Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (27)

27.

Главното бюро на Ситикорп Билдинг бе запълнено от телата на трима бели мъже, и тримата с фигури на щангисти. Пред тях стената беше задръстена с монитори за близко наблюдение, оборудване за пожарна тревога и телефони, един от които в този момент иззвъня. Марк, най-близкият до телефона охранител, го вдигна.

— Джейсън? — Мъжки глас на линията.

— Не, тук е Марк, Джейсън ли търсите?

— Марк, чудесно, слушайте, аз съм Марвин Соренсън от „Соренсън Кокс“. Един техник ще дойде скоро с оборудване за нас, от „Иди Си Ай“. Не го разкарвайте през главната приемна, пратете го веднага горе.

— Да го пратим веднага горе.

— Благодаря, ще ни направите голяма услуга.

— Аз ви благодаря, господин Соренсън.

Боже мой, помисли си Бил, този лакей направо ще се размаже от благодарност.

Двадесет минути по-късно той избута ръчната количка със сандъка през входа на Ситикорп Билдинг и се насочи право към бюрото с охраната на входа.

— „Соренсън Кокс“? — попита той високо.

— Вие от „Иди Си Ай“ ли сте?

— Аз съм.

— Товарният асансьор до четиридесет и шести, там ви чакат.

Мъжът написа часа и направлението на един стикер за посетители, подаде го на Бил и той го залепи под отличителния знак на „Иди Си Ай“, международната електрическа компания. Бил подкара ръчната си количка, избута обемистия дървен сандък в дъното до асансьора, натисна бутона и зачака.

Дотук Паули не беше вдигнал никакъв шум. Но напоследък той и бездруго не беше на себе си.

Вратата се отвори. Бил влезе и натисна копчето на осемнадесети етаж. Наскоро тук бяха освободили една адвокатска кантора и управата беше дала обява за отдаването й под наем. С малко повече късмет и изобретателност, той щеше да успее да качи сандъка някъде по-нагоре в сградата, после да се помотае ден-два из празния офис, докато опознае добре терена.

 

 

Наоколо бяха паркирани камиони със сателитни чинии и микробуси с телевизионни предаватели. Ерик и Шарън излязоха от станцията на метрото и се озоваха на нивото на улицата, под монументалното туловище на Ситикорп Билдинг, извисяващо се над главите им. Шарън приличаше по скоро на второстепенна холивудска „звездичка“ — с големи кръгли слънчеви очила, прозрачен шал над косата и червени къдрици, сипещи се под него.

Шарън и Ерик бяха прекарали предната събота един чудесен следобед пред щанда с перуки в „Хаус ъф фийлд“, един от по-екстравагантните бутици в търговската част на ситито, смеейки се на колебливото суетене на Ерик, който се мъчеше да нагласи новата си приятелка така, че да прилича колкото се може повече на старата. Бяха купили перука и един пуловер. Шарън беше забелязала как Ерик се загледа в един доста засукан комплект дамско бельо. На другия ден дойде сама, купи го и си го облече вкъщи.

Сега навсякъде беше пълно с полицейски заграждения, служебни мотоциклети и конна полиция. Те подбираха като стадо всички, които имаха някаква работа в зданието, да се наредят на една безкрайна и почти непомръдваща напред опашка.

— Каква бъркотия — промълви Шарън, притиснала с една ръка перуката си, за да не я издуха вятърът.

— Сякаш се опитват да влязат в „Гардън“, за да гледат някоя противна тийнейджърска рокопера — присъедини се Ерик раздразнено.

Бяха решили да я облекат колкото се може по шик за случая, а единственото облекло в стил „Шанел“, с което Шарън разполагаше, беше черен летен костюм. След цели четиридесет минути те бяха успели да се придвижат само на два метра от вратата и Шарън вече трепереше. Вътре се виждаше как ченгетата прекарват багажа през рентгенов апарат и карат хората да преминат през металните детектори, които бяха настроени на толкова висока чувствителност, че един от мъжете бе помолен да свали колана и обувките си.

През стъклото Шарън разпозна един от агентите на ФБР, с когото се бе срещала миналия месец.

— Виждаш ли го? — посочи го тя.

