Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (10)

10.

Лобо стоеше на четири крака върху пухкавия розов килим. В последните петнадесетина минути Раул и Тереза бяха пощурели, катереха се по гърба му, лазеха между огромните му ръце и през краката му, лудееха из цялата дневна. Раул щипеше носа на Лобо, при което той издуваше бузи, а Тереза с цялото си достойнство на тринадесетгодишна госпожица натискаше бузите му с пръсти, при което Лобо изпръхтяваше като кон, и децата се превиваха от смях, и след това всичко започваше отначало. От време на време Селесте се провикваше от съседната стая да млъкнат, че не може да следи сапунената си опера. Това всеки път предизвикваше престорена сериозност, Лобо и децата поставяха пръсти на устните си и се поглеждаха свъсено, след което смехът им отново избухваше. Така, когато Селесте извика на Лобо за пореден път, отначало той не й обърна внимание и зарови лицето си в дебелото коремче на кикотещия се Раул.

— Лобо! — извика тя от прага. — Един от сигнализаторите ти току-що се обади. — Той отмести децата встрани, изправи се и я последва през коридора. — Мисля — каза тя, — че е този, дето ти го даде Бил.

 

 

— Какво мога да кажа? — въздъхна Шарън и докосна брадичката си. — Отоци, станах на баскетболен кош. — Тя поклати глава. — Толкова е гадно.

Доктор Джулия Робъртс не отвърна нищо.

— Искам да кажа… Просто позволих на собственото си самоомерзение… да вземе връх — продума Шарън. — Искам да кажа, че винаги съм имала разни фантазии… Нали знаеш, сексуални… — Шарън бе забила поглед в пода. Всъщност, никак не й се искаше да говори повече за това. — Пък и тук, в Спешното отделение, имаме един наистина интелигентен пациент… Не знам. Нещо в този човек наистина те кара да искаш да му помогнеш… Не ми се случва да изпитвам често подобно отношение към пациентите. Не е като да се занимаваш с деца… Нали знаеш. — Жената срещу нея седеше с каменно изражение. — Те не са така изкусни в печеленето на състрадание.

— А той е?

— Ами, някак си е много различно… — Тя се облегна назад. — Да, бих казала, че е изкусен. Проницателен.

— Същият ли е, дето ми спомена за него в предишната беседа?

— Споменах ли за него? Да, Милт, точно така. — Шарън хвърли поглед през прозореца към морето от сгради в Манхатън. Толкова много възможности. — Все едно, отведоха го този следобед. Искам да кажа, арестуваха го. — Тя млъкна.

— Какво е направил?

Шарън се засмя малко притеснено.

— Оказва се, че наистина е печен. Искам да кажа, той е болен, уверена съм. В сградата, където се е нарязал, са намерили инструменти за взлом. — Тя потръпна при последните думи, произнасяйки ги с ирония. После погледна към Джулия. — Странното е, че той, разбира се, е знаел какво прави. Искам да кажа, че на някакво равнище, той се представя за нещо, но всъщност е съвсем друго. Но в действителност той е толкова далеч от конвенционалното… Искам да кажа, той просто е луд. Да, луд е. Може да не е луд по начина, по който се представя за такъв, но е луд. — Облегна се назад. — Страхотно умен, но луд.

Джулия не каза нищо.

— Знаеш ли, спомням си колко търпелив беше татко. — Шарън поклати глава. — Когато се опитваше да ми обясни нещо. Някаква задача, например домашното по математика или да ме въведе в собствената си работа. Той винаги си служеше с примери. — Шарън замълча, спомняйки си баща си, ръцете му. — Мама така и не можа да възприеме това от него — продължи тя. — Просто окачествяваше тази негова черта като неспособност за общуване. Но ужасното е, че когато единият родител умре, гледната точка на другия за отношенията се превръща в императив… Знаеш това. Но мама не беше толкова умна като татко. Искам да кажа, по онова време тя беше много красива, да, но всъщност нямаха кой знае колко общо помежду си. И до днес тя говори колко трудно й е било да разбира какво й говори. Но аз винаги го разбирах. Той определено я превъзхождаше, той беше компютърен гений. Беше математик… Но притежаваше онази страхотна способност да се вживява в това, което мисли. Той никога не обясняваше, той просто някак си… го правеше.

Джулия продължаваше да я слуша.

— Дори самоубийството му. Той не говореше за това. Той не се обади на Едуард Маккинън, за да му каже какво ще направи и защо. Нищо такова. Той просто взе пистолета и… го направи.

Джулия продължаваше да мълчи.

— Ето защо съм сигурна, че този приятел Милт е точно толкова опасен, колкото изглежда. Искам да кажа, адски съм сигурна, че той е способен на всичко… на самоубийство, да речем. Защото го носи в себе си. Той не просто съществува. Той предизвиква нещата. И каквото и да означава това, той и сега действа в тази посока — там някъде. Убедена съм. — Шарън се наведе напред. — Знам го, защото съм го виждала и преди.

 

 

На излизане от кабинета на Джулия Шарън се уплаши, че може да се натъкне на Франк. В асансьора тя наистина очакваше, че ще се отвори на осмицата, етажа на Франк. Изпита дълбоко облекчение, когато асансьорът го подмина. Най-после стигна до партера, премина през фоайето и през лабиринта от коридори се добра до Спешното на Психото.

