад, чешейки се под завързаните с шнур гащи и горнището на болничната му пижама се вееше разтворено зад него като платно.

— Не ги ща тез лайна — ломотеше той и от устата му хвърчаха слюнки. — Получих четиристотин хиляди долара от една банка на Трийсет и трета улица. — Той затрополи гневно към другия край на отделението.

Шарън се приближи до масата за игра на карти. Уолтър беше потънал в играта с Флечър, Шабаз и Родригес. Той беше от редовните пациенти на Спешното отделение в Психото, бездомник, когото прибираха всеки път, щом параноята му се изостреше. Шарън прекъсна играта, за да му даде сока, който той жадно изпи.

После хвърли поглед към масата.

— Господа, май вече играете от доста време…

Флечър плесна картите си на масата и се пресегна да почеше крака си. Беше го счупил при един самоубийствен скок.

— Трябва да пуснете някой на ваше място.

Шабаз се намеси тежко, като изпечен мошеник.

— Ние само играем, мадам.

Родригес измърмори нещо на испански по адрес на Шарън и мъжете се разсмяха.

— Още половин час, господа — каза тя и погледна часовника. — Който загуби, отстъпва мястото си. Ясно ли е?

Никой от тях не каза нищо. Тя продължи напред из залата.

Лекарствата имаха различна степен на ефективност. По принцип трябваше да подобрят психотичните симптоми, което позволяваше на пациентите поне да разберат и да вземат участие в решенията, които засягаха тяхното бъдеще. При относително ниски дози течните лекарства бяха по-лесни за приемане от хапчетата — не можеше да бъдат скрити под езика и след това изплюти. Шарън трябваше същевременно да следи да не би някой след това да отскочи до тоалетната. Често пациентите се опитваха да повърнат погълнатото.

Кристъл забърза из болничното с хапчета за пациентите с големи дози и неочаквано се натъкна на червенокосия Малкълм.

— Трябва да изпуша една — каза й той. — Изпратили са касапин да ми вземе парите.

— Ще си получиш лекарството, щом направим кръвната проба.

— ЮНЕСКО ми иска кръвта, разбра ли? Обединените нации. Ще говоря там, щом си получа парите.

Шарън и Кристъл си размениха погледи през помещението. Понякога биполярните в маниакална фаза бяха очарователни, но друг път представляваха истинска досада. Най-после тя се добра до Бил, седнал в инвалидната си количка в дъното.

— Последното — каза тя и му показа подноса.

— Развалено яйце — каза Бил. — Приличаш ми на стюардеса… как само обикаляш с този поднос. Всички тези човешки мозъци, които се люшкат и въртят около теб. Човек трябва да има много здрави нерви, за да пази равновесие тук.

— Приемам го като комплимент — отвърна Шарън. — Това е за теб.

— Впечатлен съм как успяваш да запазиш спокойствие, без да изпадаш в цинизъм.

— Достатъчно съм цинична — репликира го тя, стараейки се да погаси двусмислената конструкция, която се бе опитал да изгради.

Той се огледа.

— Тогава защо работиш тук?

Точен удар. Тя се опита да намери отговор и успя.

— Толкова съм цинична, че смятам всичко това за нормално.

— Това не е цинизъм, а покаяние.

Шарън оцени уместността на тази реплика, но логиката в нея я порази. Чарли, разбира се! О, господи! Чувствата й се надигнаха и тя се постара да ги поеме телесно, без да се издава външно, ала флуидът на страха се плъзна нагоре и накара сърцето й да се разтупти. Откъде е могъл да разбере това? Или нейната драма бе толкова ясно изписана на лицето и? Той я гледаше в очите.

Бил усети как нейните и неговите мисли се гмуркат успоредно като делфини и изскачат на повърхността, за да глътнат въздух.

— Да — въздъхна той, преди да произнесе: — Всички ние градим собствените си затвори.