— Той идва два пъти в студиото. Може би трябва да се преместя при входа за пресата, преди да са ни забелязали, че сме заедно…

— Не ми се ще да чакаш отново на опашка…

Ерик се усмихна.

— Е, какво да се прави, такъв е животът.

Тя го погледна почти с благоговение и прошепна:

— Толкова си мил!

Накрая дойде и нейният ред. Тя го целуна по бузата, намести очилата си и влезе уверено през вратата.

Ерик се задържа зад прозореца, докато Шарън преминаваше през металния детектор. Бяха я пременили така, че по тялото й да има колкото се може по-малко метал. Тя вдигна ръчната си чанта от лентата на рентгеновия апарат и мина бързо покрай агента на ФБР, към следващото гише за проверка.

Ерик се отдалечи, заобиколи сградата и намери входа за пресата, където го посрещна нова безкрайна опашка.

 

 

Бил се беше снишил по корем между тръбите и се катереше бавно нагоре по стръмния покрив. Вятърът брулеше безмилостно. Късове небе прозираха през пролуките между стъклените плочи. Тук беше засенчено, една странна малка вселена, която малцина изобщо бяха виждали.

От два дни насам из сградата навсякъде щъкаха ченгета — униформени и цивилни. Сякаш трябваше да играе партия шах с цял отбор за противник. Но сега той видя, че малкото му приспособление си стоеше при източния край на зданието така, както го беше поставил.

Беше рисковано да излиза тук, но трябваше да се увери.

 

 

В централното фоайе на партерния етаж Шарън забеляза две опашки — една на служителите, работещи в сградата, които трябваше да бъдат по своите кабинети в съботния ден, и една за събранието на акционерите на корпорация „Маккинън“. Шарън се подреди на втората, ужасена от мисълта, че може да види Мартин или Фиона. Тях ги нямаше, но на пропуска стоеше един от агентите на Карндъл, Джими, с още един по-възрастен агент, когото тя не си спомняше да беше срещала досега. Двамата мъже сравняваха поканите и идентификационните карти с имената по списъците, след това Джими пропусна мъжа пред Шарън да мине и дойде нейният ред, да бъде огледана от този човек, който я беше виждал вече безброй пъти.

Тя пристъпи, разкопча чантата си, отвори я широко и затършува вътре. Червила и кутийки се затъркаляха по пода. Тя коленичи и започна да ги събира, а човекът зад нея пристъпи напред, подавайки поканата и шофьорската си книжка на Джими. Шарън се изправи тъкмо когато мъжът беше пропуснат, пристъпи и подаде своята покана и идентификационна карта.

— Съжалявам, че срокът й е изтекъл — каза Шарън. — Не бях тук в последно време да си изкарам нова.

Мъжът се вгледа в снимката на картата и вдигна поглед към Шарън.

— Свалете очилата си, моля.

Шарън хвърли поглед към Джими, който изглеждаше зает. Свали очилата си и се усмихна на по-възрастния мъж.

— Имате ли нещо по-ново?

— Разбира се.

Ръцете й трепереха, докато ровеше в портмонето. Членска карта от един здравен клуб, библиотечната карта на Джанин, разпарцалосана карта за социална осигуровка, неподписана, и старата идентификационна карта от предишната месторабота на Джанин. Не съвсем убедителна, Шарън я извади и я подаде. Шарън изобщо не приличаше на жената на снимката, която имаше по-тесни очи и по удължено лице. След това Шарън подаде картата от здравния клуб. Снимката върху нея, доколкото можа да прецени, беше още по-неподходяща.

Мъжът примижа срещу снимката, вгледа се в очите на Шарън и погледна шофьорската книжка. Очите на Джанин бяха светлокафяви. Тези на Шарън бяха светлокестеняви и изглеждаха по-кафяви на определено осветление. Надяваше се тук да е такова.

Той отново я погледна, погледна към снимката и отново премести погледа си към нея.

— Номерът на социалната ви осигуровка?

— 707-38-4889 — отвърна Шарън без видимо усилие.

— Добре, госпожа Лоуъл — каза мъжът най-сетне. — Заповядайте.