В безопасност. Кристъл и Хектор се занимаваха с един дългокос мъж с вид на умиращ от глад, със счупен нос и подутини по лицето.

— Не може да пресичате синята линия — обясняваше Кристъл. — Такива са правилата, окей? — После хвърли поглед към Шарън. — Имаш си гости.

Шарън я погледна.

— Да не е…

— Не е Франк. Някакво хлапе. Оставих я отвън. — Тя посочи към чакалнята.

— Окей.

Шарън се приближи до вратата, почука и надникна вътре. В стаята седеше тъмнокосо момиче, на около тринадесет години, със странен израз на достойнство, изписан на лицето. Беше облечено в прелестна неделна рокля с избродирани малки цветчета.

— Здрасти, аз съм Шарън. Мен ли търсиш?

Малката дама навлажни устни, понечи да заговори, но от устата й не излезе нищо. Шарън затвори вратата и седна, за да може да гледа момичето в очите.

— Трябва да предам това за Бил Кей… Извинете, Милт Славич. — Тя се изчерви и бутна пазарската чанта към Шарън.

От погледа на Шарън не убягна, че момичето изведнъж се притесни.

— Бил Кей? — попита тя.

Момичето леко пребледня.

— Милт Славич. Той ми е братовчед. Бил Кей е едно момче от моя клас.

Интересно. Шарън хвърли поглед към чантата.

— А ти коя си?

— Казвам се Лори Лескович. Милт е син на сестрата на майка ми. От време на време го прихващат и го прибират в болницата… Леля ми казва, отървахме се пак от миризливия боклук, но аз не мога да кажа такова нещо… Милт винаги е бил много мил с мен. Затова… — И тя посочи с очи чантата.

— Какво има вътре?

— Ами… — Тя облиза устни и се престраши. — Ами, както когато си на лагер. Нали се изпращат колети на децата?

— Колко мило! — Шарън не докосна чантата, реши, че тази история наистина прилича на семейна солидарност.

— Той ще си има ли неприятности?

— Да, възможно е — отвърна тя. — Но Милт е много силен. Ще се оправи. — Колко странно прозвуча, помисли си тя. Но беше вярно. — И какво имаме тук? — Тя разтвори чантата.

— Ами, неща, които обича да си похапва…

Дебел бял пакет, стегнато увит, вътре сухи смокини, гризини и кашу. Шарън ги огледа, не забеляза нищо нередно. Продълговати дъвчащи бонбони, всеки опакован поотделно в найлонова опаковка, чифт дебели чорапи и три пластмасови бутилки сода.

— Само храна?

— Е, и чорапи — каза момичето и стана. — Ами… ъ-ъ, бихте ли отнесли това нещо до… там, където е той? От мен?

— Да не бързаме толкова. Първо трябва да си запиша името и адреса ти… в случай, че възникне някакъв проблем.

— Разбира се — каза момичето и седна отново. — Лори Лескович. — Момичето продиктува името си буква по буква. — Уест, 148, 207-ми, Ню Йорк, 10034.

Не звучеше ли наизустено? Шарън не беше сигурна.

— Бронкс?

— Инуд. — Момичето се изправи.

— В кое училище учиш?

— Джи Ейч Ес, 52, Академи стрийт, 650.

Шарън й повярва, но за всеки случай си го записа.

— Трябва да си тръгвам — каза момичето.

Шарън също стана и взе чантата. Беше лека.

— Ще видя какво мога да направя.

Тя отвори вратата. Момичето се позабави, докато облече и закопчае зимното си палто.

— Много ви благодаря — каза то и протегна ръка.

Шарън я стисна. После момичето премина през металния детектор, който не реагира, и изчезна от погледа й.

Шарън се задържа на място, с чантата в ръка. Пристъпи до металния детектор и размаха чантата напред-назад през рамката. Лампата не промени зеления си цвят. Шарън седна, пребърка пакета и разгледа всяка вещ поотделно. Разви чорапите, прегледа дали в тях няма нещо скрито. Бяха чифт нови, бели, спортни три четвърти чорапи, леко влажни на пипане, сякаш бяха извадени преждевременно от сушилнята. Помириса ги. Миришеха си на чорапи. Прегледа отново бонбоните, огледа бутилките със сода. Пластмасовите капачки бяха запечатани фабрично.

Отново прекара пакета през металния детектор. Светлината си остана зелена.

Помисли си дали да не го предаде на лейтенанта, но и друг път беше подминавала полицията, всички го бяха правили. Хората често получаваха чрез Спешното отделение на Психото книги, вещи и дори храна, когато ги откарваха в горните отделения. Ако сестрите ги харесваха, много често книгите и вещите се озоваваха при своите получатели горе. Този случай, макар и малко по-особен, не беше по различен от останалите. Тя се върна в помещението на медсестрите, размахвайки чантата в ръка.

Ако беше огледала пластмасовите бутилки от по един литър малко по-внимателно, щеше да забележи, че дъната им са повторно залепени с епоксидна смола. Но можеше и да не забележи — в своя апартамент на Седма улица Лобо се беше постарал, доколкото му позволяваше определения срок, да си свърши добре работата.

 

 

Кристъл бършеше очилата си.

— Не си ли вече уморена?

