Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (21)

21.

Шарън вървеше пеш от доста време.

Нищо друго не й се искаше да прави. Имаше някакво простичко удоволствие в това да местиш единия крак пред другия, да се движиш напред и да гледаш хората по улиците. Тя закрачи през Сохо, после на изток, изпълнена с ярост, свободна, изпитваща облекчение и презрение към властниците, които се бяха намесили в живота й.

Знаеше кого иска да види. Най-сетне се спря пред един уличен телефон и набра някакъв номер. Ерик й отвърна след петото позвъняване.

— Радвам се, че си жива и здрава. Ще бъда тук до десет часа, освен ако ФБР не ми нареди нещо друго. Ела.

 

 

Маккинън седеше в служебния микробус пред една обгоряла и западнала сграда в Харлем, щастлив, че не трябва повече да играе главната роля в действието. Това, че се бе превърнал в обикновен статист, го караше да се чувства по-добре. Искаше му се животът отново да се върне в нормалния си ход. Искаше да си получи Ван Гог обратно, цял и читав, искаше Шарън да остане само блед спомен в паметта му, а не обвинително насочен пръст за всяко решение, което е взимал през живота си. Искаше му се да се разхожда по чорапи из дома, само с жена си и детето си. Той гледаше на телемонитора как трима агенти на ФБР, в противоветрени якета, поведоха кучета из мазето на порутената сграда. Единият от тях беше с камера и филмираше проникването. Всичко, което виждаха, беше от неговия зрителен ъгъл. Пликът, оставен на моста, ги бе отпратил на покрива на една сграда в централната част на града. Друг плик, който намериха там, ги отведе до друга сграда, откъдето трети плик ги докара тук. Най-сетне мъжете се разкараха от обектива на камерата и тя се фокусира върху вратата в дъното на бетонното мазе.

Отпред на вратата имаше мандало, укрепващо ключалката. От дръжката на мандалото висеше дълга около метър синя лента. Тази лента съвпадаше с парчето, което ФБР бяха намерили в третия плик.

Сега на екрана Едуард можеше да види как облечените в униформени якета и с шлемове на главите агенти караха едно по едно кучетата да помиришат ключалката.

— Кучетата не реагират. Край.

Агентът с камерата се приближи и фокусира обектива върху ключалката и мандалото. Нечий глас каза:

— Визуален оглед, стърчащи жици не се забелязват.

След това някой донесе портативен флуороскоп и го включи. Ходът на акцията течеше по монитора в микробуса.

— Вратата изглежда нормално — каза един от гласовете.

— Дотук всичко е чисто.

Мартин Карндъл погледна часовника си, записа си нещо на планшета и издаде заповед.

— Добре, сега Втори екип, влезте съгласно инструкциите.

Кучетата бяха изведени и предадени на човека, който ги обучаваше. Маккинън наблюдаваше как агентите в кожени якета се прилепиха до стените, докато един човек с шлем на главата вкара ключ в ключалката. На монитора се виждаше как краищата на синята лента се вееха. Той завъртя ключа и после го прибра в найлонов плик за улики. Привърза едно въже за дръжката на мандалото, отдалечи се колкото можа, на около четири метра, извика: „Отварям!“ и силно дръпна въжето.

Мандалото се вдигна и вратата се отвори.

Карндъл се извърна към Едуард.

— Едно от най-често срещаните тъпи капанчета, с които се сблъскваме, са бравите, свързани така, че да взривят експлозив.

На екрана се видя как агентите изблъскаха вратата и пуснаха кучетата в малката стаичка.

Тя се оказа празна, с изключение на няколко куфара, струпани така, че да образуват подиум, на който се виждаше един стол. На стола имаше нещо, наподобяващо зеблен чувал за картофи.

— Ако платното е вътре, значи е навито на руло — каза Маккинън.

Към зеблото беше прикрепен прозрачен найлонов плик с касетка в него. А после едно от кучетата залая, заподскача на задните си крака, опитвайки се да достигне чувала. Тримата агенти тутакси се измъкнаха от стаята. Карндъл натисна бутона на наушника си.

