Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Art of Breaking Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Матю Хол. Изкуството да чупиш стъкло

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Саша Попова

История

  1. — Добавяне

28.

— Американският бизнесмен — говореше Бил високо — е привикнал да мисли в краткосрочен план. Всички тези задници в костюми там долу — и той махна с широк жест към града под тях — са напълно убедени, че общественият договор е захвърлен в тоалетната. Значи, те или не смятат, че това е техен проблем, или обвиняват бедните хора и вдигат затвори за тях, без да си дават сметка, че богатите са също толкова отговорни за гибелта на обществения договор, колкото и бедните.

Едуард Маккинън гледаше безмълвен към града.

— Затворите не оправят нещата, Едуард. Задоволеният живот, възпитанието, процъфтяването на общностите.

Отначало, когато излязоха тук на открито, вятърът едва не беше ги помел. Намираха се на самия връх на клина, по-високо от която и да е друга сграда наоколо. Бил и Едуард бяха седнали посред тесния метален пасаж на северната страна на покрива, до едно масивно вентилационно съоръжение, опрели гръб на северната стена, сврели се в една заслонена ниша. Тук можеха да си поговорят. На четири стъпки над тях вятърът виеше яростно.

— Демократ, републиканец, все тая — продължаваше Бил. — Всички мислят краткосрочно, защото никой не може да си позволи лукса да помисли в перспектива. Но ти можеш, Едуард. Ти си постоянно във властта и можеш да си позволиш този лукс.

— Ти отвлече сина ми, бог знае каква травма ще му остане за цял живот, а сега ми говориш за краткосрочно мислене…

Бил сви рамене.

— Той ще се оправи. Всъщност Тед е едно чудесно дете. А освен това, тук сме заради него, нали така?

— Кучи сине… — изръмжа Едуард и размърда рамене с извити назад и стегнати в белезници ръце.

— О-о-о — поклати Бил глава, — сега си говорим за едно място, което може да се самоиздържа без никакви държавни субсидии, като в същото време подпомага семействата, Едуард. Говорим си за едно място, където хората могат да се образоват, да си намират работа… да правят всичко необходимо за своя нормален живот, без това да струва нито цент на данъкоплатците. Прочети Дигби! Не става дума просто за клиника за лечение на физически и душевни недъзи… Това ще бъде един самоиздържащ се терапевтичен механизъм, с помощта на който ще се съживят рухнали семейства… и при това може да влезе в действие още през следващото лято, с цената само на един Ван Гог.

— Това, за което ми говориш… — Едуард трябваше да прочисти гърло. — Това, за което ми говориш, струва много по-скъпо.

— М-да. Ами продай още някоя друга картина.

— Ти ги унищожи всичките, не помниш ли?

Бил сви рамене.

— Използвай застраховката. Едуард, твоята цена е шестстотин милиона. С тези пари можеш да издигнеш такива центрове в квартали на Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис… Трябва само да се посветиш на идеята. — Едуард свъси вежди. — Виж… — продължи Бил, — общественият договор не е приключил. Ти си част от това време, част от този град, независимо дали ти харесва, или не. Ти си единственият човек, за когото съм сигурен, че е в състояние наистина да направи нещо. — Бил въздъхна. — Чел ли си някога Юнг? За индивидуализацията?

— Юнг… Господи, толкова отдавна… — отвърна Едуард и в този момент, на петдесетина метра от тях, вратата под самолетния маяк на самия край на покрива се отвори с трясък.

Едуард почти очакваше, че Бил ще го извърне, за да го използва като щит, но той просто гледаше и чакаше. След дълга пауза нечия ръка се показа и постави високоговорител на пода пред вратата. От вратата се подаде кабел.

— Бил! — Гласът проехтя по високоговорителя. — Аз съм Шарън.

Широка усмивка озари лицето на Бил.

— Чудесно! Това е Шарън. Не е ли страхотна? Наистина не е трябвало да докарваш баща й до самоубийство…

— Глупости — изръмжа Едуард Маккинън, но в очите му се таеше нещо.