— Тръгвам. Тръгвам. Бях на терапия, а и имам да изпълня една-две поръчки…

— Ако не искаш да се прибираш в квартирата, ела у нас. Ако не те притесняват децата и цялата бъркотия вкъщи — предложи Кристъл.

— Не мога да бягам от собствения си апартамент — тъпо е.

— Добро момиче. Обади се, ако си промениш решението — каза Кристъл.

Шарън изчака цяла вечност пред вратата на асансьора в партера, полагайки усилия да се стегне и да запази гордостта си в случай, че Франк се появеше наоколо. Докато кабината се изкачваше нагоре, разсеяно се сети за вечерята си. Разбира се, кафетерията вече беше затворена.

Вратата се отвори срещу коридора към затворническото отделение. Право пред нея имаше голям надпис: „ХРАНА, ЦВЕТЯ И ПОДАРЪЦИ ДОТУК“. Това, знаеше тя, важеше за тълпата.

Единствените ченгета, които се виждаха, бяха двамата в стъклената кабина зад решетките. Единият от тях — хитрият — го беше виждала и преди, когато й се случваше да идва тук. Другият беше нов. Шарън премина през металния детектор, чиято лампа продължи да свети в зелено. Когато се приближи до вратата решетка, тя размаха идентификационната си карта от „Белвю“. Полицаят кимна, усмихна й се и първата врата се отвори пред нея с шумно скърцане.

Шарън пристъпи и вратата се затвори зад нея.

— За нас е удоволствие — каза ченгето, устните му се движеха в синхрон с думите, които излизаха през малкия говорител над главата й. Гишето на кабината се отвори. — Вашето ИД, моля.

Шарън пусна картата си и се облегна на поставките с пясък. Ченгето, което тя не познаваше, започна да си записва данните й в книгата.

— Какво ви води днес насам? — продължи металическият глас.

— О, нося тук нещо за сестрите.

Лъжа, но полезна. Въртящата се поставка на гишето й подаде обратно картата. Шарън я закачи пак на пуловера си и придърпа шала си.

— Пазете се — каза полицаят, вътрешната врата се отвори и тя пристъпи в отделението.

Тутакси към нея се понесе изпит бледен мъж, целият кожа и кости.

— Те ми прибраха пушките и кучетата…

— Аз не съм доктор.

— Не, не, вижте, те влязоха в къщата ми… — Коридорът беше изпълнен с хора, никаква следа от Милт.

— Взеха ми кучетата, искам да кажа, онези кучета, но те бяха като бутала, нали знаете, искам да кажа, ония шибани…

Шарън се измъкна по коридора, но той я догони и отново се изравни с нея.

— Те се чувстваха добре, нали разбирате, това нещо с водата и душа…

Най-сетне Шарън се завъртя и се обърна рязко към досадника.

— Аз не съм твоят лекар, а сега изчезвай, че ще те пратя в изолатора.

— Там не мога да мърдам — каза той. — Калифорния, нали разбирате, дето снимахме филми…

Имаше такъв израз, че й се прищя да го удари.

Не й се наложи.

— Този човек досажда ли ви, госпожице?

Мършавият вдигна поглед нагоре и Шарън едва сега си даде сметка колко висок беше всъщност Милт Славич.

— Ами, всъщност… — измънка тя. Трябваше нещо да отговори.

Бил се пресегна, сграбчи гърлото на кльощавия луд, притисна го към стената и го погледна в очите.

— Недей се… ебавай… с… нея.

Произнесе го с такава смразяваща решителност, че я побиха ледени тръпки. В гласа му се долавяше ярост, която бе срещала и преди. В тази част на Вселената от нея имаше смисъл. Бил запокити мъжа по коридора и той се скри от погледа им. Повече нямаше да ги безпокои, Шарън беше сигурна в това.

— Донесох ти някои неща — промълви тя и му подаде пазарската чанта. — Не са от мен — добави бързо. — Донесе ти ги едно момиченце, Лори…

Загледа се в него да долови някаква емоционална реакция, но погледът му беше погълнат от чантата. Ръцете му започнаха да правят нещо с чорапите, премятаха ги и ги обръщаха, и после той изведнъж разкъса опаковката на пакетчето и гризините, кашуто и сухите смокини се разпиляха наоколо по пода. Той се надигна с нещо като малък струйник в устата си и после — „щрак“ — една от бутилките сода се отвори и той я пъхна под мишницата си и — „щрак“ — отвори втората, после задържа и двете бутилки в ръцете си и ги заизлива на пода. Миризмата подразни обонянието й. Беше като в петролна рафинерия или като при изтичане на масло от карбуратор. Когато двете течности се смесиха, се чу рязък фъскащ звук и изведнъж навсякъде около тях пламна, Бил беше плътно до нея с белия пластмасов струйник в устата си. Шарън просто стоеше в шок, защото, по дяволите, бяха я изиграли.

Бил държеше двете бутилки една до друга, разлюляваше ги напред-назад, докато не се оказаха обкръжени от огън — задушлив и горещ. Тя се улови, че крещи на тълпата хора в болнични пижами да стоят назад. Пламъците стигаха до кръста им. Бе адски доволна, че не носеше чорапи на работа. При пожар найлоновите чорапи са истинско бедствие — отравянето е неминуемо. Човек умира по-скоро от отравяне на кожата, отколкото от самото изгаряне. Бил запокити двете бутилки по коридора към изхода и те се приземиха, течността закъкри от гърлата им. Всичко, което изпръскваха се превръщаше в огън само след секунда. Бил разхвърля бонбоните и останалото съдържание на пазарската чанта из коридора и към часовите при двете входни врати. Когато черните продълговати бонбони паднаха в огъня, от тях се издигаха гъсти валма черен пушек с размери обратнопропорционални на големината им. Бил отвори последната бутилка сода, забеляза израза на лицето й, спря се, измъкна пластмасовия струйник от устата си и й нареди:

— Стой до мен!

