Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (13)

13.

Всички нюйоркски агенти държаха в ръцете си метални чаши, а всички вашингтонски агенти — картонени чашки с пластмасови дръжки, но кафето отдавна беше изстинало, докато обсъждаха профила, създаден от Центъра по психология, и очакваха пристигането на Мартин Карндъл. Най-после той се появи на прага, размахвайки акуратно подвързано копие.

— Извинявайте за закъснението, но шефът трябваше да изслуша обажданията на всички сенатори и конгресмени, които имаха честта да говорят с него по време на официалната вечеря. Та всички те се напикават от страх, очаквайки да бъдат следващите. От мен се очаква да ви уведомя, че всички, които стоят над нас в тази страхотно организирана верига, са абсолютно решени арестът да бъде извършен веднага, за предпочитане в следващите пет минути. — Той отпи от кафето си и направи физиономия. — Олтън, какво казват момчетата от пожарната?

Един елегантен чернокож около четиридесетте вдигна от масата пред себе си бележник.

— Преди всичко технологиите при пожара, свързан с бягството и експлозията в апартамента се оказват абсолютно различни — това, което е общото помежду им, е, че и двете са доста сложни като замисъл и изпълнение. Бомбата в компютъра се оказва задействана по софтуерен път, доколкото са могли да преценят. Никакви белези за дистанционно задействане или часовников механизъм. Химикалите при пожара се оказват инертни поотделно и изключително взривоопасни при смесване. Тази работа не е любителска — който и да е подготвил нещата, със сигурност е високо компетентен химик. Той, или те, очевидно са с богат опит.

— Ед, какво установихте за добрата сестричка Блотнър?

Един едър русоляв младши агент измъкна лист от папката си.

— Ами най-изненадващото при нея е, че е богата. Има почти половин милион долара на кредитна карта в банка в Онеонта, в провинцията.

Подсвирквания и въздишки из залата. Карндъл ги прекъсна:

— Господа, тя е вдовица. Катастрофата не изглежда съмнителна. Съпругът и синът й несъмнено са били застраховани. Някакви скорошни по-солидни депозити? Или тегления?

— Превод на осемстотин и петдесет долара за Кристъл Сантяго, преди пет седмици. Миналият понеделник на сметката на Блотнър в Ню Йорк е постъпил чек със същата сума.

— Чудесно — каза Карндъл. — Алфи, телефоните?

Нисък агент с четинеста коса и очила се изправи на стола си.

— Звъняла е два пъти на телефона на майка си в Онеонта, без отговор. Звънят и много хора — напоследък доста репортери. Телефонът й е в справочника. Досега никакви признаци за връзка с Бил.

Карндъл почука с молив по документите пред него.

— Джон, Хърби… задействайте екипите си. Останалите, всеки от вас, който не е прочел досадните забележки, наблъскани в притурката на ето този психологически профил, да знае, че ни удря спирачки, а в този автобус тук място за такива хора няма. Всъщност — вдигна Карндъл психологическия профил и го размаха, — ако това тук изобщо има някаква връзка със случая, смятам, че сестра Блотнър ще се окаже ключът към загадката.

 

 

В девет и половина на Шарън й се искаше повече от всичко, съвещанието в кабинета на Гарбър да е приключило. В десет и двадесет тя беше готова да изрита вратата и да влезе, но си наложи да изчака. В десет и двадесет и седем почука и й беше отворено. Не се изненада, че съвещанието вече беше в разгара си.

Тук беше Хърмайъни, както и доктор Джулия Филипс. Нейното присъствие изненада Шарън. Присъстваха още самият Гарбър и един по-възрастен мъж в добре скроен костюм, когото Шарън виждаше за първи път. Гарбър прочисти гърлото си и ги представи с жест:

— Доктор Икинс, сестра Блотнър.

Шарън стисна силната бяла ръка на възрастния мъж и промълви „Здравейте“. Прозвуча като събуждане. Гарбър погледна към бюрото си и каза:

— Седнете, сестра Блотнър.

Тя си избра стол точно срещу Джулия.

Джулия беше хладна, много хладна.

— Тук тече полицейско разследване по вчерашния инцидент — започна Гарбър. — На този етап се уточняват обвиненията — погледна той към Шарън, — въпреки че това по мое мнение може да се промени всеки момент…

— Едва ли — прекъсна го Шарън, но Гарбър продължи тирадата си.

