Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (3)

3.

Три часа по-късно Шарън седеше в помещението за медицински сестри и четеше картоните на Милт Славич. За пръв път той се бе озовал в клиниката преди пет години. След това отново, две години по-късно. Ситуациите досущ си приличаха. Все го хващаха някъде, където не трябваше да се намира, с неговите бюлетини. Когато го спипваха, го намираха изпорязан. От картоните нямаше как да се разбере дали е постъпвал в друга психиатрия, освен в „Белвю“.

И при двете му предишни посещения беше вписано, че професията му е специалист по ремонтите. Първия път беше заявил, че е безработен, втория — че са го уволнили преди седмица. При всяка визита адресите му се оказваха различни. Изглежда не можеше да поддържа нормални отношения с телефонната компания.

Шарън се помъчи да разгадае един от бюлетините. Двете страни на ксерографираната страница бяха натъпкани с машинописен текст, ръкописни редове, диаграми на спътници и техните орбити, и черно-бели снимки на облаци. Същината изглежда се състоеше в това, че определени облачни образувания възникваха, когато отгоре се оказваше някой спътник, и тези комбинации на свой ред предизвикваха (или спираха: това се променяше от един пример на друг) различни политически промени, както в Ню Йорк, така и по целия свят. Повечето фотографии бяха датирани. Последната беше отпреди два месеца и показваше облак със смътни очертания на кръст, който знаменателно се е появил в небето в деня на пристигането на папата на летище Кенеди. На няколко от снимките на облаци в далечината се виждаше Емпайър Стейт Билдинг. Несъмнено снимките бяха направени в града, малко южно от нейната квартира, защото гледката от собствения й апартамент не беше много по-различна.

Налудничави идеи, разбира се, но в тази работа не се долавяше някакъв особен гняв. Не звучеше като предупреждение или някакво мрачно пророчество. По-скоро лъхаше спокойствие. Само се изтъкваха съвпадения между неща, между които всъщност не съществуваше никаква връзка.

Предишните диагнози на Милт Славич общо взето се повтаряха след всяко посещение: „Шизофрения от параноиден тип, стабилна, субхронична с рязко изостряне. 295.30 по класификацията на DSM (Делузионна шизофренична мания) от четвърта степен“. Шарън се върна към собствените си констатации: „Реч бърза“, записа тя, „с бързо прескачане от тема на тема. Афективност лабилна, без еуфория. Ако изключим хроничния делузивен синдром, субектът изглежда добре ориентиран, с ясно съзнание и без пропуски в паметта“.

Шарън се спря и отново прегледа картоните. И трите пъти се беше рязал, когато на него се натъкваше полицията. Шарън се облегна на скърцащия стол, замисли се над проблема за фалшивата диагноза. Но някои подробности не се покриваха с версията да го е правил нарочно. Поне на едната китка се бе порязал доста сериозно. Налудните му идеи при всяко посещение забележително си приличаха и цялата група от симптоми, присъщи на поведението му, влизаха в правдоподобните рамки на типична шизофрения. Симулантите обикновено бяха склонни да казват „да“ на всичко, залагаха на значителни, „сочни“ симптоми, за които си мислеха, че не могат да бъдат проверени — слухови и визуални халюцинации, посещения на Господ. И както става с всяка лъжа, версиите им се променяха с времето. Шизофрениците, все едно дали в ниска, или висока фаза, по принцип бяха по-непротиворечиви.

Но тя продължаваше да се взира във всички тези сблъсъци с полицията и не спираше да се чуди. Дълбоката интелигентност на този човек за нея беше очевидна. Той много ловко успяваше да се изплъзне от засадите, с които обикновено разобличаваха симулантите.

И колкото повече мислеше над това, толкова повече се уверяваше, че той несъмнено беше луд. Беше изчела томове литература и през годините се бе натъквала на достатъчно истински случаи, както и на симулации. След време човек придобиваше способността да го долавя в гласовете и в блясъка на очите им.