Тя само отвори уста безсилно, не можеше да направи нищо друго. Отнякъде зад нея зазвъня пожарен звънец, после друг. Пръскаща система — помисли си тя и погледна нагоре. Той заби струйника в бутилката сода, извъртя я надолу, изхвърли три струйки течност, които, след като влязоха в съприкосновение с огъня, образуваха пламтящ облак. Покри дясната си ръка с единия чорап, мацна другия със запалителната течност и го навлече на лявата. Пламъкът запращя на няколко сантиметра от пръстите му.

— Съжалявам, че трябва да го направя — каза той, завъртя Шарън и я притисна за гърлото с дясната си подмишница, като увенчаната със струйник бутилка се озова в десницата му зад ухото й, лявата си ръка протегна напред с пламналия чорап. Когато натисна буталото на струйника, струята докосна горящия чорап и пламна в огнена линия на десет стъпки пред тях по коридора, до белия бетонен панел на стената и проникна в нея, облизвайки шуплите.

— Тръгваме! — изкрещя той и я бутна напред. Пристъпи и тя го последва, а пръскащата вода противопожарна система най-сетне се задейства и ги обсипа със ситни капчици, после малко по-силно, след което заваля мощно над главите им.

Шарън беше стъписана. Водата изглежда не можеше да потуши огъня, а напротив, сякаш го разгаряше още повече, като пламтящите петна химически огън потекоха на вадички покрай тях. През цялото си детство в провинцията на щата Ню Йорк тя беше слушала за пожара в езерото Ери — никога не беше могла да си го представи, но сега успя. Водата храбро се бореше с огъня, но той продължаваше да се издига, тласкан от нови валма пушек отдолу. Милт я буташе към изхода и за миг тя успя да мерне сините униформи на ченгетата напред по коридора, но след това Милт я бутна вътре сред пушека и тя повече не можеше да види нищо, и се замоли само да не стрелят.

Вече бяха близо до решетъчната врата, вълни от пушек извираха към фоайето с асансьора, Шарън забеляза стичащите се работници по поддръжката и полицаи.

— Отворете проклетата врата! — изрева Бил и Шарън видя през решетките полицаите с насочени пистолети, втренчени в нея. — Отворете вратата или ще я изгоря! — Бил натисна буталото на пръскащата бутилка и от нея излетя драконов дъх, който премина и през двете решетки, и хората зад тях отстъпиха.

В отделението бе настъпила паника и Шарън забеляза с периферното си зрение, че някой се приближава към тях. Бил също го забеляза. Огромен белокож мъж с бръсната глава, с пожарогасител в ръце, изстреля огнена струя към него, ала пожарогасителят се възпламени, мъжът го пусна и отскочи назад. „Изчезвай!“ — извика му Бил и онзи побягна назад. Бил се обърна заедно с Шарън, приклещена в ръцете му, и извика:

— Отворете шибаната врата, преди да изгорим всички! — Пушекът вече беше станал прекалено гъст, но Шарън успя да различи своя познат полицай как се шмугна обратно в кабината, ръцете му зашариха по пулта и Бил дръпна назад ръката си, тъкмо преди клетъчната затворническа врата да се отвори с грохот.

Бил избута Шарън през решетката, забелязвайки, че кльощавият кучкар се беше появил отнякъде и се опитваше да пропълзи след тях. Бил изрита пациента назад, изрева: „Затваряй!“ и вратата се затръшна зад гърба им. Той отново стисна Шарън през врата, която просто стоеше като парализирана, докато малките вадички течен огън се стелеха около нозете й, посочи външната врата и изрева: „Отворете я!“. Дълго време не последва нищо, затова Бил пръсна огнена линия към стъклото на кабината и обърна струйника към Шарън. Тя примигна, стегната в прегръдката му, и вратата се разтвори с трясък. Бил изстреля огнена вълна по пода към фоайето до асансьора и Шарън видя как хората се разбягаха към завоя, за да се измъкнат, както и няколко полицаи с насочени оръжия, които се прицелваха. Двамата пристъпиха напред заедно, Шарън стисната в подмишницата му. В този момент асансьорът пристигна и Бил изрева: „Излизай, излизай, излизай!“. От клетката се изсипаха още полицаи с извадени оръжия, а Бил стисна Шарън още по-здраво, обсипвайки пода с огън, за да ги държи надалеч. После я издърпа заднешком в опразнения асансьор и изстреля още няколко огнени струи, докато вратата най-после не се затвори.

Той я погледна и промълви едва ли не извинително:

— Постарах се да не изгоря никого…

— Ти си отвратителен! — Тя го удари по рамото, завъртя се, описа кръг и отново се озова с лице срещу него. — Какво общо има това с всичко друго? — изкрещя тя.

Асансьорът тръгна надолу. Бил натисна аварийният бутон, после бутона за спиране. Машината се раздруса и спря.