Високоговорителят изпука.

— Идвам при вас — продължи тя. — Нали нямате нищо против?

— Тя винаги е толкова учтива — каза Бил.

— Ще бъда сама. И ще затворя вратата след себе си…

Бил, седящ зад Едуард, й махна с ръка да се приближи. Дълго време не се случи нищо, а после тя се появи на прага и погледна към двете мъжки фигури, свити на завет до стената. Тръгна към тях колебливо, сякаш вървеше по опънато въже. Прекрачи високоговорителя, без да изпуска Бил от очи. После, стъпка по стъпка, тръгна по дългата пътека. Вятърът духаше яростно в лицето й.

Долу, от южната страна, пред нея се простираше цял Ню Йорк. Отвъд безкрайната стена от слънчеви панели тя можеше да види извивката на хоризонта и океана. Изруга наум заради лекото облекло, което бе избрала, треперейки от студ. Опита се да събере мислите си, да измисли какво, за бога, можеше да каже, за да спаси положението.

Каквото и да беше то.

Най-сетне тя се озова на около шест метра от тях и се затича.

— Бил Чолгош! — извика тя, когато се озова по-близо. — Добре ли си, Ед?

— Чудесно се чувствам — отвърна той, но в очите му се четеше нещо, което досега не беше виждала — смутеното изражение на човек, претърпял поражение.

— Е… — Тя пристъпи още малко. — Значи вие двамата си седите тук и пръскате гадости наоколо. Или какво?

Дълго време никой от двамата не й отговори нищо. После Бил разтвори сакото си. Отначало Шарън не възприе напълно това, което виждаха очите й, но после изведнъж съобрази нещата.

— О, господи…

Сякаш й беше показал неизлечимата болест, от която страдаше.

А после Бил й се усмихна и тя изпита странното чувство, че й прилича на момче, ококорило широко очи, открити и адски умни.

— Животът ми се свърши дваж, преди уречения час — изрецитира той. — Сега ще видим дали Безсмъртието ще разкрие пред мен третото събитие.

— Надявам се, Бил — каза Шарън.

— И аз — отвърна той.

Едуард погледна ту единия, ту другия. В очите му се четеше отчаяние.

— Моля ви… За какво, по дяволите, говорите?

— Емили Дикинсън — каза Шарън.

— Красавицата от Амхърст — каза Бил.

Шарън докосна рамото на Едуард и приседна до Бил.

— Не ми се струва вероятно да оцелееш този път.

— Същото ми го каза и последния път.

— Този път е различно. Не можеш да накараш хората да направят нещо по този начин, Бил…

Едуард вдигна глава.

— Това е тероризъм — каза той.

— Тероризъм е, когато принуждаваш другите да правят нещо, без тяхното съгласие — отвърна Бил. — Нещо, което ти, Едуард, правиш непрекъснато.

— Никога не съм го правил с насилие.

— Ти разруши цели квартали, съсипа дребния бизнес на цели етнически групи, само и само да запълниш ситито с хора, които могат да си позволят лукса на твоите жилищни сгради. А сега се каниш да вземеш пари от държавата, за да натикаш в затворите си всички хора, от които твоите клиенти се боят. Само с едно махване на ръката ти увеличаваш пропастта между бедните и богатите в най-богатия град на земята.

— Никога не съм причинявал зло на когото и да било!

— Някои от нас биха били благодарни да не беше така — промълви Бил меко.

Едуард Маккинън поклати глава, изопна гръб и се стегна.

— Не преговарям с терористи.

— О, я хайде… — Бил се усмихна. — От деня, в който се раждаме, та чак до деня на смъртта си, всеки път, когато се събудим, започваме да преговаряме с терористи. Основното състояние на детството е непрекъснат преговор с терористи. Основното състояние на възрастния индивид… — Той поклати глава. — Шарън, този човек е тероризирал детството ти, така ли е или не?