— Каква, по дяволите, е тази бомба, на която кучето реагира?

По радиото се чу гласът на мъжа отвътре:

— Нещо в чувала мърда, кучето е раздразнено от това…

— Разкарайте го! — извика Карндъл.

— Връщаме се в помещението — изпращя през статичния шум единият от гласовете.

Камерата се върна в стаята, един агент се приближи с флуороскопа и на екрана отново се появи шантавото синкаво изображение.

Скелети. Съвършено очертани живи скелети, които шаваха, боричкаха се и се блъскаха един в друг, ту на фокус, ту размазано. Стиснал юмрук, Маккинън промълви:

— Ако Ван Гог е вътре, нищо не е останало. Този чувал е пълен с живи плъхове.

 

 

Отне му доста време, докато настани удобно спящото дете в стаята, която Бил беше обзавел в дъното на подземния тунел на незавършената линия на метрото. Бил напъха Теодор Маккинън в спалния чувал и намести възглавниците под главата му. После включи компютъра на масата и нагласи екрана, така че момчето да може да си поиграе на някоя от компютърните игри, след като приспивателните престанеха да действат. После изсипа в чинийка пакет захаросани пръчици и ги постави близо до него, след което застана и се загледа в спящото дете. В главата му се въртяха телевизионни кадри с палави бебета и весели дечица. Докато зяпаше момчето, в главата му защъка нелепа мисъл: „Как би могло да се сготви това нещо?“.

По ръцете нямаше много месо. Гърдите можеха да се напълнят с царевично тесто и боровинки. Краката сигурно ставаха за бифтеци. Мисълта наистина беше нелепа — в нея имаше някакъв смисъл, но въпреки това беше идиотска.

В края на краищата, той вече разполагаше и с картината, и с хлапето. Сега той можеше да се промуши през този тесен процеп във времето, да прати всички по дяволите. Колкото повече гледаше към спящото дете, толкова повече разбираше, че може да направи всичко, каквото си поиска, още сега.

Всичко!

Е, добре, помисли си той. И какво всъщност искам?

 

 

Малката стая беше претъпкана с оборудване. Два грамофонни плота, две компактдискови устройства, два лентови магнетофона и голям черен микрофон, провиснал от металната стойка, избутана встрани от стола на Ерик. На двата грамофонни плота имаше плочи, едната се въртеше, другата беше в готовност. В ефира се носеше „Скоро“ на Ела Фицджералд.

— Така се бях ядосала… — Шарън улови образа си върху стъклото на студиото и се постара да не обръща внимание на разрошената си коса. — А после всички тези пари, които се изсипаха над главите на бездомните хора…

— Съжалявам, че не можах и аз да го видя — каза Ерик.

— Беше като един страхотен нощен купон — продължаваше Шарън.

Двамата се усмихнаха. Коленете им се докоснаха съвсем леко и той я изгледа малко по-продължително от обикновено, извърна се и се засуети, докато избере следващата песен.

— Някакви предпочитания? Още джаз? Или нещо друго?

— От същото, харесва ми.

Той разрови из албумите, измъкна една плоча, плесна я върху плота и шумно я завъртя назад, докато игличката не попадна в браздата на избраната песен. Тя се изправи и надникна през рамото му. Когато той се извърна към нея, столът му удари бедрото й.

— Извинявай! — Беше неспокоен.

— Никога не съм виждала това на живо… толкова години слушам радио… — Тя отстъпи назад.

— Романтиката на живото радиопредаване. Изглежда толкова тривиално в сравнение с това, което ти правиш.

— Това, което правех.

— Което си направила днес… — Гледаха се в очите, той седнал, тя изправена, а саксофонът гъгнеше дрезгаво около тях. Най-сетне Ерик стана и промълви: — Никога не съм бил много добър в тези неща.