Асансьорът беше претъпкан с мъже в костюми, наситеният с тестостерон въздух се смесваше със съкрушителни аромати на мъжки одеколони и Шарън усети, че никога досега през живота си не бе изпълнявала по-рискована мисия. Бутоните се управляваха от една жена, за която Шарън можеше да се закълне, че е от ФБР. Когато пристигнаха на петдесет и седмия етаж на Ситикорп Билдинг, първото ниво на прочутия скосен покрив на Ситикорп, вратите на асансьора се отвориха към един съвсем различен свят.

Едуард Маккинън си даваше сметка, че заради скорошните му главоболия това събрание щеше да се превърне в истинско медийно събитие, и то си беше такова. Коридорът, водещ от асансьора към залата, предлагаше възхитителна панорамна гледка на града. Шарън стигна до приемната, превърната във фотоекспозиция на холдингите на корпорация „Маккинън“, с диаграми, сочещи как растат печалбите на всеки от тях. Всички графики сочеха към тавана. Барчетата на всеки ъгъл предлагаха капучино, еспресо и какви ли не плодове, сирена и сладкиши. Шарън си взе чаша капучино и резен пъпеш, увит в тънко сушено филе „прошуто“, след което се изкачи по масивното стълбище.

Конферентната зала беше огромна и модерно обзаведена, със стени от светложълто дърво и мрамор, и многобройни редици удобни кресла. С изненада Шарън установи, че таванът на залата беше скосен под същия ъгъл, както и линията на покрива на Ситикорп. Намираха се толкова високо, на самия връх на небостъргача.

Над подиума бе монтиран голям видеоекран на „Даймънд Вижън“, на който се въртеше документален филм за корпорация „Маккинън“. Хората не му обръщаха внимание, отпиваха кафе и разговаряха помежду си на малки групички по пътеките. В дъното се намираше секторът за журналисти, с телевизионни камери, насочени към подиума, редици с прожектори и стойки. Шарън го обиколи, търсейки да види Ерик, но не го откри. После застана близо до входа, откъм екипите на телевизията. Тя отпи от кафето си и се загледа разсеяно в малкия черно-бяло монитор на телевизионния екип, показващ Едуард и Мелиса, застанали в нещо като коридор, чакащи отегчено, докато операторите настройваха камерите си, насочваха светломери пред лицата им и нагласяваха осветлението. Тази сцена, съобрази тя, се разиграваше на живо някъде из сградата.

А после Ерик се приближи до нея, пошушна й „Здрасти“ и я целуна по бузата, а тя го задържа за миг.

— Мартин се оказа на входа за пресата. Даже ми отвориха касетофона, да се уверят, че няма бомба…

Шарън посочи с пръст.

— Виж…

На малкия монитор Едуард придърпваше Теодор в скута си, към тях се приближи Мелиса, облечена в костюм „Валентино“, с перлено колие.

— Цялата е кожа и кости — каза Шарън.

— Ах! — Ерик се загледа в екрана. — Ядрената фамилия, събрана отново, и разпръскваща кварки.

 

 

— Теди — заговори Едуард, — добре ли си? Искаш ли нещо?

— Не, благодаря.

Теодор гледаше през прозореца, наслаждавайки се на просторната гледка. Едуард погледна Мелиса, хванала детето за ръка, необръщаща внимание на нищо друго, освен на него.

Странното в цялата работа беше, че откакто Теодор се беше върнал, се държеше адски възпитано. Ръкуваше се, слушаше повече, не пищеше пред хора. Едуард наблюдаваше тази промяна почти с удивление… Изведнъж правилата се бяха оказали важни.

Той погледна часовника си. Намираха се в малка приемна над главната зала. Едуард разполагаше със свой офис от другата страна на етажа, но телевизионният екип, който го следваше неотлъчно през целия ден, не можеше да влиза там и затова сега се бяха разположили тук, придавайки си вид, че им е удобно. Едуард ги беше наел, за да заснемат цял филм за личната му драма и за движението на акциите му. Избраният стил на филма наподобяваше телевизионните мюзикли отпреди няколко години: кратки мозаечни кадри на „реалистичното кино“, черно-бели, безкраен низ от „случайни“ снимки „зад кулисите“, оператори, заснемащи се един друг, докато уловят Едуард, Мелиса и Тед, гледащи разсеяно през големите прозорци и разменящи си случайни реплики. Това щяха да бъдат единствените кадри с Тед, въпреки че Едуард обмисляше дали да не включи няколко видеокадъра от дома им, преди отвличането. След три минути Мелиса щеше да вземе момчето и да започне заснемането на проникновено интервю с нея, като в същото време Ед се прави на леко изнервен преди голямото събитие. След петнадесет минути говорителите долу в залата щяха да започнат, подгрявайки обстановката за появата му след около час.