— Трябваше да изляза — изрече той почти жаловито.

— Защо? Защо? — Отговор не последва. — Защо правиш всичко това!

— Опитвам се… — вдиша той дълбоко — да се погрижа за града… като ангел покровител, кръжащ над всичко, над всяко кътче…

— Ти си един лъжлив подлец! — извика тя и отново го удари по рамото.

— Виж, сега няма време за тези неща. — Той се обърна към пулта с бутоните. — „Белвю“ има двадесет и четири етажа, нали? — Редицата с бутони завършваше с номер двадесет и четири. — Над тях няма нищо, така ли? И няма тринадесети.

— Няма да ти кажа нищо — заяви тя. — Бил…

Това го спря, но само за миг.

— Милт — поправи я той.

— Не и според момичето приносител. Коя беше тя, твоя дъщеря?

— Аз нямам деца. Само се грижа за чуждите. Това са единствените деца, които познавам. — Бил върна асансьора нагоре и натисна на единадесет. — Най-страхотното е, че сега съм в болница — промълви той, останал без дъх.

Шарън не го разбра, пък и не я интересуваше.

— Знаеш ли, сега ще бъде пълно с ченгета, абсолютно навсякъде — каза тя.

— М-да, вероятно.

— Имам предвид, че нямаш никакъв шанс да се измъкнеш. — Тя пристъпи напред. — Мисля, че трябва да се предадеш и то на мен.

Той я изгледа.

— Така ли мислиш?

— Абсолютно. Ще слезем на единадесетия, ще тръгнем и…

— Съжалявам, Шарън, но точно сега не мисля, че това може да стане.

Шарън го погледна в очите.

— Но ти ще загинеш, не разбираш ли? Искам да кажа сега, след час. Бам, и това ще бъде последният ден в живота ти. — Тя пристъпи още една крачка към него. — Но ако се предадеш, ще имаш още една възможност, сякаш си започнал напълно нов живот…

— Благодаря ти, но сам си избирам възможностите. — Току-що бяха отминали дванадесетия. Бил натисна бутона за спиране, асансьорът потрепери и спря посред шахтата. — Помогни ми.

— Не!

— Тогава ще се оправя и без теб.

Перилото около стената на асансьора беше тясно. Бил постави пръскащата бутилка под мишница, качи се с единия крак на едната страна, с другия на противоположната, надигна се и протегна врат към тавана. Бутна една от плочите, тя се надигна и от квадратната дупка се посипа гъст прах. Той повдигна първо бутилката и се набра с ръце, докато не се озова на покрива на асансьорната кабина.

Огледа се. Светлината, която се процеждаше от стъкления покрив беше бледа, но достатъчна, за да може да види това, което го интересуваше.

Бил знаеше, че асансьорните отсеци в болниците се проектират съвсем различно от тези в жилищни и офис сгради. При последните нямаше никакво значение на какво разстояние една от друга се намират две отделни асансьорни шахти — всъщност, проектираха ги така, че да бъдат възможно най-близо една до друга. При болниците не беше така. На всеки етаж се оставяха аварийни изходи, за да може при екстремна ситуация пациент на носилка, заседнал в асансьор, да бъде изкаран на тераса и прехвърлен върху товарна платформа.

Всички асансьори се движеха. Огромните машини с грохот отнасяха хора надолу от пожара. Бил погледна нагоре и забеляза, че противотежестта на неговия асансьор се намираше на осем стъпки над главата му.

По дяволите! Противотежестта се люлееше нагоре-надолу като нож на гилотина до стената на шахтата. Когато асансьорът се намираше най-горе, тежестта се озоваваше най-долу и обратно. Спирайки на единадесети, Бил ги беше събрал по средата. Не достатъчно близо обаче.

— Бил?

Беше Шарън. Бил не отвърна, загледан към асансьора в съседната шахта, който профучаваше надолу.

— Няма да скачаш, нали, Бил?

В следващата шахта асансьорът започна да се връща обратно нагоре и нямаше начин да не спре на единадесетия етаж. Той надникна през отвора и се ухили на Шарън. Тя беше толкова трогателна там долу, в средата на кутията, съвсем самичка.

— А, Бил, нали?

Той й направи знак да замълчи.

Оказа се прав. Асансьорът до него вече се намираше два етажа по-долу и забавяше. Той чу мъжки глас, който изкомандва: „Зареди на предпазител“ и зловещото стоманено изщракване на патроните в пълнителите. Разбра, че срещу него бяха изпратили специално полицейско подразделение за борба с безредиците.

Очите на Шарън го умоляваха. Той се хвана за ръба на покрива с обгорената си лява ръка, протегна дясната надолу и хвана пръстите й. После се прегъна, сниши лицето си надолу, доколкото можеше, и я целуна по кокалчетата на пръстите. След това се издърпа и изчезна.

Асансьорът се издигна, изравни се с единадесетия етаж и спря на четири стъпки под него.

С отварянето на вратата Бил леко скочи на покрива на новопристигналите, докато ченгетата вътре излизаха с тропот в коридора и техният шум заглуши лекото тупване на стъпалата му. Отвинти струйника и постави бутилката на покривния капак на асансьора така, че да се преобърне, ако някой се опита да отвори. Хвана се за централния кабел на асансьора — всъщност, бяха два кабела, на по-малко от няколко сантиметра разстояние един от друг, и внимателно пристъпи към по-далечния ръб, обърнат към третата асансьорна шахта.