Обгърна я с ръце и я целуна по устните. Дългите пръсти на Шарън го придърпаха по-близо. Дъхът му беше приятен, устните — чувствени и езикът й затанцува с неговия. Тя усети как гърдите му се издигаха и спускаха в прегръдката й, мускулестите му мишци потрепваха под бялата памучна риза. Сърцето на Шарън запърха. Мигът наистина беше неповторим, не им се искаше да свършва, но Ерик се овладя и леко се отдръпна.

— Искаше ми се да го направя още в първия миг, когато влезе тук…

— Бих казала, че е взаимно — промълви Шарън.

— Аз… аз май непрекъснато мисля за теб… Искам да кажа, днес цял ден, вчера също…

Лицето на Шарън се озари от усмивка. Опита се да намери подходящите думи, но те й убягваха.

— Трудно ми е да говоря — отрони тя най-сетне.

— Имам приятелка — каза Ерик и Шарън замръзна. — Тя живее с мен. — Мускулите й изведнъж така се напрегнаха, че чак я заболя. — Но тя има интимна връзка с друга жена.

Гледаха се безмълвно, изправени на сантиметри един срещу друг, без да се докосват. Шарън се помъчи да надмогне вълните от чувства, които я обливаха.

— Е — отрони тя накрая, — сега и ти си имаш.

 

 

— Няма го, Ед! Те са го взели… — Ръцете на Мелиса Маккинън висяха като прекършени върху бедрата й. — Чаках го в залата, но те са го отвлекли и сега го няма.

Гласът й отекваше високо и хрипливо, като звук от съдран плат. Тя склопи очи и очните й ябълки потънаха в кухините. Сякаш за час се беше състарила с четиридесет години. А после едната китка се заудря в другата и костите на пръстите изпукаха.

Едуард Маккинън хвана ръцете й, за да я спре.

— Ще го намерим. — Беше му много трудно да го произнесе, след целия този лов на диви патици, който в крайна сметка не беше ги отвел до Ван Гог. — Кълна ти се, това ще свърши. Ще върнем Тед жив и здрав, ще бъдем отново щастливи, Мелиса… обещавам ти.

После я прегърна и нещо в нея се пречупи. Тя неудържимо се разплака и нададе жаловит вой. Прозвуча му познато, въпреки че никога досега не беше я чувал да плаче. Мъката и отчаянието избликваха от дъното на душата й. Воплите й се извисиха все по-силно и по-силно с такава безнадеждност, че дори хората на ФБР зарязаха всичко, с което се занимаваха, и останаха замръзнали по местата си, потресени от плача й.

 

 

Дрезгави, металически тонове на корни се лееха от колоните в малкото студио. Ерик седеше, облегнал гръб на стола, със слушалки в скута.

— Искам да кажа, че не правя такива нощни дежурства всеки път, когато ФБР решат, че мога да им помогна да хванат някой главорез. Тук оставам до късно само един-два пъти в седмицата. Аз съм шефът на студиото, имам три страници списък със сътрудници… Не съм длъжен да оставам тук и да въртя плочи до един часа през нощта.

— Но… — погледна го въпросително Шарън.

— Е? — сви рамене Ерик. — Прибирам се вкъщи и чакам, докато тя се появи. Какво ще се окаже този път? Каква е поредната версия? Дали ме лъже, или не… Или пък се прибира в два и половина през нощта. Често я заварвам легнала, заспала, никакви въпроси. Или бележки от сорта… „Ще пазарувам с…“, „Ще се върна късно…“, „Не ме чакай…“.

— Звучи доста неприятно — каза Шарън.

— Дълго време не беше… Първата година беше страхотно. И не че съвсем се беше затворила… Нали разбираш, жените за нея бяха толкова от значение, колкото и мъжете. В началото всичко беше наред.

— И ти си се примирил… Това не те е заплашвало…

Той се замисли.

— Обичах я — отвърна й простичко.

— А сега?

Той се замисли отново и се усмихна.

— Не. Сега поемам нощните дежурства само за да се върна достатъчно късно у дома и да не ми се налага отново да виждам как всичко върви към провал.