Тя погледна бележките за престоя на пациента в старите картони. Първият път беше прекарал три дни в Спешното отделение на Психото и още три в болничното на горния етаж, преди да го освободят. Вторият беше престоял само три дни в Спешното. Гарбър сигурно се е радвал, че е могъл да постигне малка корекция в статистиката за намаляване продължителността на престоя.

Шарън дописа графата на формуляра с историята на заболяването, отключи шкафа и взе една бланка за заявка на лекарства. Попълни всичко, за да остави на Гарбър само да подпише, прикрепи го към планшета с анамнезата и излезе в болничното.

Инвалидната количка на пациента бе опряна до стената.

— Шарън — каза той, — вие ли сте моят Харон, който ще ме прекара през мрачните води на Стикс?

Тя погледна да се увери, че планшетът е обърнат надолу, за да не може да прочете бележките й и приклекна до него.

— Такава ми е работата. Как вървят нещата при вас?

— Най-сетне реших на какво ми прилича това място.

— О?

— Летен лагер на Злото — каза Бил. — Някакъв гаден летен лагер, в който единствените изкуства и занаяти, които се изучават, е рисуване с катран от бели дробове върху платно, а в кръжока по сръчни ръце те учат да гравираш пепелници от човешки синуси.

— Ъ-ъх, това е отвратително. — Шарън постави ръка на стомаха си.

— Даже вони на летен лагер — продължи той радостно. — Повърнати късчета свинско, зелен боб и локвички мръсна пяна. Нали знаете? И всички възпитатели се мъчат да скрият, че пушат, че пият и че се чукат непрекъснато през цялото лято.

— Вие дете ли сте или възпитател?

— Ходих само веднъж, когато се бяхме разбогатели, дето се вика, за половин час. Лутис след сватбата… Шибаният шопар си мислеше, че може да ни купи. Скапано копеле, не знаеше кой стои насреща му. Изобщо не му сечеше пипето на тоя скапаняк.

Ето го отново. Небостъргачът на Първо авеню изникна в главата на Шарън — концернът „Маккинън“.

— Понякога си мислим, че светът е направен от пясък — каза тя. — Друг път разбираме, че не е.

Е, простичко, но той сякаш се заслуша. Тя се изправи и листовете на планшета прошумоляха.

— Нека да свърша с това. Можете да се срещнете с някой, да поговорите. Или пък аз да ви представя.

— Благодаря — каза той.

Тя прекоси Спешното, стигна до кабинета на Гарбър и почука.

— Кой е?

— Сестра Блотнър.

— Влезте.

Шарън бутна вратата и пристъпи. Гарбър стоеше изправен и оглеждаше рамката на една от дипломите си.

— Нося ви лекарствен ордер за Милт Славич… Мисля, че невролептик ще помогне, за предпочитане „Халдол“.

Сестрите и социалните работници можеха да преглеждат пациентите, да преценяват състоянието им, да провеждат с тях групови и единични терапии, но нямаха право да предписват медикаменти. Това беше в прерогативите на докторите. Този факт не притесняваше Шарън — в случай че станеше грешка, съдеха тях.

— След вашия консулт му споменах за договорите ни срещу евентуално самоубийство… Мисля, че е подходящ кандидат.

Тя извади химикалка и я подаде на Гарбър, заедно с попълнената бланка за лекарството.

Гарбър извърна глава и я изгледа от горе надолу.

— Без ни най-малко да се съмнявам във вашата преценка — произнесе той бавно, — все пак, както несъмнено сте уведомена, имам много повече опит в подобни случаи. Още от пръв поглед разбрах, че Милт Славич май изобщо не е болен.

— Вижте, обмислих и възможността за симулативна диагноза. — Тя задържа усмивката на лицето си. — Доколкото разбирам, той сигурно си мисли, че нещо ни прекарва, но в същото време несъмнено е болен…

— Мисля, че просто му доставя удоволствие да прецаква властите.

— Един мъж, който вярва, че правителството му е имплантирало чип в тестиса, по-скоро смята, че властите са му длъжници.