Зад него не се чу никакъв звук. Той се удиви, че Шарън не беше промълвила и дума.

Погледна нагоре и видя, че третият асансьор се снишава над него. Погледна надолу и забеляза как противотежестта до стената се издига нагоре по мазната си следа. Над него дъното на асансьора се приближаваше, все по-близо и по-близо. Прецени пълната безплодност на това, което беше намислил, спомни си как Линкълн разжалвал генерал Макмилън за бездействие. Асансьорът премина покрай главата му, мина покрай гърдите му, мина покрай коленете му. Тогава той съсредоточи силите си и скочи към отсрещната стена на отново опразнената шахта.

Кабелът беше от същия тип, двоен, мазен, хлъзгав и мръсен, и когато го хвана, се изплъзна за миг, ожулвайки гърба на дланите си в стената. Сигурно беше пропаднал около десет стъпки, когато противотежестта го блъсна отдолу. Тя се разклати напред-назад, но продължи да се издига. Прах и грес покриваха стоманения блок. Бил се задържа и се заиздига, етаж подир етаж, докато асансьорът потъваше надолу.

Сега под него имаше само бездна.

Бил се надигна на едно стъпало върху издигащата се противотежест, после и на другото — вече стоеше прав. От другата страна на шахтата затворените врати на всеки следващ етаж преминаваха покрай него като в тържествена процесия. На единадесетия бликаше вода — от противопожарната система, съобрази той. Над него, замъглената от пушека светлина, процеждаща се през стъкления покрив, освети някакъв метален пасаж. Той успя да забележи горката част на асансьорното съоръжение, огромни колелета, в чиито улеи преминаваше двойният кабел, задвижвани от мотори и барабани далече долу под него. В центъра на пасажа имаше малка и точно изрязана квадратна дупка, през която преминаваше движещото се нагоре-надолу главно асансьорно въже. Изведнъж противотежестта забави скорост и спря. Бил стисна зъби — асансьорът се беше отворил на първия етаж.

Три подземни етажа. По дяволите! Асансьорът беше стигнал до равнището на партера, под него имаше още три подземни етажа, а противотежестта се беше спряла на три етажа под покрива на сградата.

Той опря стъпала в стената, хвана се за двойния кабел и се избута нагоре, стисна здраво и тръгна на пети, стъпка по стъпка, нагоре по монолитната повърхност на бетона. Над него висеше скарата на металния пасаж. Още три дължини на тялото и таванът на шахтата се приближаваше все повече и повече, още пет стъпки, и ще се хване…

Кабелите потрепериха. Далече долу вратата на асансьора се затвори, те започнаха да се плъзгат надолу в ръцете му, бавно и после все по бързо, режейки ги, докато стъпалата му се пързаляха. Нямаше нито къде да се подпре, нито какво да направи, освен да отскочи.

Пасажът се състоеше от метална решетка като в каналните шахти. Пръстите му се провряха и той веднага се вкопчи, но ръцете му кървяха и бяха мазни от греста, така че не можеше да се хване здраво. Усещаше, че се изплъзва.

Тогава той разбра, че се е озовал в капан. Чуваше бръмченето на централното асансьорно въже, всъщност две яки стоманени въжета, движещи се с разтърсваща скорост само на десетина сантиметра зад дясното му рамо. Пръстите му бяха потни, окървавени, боляха го и на практика се оказваха безполезни. Щеше да виси така — кой знае колко секунди, и милиметър по милиметър да се изплъзва, докато падне и това ще е краят.

Скарата се прекъсваше с тежка желязна плоча. Той знаеше, че това беше капакът за достъп на работниците по ремонта. Имаше ги във всички асансьорни шахти. Ако тукашните работници по поддръжката не се окажеха невероятно нехайни, той несъмнено щеше да се окаже здраво заключен отвън.

Той протегна врат, издърпа се нагоре и се опита да натисне стоманената плоча с чело. Изпъшка от усилието, но тя не поддаде. Пръстите му бяха потни и хлъзгави. Беше готов да даде всичко, само за да има на какво да стъпи. Тази мисъл беше така завладяваща, че го зашемети. После централното въже забави и спря, и той погледна към дупката, през която преминаваше. Трябваше да я използва. Друг изход нямаше.

Хайде, Господи! Чисто електричество. И той се улови, че дава обети: „Прекарай ме през това нещо, свържи кръга, и аз ще спра! Ще сложа край. Ще спра и ще се махна“.

Той погледна назад, за да види къде се намира асансьорът. Осъзна, че това е грешка. Стегна левия си юмрук, пусна десния и стисна здраво двойното стоманено въже.

Двете въжета бяха добре смазани, но в същото време мръсни, грапави и хлъзгави. Той се хвана за изрязания в пасажа квадрат — беше остър и се вряза в плътта му. После протегна дясната си ръка нагоре през дупката покрай въжето, разбра, че няма достатъчно място, но все пак изви мишница към ъгъла на малкия квадрат. Това му позволи да провре лакътя си и той се хвана за горната страна на скарата. Сега се държеше отгоре, пусна лявата си ръка, разтърси я, тялото му се залюля в празното пространство и тогава някой натисна бутон. Колелетата над него се съживиха и въжето на асансьора се раздвижи.