До него имаше празен стол и тя приседна. Опита се с това движение да придаде небрежен израз на лицето си, но не сполучи.

— Твоят кой е? — попита го тя, все още държейки малката пластмасова чашка с червения сок в нея.

— Ню Йорк, всеки сантиметър от него. Имам едно мазе, където събирам мозъка си. Самотната крепост на Супермен. А на това място тук ти трябва да бъдеш Супермомичето.

Шарън поклати глава.

— Не-е, Супермомиче не ми отива. Аз съм просто една Луис Лейн. — Подаде му чашката. — Готови ли сме?

— Ако глътна това, ще ме освободиш ли от тази количка?

— Подписваш договор, че няма да се самоубиваш, обещаваш, че няма да си размотаваш превръзките…

— Добре, добре, добре — отвърна Бил. — Обещавам.

— Значи се разбрахме — каза тя. След това отвори пакетче със сламка, пусна я в чашата и му подаде да отпие.

— Нали не е торазин — попита я Бил, след като всмукна през сламката.

— Не-е, само халдол.

— Вкусът на торазина е отвратителен — каза Бил и дръпна още веднъж през сламката.

След като приключи, Шарън издърпа количката от стената и развърза дългите платнени колани от гърдите, китките и стъпалата му.

Бил се изправи и се задържа известно време с изпънати към тавана превързани китки.

— Протягаш се като някой танцьор — каза му Шарън.

Беше силен, мускулест и в същото време гъвкав.

Той отпусна ръце.

— Не съм го наследил от майка си, ако това имаш предвид.

Всъщност, си го беше помислила.

— Е, нали знаеш, средата…

Бил поклати пренебрежително глава.

— Мама почти спря да танцува след последното шоу в „Хамърстайн“, когато го свалиха от сцена. Недей да си мислиш, че сме изпъвали крайници всяка сутрин и че сме правили заедно упражнения.

— Добре, а какво сте правили?

Това го сепна. Той се замисли.

— Преди да се ожени за онзи негодник? Или след това?

— Преди — отвърна Шарън напосоки.

Първият му импулс беше да отговори разсеяно, разбърквайки истината с неистина, но изведнъж си спомни за жилището в Четиридесети район в Уест Сайд, аромата на утрото, и изведнъж се оказа отново там, в онези дни.

— Ставах от сън — заговори той, — правех си зърнин за закуска, после приготвях „Господин Кафе“ за нея и за поредния й гост в спалнята, който обикновено беше някоя важна клечка. Когато беше сама и имаше нужда от глътка, за да стане, й подавах чаша кафе с няколко капки водка. Така си отваряше очите.

— На колко години си бил тогава?

Бил вдигна рамене.

— На дванадесет, тринадесет, четиринадесет? Мама не обичаше да спи сама. Понякога, когато беше много пияна, лягаше в леглото с мен, просто за да има тяло до себе си.

Този задник Гарбър понякога наричаше нещата с точните им имена. Шарън се овладя и лицето й остана безизразно.

— Трябва да си се чувствал много неловко.

— Не-е, това беше просто мама.

Настъпи тягостна пауза и Шарън си помисли: „Добре де, по дяволите, какво пък толкова?“.

— М-да, и аз съм преживяла подобно нещо. — „Разбира се, при мен не се е налагало да спим заедно…“, помисли си тя, но не го каза. — Доста странно се чувства човек, когато трябва да бъде родител на собствения си родител.

— Мама или татко?

— Мама. Татко почина, когато бях още малка.

Мозъкът му бе оплескал цялата стена.

— Майка ти ожени ли се повторно?

— Не — отвърна Шарън. — Не, не, не. Ти обаче си имал втори баща…

— Имах. Бяха женени само три години. Преди това той вече два пъти се беше женил.

— Странно. Майка ти е била доста особен случай. Но ти говориш за нея с такава привързаност.

— Хм… Дължа й някои неща.

— Например?