— Не сме тук заради това.

— Шарън! — Той направи жест като да плесне длани, но ги задържа на сантиметър разстояние една от друга. — В това е целият проблем. Направи ли го или не? — Шарън не отвърна нищо. — Шарън, спомни си детството! Кой беше този човек?

Тя се поколеба как да му отговори.

— Той беше моят чичо Ед — каза Шарън. — Най-добрият приятел на баща ми… — А после нещо я изненада, тънка, едва доловима миризма изплува дълбоко от паметта й, неделната вечеря, спагетите със сос, те четиримата. Само дето не беше неделя, беше всеки божи ден. Изведнъж тя осъзна това. Всеки ден и… Тя погледна Маккинън. Той беше там. — Ед, спомняш ли си спагетите? Ние четиримата около масата, как ги поглъщаме, след като ти с татко сте прекарали цял ден на компютъра в мазето… Спомняш ли си? — Едуард мълчеше. — Защо си спомням само за тези спагети?

— Петнадесет цента кутията.

— Дотам бяхме паднали.

— Всички бяхме паднали дотам.

— И тъй… — Бил се облегна на стената. — Имало е дело? Някакъв иск?

Шарън погледна Бил, после Ед, после пак Бил, и изведнъж го разбра. Видя го — пътят, където личното се сливаше с политическите цели, изходът.

— Едуард и татко се бяха запознали в армията — започна тя. — Бяха разбрали колко калпаво са подредени нещата, напуснаха я и в продължение на две години се хванаха да работят над тази компютърна програма. С нея можеш да следиш печалбите на огромен брой индивиди, с всичките им променливи и текущи плащания, можеш дори да им изпращаш текущи разписки за състоянието на доходите им по пощата. Това беше, кога, някъде преди двадесет години. Нали? — Тя погледна към Ед. Той мълчеше. — Все едно, направиха я, а после не успяха да се разберат. Едуард подава иск срещу него, татко прави ответен иск, приключват в съда. Едуард печели заради някакъв си шибан документ. Учредява компания, наречена „Системи Маккинън“, продава програмата на правителството… Тя се оказва съвършена за общественото благосъстояние. После започва да купува недвижими имоти, да издига сгради, става прочут и се превръща в корпорация „Маккинън“, и ето го тук, днес.

— А твоят баща? — попита Бил.

Шарън въздъхна.

— Три дни след решението на съда срещу него, татко си пръсна мозъка. Аз го намерих.

Удивително беше как се бе осмелила да каже всичко това пред Едуард. Сякаш изведнъж беше го изпуснала през дробовете си, без да задържи нищо.

— Винаги съм съжалявал за това — отрони Едуард, свел поглед.

Релето. Включването на релето. Мамка му, сега всичко придобиваше смисъл. Тя се опита да го премълчи, но думите сами излязоха от устата й:

— Ти ни остави без нищо… Дори не можехме да поддържаме къщата.

Шарън си спомняше всичко добре. Трябваше да напуснат къщата, която баща й бе укрепвал, запълвайки пукнатините с цимент.

Беше я вдигнал заради нея, но тя и майка й трябваше да я напуснат.

Шарън сведе глава и потри очи с длани.

— Едуард? — каза Бил. — Така ли стана?

Едуард седеше безмълвно, присвит, с ръце изпънати зад гърба му, с гърди опрени в коленете и поглед, вперен към хоризонта.

— Да — отрони той най-сетне. — До голяма степен.

— Наистина ли? — Бил се изопна. — Нали не го казваш само защото съм се опасал с динамит и защото ръцете ти са в белезници?

Едуард извърна глава към двамата.

— Не — каза той след дълга въздишка, — точно така беше.

— Така — промълви Бил. — Бих казал, че дължиш нещо на Шарън, нали така?

Едуард Маккинън не отвърна нищо, само го изгледа и устата му леко се отвори.

— Едуард, изглежда дължиш нещо на Шарън!