Той сграбчи решетката с лявата си ръка и се издърпа с отчаяно усилие, за да се освободи от въжето, което набираше скорост надолу. Стисна здраво и се замоли да спре, замоли се неистово, но то не спираше. Най-после затрепери и спря. В последния миг. Избута останалата част на ръката си нагоре в дупката. Беше подгизнала от кръв, което всъщност го улесни. Зашари с пръсти по горната страна на плочата, като отчаяно се мъчеше да напипа резето, преди асансьорът да се раздвижи отново. В тази поза въжетата щяха просто да разпорят тялото му. Тогава го напипа, и му се дощя да изкрещи от тържество.

Лост! Благодаря ти, Господи, лост!

Избута го напред, сгъна крак и изрита плочата със стъпалото си.

Тя се надигна и отново падна с трясък. Бил изведнъж усети прилив на радост и захлипа от щастие. Чу отново характерното бръмчене и колелетата над него се раздвижиха и се завъртяха. Инерцията на въжето надолу отхвърли ръката му и кожата му се обели от острите ръбове.

Той стисна здраво скарата, отдръпна се от движещото се въже, натисна стоманената плоча с чело и тя поддаде! Господи, тя поддаде. Той се изкатери, промуши се през отверстието и се изтегна по гръб.

Дощя му се да се разсмее. Прииска му се да заспи, легнал там, с поглед, устремен към светлината, процеждаща се през оцвъканите от птици стъклени плочи. Ръката му кървеше, беше раздрана, но това нямаше никакво значение, защото беше толкова хубаво! Той дишаше.

Пое си дълбоко въздух, седна и се огледа. Съоръженията на трите шахти бяха заслонени под дълъг скосен таван, увенчан със стъклена капандура. Той се закатери по металната стълба към изхода над шахтите. От двете страни имаше по една врата към покрива.

Изтегли се внимателно и надникна през капандурата. Навън беше късен следобед, здрач под сивата облачна пелена. Покривът беше на равнището на очите му, черна насмолена хартия, осеяна със стъклени капандури, комини и огромен въздушен вентилатор, както и полегата врата към стълбището на около десетина метра от него. Докато наблюдаваше, вратата изведнъж се отвори и от нея се показаха две ченгета с тежко снаряжение и шлемове. Те пристъпиха предпазливо с насочени оръжия, прикривайки се един друг. Изтичаха към огромния вентилатор, най-масивното съоръжение на покрива, и се скриха зад него.

Вятърът плющеше по разтворената врата, само на десетина метра от Бил. Той се вгледа в нея, очаквайки нечия ръка да се протегне и да затвори проклетата ниша. След като това не стана, той стисна зъби, сниши се и излезе. Когато вятърът го шибна, се затича.

Беше мразовит следобед. Под гъстите сиви облаци въздухът около него беше студен и изпълнен с живот. Когато бе преодолял половината разстояние, чу „Стой!“, но продължи да тича, изстрелът експлодира някъде зад него, той се хвърли към прага, блъсна рамо в рамката, протегна се назад и дръпна вратата зад гърба си. Заключи резетата и се затича надолу по стъпалата.

Подмина първата врата, на която се натъкна и изтича по следващата група стъпала. Поколеба се за миг при следващата врата, но някакво вътрешно чувство го накара да пропусне и нея. Подмина я и взе още една група стъпала надолу. Отвори третата поред врата, прекоси покрития с линолеум коридор и се шмугна през друга врата. В помещението вонеше ужасно. Оказа се заобиколен от чували с боклук, струпани до височината на раменете му по пластмасови буксирни палети.

Повечето найлонови чували бяха черни. Някои — червени.

Бил разкъса един от черните, оказа се пълен с компютърна хартия, остатъци от храна и чаши от кафе. Опита късмета си с втория, намери цветя, изсъхнали стръкове и тор.

После обърна внимание на червените чували с боклук. От първия, който разкъса, се изсипаха употребявани спринцовки, изцапани с кръв и нещо, което му заприлича на изрязано парче черен дроб. Опита с втория и бе възнаграден с комплект зелени операционни дрехи, вкоравени от засъхнала по тях кръв.

Това, че е засъхнала, беше добре. Нямаше нищо против да е засъхнала. Навлече панталоните, порови дълбоко в чувала и измъкна зелена престилка. Все още беше влажна на места, но въпреки това навлече и нея. После изрови маска и един пластмасов ботуш. Отне му доста време, докато намери още един, но не му стана — сигурно беше с дамски размери. Разтегли го, после застана плътно до вратата и се ослуша. Беше тихо и той излезе през отсрещния вход.

Срещу него имаше ледогенератор и стиропорни кутии. Почти ги беше отминал, когато идеята го осени, и той се усмихна. Взе една от кутиите, напълни я с лед и я затвори с капака.

Върна се в боклукчийското помещение, намери каквото му трябваше и излезе във фоайето на главния асансьор. Асансьорът пристигна празен. На деветнадесетия етаж вратата се отвори и Бил разбра, че тревогата бе прекратена. Наоколо стояха на групички полицаи и пожарникари, и си говореха. Един ординатор избута в асансьора подвижна носилка с привързан на нея мъж и Бил разпозна в него чернокожия, когото бе видял при телефона. Побърза да му обърне гръб, но мъжът се загледа в него и когато вратата на асансьора се отвори на осмия етаж, Бил побърза да последва слизащите медсестри. Остави ги бързо и тръгна по коридора покрай стаите за болни. Зави и със задоволство видя надписа на вратата отпред: „ЛЕКАРСКО ОТДЕЛЕНИЕ“.

