Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (8)

8.

Госпожа Джеремая Толчин, или Вероника, както я знаеха приятелите й, беше може би сред малцината, които можеха да признаят, че определено държат на традицията. На нейната възраст изненадите рядко означаваха нещо добро. Кончината на съпруга й преди пет години представляваше една такава зловеща изненада — тя беше по-възрастна от него — и по време на целия им петдесет и осем годишен брак бяха споделяли постоянно шегата как той ще си пие въображаемото шампанско в компанията на танцуващи около него момичета, след като тя си отиде от този свят. Тя разбра, че вдовството представлява точно това, от което непрекъснато се бе страхувала — дълго и досадно връщане към техния съвместен живот, период, който просто трябваше да се изтърпи. И в сегашния й свят имаше радости, но те бяха дребни, нейни, само нейни, такива, че не можеха да я накарат да изтича и да ги сподели с Джери.

Беше облякла светлокафяви широки панталони и шемизета тип „Шанел“, която имаше от години. Привърши със закопчаването на не съвсем противния пуловер, който снаха й бе купила преди две хануки^[1] и пръстите й зашариха в тъмния гардероб да напипат вълненото палто. Намираше отслабващото от ден на ден зрение за най-дразнещия белег на своите осемдесет и две години. По този повод обичаше да разказва на приятелите си, че когато Джери починал, бил взел нейните очила. Напипа палтото, измъкна го безцеремонно и го наметна върху раменете си. Диего, долу на стълбите, винаги беше подръка, за да й придържа палтото, докато го облече добре, преди да излезе навън. Порови в чантата си, за да се увери, че ключовете, портмонето и лекарствата са си на мястото. После взе стария бастун на Джери — тази сутрин бедрото й пак бе започнало да я наболява — и излезе през вратата на апартамента си във фоайето на четиринадесетия етаж.

Тръгна бавно по коридора към асансьора, натисна бутона и тъкмо започна да си надява детските ръкавици с един пръст, когато долови миризмата. Зрението й можеше да угасва, но обонянието й си беше останало все така чувствително, както някога. Въпреки това не можа да установи от какво е тази миризма. Едва доловима, но просмукваща се, това бе миризма на нещо гниещо, леко сладникава и тя събуди в нея спомена за войната, за всички онези тела, и за глада, който беше изпитала. Старата дама изтласка всички тези мисли настрана — спомените не водеха до нищо добро — и се съсредоточи върху миризмата.

Разбира се, че идваше от онова ужасно помещение за отпадъци. Някой немарливец беше оставил там старите си вестници и сега вратата не можеше да се затвори. Вероника беше живяла достатъчно дълго, за да установи, че когато в това помещение се появи миризма, беше трудно да се премахне — тя просто вонеше като инфектирана рана.

Защо трябваше да има помещения с улеи за боклука в жилищни сгради, тя така и не можеше да си обясни. Този факт просто я дразнеше, от самото начало. Джери сигурно щеше да й каже, че е от времето, прекарано по лагери — и какво от това? Тя можеше да контролира тази своя непоносимост към боклукчийските помещения толкова, колкото можеше да контролира сънищата си.

Асансьорът пристигна, тя го взе до фоайето на партера и ето ти го Диего, с неговото вталено сако, който още щом я видя, притича да й помогне.

— Позволете, мадам Толчин. — И той пое палтото й.

— Горе се носи някаква отвратителна миризма от малката стаичка до асансьора на етажа…

— Миризма?

— Ако пратите някое от момчетата горе, ще ви бъда благодарна.

— Веднага ще кажа на Мани.

— Благодаря ти, скъпи.

Мани, отбеляза си тя наум, беше доста лениво същество, но предпочете да не отваря въпрос за това. Загърната плътно в палтото си, тя закрета към бюрото на охраната при входната врата. Диего й отвори, студеният вятър я лъхна в лицето и я накара да си помисли за ханука. После си даде сметка, че ваканциите наближават и това я накара да се усмихне.

Персоналът в „Монтклеър“ винаги се стараеше много в месеца преди коледните празници.

 

 

— Защо ми прилича на белега, който получават цигуларите? — говореше й Бил. — Кафяво петно под челюстта, където опират цигулката си.

— Наистина ли? Те получават такъв белег? — Шарън оправи шала около шията си.

— Следващият път, когато отидеш в „Линкълн Сентър“, обърни внимание и ще забележиш.