Той таеше нещо в себе си. Шарън го прочете в очите му.

— Например изкуството — каза Бил. — И политиката. Възгледите й бяха непоклатими. — После нещо в погледа му изведнъж се промени, стана по-мил. — Ти мислила ли си някога за връзката, която възниква между зрителя и картината в една изложба?

— Ами — опита се да отгатне тя, — човек я гледа, разбира какво се опитва да му каже…

— Не, не, не. Всеки, който гледа една картина, я променя по някакъв дълбинен, субатомичен, електричен начин.

Шарън го изгледа скептично.

— Сериозно говоря. Картината променя човека, но в същото време и той я променя. Слагат си отпечатък един на друг.

— Не съм убедена, че е точно така — произнесе Шарън предпазливо.

— То е невидимо. — Бил говореше съвсем разумно, сякаш го беше чел в „Сайънтифик Американ“ миналата седмица. — Различните комбинации предизвикват различни следствия… Представи си например как някакъв ужасен престъпник купува тристагодишно маслено платно на Рембранд. Връща се вкъщи и го увесва на стената. И докато го гледа, само от въздействието на особения му поглед, картината изведнъж се превръща в кървавочервено петно.

Магическо мислене, помисли си Шарън.

— Имаш силно въображение — каза тя.

В този момент Малкълм, дребният червенокос Малкълм се затътри към масата за игра на карти, пъхна ръце под нея и изкрещя:

— Шибаните негри ми взеха скапаните пари! — След което надигна масата и преобърна всичко, а картите и вестниците се разлетяха из помещението.

Суматохата последва незабавно. Хора, които секунди преди това бяха потънали в собствените си светове, изведнъж с трясък се върнаха на земята и се разкрещяха. Флечър виеше от болка под ръба на масата, който при падането беше затиснал крака му. Останалите трима картоиграчи се бяха изправили и с викове налитаха към Малкълм, притискайки го към стената.

— По дяволите! — извика Шарън. — Охрана!

Тя изтича при Флечър, измъкна го изпод масата и му помогна да си пробие път през скупчените хора. Вдигна очи тъкмо когато Родригес смаза гръдния кош на Малкълм с един удар, после му нанесе още един. Кристъл се появи изневиделица, следвана от дежурния интернист в Психиатрията, Брайън, чийто корем подскачаше, докато тичаше към развилнелите се пациенти. Малкълм отново се изправи, стиснал с две ръце краката на един стол и го заразмахва пред себе си, така че никой да не може да се приближи до него.

— Искам си парите! — крещеше той. — Искам си скапаните пари, отрепки такива!

И той стовари стола върху Уолтър, който рухна, окървавен и виещ от болка.

Шарън блъсна вратата на офиса за медсестрите и взе един флакон с неразредена течност от заключения шкаф. Капачката на една спринцовка изпука в ръцете й, тя й постави игла и я напълни, след което се върна тичешком в болничното.

Хектор междувременно беше разкарал Родригес от купчината боричкащи се тела с помощта на палката и сега се връщаше, като им крещеше да седнат. Малкълм беше останал с вдигнат стол срещу Шабаз, който с войнствено изражение и с вдигнати пред лицето си ръце се мъчеше да докопа краката на стола и да разкъса червенокосия.

— Аз и ти, говедо — повтаряше той, — сега сме само аз и ти.

Интернистът Брайън беше пребледнял. От него не биваше да чака помощ, помисли си Шарън не за първи път. Тя се приближи до Шабаз с вдигната като оръжие спринцовка в ръката.

— Махни се от него — нареди му тя.

— Ще го накълцам тоз скапаняк.

— Само да го докоснеш и ще те набутаме за побой. Отиваш право в затворническото и няма да излезеш оттам.

— Послушай я, сладур — обади се Кристъл отстрани.