— Би могъл да сложиш край…

— Може да се каже, че работя в тази посока… Мисля за това от около месец насам. Дори си мислех да се срещна с някого…

На Шарън това не й прозвуча приятно.

— Например, с друга жена или…

— Например, с терапевт. — Той сниши тон. — Но веднъж го направих, като по-млад… Някак си не ми се ще да се набърквам в тези неща отново.

— Разбирам за какво говориш — отвърна тя. — Понякога е добре, но друг път не толкова. Но когато връзката ти с някой е провалена, може да се окаже трудно да я прекъснеш сам…

— Не е толкова трудно. — Той я погледна в очите.

Не се докосваха, дори коленете им. Столовете им проскърцаха едновременно в студиото.

— Мислил ли си да се ожениш за нея?

Той внимателно произнесе:

— Някога си мислех, че може да се стигне и до там. Мислех си…

Песента заглъхваше. Той се извърна към пулта и смени грамофона с един от компактдисковете. Мечтателна мелодия на лютня заромоли нежно, увенчана с плътните тонове на обой.

— Нали разбираш, с нея е по-трудно — продължи той. — Никога досега не бях си позволявал да си дам ясна сметка за нещата. Имам предвид, че тя просто няма да приеме, а в този момент аз самият не искам да приеме…

Саксофонът на Колтрейн проряза покоя — сънлив и чудесен. Шарън се изправи неохотно.

— Ерик, трябва да си тръгвам — промълви тя. Музиката изведнъж зазвуча твърдо. Изпита ненавист към себе си, усетила реакцията му. Беше наранен. — Толкова бях напрегната през целия ден, че чувствам как нещо в мен ще се прекърши…

— Можем ли да се срещнем? — Той я гледаше напрегнато през очилата си.

— Ще се радвам.

Той стана.

— Аз също — промълви и отново потънаха в дълга целувка, пълна с надежди и обещания. Отдръпнаха се бавно. — Имам още малко работа…

Тя се усмихна, радостна, че го каза. Запъти се към вратата, а саксофонът и обоят се сляха и наситиха въздуха около тях. Промълви „Довиждане“, а той й отвърна „Ще ти се обадя“, и двамата дълго стояха така, без да имат сили да помръднат. Накрая Шарън каза: „Е…“, той отвори вратата и тя тръгна към стълбището, мина покрай пазача и излезе в нощта, а саксофонът продължаваше дрезгаво да ехти някъде дълбоко, в дъното на мозъка й.

 

 

Касетата, прикрепена към зебления чувал, беше долнокачествена, деветдесетминутна TDK, точно като първата. Едуард, Мелиса, Карндъл и още трима агенти на ФБР седяха в белия кабинет на Маккинън. Един от тях бе отворил портативен компютър и набираше всяка дума, докато сърдечният компютърен глас ехтеше през тонколоните:

Като предприемач, господин Маккинън затъмни небосвода с високи, грозни в архитектурно отношение небостъргачи, предназначени за богатите, без да се погрижи да подобри живота на работниците и техните семейства, чиито домове той унищожи и вдигна многократно цените на парцелите. Работата и препитанието на тези онеправдани хора повече не се вместват в буржоазните възгледи на господин Маккинън за развитието на Манхатън.

Тези хора, обаче, все още са в Ню Йорк. Те се преместиха в по-евтини райони на града и така възникна нуждата от осигуряване на основни комунални услуги, в квартали, които вече са пренаселени и тънат в мизерия.

В тези квартали все още могат да се видят красиви, просторни здания, които някога са се извисявали гордо, независимо дали са фабрики, училища или жилища. Сега те са опразнени, в много случаи превърнати в бордеи и очакват или да бъдат взривени, или възстановени.

Една такава сграда е Културният център, библиотеката лицей „Карнеги Хейдън“ в долен Ийст Сайд.

— Тази проклета сграда — обади се Едуард и поклати глава.

Построена като библиотека, гимназиум и образователен център, в своята сто и десет годишна история сградата е служила като училище, военен склад, нощен клуб и общинска галерия на изкуствата. Част от нея, пристройката, все още се използва като занималня за деца от предучилищна възраст.