— А може би, сестра Блотнър, то трябва да направи точно това.

Той издърпа планшета от ръцете й и прелисти страниците.

— Три пъти се е сблъсквал с полиция и трите пъти се е рязал. Може би ако просто го върнем на ченгетата да го откарат в „Рикърс“, това ще го подложи на изпитания в реални условия. Ще му подейства като шоково лечение. Терапия за отвикване. Нека се сблъска с най-лошите си сънища, нека мине през този курс.

„Дребнаво отмъстително копеле — помисли си тя. — Чул ни е как се смеем и е позеленял от злоба.“

— Полицията отказва да се занимава с него.

— Това може да се промени с едно обаждане по телефона.

Шарън отвори уста и веднага я затвори. Каквото и да кажеше, нямаше да е достатъчно убедително. Но „Белвю“ беше приела този пациент. Нейно професионално задължение беше да го защити. После забеляза пукнатината в логиката на доктора:

— Съдейки по досегашните му действия, имаме всички основания да предполагаме, че в „Рикърс“ ще се опита да се самоубие. Бог знае дали ще се случи. И как ще изглежда това в пресата? „Прерязал китките си е изхвърлен от «Белвю» като симулант, самоубива се в затвора“?

Гарбър примигна два пъти и преглътна.

— Е, можем поне да го подложим на един курс с електрошок.

— Да — каза Шарън, — ако невролептикът не подейства.

Електрошокът помагаше много на пациенти, изпаднали в силна депресия. На Милт му го бяха приложили при първото посещение. Трябваше да му намерят легло из болничните отделения. Тя протегна химикалката и бланката.

Той ги взе, подписа на планшета и й ги върна.

— Винаги е добре да се работи с колега — добави той, — който умее да отстоява позицията си.

Шарън се усмихна мрачно и той й кимна да си върви. Тя притвори вратата зад себе си и заситни обратно към болничното. Милт си седеше там, където го беше оставила.

— Скоро при вас ще дойде психологът — каза тя. — Ще проведете няколко теста с въпроси и отговори. Най-обикновени неща, просто разговор, без никакви медицински процедури. — Бил я гледаше внимателно. — Те евентуално ще ни дадат основание да ви предпишем медикаментозно лечение — невролептици, които обаче имат странични ефекти. Знаете ли за тях?…

— Екстрапирамидални? Бавна дискинезия^[1]? Непрекъснато неконтролируемо олюляване през остатъка от живота ми?

— Вероятността е петнадесет процента, ако се наложи продължително лечение.

— Онзи хвалипръцко смята ли, че имам нужда от тях?

Хвалипръцкото очевидно беше Гарбър.

— Виж — приклекна Шарън до него, — по време на беседата се посмяхме, и това беше чудесно. Но една от задачите ми е да те приобщя към тази малка вселена — колкото и странна да е тя. — Беше спечелила вниманието му. — Доктор Гарбър е в състояние да направи труден живота на всеки, когото не хареса. Мисля, че се чувства застрашен от интелигентни хора… Ще трябва да се боря с него, за да не се меси в твоя случай. Това е част от ролята ми тук.

— Но събудих любопитството му.

Шарън кимна.

— Заради историите с полицията. Нали знаеш как те доведоха. — Да оставим това. — Ето защо си мисля, че е важно да се въздържаш, когато се навърта наоколо. Аз съм на твоя страна, но той…

— Миналият път не беше ли с брада? Май преди три години…

— Тогава не съм била тук.

— Брада и слабост по електрошока. Къде сте била тогава?

Пауза.

— В провинцията — каза тя.

Усмивката й беше вяла и фалшива. Бил не промълви нищо, само я изгледа право в очите. Тя не издържа и отмести поглед.

— Значи нямаме проблем с идеята за медикаментозно лечение.

— Ненавиждам го. Представяте ли си, ако цял живот ви пекат на този огън: „Глътни това говно или ще те подложим на шок“? Но обещавам, че ще бъда малък храбър войник.