Двамата седяха на сините кресла, опрени в стената на Спешното отделение на Психото.

— Значи, ако просто понося калъф за цигулка една-две седмици, ще мине за…

И двамата се разсмяха.

— Ето ти го решението — каза Бил и обърна страницата на вестника. Нещо привлече вниманието му и той каза: — Аз трябва да напусна днес, нали така?

— Не зависи от мен — отговори тя предпазливо, както правеше винаги, когато пациентите я питаха за това. — Имам предвид, че твоите седемдесет и два часа почти привършват, но съществуват различни варианти за лечение. Ще имаме консилиум, ще изписваме пациенти — погледна тя ръчния си часовник — много скоро.

Всъщност, това беше една от причините да се довлече днес дотук — Гарбър изпитваше омраза към Милт още от самото начало и Шарън чувстваше, че трябва да е тук в случай, че се наложи да го защитава.

— Защото днес Лейла Гончаров ще пее „Залезът на боговете“ в „Метрополитън“…

— Ти си падаш по операта? — Шарън беше изненадана.

— Е, в момента проучвам Вагнер… — оправда се той. — Слушала ли си „Дабълю Ейч Би Ен“? 98.6?

— Не мисля.

— Най-добрата радиостанция на планетата. Никакви реклами, изцяло се издържат от слушателите, напълно свободни схеми… Те са в състояние да преминат от Колтрейн през „Ницше Простизис“ до любовния дует в „Залезът на боговете“ за времето, през което някоя обикновена радиостанция успее само да намекне за „Лед Цепелин“.

— Да не са тези, дето пускат салса рано сутрин?

— „Кафе он лече“. Испаноезична програма. Но имат един водещ всяка сряда до обяд, пуска рок, джаз и по малко опера… — Той обаче забеляза, че тя не го слуша.

— Какво?

Тя беше вперила поглед в една снимка в „Ню Йорк Таймс“.

Заглавието гласеше: „Ван Гог и Кандински вдигат голяма цена на аукцион“. Под него Шарън бе разпознала суровата челюст и широката раздвоена брадичка на един от неколцината елегантно облечени на груповата снимка.

— О, господи — промълви тя, — Едуард Маккинън!

— Къде?

Шарън му посочи.

— Строителят? — попита Бил.

— Хм-м — отрони Шарън неопределено, но издърпа вестника от скута му и се вгледа по-съсредоточено. Зад него се виждаше млада, привлекателна дама, държаща малко момченце за ръка. И самият Маккинън: посивял по слепоочията, достолепен, с все така изпито лице.

— Тия типове изглеждат добре на всяка възраст, нали?

— Ти го познаваш? — попита я Бил.

Шарън замълча.

— Той и баща ми бяха бизнес партньори, когато бях дете — изрече тя предпазливо.

По лицето на Бил пробягна едва доловима усмивка.

— И въпреки това работиш?

— По-зле не можеше да свърши, така да се каже. — Изведнъж тя изпита ярост. — Искам да кажа, че мразя този кучи син, окей? Той изпрати баща ми в гроба.

Бил я наблюдаваше внимателно.

— Фигуративно казано или…

Тя погледна още веднъж снимката и му върна вестника.

— Стара история, Милт. Не се тревожи.

Бил се облегна назад.

— Понякога е добре човек да излее пред някого своя гняв. Иначе ако го задържаш в себе си, свършваш на места като това.

Двамата се спогледаха и смехът, който избликна, беше чист, ведър и откровен.

— Виж, нали все пак аз съм сестрата, а ти си пациентът, такава е договорката. Ясно?

— Слушам, госпожице.

После Бил забеляза как изразът на лицето й се промени и проследи погледа й. Хектор прекосяваше отделението и се приближаваше към тях.

— Това нещо пристигна за теб — подаде той някакъв плик на Шарън.

Тя веднага разбра от кого можеше да бъде, но въпреки това, щом видя името и болничния си адрес, изписани на левия горен ъгъл, сърцето й се разтуптя и й се дощя да се намира на милион километри разстояние оттук. Ала щом пое запечатания плик, я обзе друго чувство — безочие. Неприкрито, гадно безочие.

Бил наблюдаваше сцената. Когато тя отново погледна Хектор, ръцете й се тресяха от гняв.

— Кой го донесе?

— Нали знаеш, онзи доктор. Къдрокосия.