Точно тази сграда господин Маккинън и наскоро закупената от него компания, „Стрейтмор Секюрити Инкорпорейтид“, искат да разрушат, за да построят на нейно място затвор. Всъщност намеренията на господин Маккинън по отношение на „Карнеги Хейдън“, олицетворяват една нова и дръзка крачка към урбанизирането на града като израз на философията и целите, преследвани от „Стрейтмор“. Неговият маркетингов план предвижда намирането на здания, подобни на „Карнеги Хейдън“ в други квартали и градове из цяла Америка, огромни „бели слонове“, т.е. евтини терени в общините, и демонстрира как комерсиалната му приватизационна схема обезличава миналото на града и прекършва всякакви надежди за бъдещето. Но за хората, живеещи в тези райони, подобни действия са скрит вид дискриминация — като действия на една расистка корпоративна окупационна сила, смятаща техния квартал за недостоен една такава стара сграда да получи изключителен статут, камо ли да бъде преустроена в училище, болница или търговски център, все средища от които се нуждаят. Дават се пари за реконструкция и реставрация на по-незначителни сгради в по-богати квартали. А грубото пренебрежение към историята на „Карнеги Хейдън“, което този план демонстрира, е плесник в лицето на особения характер на тази част на града, незачитане на неговите традиции и бъдеще.

През годините са били предлагани много проекти за възвръщането на първоначалните функции на „Карнеги Хейдън“ като здравен и образователен център, но тези планове са били блокирани от предприемачи, които са ги използвали като щит пред данъчните власти, и са оставили сградата да рухне. Най-добрият проект, по всеобщо мнение, е „План на отец Дигби“, одобрен от временната комисия, избрана съгласно Хартата на Градския съвет през 1969 година.

Признат от всички по онова време за дързък отговор на исканията на една възмутена общност, „Планът на отец Дигби“ остава нереализиран поради липса на фондове и потъва в забрава.

До този момент.

Настоящата страна в момента държи под контрол: (1) закупеното от господин Маккинън платно на Ван Гог, именувано „Портрет на капитан Мерсол“, и (2) петгодишния син на господин Маккинън — именуван Теодор.

Настоящата страна изисква да се предприемат следните действия, с оглед да бъде гарантирана сигурността и свободата на по-горе споменатите два субекта.

1. Платното ще бъде поставено под попечителството на Шарън Блотнър, правоспособна медицинска сестра, живуща на Двадесет и пета улица, номер 327, Ийст Сайд, Манхатън. С настоящето декларираме, че госпожа Блотнър не е по никакъв начин съучастник или поддръжник на настоящата страна и че тя е избрана за тази трансакция като лице, притежаващо качествата честност и искреност, известни както на Едуард Маккинън, така и на настоящата страна.

2. Госпожа Блотнър ще бъде надзорник по продажбата на гореспоменатото платно на свободния пазар, на аукцион, на предстоящата разпродажба на творби на видни импресионисти в аукционната къща „Кристис“, на най-добрия платец. Картината ще бъде предоставена за търга доброволно от господин Маккинън, неговите наследници и съдружници, и той ще представи надлежно подписани и заверени от нотариус документи за свободна волеизява, валидна, докато свят светува. Картината ще бъде предложена на начална цена от петдесет милиона долара. Ако тази сума не бъде дадена, картината ще остане собственост на Шарън Блотнър, която ще направи последващ опит да бъде продадена в аукционна къща или в страна по неин избор, докато бъде придобита минималната сума от петдесет милиона долара.

3. Цялата сума, получена от продажбата, ще бъде доверена на Шарън Блотнър, по начин, който тя избере. Единственото предназначение на придобитата сума ще бъде реализирането на „Плана на отец Дигби“.