— Радвам се да го чуя. — Понечи да се изправи.

— Шарън?

Тя се спря.

— Съжалявам, че началникът ти е такъв хахо.

Шарън потисна усмивката си.

— Какво да се прави? — отвърна тя, сви рамене и тръгна.

— И знаеш ли какво? — Отново спря и изчака. — Ако трябва да бъда съвсем откровен, летният лагер много ми хареса.

Тя се усмихна.

— На мен хич — каза тя и се скри.

Бил продължи да гледа там, където беше стояла, и затворената врата на помещението на сестрите. Дори и да се задаваха тестове, странно, но се почувства невинен, чист и силен.

 

 

— И така — говореше Шарън, — снощи отново сънувах Чарли.

Доктор Джулия Филипс, на бюрото срещу нея, не казваше нищо.

— Беше жив и здрав. Седеше на задната седалка в колата, преди катастрофата. И после изведнъж се озовах тук, около мен бяха всички тези хора, които имат нужда от лечение в Спешно отделение.

— Какво почувства?

Шарън се замисли.

— Че ще имам много работа.

В ума й проблесна образът на Чарли, малкият бял ковчег, погребението на селските гробища, няколко месеца след това на баща му. Синът й беше преживял катастрофата и две операции, но почина на операционната маса по време на третата. Тя прогони спомена.

— Между другото работата е толкова напрегната…

— Имаш предвид в Спешно.

— Кристъл е самата прелест — продължи тя. — Нищо не е в състояние да изнерви тази жена. Знае, че Гарбър е задник, но просто го оставя да си разиграва коня.

Доктор Филипс мигом замръзна. Гарбър бе по-старши и от двете в „Белвю“. Шарън се бе изпуснала да си каже мнението за него пред психотерапевт, член на комисията по етика в болницата.

— Не бива да говориш така — каза Джулия.

— М-м, не бива.

— Защо той толкова те дразни?

— Виж, държи се с мен сякаш съм малоумна, а аз съм написала половин докторат. — Докато го казваше, усети, че в гласа й се долавя нотка на оправдание.

— Мислила ли си да продължиш работата си по него оттам, откъдето си го зарязала?

Шарън поклати глава.

— Цялата работа е в това, че искам да бъда независима, да мога да визитирам пациентите. Но точно сега не ми се ще да поемам такава отговорност. Искам да кажа, не мисля, че съм в състояние да се справя.

— Поради което ти се налага да работиш под ръководството на Гарбър.

— Да. Изборът е мой. Вярно е.

Шарън се сети за малката чантичка на Чарли, с образа на Мики Маус, която лежеше на дъното на чантата й, до стола. Беше си обещала, че днес ще сподели притесненията си, но щом Джулия Филипс искаше да слуша за гадостите на колегата й в „Белвю“, Гарбър, така да бъде.

— Но работата е в това, че този човек ми напомня за едно отдавна неизпълнено обещание.

— А не ти ли напомня за други мъже, които си познавала?

— Не бих казала — отвърна Шарън. — Всъщност, може би. Рик държеше на обещанията си. Винаги.

— Той ти е обещал да остане с теб завинаги.

— Грешката не беше негова. Аз карах.

Ето пак. Дълго време и двете не казаха нищо.

— Някой друг?

Шарън знаеше кого има предвид. Странно, но тя нямаше абсолютно никакво желание да говори за това.

— Е…

Гласът й беше паднал една октава по-ниско. Тя прочисти гърлото си.

— Е, баща ми — каза тя, сякаш това беше повече от очевидно.

Доктор Филипс не отвърна нищо.

— Начинът, по който умря. — Следващото логично нещо беше най-после да каже за чантичката на Чарли, но моментът беше отминал, или поне на нея така й се струваше. — Искам да кажа, че бях толкова млада и прочее. Мама все ме лъжеше и твърдеше, че било нещастен случай, но накрая ми писна и й казах да престане.

— Все още си му била сърдита.

Шарън се замисли над това.

