Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (16)

16.

Стените на студиото бяха целите покрити с корици от албуми, портрет на Елвис Пресли в меки като кадифе тонове, чифт нараменници за игра на американски футбол, провиснали от един аплик на тавана и маска на демон от остров Бали, закачена високо в ъгъла. От тонколоните, висящи на всеки ъгъл, се носеше бързия ритъм на перкусия. Шарън премина покрай мебелите в агресивен стил от петдесетте години, високия диван, няколкото електрически китари и усилватели, повече или по-малко изтърбушени. Зад стъклен параван се виждаше малко радиостудио, грамофонни плотове и пултове за регулиране на тона, микрофон, които обграждаха млада жена със слушалки на главата. Момичето преглеждаше купчина албуми в скута си.

Шарън се задържа пред стъкления параван, колебаейки се дали да почука на стъклото, когато от ъгъла се надигна висок мъж.

— Шарън Блотнър? Аз съм Ерик Мур.

Тя му подаде ръка. Беше мършав, русоляв, със съсредоточен поглед. Изпъкналите му очила с рогови рамки бяха кацнали небрежно на носа му.

— Заповядайте в офиса ми. Ще ви покажа какво успях да намеря по вашия въпрос.

В офиса на Ерик цареше пълна бъркотия. Купища компактдискове, касети, папки с документи, постери на музикални групи с шантави имена по стените, рекламни дипляни на малки независими звукозаписни компании.

— Ето. — Ерик посочи компютъра, полузарит от купчината компактдискове. — Всяка година, две седмици през март, провеждаме дарителския си маратон. Ако Бил Славич е…

— Той е Кайзър, току-що установих това — прекъсна го Шарън.

— Под каквото и име да е направил своето дарение, ще можем да намерим тази информация тук. — Той вдигна шепа от 3,25" дискети, пъхна първата в компютъра и извика списъка с адресите на дарителите на екрана.

Потърси на ключовата дума „Кайзър“ и попадна на някаква жена, Дженифър, живееща на Деветдесет и осмо авеню в Ийст Сайд. Според компютъра, тя беше заявила тридесет долара, беше ги платила и бе получила фланелка на „Дабълю Ейч Би Ен“, миникасетофон и програмен указател.

— Познавам я — каза Ерик. — Тя посещава благотворителните ни концерти. Вашият човек е бял, нали?

Шарън кимна.

— Тази жена е от Танзания… Съмнявам се, че между тях има някаква връзка.

Данните от предишната година не дадоха никакъв резултат. Нито по-предишната, нито още по-предишната.

— По принцип, всъщност не повече от десет процента от слушателите ни дават пари — поясни Ерик, след като поредното търсене отново не даде резултат.

— По дяволите — каза Шарън. — Наистина се надявах…

Ерик се облегна на стола си и той изскърца.

— Ами, има още едно нещо… Но малко се колебая дали да ви го кажа…

— На мен ми е още по-неудобно, че ви губя времето…

— Не, не, всичко е наред. Не се безпокойте.

Той изведнъж се изправи и закрачи из тясното помещение.

— Нашата радиостанция играе ролята на своеобразен кръстопът за съприкосновение между различни субкултури — разбира се, преди всичко хора на изкуството, музиканти… но и много повече от това… политици от целия град, активисти в борбата срещу СПИН, активисти за защита правата на имигрантите…

Ръцете му шареха из въздуха, сякаш искаха да очертаят нещо невидимо.

— Хора на ръба, маргинали. Такава е предимно нашата публика. Някои от тях са доста… — И той многозначително завъртя ръка до главата си. — Сбъркани. И благотворителният маратон не е единственият повод, при който имаме обратна връзка с тях.

Той прекоси стаята, спря се до един затворен шкаф, отвори го, бръкна в него и извади кафява картонена папка.

Седна на стола си зад бюрото и постави разгъващата се като акордеон картотечна папка. Тя сама се отвори.

— Тук пазя информация за тези типове. Имаме някои слушатели, които си мислят, че всичко, което казваме и което стига до ушите им по тяхното радио, е адресирано единствено към тях. Имаме хора, които си въобразяват, че ние можем да им помогнем в тяхната лична битка с фашистите, земевладелците, банкерите, полицията, държавата, какво ли не. И се ядосват като разберат, че не можем. Даже имахме няколко души, които се оказаха малко прекалено хлътнали по две от нашите момичета, водещи музикалните програми. Най-сетне… — Той извади кафяв плик и бавно го разтърси. — Боже мой, наистина съм в дилема дали да го правя.