4. Ще се договори честна пазарна цена между господин Маккинън и Градския съвет на Ню Йорк — настоящият собственик, за закупуването на „Карнеги Хейдън“. Преди градът да я придобие обратно заради неплатени данъци, тя бе продадена на Дерик Джианели и съдружници срещу сумата от 725 000 долара. За тази покупка госпожа Блотнър ще предостави сумата от един милион долара от спечеленото от търга. Всяка разлика между горната сума и продажната цена ще бъде върната на госпожа Блотнър. Сградата трябва да бъде закупена в рамките на една седмица след търга, в противен случай Теодор Маккинън ще пострада.

5. Остатъкът от парите ще бъде употребен за превръщането на „Карнеги Хейдън“ в Център за лечение на хора с физически и душевни недъзи, съгласно „Плана на отец Дигби“, вариант 8, дата 04.04.71. Този документ включва архитектурните проекти за преустройството. След осъвременяване, те ще бъдат приложени.

6. Денят, в който започне третата фаза на строително възстановителните работи, както е определено в „Плана на отец Дигби“, без никакви скрити законови пречки, ще бъде и моментът, в който Теодор Маккинън ще бъде освободен в добро здраве. Това може да отнеме не повече от два месеца. Всеки опит за блокиране, извъртане или проваляне на който и да е аспект на този план, било преди или след освобождаването, ще причини смъртта на Теодор Маккинън. Още веднъж, настоящата страна освобождава Шарън Блотнър от всякаква отговорност за събитията в „Белвю“, кражбата на платното, унищожаването на другото имущество и похищаването на Теодор Маккинън. За всички тези действия отговорност поема единствено настоящата страна.

Това е краят на записа на лентата… Останалата част от лентата е чиста.

Едуард и Мелиса седяха на дивана, съсипани, потънали в мълчание. Накрая Едуард вдигна поглед към Мартин.

— Той е луд — отрони Ед.

Мартин Карндъл се изкашля.

— Разбирам какво чувствате в този момент…

Мелиса Маккинън вдигна очи към него.

— Нямате никаква представа.

— Мелиса… — прекъсна я Ед. — Сега е много важно да бъдем заедно, като екип.

Тя въздъхна дълбоко.

— Добре — промълви, — разбира се. Но няма да помогне.

В очите й напираха сълзи.

— Мартин — обърна се Ед към Карндъл, — какво според теб трябва да направим?

— Ами, работата е дебела… Защото според всичко, което вече знаем за Бил, той не допуска двустранна комуникация.

— И синът ни е в ръцете му… — изхлипа Мелиса, бледа като мъртвец.

Едуард Маккинън седна зад старинното си писалище.

— Мелиса, обади се на Грегър Фонтен, кажи му, че трябва да се свържем с шефа на „Кристис“… Срещал съм се с този човек, Седрик как се казваше…

Мелиса стана от дивана, взе безжичния телефон от масичката за кафе и го задържа в ръцете си, без да набере никакъв номер.

— Мартин — погледна Маккинън към Карндъл, — в кабинета има телефон, предполагам, че искаш да пратиш хората си…

Мартин кимна и поведе хората си към изхода.

— Еди… какво ще правим сега? — Тя държеше телефона, сякаш никога не беше виждала такова нещо и не знаеше как да борави с него.

— Ще направим всичко, което иска този човек. Ще получим Ван Гог, ще го продадем, ще започнем да строим тази шибана болница и след като Теодор бъде освободен, ще се отвърнем и ще ударим този задник толкова яко, че никой повече няма да помисли да докосне детето ни. Мелиса… повярвай ми! Имам план.

 

 

Шарън взе такси до вкъщи, плати на шофьора и слезе, когато двама мъже изскочиха рязко от една кола.

Агенти на ФБР. Господи, сега пък какво?

— Здрасти, момчета! — Тя се постара да звучи бодро. — Хванахте ли Бил?

— Опасявам се, че не, Шарън.

— Едуард получи ли си картината?

Русият поклати глава.

О, боже…

— Какво се е случило?