През прозореца Едуард можеше да обгърне с погледа си цял Ню Йорк. Чувстваше се уверен, семейството му беше до него, скоро компанията му щеше да предприеме решителната си битка. Акциите на Маккинън се бяха повишили след последната пресконференция, но недостатъчно. След като свършеше събранието на акционерите, той смяташе да използва своята скорошна лична драма, за да ги тласне още по-нагоре отпреди.

Той погледна часовника си, извини се на Мелиса, промуши се покрай телевизионния екип и тръгна по коридора към тоалетната. Беше застанал пред писоара и облекчаваше пикочния си мехур, когато над него се чу някакъв шум, като на драскащо с нокти животно, една от мраморните плочи на тавана се плъзна и отмести, от тавана щръкна един крак, после още един, и някакъв мъж скочи шумно в помещението, между Едуард и вратата. Рус, плещест, в костюм. Едуард вдигна ципа на панталоните си и измъкна пистолет, без дори да е сигурен дали това е Бил Кайзър.

— Кучи сине, ти ли отвлече детето ми… — Едуард махна предпазителя.

— О-о-о, много лоша идея, Ед… — Бил разтвори сакото си и му показа наредените хоризонтално червени шашки динамит, привързани с дебела черна лента, които покриваха целите му гърди и гърба. — Динамитът — поясни Бил — представлява наистина доста шумен детонатор за истинския експлозив отдолу, С-4. — Той се потупа под лявата гръд, после вдигна нагоре ръце, за да му покаже жичките, достигащи до дланите му, и завити на пръстите му като пръстени. — Ако плесна с ръце — показа той с жест и спря дланите си на сантиметър разстояние една от друга, — губим половината от върха на Ситикорп Билдинг. Ако допра врата си — посочи той към жиците, излизащи изпод яката на ризата му и стигащи до ушите му — „Бум-бум!“. Ако допра глезена си, като кръстосам крака — посочи той елегантно към жиците, стърчащи изпод маншетите на панталона му и влизащи в обувките — същият ефект. А сега ми подай пистолета.

Бил приближи едната си длан към врата, сякаш да се почеше зад ухото и протегна другата към Едуард.

Едуард не реагира.

Бил пристъпи напред.

— Пистолетът, моля.

Устните на Едуард мърдаха беззвучно. Останалата част на тялото му бе замръзнала.

— Застреляш ли ме, ти и по-голямата част от акционерите ти загиват. Да не говорим за жена ти и детето ти, и един бог знае още колко невинни хора. Знаеш ли какво ще направим ние с теб? Ще се качим ние двамата горе и малко ще си поговорим, докато не стигнем до едно морално и философско споразумение, а после ти ще се върнеш долу, и ще обявиш, че си решил да се превърнеш в героя, от когото този град има нужда… че ще построиш град на хълма и върхът на този хълм ще бъде увенчан с един блестящ замък, маяк на надеждата за всички, на име „Карнеги Хейдън“.

— Откъде да знам, че това е истински динамит?

Бил се замисли над въпроса му, а после бръкна в джоба си и извади запалка. Издърпа една от шашките на гърдите си, измъкна от нея двадесетсантиметров фитил и го запали.

— Искаш ли да се увериш? — попита Бил, докато пръскащият искри фитил се скъсяваше. — Никога не съм те лъгал, Едуард.

— Добре, добре… — Едуард изглеждаше леко позеленял. — Ти си пълен психотик.

Бил изсумтя и се разсмя.

— Ако бях психотик, върху онази блузка щеше да е кръвта на Тед, нали?

Той измъкна фитила, хвърли го на пода и със същото движение издърпа пистолета от ръката на Едуард. Измъкна пълнителя, пъхна го в джоба на панталона си и напъха пистолета в превръзката с динамит под мишницата си. После хвана Едуард за рамото и извади от джоба на сакото си белезници.