— Но дори и да не отправят директни обвинения — хвърли поглед той към сивокосия мъж, — ние трябва преди всичко да помислим за „Белвю“. По същество, сестра Блотнър е нарушила правилата в болницата и с тези свои действия е поставила под заплаха живота на пациенти, персонал, служители от полицията…

— И своя — добави Шарън. — Това би трябвало да ви говори нещо.

— Ние трябва да защитим репутацията на „Белвю“, сестра Блотнър! Работа на полицията е да се погрижи за фактите. Ние трябва да се погрижим за впечатлението, което се създава. От този момент вашият трудов договор в тази болница е прекратен.

Тя нямаше никакво основание да очаква нещо друго, но въпреки това някакво болезнено чувство пропълзя от стомаха й нагоре и тя се почувства замаяна. Пое си дълбоко дъх и се извърна.

— Джулия?

— Аз съм тук в качеството си на председател на комисията по етика.

— Не като мой психотерапевт.

Лицето на Джулия остана ледено.

— Не, за съжаление, не.

Очите на Шарън се разшириха.

— Колко етично — промълви тя.

— Нямате право да злословите… — понечи да се намеси Гарбър, но Шарън вече гледаше Хърмайъни.

— Работата ми добра ли беше?

— Много добра.

Тя се обърна към възрастния господин, който досега не беше взел участие в разговора.

— Докторе, който и да сте, моето професионално досие задоволително ли е?

Мъжът кръстоса крака.

— Като се има предвид относително краткият срок на работата ви тук, бих казал, да, задоволително е.

— Би било много мило, ако получа препоръка от някой тук присъстващ, което да потвърждава този факт.

Никой не отвърна нищо. Шарън изчака, но всички мълчаха.

— Би било много мило — повтори тя.

Мъжът прочисти гърло.

— Опасявам се — каза той, — че при така създалите се обстоятелства „Белвю“ не е в състояние да ви даде такава препоръка.

Шарън се опита да контролира дишането си.

— Значи, да си го кажем направо, вие няма да направите и най-дребното нещо, за да ме подкрепите. Вече сте ме захвърлили в кошчето за боклук и аз дори няма да мога повече да си намеря работа като сестра в този град.

Пълно мълчание.

— Така ли е?

Тягостна тишина.

— Така ли е? — настоя тя.

Устата на Хърмайъни се отвори и затвори. Шарън се втренчи в нея изненадана: гръбнакът й винаги бе изпънат като железен стълб, ала сега приличаше на грохнала старица.

— Ще бъде трудно — промълви Хърмайъни, почти шепнешком и добави: — Съжалявам.

Шарън склопи очи и изведнъж пропадна надолу, някъде в празното, дълбоко в бездната, която беше зейнала в душата й.

Когато отново ги отвори и примигна, всички те продължаваха да я гледат втренчено, сякаш й бяха открили някаква ужасна нова болест и всеки момент по кожата й щяха да избият алени чумави петна или подобни на тези на отвратително влечуго.

— Вижте — каза Шарън, — аз направих грешка. Мислех, че правя нещо абсолютно невинно, но се оказа, че съм сбъркала. Направих грешка и сега трябва да я поправя. — Тя се изправи. — Имате ли още нещо да ми кажете?

Гарбър се изкашля.

— Страхувам се, че трябва да ви помоля да оставите идентификационната си карта от „Белвю“.

Божичко, колко мило. Шарън го изгледа с ненавист, но откопча ламинираната карта от джобчето си и я остави на масата. Винаги беше мразила тази своя снимка. Сега тя сякаш я гледаше обвинително.

— И ключовете, с които разполагате.

Шарън се забави, докато измъкваше от ключодържателя си ключа за отделението на медсестрите и за шкафа с лекарствата. Постави ги до картата.

— Окей? — попита тя. — Свършихме ли?

Всички около нея си размениха гузни погледи, след което Джулия се осмели да погледне Шарън и рече:

— Тук се повдигна въпросът как да се оправим с този инцидент в пресата.

Гарбър седна.

— Вече предприех някои мерки да уведомя медиите, че вината не е в процедурите за сигурност, които се прилагат в „Белвю“…

— А само моя. — Шарън почувства как въздухът около нея трепти от напрежение под луминесцентните лампи.

Тя вдигна очи и срещна ястребовия поглед на Джулия.

— Доктор Гарбър — обади се Джулия, — мисля, че всичко това е много погрешно. Очевидно е, че сестра Блотнър е действала без всякаква умисъл…

— И аз съм носила книги горе — намеси се Хърмайъни. — Всички са го правили понякога.