— Може ли да те помолим да дойдеш с нас в горната част на града? Има някои усложнения по случая…

— Момчета, съвсем съм скапана. Не може ли да почака…

— Боя се, че не, госпожо Блотнър. Специален агент Карндъл ви моли да се видите незабавно.

— Нещо лошо ли се е случило?

Агентът не отвърна нищо, което всъщност означаваше потвърждение. Той отиде до колата и отвори вратата.

Шарън застина за миг, поколеба се дали да не се качи до апартамента си и да се обади на Мартин. После направи връзката: „Горната част!“.

— С Едуард Маккинън?

Двамата агенти се спогледаха. Преди да й отговорят, тя вече беше тръгнала към колата.

— Добре, добре, добре — мърмореше си Шарън. — Ако беше мъртъв, щяхме да ходим в долната част, нали така?

И тя влезе в колата.

 

 

Шарън остави на масичката разпечатката от набраното на компютър съдържание на касетата и погледна седящите срещу нея Едуард и Мелиса.

— Едуард… Мелиса… съжалявам.

— Когато си била толкова отзивчива към него в „Белвю“, говорихте ли и за това с него? — Гласът на Мелиса беше рязък.

Шарън усети надигащия се гняв и раздразнение, но се овладя, точно както би постъпила с изпаднал в тежка криза пациент в Психото. Пое си дълбоко дъх и изпъна гръб.

— Първият път, когато синът ми, Чарли, припадна след автомобилната катастрофа, беше на погребението на баща му. Четири месеца, до смъртта му, го водех от специалист на специалист, но нещата бяха извън контрол, бях напълно безсилна, неспособна да спася сина си. Кълна се, Мелиса, никога не бих превърнала когото и да било в жертва на подобен кошмар.

Мелиса леко се изчерви, но продължи да я слуша с подозрение.

— Мелиса, Бил ме е избрал за посредник защото знае, че никога не бих злоупотребила с нищо. — Тя се отпусна в креслото и потисна раздвоението си. — Ще си върнете Тед, ще се справим с него, всичко ще бъде наред.

Мелиса Маккинън захлипа.

— Извинявай, Шарън… — От очите й бликаха сълзи. — Наистина не съм ви много полезна тук. Съжалявам. — Тя се изправи и сложи чашата със скоч, която някой й беше напълнил, на масичката. — Мисля, че трябва да остана за малко сама.

Тя излезе. Едуард стана тромаво и я последва, затръшвайки вратата след себе си.

Шарън погледна Мартин.

— Значи снощи цялата работа на моста е била само пушилка…

— Запазената марка на Бил Кайзър.

— Ох, ох — въздъхна тя и продължи: — Е, сега сме само двамата… Как ще се оправим с всичко това? За преговори не може и дума да става, а ако ченгетата го намерят, ще застрашат живота на Тед…

Шарън спря по средата на думата, когато вратата се отвори. Едуард се върна в стаята и се отпусна на дивана.

— Шарън… — каза той. — Говоря от името и на двама ни. Ценим високо всичко, което направи днес, през цялата седмица… Ти беше превъзходна. Знам, че недоразуменията между нас…

— Няма проблеми — отвърна Шарън.

— Какво мислиш за всичко това? Ти го познаваш по-добре от всеки друг…

— Честно? — Шарън вдигна разпечатката на посланието от касетката. Нямаше да им се иска да го чуят отново. — Често, когато е отвлечено дете, както сега, родителите са съгласни да платят всякакъв откуп, нали?

Мартин уточни.

— В повече случаи, отколкото бихме искали да признаем. Обикновено можем да извършим ареста при плащането на откупа… т.е., когато извършителите трябва да влязат в досег с външния свят, който излиза извън рамките на схемата им, и тогава имаме най-добри резултати.

— Е, Едуард, той не иска пари, иска действие. Тъй че, ако следваме този модел, ти нямаш никакъв друг избор, освен да затвориш веригата и да изтанцуваш танца, в който те е въвлякъл. Днес той ти показа, че не можеш да комуникираш с него и не можеш да го купиш. Така че, Едуард… какво би казал да превърнеш своя затвор в болница?