— Не мисля, че вече му се сърдя. Е, може би в известна степен. Вероятно. — Всичко това й приличаше на интелектуално упражнение. — Искам да кажа… — Търсеше подходящите думи. — Татко го бяха измамили. Бяха му отнели нещо, което по право му принадлежеше. Мама казва, че проявявал склонност към депресия. Имаше периоди, когато се затваряше в кабинета си и не общуваше с никого. — Шарън заби поглед в пода, после вдигна очи и срещна погледа на доктор Филипс. — Няколко години работеше със своя партньор Еди върху една компютърна програма. Беше вложил в нея всичкото си време и пари, но собственият му партньор му отне правата върху продукта, след което той изпадна в депресия и се застреля. — Шарън си спомни баща си по фланелка, на слънце, как монтира люлка в двора им. Зачуди се дали този спомен беше по истинска случка или просто се базираше на някой неин сън. — Обвинявах себе си. Искам да кажа, това беше като че ли естествена реакция. Когато си само на девет години, не знаеш нищо за парите, за бизнес партньори, които си кроят номера, за всякакви такива гадости. Просто не разбираш нещата. — После замълча, забила поглед в повърхността на бюрото.

— Но сега обвиняваш партньора му…

— Ами, този Еди се превърна в Едуард Маккинън и натрупа милиони долари от търговия с недвижимо имущество в Ню Йорк. Той е търгаш. Винаги е бил търгаш. Татко беше компютърен гений. Едуард Маккинън превърна програмата на баща ми в извор на пари. Ако малко поне разбираше от компютърни програми, щеше да остане в компютърния бизнес. Нямаше да му се наложи да се прехвърли в търговията с луксозни сгради в Ню Йорк. А сега чета, че следващият му голям проект е да строи затвор… — Тя поклати глава.

— Не обвиняваш ли баща си все пак за случилото се? — попита я внимателно психоложката.

— Е, разбира се, той дръпна спусъка, не някой друг.

Джулия Филипс хвърли дискретен поглед към стенния часовник зад Шарън.

— И така — каза тя, — в основата стои едно неизпълнено обещание…

— Е… да… — Съпоставката не хареса на Шарън. — Но да поставям баща си и тоя задник Гарбър в един контекст…

— Понякога не се сърдим на хората пред нас. Сърдим се на хората, за които си мислим.

Разбира се, Шарън знаеше, че това е вярно. Но по-късно, докато взимаше асансьора надолу от шестнадесетия етаж, тя не можа да се отърси от елементарната истина: ако Гарбър беше получателят на всякакъв остатъчен гняв, който е можела да изпита при смъртта на баща си, той трябва да се смята за едно щастливо копеле, затова че е попаднал в такава височайша компания.

 

 

На Шарън й оставаха осемнадесет минути до края на обедната почивка. Тя влезе в бюфета и си взе табла. Може би днес ще предложат някоя чудесна изненада.

Изненада нямаше. Обичайните питки с месо, рибено филе, сърми в червен сос, мизерни мръвки пържено пилешко, подредени под оранжевите нагревателни лампи. Погледът на Шарън безсмислено се задържа над свилата, плуваща по повърхността на тенджерата с варена царевица. После се ядоса на себе си. Тъпо беше. Цяла сутрин си мислеше с наслаждение за специалитета на главния готвач — студена салата с руски сос в картонена купичка. Продавачът я чакаше.

— Студена салата, моля — каза тя.

Продавачът й посочи пренебрежително купчината завити картонени купи. Той почука с шпатулата си по димящия метален тезгях и подкани следващата жена: „Топла храна, моля“. Шарън си взе купата със салата, извади пластмасовата туба с руски сос от хладилната витрина, сипа си чаша студен чай от автомата, плати и седна на една от масите. Отвори си книгата, ново луксозно издание с ярко оцветени твърди корици на избрани разсъждения на Юнг за лечението на психиката, което майката на Рик наскоро й бе изпратила. Тъкмо си сипваше от розовия сос върху салатата, когато усети, че някой й закрива светлината.