На Гарбър това хич не му хареса.

— Все някой трябва да извади кестените от жарта…

Хърмайъни го прекъсна с жест.

— А ако се окаже, че Бил няма нищо общо със смъртта на сенатора? Тогава ще излезе, че излишно се раздухва някакво си измъкване — пардон, бягство. Драматично, опасно бягство. Това му го признавам — но дотук.

Джулия се намеси:

— Уволняваш Шарън — добре. Но, за бога, престани да се буташ по медиите с тази история.

Настъпи тишина. Гарбър седеше, отпуснал рамене, с увиснала долна устна.

— Много добре, окей, ясно — избълва той накрая. — Но помнете ми думите, това ще ни създаде проблеми по-късно.

Шарън затвори очи и въздъхна облекчено. Усети, че й се повдига, но това сега нямаше значение. Беше се свършило. Щеше да го преживее.

Вече говореха за нещо друго, споменаваха имена, които не й бяха известни, а и Шарън беше изпуснала нишката. Опита се за кратко да проследи разговора им, но си даде сметка, че вече няма значение. Дори не я интересуваше за кого говорят. Стана, но главата й се замая и усети, че краката й се подгъват. Отвори уста да каже „Мога ли вече да си тръгна?“, но се чу друго:

— Мога ли да ви кажа нещо?

Те млъкнаха и я изгледаха с известно раздразнение.

— Обичах работата си. — Тя облиза пресъхналите си устни. — Наистина я обичах. Аз… — В очите й напираха сълзи, но проклета да е, ако допуснеше да потекат. — Бях щастлива тук. По-щастлива, откъдето и да е от дълго време насам.

— Трябваше да помислиш за това, преди да занесеш онези експлозиви горе — каза Гарбър.

— О, Харолд, млъкни! — прекъсна го гневно Хърмайъни.

— Това място беше добро за мен — преглътна Шарън. — Мога само да съжалявам. — Тя се промуши през вратата и внимателно я затвори след себе си.

Премина бавно през болничното на Спешното. Пациентите наоколо шумно се мъчеха да привлекат вниманието й към себе си, жени, привързани към инвалидните си колички, мъже, които си мърморят под нос и едно чернокожо момче, което си дереше дробовете, за да го чуе. Дощя й се да се върне към работата си, да се опита да им помогне, но не можеше. Беше толкова абсурдно, че чак смешно, но тя бе прекалено тъжна и гневна, за да се разсмее.

Шарън премина покрай тях и влезе в стаята на медсестрите. Кристъл вдигна глава от бумагите, които попълваше и я погледна.

— К’вото си мислеше, а? — каза тя и я погледна право в лицето.

— Беше забавно, Крис.

Чернокожата жена я прегърна и я потупа по гърба. Шарън се отскубна, грабна салфетка и си издуха носа.

— Беше гадно — додаде тя и избърса очи. — Мисля, че ми се ще да се махна веднага.

— Може би така ще е най-добре.

— Ако са останали тук някои мои вещи…

— Ще ги напъхам в някоя кутия. Така ще знам, че ще се видим пак.

Шарън си облече палтото и преметна чантата през рамо.

— Довиждане, Кристъл. — Целуна я по бузата. — Ще ти се обадя.

— Да не забравиш.

Шарън излезе и мина покрай Гарбър. Край металния детектор имаше повече ченгета от обичайното и някакви мъже в костюми. Сигурно водеха нови пациенти. Все едно, това повече не беше неин проблем.

— Съжалявам… — промълви Хектор, докато минаваше покрай него.

— Аз също… — Тя го погледна в очите. Хектор винаги беше проявявал кавалерство, но сега нямаше желание да си бъбри с него. — Извинявай…

Тя си проправи път през навалицата към външния коридор. Двама едри мъже в костюми веднага се втурнаха към нея и й препречиха пътя.

— Вие ли сте Шарън Блотнър?

Шарън вдигна очи към тях. Снажни, мускулести, късо подстригани.

— Зависи… Вие кои сте?

— ФБР. — Двамата й показаха значките си. — Искаме да поговорим с вас.

— Не може ли да се отложи малко? — Мъжете я гледаха настойчиво. — Защото точно сега като че ли не съм в най-подходящото настроение за разговор.

Последва кратка пауза. Мъжете я изгледаха с подозрение.

— Това значи ли, че не искате да разговаряте с нас?