— Моля ви! — настоя внимателно Шарън. — Каквото и да сте намерил…

Ерик Мур се облегна на стола.

— От няколко години насам, някой… — каза той — непрекъснато ми изпраща клечки за коктейли.

 

 

Две бяха рецептите, които Бил приготвяше едновременно. Едната беше лесна, другата — не. Ето в такива моменти животът му харесваше: той, сам в кухнята, приготвя нещица, които се фламбират така да се каже.

Това не бяха същински бомби. Едната щеше да е безшумна, другата щеше да е течна, и двете ги приготвяше, както се казва, от нищо.

От логична гледна точка това, което замисляше, представляваше истински кошмар. Но той не желаеше да въвлича в начинанието си никой друг.

Все още не. Беше установил, че хората непрекъснато отбягват да обсъждат с него по-значителни идеи. Като с „Линнет“: Екатерина беше достатъчно доволна от задължението си да прикрива с връзките си антиките и картините, които той и Лобо крадяха. Когато Бил им предложи законен бизнес, и двамата му се изсмяха. Едва след като той го разви и разрасна, се убедиха каква идеална машина за печелене на пари можеше да бъде.

В този негов проект му беше повече от ясно, че ще му трябва чужда помощ в хода на реализацията. Но сега не можеше да мисли за това. Всичко, което можеше да направи засега, беше да го подготви и да се надява, че след като бъде приведен в действие, хората сами ще бъдат повлечени от течението му.

 

 

— Тези истории започнаха да стигат до ушите ми преди пет години. — Ерик отпи от чая си. — Някакви обществени организации започнаха да ни изпращат анонимни дарения… Значителни суми, един транш, втори транш… Никога по-малко от петстотин. Всеки плик съдържаше банкноти, увити в изрезки от вестник, и винаги… винаги… една клечка за коктейл.

— Клечка за коктейл — повтори Шарън и се постара да запази спокойствие, въпреки че пулсът й се бе ускорил. — С пластмасова котешка глава…

— От „Розовата пантера“ — популярната през шестдесетте дискотека. Само по себе си това беше страхотно, защото заведението е било затворено преди толкова години.

— Той изпрати една такава и на мен… Искам да кажа, беше ми я пуснал в пощенската кутия.

— Виждате ли, направих в ефира няколко намека за „Анонимния ангел“, благодарение на чиято подкрепа оцеляват всички тези обществени групи, грижещи се за самотни стари хора и за бездомници. Този човек изглежда ги беше разбрал, защото започна да ми изпраща… обикновено увити в изрезка на статия от вестник за някоя от тези групи, за каузата, за която се борят. После в същата година проведохме първия си дарителски маратон и сумата пристигна заедно с поредната клечка за коктейл — един вид, като дарение. Оттогава той винаги изпраща суми по същия начин…

— Излиза — каза Шарън, — че този приятел е най-големият ви дарител.

— Не. Не е… Някои хора ни изпращат и по повече. Сигурно сте изненадана. Така или иначе, започнах да търся някакъв повтарящ се модел в пратките, които съдържаха сумите с клечките за коктейли… Изрезките от вестници винаги се оказваха свързани с някакъв триумф или трагедия в общинската политика в различните райони на Ню Йорк. Например, когато клиниката за родилки отново получи бюджет след яростна битка с градския Комитет по здравеопазване, това събитие беше удостоено с една клечица за коктейл. Всъщност, след това се наложи да я закрият, срамна работа, но това е друга история. Когато „Ландмарк Скуот“, организацията, защитаваща правата на бездомници, заселили се в изоставени общински жилища, спечели делото в съда, получих друга клечица за коктейл. До този момент смятах, че това представлява своеобразен поздрав, един вид „Наздраве!“ по пощата. Но после говорих с Хамилтън в „Ландмарк Скуот“ и се оказа, че те нямало да могат да спечелят това дело без помощта на анонимното дарение, което получили по пощата, разбира се, заедно с пръчица за коктейл. После се появи статия в „Поуст“ за програма за възпитание на бедни деца в Източен Харлем, която нямало да оцелее без помощта на анонимни дарения, при това в самата статия се споменаваше за клечиците от коктейл. Точно тогава си дадох сметка, че който и да беше този човек, той не просто реагира на събитията… той ги моделира. — Ерик отпи от чая си. — А после… е, това вече е малко по-сложно. — Той се изправи и закрачи из стаята. — Имаше един мръсен пласьор на наркотици, Карма Делгадо, на Второ и „С“ — вие живеехте някъде наблизо, нали?