Вътре седеше някакъв мъж, вдигнал краката си на бюрото и четеше „Таймс“. Той хвърли поглед към Бил, кимна му и продължи да чете. Имаше автомат за кафе. Бил постави на пода кутията с лед, сипа си чашка, сложи захар и мляко, и отпи. На отсрещната стена имаше чекмеджета и две душкабини.

Бил си намери кърпа и влезе в клетката с душа. В чувала с боклук беше намерил бръснач. Измъкна го от джоба си, съблече се, пусна душа и предпазливо се постара да почисти изцапаното си и изранено тяло.

Няколко минути по-късно някакъв мъж влезе в съседната кабинка и пусна водата. Бил се обръсна, доколкото можа без огледало и внимателно подсуши раните си с кърпата. После си навлече същия зелен операционен екип, вкоравен от засъхналата кръв, и се върна в отделението.

Бил вдигна кутията с лед и забеляза, че къпещият се мъж бе оставил своята карта и очилата си с изпъкнали лещи върху масата. Той си сложи очилата — от тях всичко наоколо се удължи, предметите закръжиха около него и му се зави свят. Закачи личната карта на джоба си, притисна кутията с лед пред нея, за да я скрие и с уверена походка излезе в коридора.

Пред асансьора чакаше малка тълпа. Краят на работната смяна, пет часа. Когато вратата се отвори, Бил забеляза патрули и двама полицаи от подразделението за борба с безредиците в дъното, но всички останали бяха от болничния персонал. Той се усмихна и се смести между две медсестри.

Партерът се оказа претъпкан със сърдити, мърморещи хора.

— Какво става? — попита Бил напосоки и усети как сърцето му подскача лудо в гърдите.

— Ченгетата търсят някого — каза му една жена с гъста коса и изпука с дъвката си. — Застанали са на изходите и само ни бавят.

Един добре облечен мъж се измъкна от тълпата и погледна часовника си.

— Извинявайте… трябва да изляза оттук… Аз съм доктор…

— Хей, тук всички сме доктори, приятел — изръмжа нечий глас от другия край на тълпата и всички наоколо се разсмяха.

Изминаха пет минути, докато плътната маса хора около Бил се придвижи до вратите, където две ченгета проверяваха личните карти и пропускаха хората. Бил си избра по-младия.

— Дълго ли ще продължи това? — попита той, когато дойде неговият ред.

— Име? — Ченгето изгледа окървавената му престилка.

— Ед Курански — каза Бил, защото това беше името, изписано на личната карта на джоба му. Той кимна към картата, после вдигна кутията с лед пред нея и я заби в носа на ченгето.

— Трябва за дванадесет минути да отнеса този черен дроб до „Сейнт Люк“.

— Хайде, давай — каза полицаят и му махна с ръка.

Бил прекрачи през вратата, проби си път между линейките на тротоара и тръгна с тълпата по Първо авеню. В главата му зазвучаха тромпети, цигулки и ангелски хорове, толкова гръмко, че се почуди защо другите не ги чуват.

 

 

Беше почти привечер, когато Арвин Редуел се събуди от дрямката си и цели четири секунди си мислеше, че се намира във Вашингтон, в дома си в Джорджтаун, докато не чу Алма, която си тананикаше нещо в съседната стая. Ню Йорк. Поколеба се дали да не заспи отново, но мисълта за доклада, който трябваше да прочете, го накара да се вдигне от леглото и той се запъти към банята. Докато уринираше, видя жена си по комбинезон да оглежда маникюра си.

— Колко ни остава?

Тя се намръщи.

— Два часа… почти.

— Наистина имам да свърша малко работа — каза той. Тя не му отвърна. — Ако разполагах с цялата вечер…

— Ела с мен в „Метрополитън“, покажи се пред хората, остани колкото искаш и после си иди. Ще кажа, че са те извикали спешно за нещо.

Още един компромис, но добър. Той се закопча, пусна водата и я докосна по ръката.

— Благодаря ти.

— Няма за какво. — Тя тръгна към спалнята.

Арвин Редуел се запъти към кабинета си, седна и включи компютъра. През прозореца му се откриваше панорамен изглед на север към Ийст Ривър. Навън се свечеряваше. Прозорците на Манхатън светваха. Хората, в техните кухни, с техните малки надежди. Тази гледка винаги му беше харесвала. На монитора се появиха часът и датата. Арвин набра кода си за електронната поща и прегледа съобщенията, които му бяха изпратили. Нямаше нищо, което да не може да почака.

После поиска секретната електронна поща. Машината го запита за кода за достъп, както винаги. Той го набра и натисна клавиша.

В машината последва сложна комбинация от електронни трансфери. Една команда под формата на електрически импулс бе отпратена към кондензатора, който усили заряда и на свой ред го препрати към детонатора. Той се запали и възпламени дебелата плочка пластичен експлозив, който се взриви с огромна мощ.

За част от секундата на Арвин Редуел му се стори, че компютърът се е превърнал във врящ адски котел. После той самият се превърна в част от този ад, от тази невероятна топлина и масата изчезна заедно с човека пред нея.