Хм, помисли си Шарън, лошо. Тя си пое въздух.

— Не, не — отвърна равнодушно. — Хайде.

— Моля, последвайте ни.

Те застанаха от двете й страни, завиха наляво и излязоха от Спешното, после отново наляво. Странно.

— Изходът е в обратната посока. — Шарън посочи надясно.

— Навън има репортери, госпожо Блотнър. Искаме да ви спестим въпросите.

— Добре. Е, благодаря ви. Да вървим тогава.

Поведоха я през служебния вход към складовите помещения, помогнаха й да слезе по стълбите до чакащия ги черен плимут. Досега на Шарън не беше й се случвало да я вкарват в кола, но тия двамата бяха опитни. Приведоха я леко, прихванаха я и единият надвеси леко ръката си като щит, да не би да се удари в рамката на вратата. Шарън се озова до някакъв друг мъж, приблизително на нейната възраст, с вълчи поглед, с изпито и ръбато лице. Заприлича й на особено алчен търговец на автомобили или, да речем, на борсов играч.

— Шарън Блотнър? — Той й подаде ръка и тя се ръкува с него. — Аз съм специален агент Мартин Карндъл, ФБР. Тук съм, за да координирам разследването за ролята на господин Славич в убийството на сенатор Редуел…

— Вчера прекарах доста време с лейтенант Кинкейд.

— Знаем това. Но сега аз съм главното служебно лице по това дело.

— Значи шефът.

— Точно така. И бих искал да забравите, че изобщо сте разговаряла за тази история с когото и да е, и да ми разкажете всичко от самото начало.

 

 

По „Дабълю Ейч Би Ен“ бяха пуснали струнен квартет, а Бил седеше на работната си маса и сравняваше схемата с инсталацията на отворената електрическа самобръсначка. Смени една от връзките и провери веригата със своя фазомер.

Добре. Отне му повечко време, докато затвори черната пластмасова кутия, преподреди някои от новодобавените компоненти, за да се затворят капачките добре. Когато опита отново, самобръсначката се затвори с щракване. Отвори я отново, покри ръбовете с тънък слой лепило, затвори ги, изтри страните и я остави да изсъхне.

Ако разполагаше с време, щеше да спре работата си, за да обядва, но нямаше. Обеща си да се почерпи с нещо бързо в някой снекбар на връщане. Обърна внимание на следващата си задача по списъка, вдигна от масата металния лист, поколеба се малко как да изреже буквите, но накрая реши да ги направи грубо. Отне му половин час, докато разчертае това, което искаше да направи. После включи оксиацетиленовата си горелка и започна да изрязва формите.

 

 

Офисите на ФБР се намираха в една сграда от стомана и стъкло, северно от Сити Хол. В първата стая, в която я отведоха, Шарън разказа историята си пред Мартин Карндъл и още трима души. Във втората трябваше да повтори разказа си пред двама служители, които бяха долетели специално от Психологическата лаборатория в Куонтико, Вирджиния. Те останаха изненадани от задълбочените й и подробни наблюдения, докато не им обясни, че наполовина е написала докторат. Единият агент я посъветва да го довърши и тя му се усмихна. Сякаш някой уважаващ себе си лицензионен научен съвет по психоанализа би си позволил да одобри работата на едно нещастно същество, чието име е замесено в убийството на сенатор. При тази мисъл й се дощя да се прибере вкъщи, да се свие на кълбо и да умре.

Сега се намираше в някакво тясно помещение без прозорци, с бюро, два стола и компютър, и в присъствието на друг агент, който набираше заключенията си на клавиатурата. Той се беше опитал да поведе с нея безобиден разговор, но след пет часа разпити тя не бе в състояние повече да разговаря за каквото и да било.

Тъкмо бе привършила комикса в „Нюз“, когато Мартин разкара агента, затвори вратата, приседна на ръба на бюрото и погледна Шарън. Цялото му поведение, изпълнено с небрежно превъзходство, й напомни за съветник от педагогическа стая, опитващ се да настрои на приятелска вълна изпаднал в беда тийнейджър.

— Шарън, обсъждахме тук с колегите как да продължим това дело и смятаме, че ти би могла да ни помогнеш. Този приятел Бил е високоинтелигентен и силно мотивиран. Явно е твърде изобретателен в избора си на методи и средства. Според нашите момчета, психолози — бихейвиористи^[1], той не го прави, защото „Сатаната“ му го диктува, нито за да се прочуе. Някои хора гласуват. Той слага бомби.