— Съвсем наблизо, на Двадесет и пета улица.

Ерик се усмихна.

— Според повечето жители на долен Ийст Сайд, отвъд Четиринадесета улица не съществува нищо. Все едно, той изчезна с кучето си… Тогава получих една клечка от коктейл, увита в изрезка от „Сенките на Ийст Вилидж“, в която се споменаваше за неговото изчезване, а после още една, след като се разбра, че е умрял.

— Боже мой!

Ерик кимна.

— И убит ли се оказа?

— Ченгетата казаха, че е било от свръхдоза, но по цялото му тяло имаше отоци, сякаш беше пребит с юмруци. Беше голям негодник, а и беше привикнал към дрогата.

— Но това не значи, че…

— Да беше единичен случай, нямаше да значи. Но това продължава от години.

— Други убийства?

— Ами… помислете например върху тази история с „Карнеги Хейдън“. Огромната стара порутина на „С“ авеню. В един по-справедлив свят човек би могъл да създаде от това здание нещо наистина велико, от което да се ползва целият град — тъкмо такава е била първоначалната идея при неговото построяване. В този си вид то е истински магнит за разни граждански активисти идеалисти. И всеки път, когато тази сграда преминеше в други ръце, и новите собственици заявяха публично намерението си да я съборят, аз просто очаквах да се появи клечка за коктейл. Клечката идваше — и лицето загиваше. Хари Ашлам — сърдечен удар. Дерик Джианели — автомобилна катастрофа. При всеки един от тези случаи получих по една клечка за коктейл. Нали знаете къде се е намирала „Розовата пантера“? Откъде идват всички тези клечки за коктейли?

— Боя се, че не…

— „Карнеги Хейдън“. Тя е била най-известното заведение през шестдесетте за огромната аудитория на „Карнеги Хейдън“.

Шарън усети, че в ума й пъзелът започва да се подрежда.

— И той е отговорен за убийствата на всички тези собственици на недвижими имоти и пласьори на наркотици…

— Е, не можем да бъдем сигурни в това… Искам да кажа, всички тези типове не са били набити например с клечки за коктейл.

— Да, но ако това е Бил…

— Който и да е той — каза Ерик, — винаги съм му се възхищавал.

Шарън не отвърна нищо, остави тази реплика да мине покрай ушите и.

— Имам предвид, че ако той е човекът, който отърва града от Карма и от гадното му куче — само заради това градът би трябвало да му даде медал. А и всичко останало — проектът за възпитание на бездомните чернокожи деца, даренията за построяването на онзи приют за пребити жени, помощите за лечение след петдневния срок, когато градските власти режеха фондовете… — Ерик поклати глава. — Този човек направи от нашия град едно по-добро място за живеене.

— Искате да го защитите.

— Ако наистина той е извършил всичко това. Той е костелив орех, но е на страната на справедливостта. — Ерик гледаше Шарън съсредоточено. — А вие сега ще отидете във ФБР, ще им разкажете всичко това, те ще заковат кучия син, с живота му ще бъде свършено, и всички тези уязвими програми из целия град, които той беше подпомагал, ще бъдат преустановени. — Той поклати глава. — Сигурно в това се състои прогресът.

Шарън облиза устни.

— Вижте какво, не ме интересуват неговите трансцендентни политически възгледи… Той е наранил и е убил хора и това, че те са говняри, не е достатъчно оправдание. Аз не съм такава, но той ме нарани. — Тя се вгледа в очите му. — Ерик, той е болен. Много е възможно да достигне фаза на декомпенсация^[1]. И тогава той ще може без никакво колебание да вдигне тази радиостанция във въздуха, ако примерно не сте пуснали подходящата песен. — Шарън въздъхна. — Разбирам какво искате да ми кажете. Аз самата намирам много от неговите прояви достойни за възхищение. Но ние сме длъжни да го вкараме там, където му е мястото. Ерик… вие сте човекът, който знае за него неща, които никой друг не знае.