— По дяволите! — Шарън бързо закрачи към противоположния край на болничното.

Бил упорито я проследи, докато не изчезна от погледа му, после отново се наведе над вестника. Очите му дълго се задържаха върху снимката с усмихнатия лик на Едуард Маккинън, с жена му и малкото им синче, криещо се зад крака му. После прочете статията.

Беше удовлетворен и благодарен да научи, че Едуард Маккинън е закупил Ван Гог.

За петдесет и три точка девет милиона.

Добри пари. Пари, с които можеше нещо да се свърши.

Това го накара да се замисли.

 

 

Шарън отвори вратата на служебната тоалетна. Вътре нямаше никой. Седна на клозетната чиния в най-отдалечената клетка и отвори писмото.

Шарън…

Мразя се за това, което се случи снощи. Чувствам се напълно смазан, унизен, изтерзан заради това, което се разигра между нас…

Между тях? Шарън усети отново, че цялата се тресе от гняв. Сякаш беше съучастница в неговите гадости. Постара се да потисне мрачната мисъл, че до известна степен наистина беше, и продължи да чете.

… И мисля, че съм длъжен да поправя грешката си.

Нагоре към гърлото й се надигна погнуса, тя усети вкуса на слюнката си, примесена с жлъчка, и я преглътна. Не искаше да бъде тук. Не искаше да чете това. Очите й преминаха бързо по редовете на писмото. Почеркът му беше като на дете. Тя изобщо не го познаваше.

Можем да започнем отново. С обаждане по телефона, с няколко реда от теб или с едно кафе, с едно питие… но искам страшно да те видя. И се надявам, че някъде вътре в себе си ти също искаш да ме видиш.

Тя остана дълго време така. Пред затворените й клепачи кръжаха звезди и едноклетъчни твари. После прегъна листа веднъж, приглади ръба му с върха на нокътя си, прегъна го отново, притисна и прегъна отново, и започна методично да го къса на малки парченца. Изсипа шепата хартиени късчета между бедрата си в тоалетната и едва тогава се сети, че трябва да удовлетвори естествената си нужда. Направи го, пусна водата от казанчето и се загледа в късчетата хартия, които закръжиха в жълтеникавата вода, докато не изчезнаха в канала.

После нагласи шала си пред излъсканата стоманена плоча над умивалника, отвори вратата и излезе, за да се залови отново със служебните си задължения.

 

 

Мани мразеше скапаните бабички с техните скапани носове, дето все надушваха разни миризми и го караха да ги чисти и да угажда на прищевките им. Това скапано място не беше нищо друго, освен купчина говна.

Той отвори улея към горивната камера и се опита да освети надолу с фенерчето. Никаква полза. Вдигна дългата дръжка на метлата си, вкара я в улея и я завъртя. И тук всичко беше чисто.

Той седна върху купчината вестници и подуши. Добре де, имаше нещо наистина, но беше толкова слабо, едва се долавяше. Светна с фенерчето си към решетката на въздухопровода и видя, че нещо я блокира.

Говна. Богатските хлапета в тази сграда преебаваха всичко. Извади отвертка, отвинти решетката и бръкна.

Черна кесия, от тия дето се носят на кръста, с един сандвич вътре, м-да, мирише гадно. Май вътре имаше риба тон, пълни говна. А останалото — наистина готино, дълго метално фенерче, и някакви други неща. Тъкмо си помисли що да не ги задържи за себе си, но се сети за онзи идиот, когото бяха спипали преди няколко дни. Инструменти за взлом, каза си той и се зачуди дали нямаше начин да задържи поне фенерчето.

 

 

Шарън и Кристъл се намираха в кабинета на Гарбър и се опитваха да го убедят да уреди легло за Андрю Сенторо на горния етаж, когато интеркомът иззвъня. Гарбър вдигна слушалката, изсумтя и хвърли смръщен поглед към Шарън.

— Изглежда полицията е дошла да арестува твоя господин Славич.

Шарън стана и излезе през вратата. Винаги, когато полицията идваше да прибере някого от пациентите им, идваха по няколко. И сега в далечния край на помещението се виждаше фаланга от сини униформи, заобиколени от тълпата. И всичко това, помисли си Шарън, само за да приберат един самотен шизофреник. Шайката ченгета се беше спряла при Хектор до металния детектор, с ръце на кобурите, сякаш лудостта беше заразна болест, която можеха да хванат, ако влязат по-навътре.