— Всичко, което знам, е, че той не е приключил с мен — каза Шарън, забила поглед в лявата тиранта на мъжа.

Мартин Карндъл се усмихна.

— Ти си му направила услуга. Благодарение на теб е станало възможно да се измъкне. Смятаме, че той си мисли, че ти е длъжник. — Агентът се наведе и я погледна в очите.

— Бихме искали да ти осигурим защита, като подслушваме телефона ти и те държим под наблюдение, ако се наложи… Дискретно, разбира се. В повечето случаи ти дори няма да забележиш, че нашите хора са наблизо, но ще бъдеш най-строго охраняваната личност в Ню Йорк.

— Трудно е да ви откажа. Когато получих онази бележка, се побърках.

— Добре. Е, тогава…

— Но ако той забележи, че съм с постоянен ескорт…

— Очакваме, че ще те проследи.

— В момента той ме харесва… и иска и аз да го харесвам. Но ако се почувства предаден, гарантирам ви, ще изпитам цялата сила на гнева му. — И двамата замълчаха. — А ако откажа?

Той сви рамене.

— Все едно ще го направим.

— Добре, тогава формално приемете, че отказвам. Защото ако той забележи и най-малкия намек, че ме следите, ще направите положението ми много по-опасно, отколкото е сега. — Тя поклати глава. — Така че, ако ще го правите, гледайте да го направите толкова добре, че и аз самата да не разбера за присъствието ви.

 

 

Бил лежеше върху грапавия черен покрив на сградата на фондация „Дюркхайм Нимиц“, с гръб към смрачаващото се оловносиво следобедно небе. Пет етажа под него маршрутните таксита се нижеха в източна посока. Беше прекарал тук повече от час, облечен в черния си работен комбинезон, и наблюдаваше с бинокъла си през отворите, които бе издълбал преди обяд във високия една стъпка противоветрен циментов парапет.

Този следобед в сградата, точно от другата страна на улицата с три платна бе доста оживено. Екип от добре облечени мъже и жени работеше трескаво на първия и втория етаж, отваряха сандъци, подреждаха картини по стените и нагласяваха осветлението. От време на време един-двама от тях излизаха навън, сядаха на мраморните стъпала и дръпваха по цигара или отпиваха от шишетата с минерална вода.

На третия етаж Бил можеше спокойно да разгледа кабинета, широко пространство, оградено със стенна библиотека, елегантни писалища с безжични телефони по тях и масивни настолни компютри. Над него се намираше апартаментът на Грегър Фонтен. Двоен, мебелировка във френски империален стил, със златни инкрустации. Жълтите тонове на „Рич Лейди ОП77“ по стените, маси, украсени с ръчно плетени покривки. Бил се чудеше, не за първи път, защо богатите хора толкова много държаха да си наемат декоратори, след като всичко изглеждаше по един и същ начин. Над него, на последния етаж, беше спалнята, обзаведена в същия пищен и натруфен стил.

Жалко, че човекът живееше тук. Това затрудняваше нещата.

На покрива на сградата, разбира се, липсваше дървения воден резервоар. Пететажните сгради обикновено се снабдяваха с вода, помпайки я от уличния водопровод.

Това правеше нещата още по-трудни.

Забеляза някакво движение из апартамента и след това в полезрението му се появи Грегър Фонтен, с безжичен телефон на ухото, който крачеше напред-назад из стаята. Беше висок, леко оплешивяващ мъж, с посивяла брада и стилно облекло. Бил видя как един млад мъж с шарени тиранти му подаде малко платно. Фонтен постави картината на писалището, настрои осветлението и двамата мъже я загледаха съсредоточено. През бинокъла си Бил успя да разпознае, че е Пикасо, вероятно ранен. Двамата мъже си говореха, жестикулирайки. После Фонтен я отмести, изчезна за момент и после се върна, навличайки палтото си.

Бил погледна часовника си. Четири и двадесет и осем.

След две минути двамата мъже се появиха на изхода, слязоха по стъпалата и тръгнаха нагоре към Медисън. На пресечката Фонтен спря едно такси и двамата се качиха.

Бил си бе свършил работата.