Едуард Маккинън кимна бавно с глава.

— Да — отрони той след дълга пауза.

— Шарън — усмихна се Бил, — какво би искала да направи Едуард Маккинън за теб?

Шарън си пое дълбоко въздух и тъжно поклати глава.

— О, Бил! Колко добре си го намислил… Искаш да кажа, че го моля да закрие „Стрейтмор“, да се заеме с „Плана на отец Дигби“ със същата страст, да субсидира „Карнеги Хейдън“ като пилотен проект, после аз ще бъда там сестра и всичко ще се нареди чудесно. Но така не става.

Бил я изгледа, в очите му се четеше уязвимост.

— Никога не съм те молила да правиш всичко това за мен… Искам да кажа, идеята на отец Дигби е страхотна, „Карнеги Хейдън“ е една великолепна сграда за тази цел, но въпреки това не мога да го направя. — Бил продължаваше да я гледа. — Бил, аз загубих баща си, загубих мъжа си, загубих сина си. Единственото, което мога да измисля, е, че все пак има разлика между справедливост и отмъщение. Ако принуждаваш хората да правят разни неща в името на една добра кауза, то тя престава да бъде такава. Целта никога не оправдава средствата.

— Всъщност… — Едуард Маккинън прочисти гърло. — Всъщност винаги съм смятал, че по-скоро ги оправдава.

Двамата го изгледаха така, сякаш бе изскочил от небитието.

— Животът е война. Флотата, Виетнам, светът на бизнеса… Това е всичко, което познавам. А твоят баща… знаеш ли, никога не съм забравял за него. Този човек беше брилянтен ум, беше прекалено чувствителен, но си имаше принципи, Шарън. А аз… нямах. Не мислех тогава, че това изобщо има някакво значение. И ето ни сега, след толкова години. — Той поклати глава. — Тогава направих грешка. Тръгнах по краткосрочната схема, по същия начин и със „Стрейтмор“. — Той погледна Бил. — Никога не съм одобрявал дългосрочната им програма. В къс срок, смятах, ще развия сериозен бизнес. Но така се бях научил да мисля. По дяволите, ще платим цената, когато стигнем до дългосрочните последствия. Е — обърна се той към Шарън, — човек трябва да плаща тази цена през целия си живот. А това е неприемливо. Лежа буден нощем, заради теб, заради онова време. Знаех какво върша. Точно както със „Стрейтмор“. И затова — той се изкашля, — тъкмо затова ще субсидирам „Карнеги Хейдън“.

— Едуард, в никакъв случай! — Шарън беше гневна.

— Почакай малко! — изшътка Бил.

— Ти печелиш, Бил. Това е война, а ти сложи всички в мат. Шарън може да се бори с теб… Аз не мога. — И той погледна Шарън. — Аз съсипах баща ти, съсипах семейството ти… Това също е война. Мислех си, че е свършила, но не е. Ще закрия „Стрейтмор“ и ще построя това проклето нещо. Това не е отмъщение, това е справедливост.

Тримата останаха дълго безмълвни, заслушани във воя на вятъра. После Едуард продължи:

— Знаеш ли какъв е абсурдът, Бил? Ти си въобразяваш, че двамата с Шарън сте някак си духовно идентични. Но не сте. — Той го погледна в очите. — Ти и аз… ние двамата мислим по един и същ начин.

Бил се втренчи продължително в Ед, а после, с полуусмивка, в Шарън.

— А ти никога не си го харесвала…

Шарън погледна чичо си Ед с преценяващ поглед.

— Не.

— И не си харесвала…

— Харесвах те… — Между тях надвисна дълбока, непреодолима тъга. Бяха само на педя един от друг, но не се докоснаха, не можеха да се докоснат. Тя бавно затвори очи, а когато ги отвори отново, се втренчи в неговите: — Можех. Но после ти… Ти започна да ми напомняш за него. — Очите й за миг се прехвърлиха към Едуард, и после се върнаха към Бил.