— Обърни се.

Едуард не се помръдна.

— Хайде, не ме ядосвай, Едуард. Слушай, за това, което искам да стане, ти ми трябваш жив, така че не се безпокой.

Едуард предпазливо се обърна и протегна ръцете си назад. Бил щракна едната белезница, после другата, като внимаваше да не докосва белезниците едновременно с двете си ръце. После се приближи до ухото на Едуард.

— Ти си служил във флотата, нали? Като бащата на Шарън. — Бил напъха шашката динамит под носа му. — Това мирише ли?

— Да — отвърна задавено Едуард.

— Истинско е, нали?

— Да.

Бил отстъпи назад, постави шашката обратно в арсенала си и намести взривната капачка.

— Твърдят, че времето смекчава болката… То никога не я смекчава. Страданието се усилва с възрастта. — Бил се усмихна. — Излизаме през вратата, завиваме наляво към Мелиса и останалите, в дъното на коридора. Не смей да подаваш сигнали, защото… — Бил имитира пляскане с длани. — Бум! Вляво има врата, на около седем стъпки оттук. Мини през нея. Аз ще се държа за белезниците зад теб. После тръгваш нагоре по стъпалата. Само нещо да не ми хареса и бум! Обещавам ти, не искам никой да умре — нито аз, нито ти, нито Теди или Мелиса. Усмихни се, Едуард. Усмихна ли се? — Бил го извърна към огледалото, за да провери, и подръпна устната му с пръст. — Добро момче. Сега отвори вратата и тръгвай.

Бил сграбчи веригата на белезниците и последва Едуард през вратата. В дъното на коридора се виждаше сводестия праг, операторският екип, диванът и прозорецът. Теди беше с гръб към тях, опрял ръце на големия прозорец, загледан навън. Мелиса забеляза Едуард и му махна с ръка.

— Ед… те са готови…

Документиращата камера се обърна тъкмо навреме, за да хване в обектива си Ед, който се извръщаше и влизаше през една врата, следван от плещест мъж, който приличаше на униформен полицай.

 

 

Шарън допиваше последните глътки от пластмасовата си чаша капучино, когато Едуард Маккинън се появи на монитора и влезе през вратата. Изведнъж гърлото й се скова и тя се задави.

— Ерик… — промълви.

— Какво? — Той се оглеждаше из залата и не беше забелязал нищо.

— Бил Кайзър… е там… По дяволите, те завиват!

— Но Шарън… — Той не можеше да повярва.

— Едуард Маккинън току-що премина по онзи коридор… там. — Тя посочи към края на екрана. — През една врата, Бил Кайзър вървеше зад него. — Тя се обърна към симпатичния мъж от екипа зад видеотаблото и му махна с ръка. Той свали слушалките от ухото си. — Можете ли да го пренавиете?

Мъжът поклати глава.

— Трябва да започнем интервюто горе след една минута.

— Едуард Маккинън там ли е? — нервно заблъска тя юмруци един в друг. — Искам да кажа, той трябваше да е там… но не изчезна ли току-що? Те знаят ли къде е? — Мъжът не й отговори. — Вижте, спешно е… Просто ми кажете. В онази стая ли е? Или те не знаят изобщо къде е…

Видеооператорът се вслуша в слушалката.

— В момента го търсят.

— Той влезе през онази врата с другия мъж и просто изчезна, нали? — Но мъжът повече не я слушаше.

Шарън се огледа, избра един изход до сцената, затича се и Ерик я последва. Тя блъсна двойната метална врата и се озова в облицован с тухли коридор. На двадесет стъпки по-нататък до една маса седеше човек от охраната, с ротвайлер, легнал в краката му. Шарън се върна назад, огледа огромната зала, привдигна пола и скочи на сцената.

Ерик се втурна след Шарън, докато тя се суетеше зад завесите пред друга метална врата.

— Същият коридор — измърмори Шарън и в този момент един униформен агент, вероятно от ФБР, се затича по средната пътека към сцената, Шарън го погледна и промълви, по-скоро на себе си, отколкото към Ерик: — Нямам време.