Пред нея беше застанал непознат мъж, тъмнокос, къдрокос, с мустаци и бяло яке. Беше го виждала тук и преди, но не му бе обръщала внимание.

— Здрасти. Извинявайте, мога ли да ви попитам нещо?

Ръката на Шарън замръзна във въздуха.

— Предполагам — отвърна тя, без изобщо да е сигурна дали го желае.

— Виждам ви тук непрекъснато…

В ръката си държеше брой на „Медицинско списание на Нова Англия“. Изглежда очакваше от нея потвърждение. Шарън не виждаше смисъл да му го дава.

— Виждал съм книгата, която четете, на масичките до леглата на двамата ми най-интелигентни пациенти. Те са неизлечимо болни от рак…

Шарън се облегна назад. Мъжът имаше високо чело и властна брадичка.

— Чудех се какво ли е мнението на един нормален човек за нея…

Не можеше да не признае, че е привлекателен. Изглеждаше млад, спокоен, животът явно все още не го бе съсипал. Тя размаза соса върху салатата си с пластмасовото ножче и остави тубата на масата.

— Интересна е — каза тя. — Прилича на непринудена беседа за хора с душевни травми. — Не остана доволна от начина, по който репликата й прозвуча.

Той се усмихна и гъстите му вежди се вдигнаха нагоре.

— И вие я четете, защото…

— Един от моите пациенти ми я препоръча.

— Къде работите?

— В Спешно отделение на Психото — отвърна тя и се почувства като хваната в лъжа. Пациентите от Спешното на Психото нямаха навика да четат много.

И да беше схванал несъответствието, той не го показа.

— Харесва ли ви там?

— Има си и приятни моменти — отвърна Шарън.

Той явно очакваше сега тя да го попита къде работи, но тъкмо когато осъзна това, забеляза, че държеше пръста си на мястото, докъдето беше стигнал в списанието и предпочете да не го прави. От това, че той я разпитва, съвсем не следваше, че и тя трябва да го прави. Погледна отново към салатата си, опитвайки се да измисли как да се отърве от него.

— Аз съм Франк — произнесе мъжът забързано, сякаш притеснен, че разговорът може да замре.

— Шарън — отвърна тя, защото някак си беше трудно да не го направи, макар че дори не беше й подал ръка.

— Знаете ли какво още се канех да ви попитам?

— Нямам представа.

— Виждал съм ви тук… обикновено следобед и мисля…

— Давайте — подкани го тя.

— Ами, не можех да не забележа, че винаги ядете едно и също нещо — студена салата, руски сос и студен чай.

Успя да го каже. Шарън забеляза, че това му коства известно усилие. Сега той замлъкна, сякаш очаквайки да получи поздравление за наблюдателността си. Шарън изчака.

— Просто се чудех защо.

Тя се усмихна на себе си. Закачката му й заприлича на голяма тромава топка. Тя я сграбчи и я изхвърли от парка.

— Защото така ми харесва. — Вдигна вилицата си. — А сега бих искала да се заема със салатата си. Така че…

— Добре — каза той и се усмихна.

Имаше хубава усмивка, забеляза Шарън. Широка, сърдечна и открита.

— Е, ще се видим пак — добави мъжът, напълно пренебрегвайки поражението си.

Той докосна с два пръста масата, жест, който накара нещо да пролази в стомаха на Шарън. После се запъти с небрежна походка към изхода.

Тя си взе малко от салатата. Вкусът й беше както винаги — сладък и същевременно солен. Бебешка храна за възрастни. Взе си още малко и усети, че се чувства гузна за това, че беше скастрила бедния Франк.

Ами ако той по някакъв начин си даваше сметка за гузното чувство, което тя изпитва по отношение на него? Какво ли би си помислил?

Нищо чудно точно тази да е била неговата цел.

Не, едва ли. Дори един запален читател на „Медицинско списание на Нова Англия“ не би могъл да бъде чак толкова умен.

Пък и освен това усмивката му беше прекалено мила.