— Хектор, кой от тези е началникът? — попита тя.

— Лейтенантът, от отдела за кражби — обади се едно от ченгетата и посочи към тъмнокосия мъж с изпъкнали скули, който говореше с Кристъл.

Тя придърпа шала нагоре около шията си. Две от ченгетата затягаха здраво връзките на усмирителната риза, навлечена на Милт. Той гледаше към тавана като човек, произнасящ молитва.

— Лейтенант — попита Шарън, — какво е станало?

Полицаят я изгледа подозрително.

— Това е сестра Блотнър — поясни Кристъл заради цивилното облекло на Шарън.

— Денис Кинкейд. — Той й подаде ръка и Шарън я стисна. Имаше гъсти вежди и мустаци. — Заподозреният е бил доведен при вас преди три дни, нали? Един чистач в сградата е намерил инструменти за взлом, които той е скрил, преди да го заловят полицаите.

По дяволите? Стомахът й се сви. Опита се да каже нещо от рода на това, че може би са на някой друг, но още докато си го помисли, осъзна, че са негови. Те само потвърждаваха колко компетентен й се бе струвал Милт във всяко отношение.

— Слушайте — понечи да го защити отново тя, — където и да е проникнал, този човек е параноик. Причината да влезе там не е било кражба. Той държеше онези бюлетини за „края на света“, които сам е направил.

— Добре, но нали разбирате, намерени са инструменти, а те са пряка улика за опит за взлом и това го праща директно в затвора.

Отвратително.

— Но той вече се е бил нарязал, когато са го намерили полицаите — възрази тя. — Той отново ще се опита да се самоубие, мога да ви уверя в това.

— Само да се опита да си разкъса шевовете и е свършил — добави Кристъл в нейна подкрепа.

— Добре, ще го пазим тук в сградата… На кой етаж беше затворническото отделение, на петнадесети?

— Деветнадесети — поправи го Кристъл.

— Съдийският състав няма да заседава до понеделник — каза Шарън.

— Добре, добре. Значи деветнадесети — повтори ченгето. — Заведете го на отчет и веднага го отведете в затворническото. И да го пазят внимателно. — Той се огледа. — Някой от вас да е разговарял повече с него? Да го е опознал?

— Аз — каза Шарън.

— Бих ли могъл… — Той я отведе в другия край на помещението. — Какво ви е мнението за него?

— Умен, изискан, но си е луд, горкият.

— Говори ли много за политика? — Шарън мълчеше. — За властта?

Шарън сниши глас:

— Това е част от делузивния му синдром. Въобразява си, че го наблюдават със спътник. — Кой знае защо това прозвуча като нещо лошо. — Имаме много такива случаи — добави тя. — При него става дума по-скоро за самокастриране, отколкото за нещо друго.

— Нещо да е споменавал за сенатори, за съдии?

— Не, изобщо.

— Щот’ тая сграда, в която са го хванали, просто е фрашкана с важни личности.

Едно от ченгетата се приближи до лейтенанта с радиостанция в ръка.

— Лейтенанте, Бранък иска да говори с вас.

Мъжът взе радиото и се отзова: „Тук Кинкейд“, а Шарън се обърна и си запробива път през тълпата.

— Извинете… — повтаряше тя, — аз съм сестра…

Тя се шмугна между двамата полицейски служители и седна до Милт.

— Е, голямо момче, съжалявам, че нещата стигнаха дотук.

Искаше й се да прозвучи по-весело, но се получи някак горчиво. Той седеше, забил поглед в тавана, сякаш безпаметен, потънал в дълбоко вцепенение. Забеляза, че устните му помръдват и че си мърмори нещо, но не можа да чуе какво.

— Искаш ли да се опиташ пак?

Той облиза устни, овлажни ги, с очи все така забити в мръсните сивкави шумоизолационни плочки на тавана, в металния кръст точно над челото му.

— Не бях там за това — произнесе той съвсем отчетливо и продължи: — Няма да ме пипнат. — Тя не разбра дали имаше предвид, че не са го хванали, или че им обещава някакво ужасно възмездие, ако го направеха.

Странното беше, че му вярваше.