Той се замисли за миг и въздъхна.

— Знам — отрони той вцепенено, като галванизиран от онова, което беше проумял. После се надигна и се изправи.

— Бил, те имат снайперисти… — посочи тя. — Там… и там. — Тя посочи към ниските ъгли на клина. — Свали си динамита. Ти получи онова, което искаше, хайде да си вървим. Нали знаеш колко шибани са тези съдилища, имаш шанс да се пребориш…

Той поклати отрицателно глава.

— Кажи им, че съм жива бомба.

— Бил, седни, ще махнем тези неща от теб…

— Толкова динамит и С-4!

— Бил, не прави това…

— Аз съм бомба! — Той се закатери нагоре по стената, към перилото. — Аз съм бомба! — закрещя той.

Бил! — Шарън се изправи и го сграбчи за маншета. — Не! Не!

Аз съм бомба!

Той изрита ръката й, изкатери се по-нависоко, извън обсега й, изстрелите просвистяха отдалече, встрани от него, но той сякаш подскочи или по-скоро вятърът го отнесе… Сега той беше горе, в небето, но после се изтърколи надолу по стъкления скат на Ситикорп Билдинг. Това продължи цяла вечност. Търкаляше се като мъртва тежест, ръцете и краката му се въртяха, стъклото се пукаше под него, при всяко превъртане вятърът и гравитацията сякаш го повличаха на една страна, към ръба на стръмно спускащата се стъклена писта.

— За бога, Шарън, слез оттам! — изкрещя след нея Маккинън. — Ще те застрелят!

Но Шарън не му обръщаше внимание и продължаваше да се катери, за да види как Бил пада от стъклото в тясната пътечка за работниците по поддръжката, между стъкления скат и източния ръб на сградата. Тя се затича натам, за да го види, но се препъна в гора от преплетени тръби и въздухопроводи. Обърна се в обратна посока и когато най-сетне го видя, сърцето й изстина… Той се катереше обратно нагоре по стъклото, стъпвайки несигурно, втренчен към нея, към небето. После изведнъж се подхлъзна, вятърът го блъсна… Стрелците се бяха изправили… Той също се надигна, поклати глава, закрепи се на нозете си, разпери ръце, погледна към девствено синьото небе…

Не! — изкрещя Шарън, но изведнъж по гърдите му просветна огън, той загуби равновесие, но продължи да тича или да се опитва да тича. После първият взрив избухна, вятърът го понесе нагоре и го издигна в небето, отпрати го нагоре, завъртя го, а взривовете продължиха. Сградата се разтресе като от земетресение, тътени разтърсиха покрива. Той летеше във въздуха и се пресягаше да се хване за нещо, а после сякаш цялото му тяло се взриви. Огненото кълбо се разду, огромно, светещо… Шарън усети ударната вълна да я блъсва в лицето… и от всички страни се посипа строшено стъкло. Бил просто стана на прах и вятърът раздуха навред всичко, което бе останало от него.

И тогава дойде ред на последната експлозия: адски тътен, като взривена бойна глава на ракета, която изхвърли парчета строшено стъкло във въздуха и накара цялата сграда да се разтресе до основи. Шарън залегна върху настилката и покри Маккинън. Ушите й тутакси откликнаха с тънък, непрестанен писък. Остана така, молеща се на Бог да запази сградата да не се разпадне под телата им.

Минаха тридесет секунди, после четиридесет и пет, и те все още бяха живи. Шарън отвори очи и разбра, че е легнала по корем върху Едуард Маккинън, прикривайки главата му. Останаха така още миг, поемайки си въздух, после Шарън се изтърколи встрани.

— Добре ли си?

— Ти спаси живота ми — продума Едуард.

Шарън мълчеше.

— Всичко това… Ти ми спаси живота, спаси живота на Тед.

Шарън не отвърна нищо, мъчейки се да си поеме дъх.

— Каквото поискаш… — каза Едуард Маккинън. — Това ще направим.