Пред нея имаше друга врата и тя премина тичешком през нея, озова се в застлан с килими салон. От него излизаше коридор, по който се мотаеха служители. Вдясно от нея имаше стълбище. Тя премина, придавайки си колкото се може по-безгрижен вид, и се заизкачва по него, взимайки по две стъпала наведнъж, следвана от Ерик.

— Откъде знаеш, че се е качил нагоре? — попита я той.

Въпросът му спря Шарън за миг и я накара да стисне перилата.

— Защото Бил Кайзър винаги върви нагоре — каза тя и продължи да се изкачва. — Той го направи — задъха се тя — в „Белвю“. Направи го — още повече се задъха тя — и в къщата на сенатора… — И после стълбището рязко свърши пред една врата.

Шарън я отвори, надникна и отново я затвори.

— По дяволите! — измърмори тя и се облегна на стената да си поеме въздух.

— Какво?

— Още един полицейски пост.

Ерик я погледна.

— Те са на наша страна, нали?

— Ох, така е, но се опитай ти да им го обясниш. — Очите й мятаха искри. — Този тук ще се обади по радиото на началника си, началникът му ще се обади по радиото на своя…

— Добре, добре…

— Ти се затичай към него, а аз ще прибягам покрай него.

— Какво?

— Трябва да рискуваме. Дано не ни спрат. — И добави, след като веждите му озадачено подскочиха нагоре: — Аз съм единственото човешко същество, което може да разговаря с Бил Кайзър, разбираш ли?

— Е, той харесваше и моето радиошоу…

Шарън се усмихна, изгледа го накриво и го целуна по бузата.

— Така е. Да тръгваме.

После се промъкна през вратата и се опита да заобиколи ченгето в сивата униформа.

— Ей, вие двамата! — извика той и тогава Шарън дръпна Ерик настрана и закрачи по-бързо. — Спрете на място! — заповяда полицаят, те чуха изщракването на каишката и мъжът изсъска: — Дръж!

Ерик извърна поглед назад и видя големия черен ротвайлер, който полетя към тях по бетонния коридор.

Ерик и Шарън се затичаха и пред тях се показа нова врата. Шарън сграбчи бравата, натисна с рамо, но нищо не се получи.

— Заключено — пошепна Шарън, вдигна поглед и видя завой пред себе си. Тичащото към тях ченге изкрещя „Стой“ и Ерик спря на място, а кучето издраска с нокти по линолеума, закова се пред него със свирепо изражение и се сниши, готово за скок.

Ерик се обърна към полицая:

— Трябва да ни помогнете!

В това време Шарън сви зад ъгъла, а там в дъното имаше друг постови, с друг ротвайлер, срещу който се беше затичала, но тя мерна встрани от себе си отворена врата и прекрачи през нея. Над вратата в дъното на застлания с пътека коридор мигаше червен надпис „Изход“. В стъклена ниша бе поставен пожарогасител. Тя го извади, тъкмо когато вратата зад нея се отвори. Кучето се затича и Шарън се хвърли към изхода. Озова се на друго стълбище и остави пожарогасителя на пода. Обърна го така, че късата гумена тръба да застане между бравата и рамката, затръшна вратата с всички сили, дръпна верижката и прещрака лоста в стената.

Това щеше да ги задържи около минута.

Тя взимаше по три стъпала наведнъж, оттласквайки се от перилата, докато пазачите блъскаха долу по вратата. Още четири групи стъпала нагоре, като всяка стълбищна площадка имаше врата, водеща към вътрешността на сградата. Шарън продължи да се изкачва, докато най-накрая бе спряна от блокираща изхода стоманена решетка над стълбите. Двете групи стъпала нагоре очевидно отвеждаха до покрива, но тя не можеше да направи нищо повече.

Под себе си чу отваряща се с трясък врата, лаещи кучета и възбудени мъжки викове. Идваха към нея. Тя изтича към долната площадка, отвори вратата и се озова в един застлан с дебела пътека коридор, облицован с дърво и метал.

Вдясно от нея не се виждаше нищо, коридорът беше сляп. Тя се затича наляво, но срещу нея изскочиха четирима униформени с насочени пистолети, от някакво странично помещение изскочиха още двама. Тя се спря и вдигна ръце. Мартин излезе след двамата агенти от страничното помещение и извика:

— Шарън, нямаме време… сваляй перуката! Качваме се на покрива.