— Сега просто ще те заведат на горния етаж — заговори тя. Гласът й прозвуча някак глупаво, сякаш това беше най-нормалното нещо на този свят. — Тук, горе в сградата, има толкова много място, че не е възможно да те откарат в „Тумс“ или някъде другаде. А и освен това, отделението на деветнадесети — засрами се да го нарече затвор, въпреки че си беше точно това, — искам да кажа, разбира се, че има охрана. Ченгета, пистолети, решетки. Но щом веднъж минеш през тях, всичко останало си е като в другите отделения по горните етажи. Много по-добре е оттук — ще имаш легло и всичко останало.

— Ти никога не си била там — процеди той към тавана.

— Глупости — отвърна тя. — Давала съм там и нощни дежурства, била съм на консилиуми, провеждала съм терапия…

Той наведе брадичка и я погледна право в очите.

— Имам си прекалено много друга работа, за да отивам там.

— Виж, това няма да продължи цял живот, ще бъде само временно…

— Не можеш да знаеш.

Каза го съвсем тихо, докато вдишваше, но силата на тези думи я накара да изтръпне.

— Прав си, не мога.

Тя понечи да стане и тогава очите им се срещнаха. В неговия поглед имаше нещо умоляващо, една поразяваща със своята мощ интелигентност, която я зовеше за помощ, и колкото и да му беше сърдита в този момент, това я накара да бъде нащрек.

— Изглежда е много по-сложно, отколкото си го представям, така ли?

Кимването му дойде някъде издълбоко и измина един мъчителен, конвулсивен миг, докато изплува на повърхността. Когато се появи, беше толкова леко, че чак незабележимо, но тя го долови.

— Какво си правил там? — промълви тихо, така че никой да не я чуе.

Той не отвърна нищо, но чувствата, които бушуваха в него се вееха като дрипи на разкъсани знамена в очите му.

— Значи си ме будалкал, така ли? Будалкал си ме от самото начало.

— Не. — Произнесе го спокойно и адски откровено.

— Добре, тогава какво си правил в онази сграда? — Никакъв отговор. — Хайде, по дяволите, кажи ми. — Гласът й беше тих, почти като шепот, но яростта й не будеше съмнение.

— Бях там, за да поставя нещо на място. — Тя подири с очи лицето му. — Ако ме хванат — продължи той с равен тон, — няма да имам никакъв друг избор, освен да се самоубия.

— Недей да ме заплашваш…

— Това е факт. — Сега той отвърна на погледа й и тя разбра, че наистина го мислеше.

— Просто ми кажи защо.

— Ние сме във война — отрони той най-сетне и се усмихна леко, сякаш някъде вътре в него нещо твърдо и студено бе започнало да се топи. — И аз трябва да изпълня своите задължения.

— И в какво се състоят те?

Той изпъна гръб.

— Аз поправям нещата, поддържам ги в равновесие. Свързвам веригите, които иначе остават разчленени. Поддържам баланса. Това е моята мисия.

Умът на Шарън се мяташе яростно в усилието си да го догони.

— Във Вселената? В света? Или…

— На остров Манхатън. — Лицето му се озари от усмивка и изведнъж му стана толкова леко, че щеше да се разсмее на глас. — Тук е бойното поле. Тук живея. Тук — наведе се той над ухото й, — където и ти живееш.

Шарън гледаше право пред себе си и усещаше как сърцето й тупти малко по-забързано от обикновено.

— Порадвай се на града, Шарън — промълви Бил, тъкмо когато лейтенант Кинкейд си запробива път през навалицата.

— Дадени ли са му успокоителни?

— Когато му поставиха усмирителната риза, лейтенанте.

Бил премести поглед от лейтенанта и ченгетата към Шарън.

— Понякога се чудя — каза той — дали патриархатът не е просто култ.

Шарън прочисти гърло.

— Понякога и аз, Милт.

Очите им се срещнаха. Бил отвори уста да й каже още нещо, но думи не излязоха. Лейтенантът погледна към Шарън, после към арестанта и отново към нея.

— Добре — каза той, — хайде да го водим горе.

Две ченгета с гумени ръкавици дръпнаха Бил грубо нагоре за двата кафяви кожени ремъка, здраво пристегнати на гърба му. Той се изправи, по-благороден, по-достоен от всички мъже наоколо и се извърна към Шарън.

— Пак ще се видим — почти прошепна той и задържа погледа си на нея, с извърната глава, докато кордонът от полицаи в сини униформи не се затвори около него, и тя не можеше повече да го вижда.

После го поведоха по коридора към изхода.