 

 

Офисът на Мартин беше задушен и претъпкан. Седнала, Шарън се чувстваше малка и беззащитна.

— Вашите специалисти по поведенческа психология приключиха ли с доклада си?

— Техните доклади никога не са окончателни. Непрекъснато се допълват с постъпването на нова информация. — Мартин замълча, преглеждайки документите, после ги остави на бюрото си. — Имате ли нещо ново за нас?

— Фамилното име на Бил е Кайзър… Намерих майка му.

Шарън му обясни как е намерила програмата за представлението, даде му ксерокопието на биографията й.

— Шарън Блотнър, момичето детектив. Много добре. Много, много добре. — Той се облегна на стола си и й се усмихна. — Нещо друго? Някакви други спирки по пътя ви днес?

Ерик я беше помолил за двадесет и четири часа отсрочка. Шарън се беше съгласила. Тя поклати глава.

— Какво се е случило с Гарбър? Кристъл ми каза, че са го откарали в „Маунт Синай“…

— Да. Слушай, познаваш ли някой си Франк де Лео. Доктор Франк де Лео?

Ох, по дяволите!

— А-а… Да.

— Кога се видяхте за последен път?

— Преди три нощи. Вече ви казах. Ние… ние се сбихме.

— И той ви е наранил.

— Да.

— И Бил Кайзър е разбрал, че той ви е наранил.

— Отидох на работа с отоци по лицето.

— И сте му казала, че това е Франк де Лео.

— Никога не съм споменавала името му.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно. Би било съвсем непрофесионално от моя страна.

Мартин Карндъл шумно си пое въздух.

— Думите „АЗ БИЯ ЖЕНИ“ да ви говорят нещо?

Шарън замръзна на стола си.

— Снощи Франк де Лео е бил завързан и жигосан от Бил Кайзър. С тези думи, прогорени като белег на гърдите му.

Дъхът на Шарън секна. Вълна от чувства се надигна в гърдите й.

— Жигосан?!

Мартин й подаде полароидна снимка. Да, бяха гърдите на Франк. Толкова се гордееше с тях. Нищо повече. В стомаха й пропълзя страх. Писмото. Как го четеше. Седналият до нея Бил. Бланката на Франк.

— Всъщност, могъл е да се сети — каза тя и обясни.

— Оказа се, че в биографията на доктор Де Лео наистина има случаи на побои на жени. Самият той ни каза, че бракът му се е провалил по същата причина… Жена му го осъдила.

Шарън кимна.

— Съвпада — каза тя. — Какво смята да прави той?

— Смята да се подложи на пластична операция. Но тя не може да поправи нещата. Споменът ще му остане завинаги.

Колко странно, помисли си Шарън, но замълча.

— А какво точно се е случило с доктор Гарбър? Нещо го е изпратило в болницата…

— Пет хиляди волта, право в мозъка. Още един специалитет на Бил Кайзър… Той е откраднал електрическата му самобръсначка, разглобил я е и е монтирал вътре неща, които са я превърнали в електрошокова палка.

— Ъ-ъх. — Шарън поклати глава.

— Тъй че, в общи линии, той е съсипал двама души. И двамата носят някаква вина за това, че са ви наранили.

Той я изгледа.

— Не съм го молила за това, Мартин.

— Въобще?

Шарън замълча.

— Искам да кажа, че според органите по сигурността по всичко изглежда, че в този случай вие сте причина за ударите…

— Да не си мислите, че съм му казала: „Избягай от затворническото отделение, направи на Гарбър електрошок, жигосай Франк“. Знаете, че не е така, Мартин.

— Добре, тогава защо той прави всичко това?

Тя затвори очи и премисли всички възможни причини.

— Защото ме обича — отвърна най-после тя. Беше очевидно.

— А вие от своя страна, обичате ли го?

Шарън поклати глава.

— Разбира се, че не. Този човек ме плаши. — Тя го погледна. — Как мога да обичам някого, когато нямам никаква представа какво ще му хрумне да направи в следващия момент?

Но още докато го казваше, си представи спокойния, муден и предсказуем живот в провинцията с Рик, и как тя винаги смътно установяваше, че той не е нищо повече от нейния баща.