Дълго време Шабаз не стори нищо, почервенялото лице на Малкълм срещу него видимо се тресеше от гняв. После ръцете му изведнъж се понесоха напред, грабнаха краката на стола, измъкнаха го от Малкълм и той го запокити с все сила към отсрещната стена. Столът се прекатури върху обърнатата маса и изтрополи на пода. Шабаз се понесе покрай Малкълм към другия край на болничното.

Шарън го изгледа как се отдалечава и едва сега успя да си поеме отново дъх.

— Трябва да ти сложа това, Малкълм — каза тя и в този момент нещо прещрака в главата на Андрю Сенторо. Сложна комбинация от памет, химикали и незнайно от кого натиснатия спусък на животински инстинкт се задейства и малкият Андрю, който в последните два дена беше стоял в една поза, безмълвен и вдървен, премина от състояние на кататонично вцепенение във фаза на кататонична възбуда за по-кратко време, отколкото може да се отключи врата.

Звукът, който той нададе, когато надигна масата и я залюля над главата си, представляваше истински взрив на дълго потискана ярост. Той я тресна в армираното стъкло на помещението на медсестрите, надигна я и я фрасна отново и отново, докато нишките на телта се разкъсаха, стъклото се разби и парчетата изпопадаха с трясък.

Шарън затвори очи и мигом потъна в спомена за счупено стъкло — всяка частица въздух бе пропита със стъклен прах, когато колата се вряза между двете платна в движещото се насреща комби. Тя потъваше, нещо в нея потъваше дълбоко и устремно. И изведнъж усети, че в стомаха и в главата й няма кръв, зави й се свят и краката й повече не успяха да я задържат.

Бил стоеше отстрани и следеше всеки неин жест. Лицето й придоби цвят на тебешир, тя протегна ръка, за да запази равновесие, спринцовката полетя от разтворените й пръсти и се изтърколи по линолеума. Той пристъпи към нея тъкмо когато се свличаше. Прихвана я и в продължение на един дълъг миг се помъчи да задържи тънкото й безжизнено тяло, като отчаяно се бореше да не я изпусне и главата й да не се удари в пода. Даваше си сметка за шумотевицата, която Андрю вдигаше, блъскайки масата в прозореца на вратата. На три стъпки от нея Малкълм се беше проснал на пода, размахваше крайници и се кикотеше. Шарън изглежда не можеше да си поеме въздух, очите й бяха полуотворени. Той виждаше как се бори да не изпадне в безсъзнание. Положи я внимателно на пода и се огледа за спринцовката.

Беше се изтърколила чак до другия край на помещението. Той се затича, вдигна я, но в този момент нещо се удари в стената и падна на пода зад него. Бил се извъртя и видя как Андрю Сенторо смъква болничната си пижама и се стоварва върху Шарън, стиска с ръце главата й към пода и залепва устни върху нейните, а разголените му слабини се изпъват върху нея.

Шарън извърна очи към Бил и той съзря ужаса, с който бяха изпълнени. Остави заредената спринцовка до главата й, стисна гръкляна на Андрю, издърпа ръката му от шията й, замахна с юмрук към гръбнака на мъжа и го отхвърли от нея. Огромният бял член на лудия се люшна под флуоресцентната светлина. В това време Хектор и Кристъл хванаха по един от краката на побеснелия пациент, докато Бил се бореше със зъбите и лактите на нападащия мъж. Шарън успя да се надигне и докопа спринцовката. Свали капачката на иглата и я огледа дали е здрава.

— Дръжте го — каза тя, заби иглата дълбоко в мускула на оголеното бедро на Андрю и натисна буталото.

Изминаха десет секунди. Двадесет секунди. Андрю бълваше потоци словесна мръсотия. След четиридесет и пет секунди той се отпусна. Очите му се замъглиха и те разбраха, че е безопасно да го пуснат.

— Благодаря ти — промълви Шарън, облегна се на стената и се помъчи да си поеме дъх.

— За теб винаги, Шарън — вдигна рамене Бил. — Винаги.