Той пъхна малкия бинокъл в един от джобовете на комбинезона, изправи се и небрежно се отправи към изхода, прехвърли се през ниската стена на кафявия покрив на съседната сграда и тръгна към стълбищната врата. Озова се в едно тъмно малко помещение на горния етаж на общинска сграда, превърната в жилищна. Униформеният му костюм беше точно там, където го бе оставил, увит в плик за дрехи. Съблече комбинезона, облече костюма, постави си очила с тънки рамки и заслиза по стълбите на сградата, изградена от кафяв камък. Зад една врата се чуваше плач на дете, на фона на гръмко пуснат телевизор на испаноезичен канал. Като се имаше предвид квартала, Бил предположи, че вътре седи някой прислужник, чийто ден е помрачен от капризите на децата на белия му работодател.

Бил излезе от сградата, пусна плика в боклукчийския кош и тръгна нагоре по карето към галерията. Опита да отвори вратата. Беше заключена. Стикер съобщаваше: „Охранителна система ААДКО“. Той натисна бутона на звънеца.

От решетката на кутията се чу хриплив глас.

— Кой е?

— Инспектор по противопожарната охрана — каза Бил и зачака.

Ключалката забръмча и той влезе. Посрещна го слаб млад мъж с прибрана на опашка коса. Бил му подаде своето ИД и младият човек внимателно я разгледа.

— С какво мога да ви бъда полезен? — Мъжът го изгледа от долу нагоре.

— Само малък оглед на противопожарните ви системи. Програмата обхваща целия град. Трябва да сте получили уведомителното ни писмо преди три седмици.

— Не знам нищо по въпроса.

Бил отвори чиновническата чанта, порови сред голямата купчина бланки и формуляри и измъкна служебното писмо. Отгоре личеше емблемата на Службата по противопожарна охрана на Ню Йорк Сити. Слабият мъж погледна бегло съдържанието му.

— Последвайте ме — каза той и го поведе по коридора към галерията.

Бил измъкна от чантата си друг формуляр и папка, спря за малко, изписвайки съсредоточено половин страница върху формуляра, после го обърна, пъхна го в папката и извади фенерче.

В главния салон на галерията имаше поставени стълби и огромни по размери платна модерна живопис, някои окачени, други още опаковани и чакащи реда си покрай стените. Всички те бяха произведения на нашумели от осемдесетте години художници. Над всички картини в залата доминираше огромно синьо платно на Шнабъл, настръхнало с грубите мазки. До него, една от иронично порнографските творби на Дейвид Сейл, със съвкупяващи се с клоуни жени. Срещу тях по-малко интересния, обвит в мъгла спомен за детството на едно бяло дете чудо, на Ерик Фишл. А на отсрещната стена автопортретът на Джеф Кунс в едно легло с Чичолина.

Нямаше нещо, чиято липса да се окаже фатална, прецени Бил. Той насочи фенерчето към струйниците, инсталирани на тавана, преброи ги и си записа нещо.

— Кръгова оросителна система — каза той и извади рулетка. — Имате ли нещо против да дръпнем една стълба? Някои по-стари модели се кондензират от газовете, втвърдяват се и се запушват.

Човекът му помогна да нагласят стълбата, Бил се качи и разгледа струйника. Чудесно.

— Не-е — погледна той надолу с усмивка. — Вашите са от по-добрия модел. Всичко е наред. Изложбени зали има и на втория етаж, нали?

На горния етаж по средата на залата се виждаха струпани кашони с опаковани картини, а стените все още миришеха от прясната бяла боя. Бил прилежно освети с фенерчето си струйниците, нанесе си бележки и после попита дали биха му показали резервоарите.

— Оттук — каза слабият мъж и го поведе по стълбището към мазето.

На стената бяха окачени шест резервоара с компресиран газ с формата на торпеда. Всеки от тях беше на височината на гърдите. На всеки имаше етикет: „Мазе“, „Първи етаж“, „Втори етаж“, „Кабинет“, „Първи апартамент“, „Втори апартамент“. Бил измери диаметъра на муфата, с която резервоарите се свързваха с тръбите, записа си и огледа помещението.

Тук имаше складирани статуи, както и кашони с постери и каталози от предишни изложби. Край едната стена се виждаше дърводелска маса с грижливо подредени инструменти.

Чудесно, наистина чудесно.

Бил нахвърли няколко бележки на бланката.

— Преди около година направихме пълна проба на системата…

— За квадратурата ви, трябва да я правите на всеки шест месеца — каза Бил, след което прибра химикалката си и постави обратно папката в чантата си.

Слабият мъж използва това като повод да попита:

— Мога ли с още нещо да ви бъда полезен?

— Не — каза Бил и огледа за последен път помещението. — Видях всичко, което ми трябваше.