Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (1)

1.

Номерът беше да не му мислиш.

Бил Кайзър стоеше на покрива на „Марк“, петдесететажния жилищен небостъргач, няколко карета северно от сградата на ООН. Естетически, сградата представляваше печален образец на съвременната архитектура. За Бил единствената полза бе в това, че се намираше близо до „Монтклеър“, дома на сенатора Арвин Редуел.

Ясната нощ изостряше сетивата му. Въздухът беше леден, духаше силен, студен вятър от Канада. Звездите блестяха безучастно над него.

Номерът, той знаеше това, бе напълно да изпразниш мозъка си.

Бил беше висок, слаб, с жилава гръд и дълги мускулести крака. Естествено светлокафявата му коса сега изглеждаше по-тъмна. Беше подстриган високо, някак прекалено строго за обичайната мода.

В съзнанието му ехтеше музика. „Ницше Простизис“. Три акорда, надмогващи се един друг, по-гръмко и от бога. Това бе сътворил Двадесети век, вместо Вагнер. Сякаш усещаш заряда на електричеството.

Между двете сгради имаше покрита гаражна алея. В най-тясната си част разстоянието беше малко повече от три метра и половина. Бил пристъпи и погледна в бездната, деляща го от сенаторския покрив.

Ако пропуснеше, го очакваха петдесет етажа свободно падане. Но той нямаше да пропусне.

Беше гладен. В черния му плик имаше сандвич, яйчена салата с бекон, майонеза и мариновани зеленчуци. Точно както ги приготвяше майка му в апартамента им на Четиридесет и седма улица. Носеха си от тях в Зоологическата градина в стария Сентръл Парк. Сядаха там и гледаха клетките със зверовете, майка му, вечно облечена в неподходящо ярките си рокли. Беше го носил цял ден, но все още не бе отхапал и залък. Трябваше да бъде лек.

Знаеше, че ще го прескочи. Ако пропуснеше, загиваше.

Три метра и половина. Не беше толкова много. Върна се до другия край на покрива, намести раницата на гърба си, стегна и напрегна крайници, сякаш му предстоеше състезание на писта, като преди много години, когато това беше важно за него. Но старият тренинг му помогна. Докато раздвижваше всяка мускулна група, той усети прилив на енергия. Представи си как преодолява разстоянието, приземява се и тялото му се плъзва по тъмния покрив. После сякаш почувства как вътрешностите му се обръщат, ужасната тежест, грапавите тухли, докато се опитва да се хване за някой прозорец, връхлитащия бетон върху ръцете му, върху коленете, върху брадичката, мозъка му, който се пръсва във всички посоки, изгаснал, полетял еднопосочно към царството на чистата енергия.

Или едното, или другото. Сега и веднага.

Бил си пое въздух, затича се и стигна ръба на покрива. За миг се почувства като див звяр на лунната светлина, свободен, митичен. После дебелата половин стъпка стена на ръба на сградата, докосваща пищяла му. Оттласна се и политна в нощта.

Мигът, в който се оказа откъснат от твърдата повърхност, му се стори безкраен. Бил прекосяваше безмълвен пространството, а леденият вятър режеше лицето му. Хвърли поглед към бездната, към грубите тухлени стени и белия бетон под него и усети как гравитацията го дърпа надолу. Зарита с крака, докато не усети, че тялото му се издига, насочва се отново нагоре, само с едно леко движение на мускулите. В този миг разбра, че полетът е успешен. Всичко беше въпрос на баланс. Най-сетне стъпалата му се приземиха на покрива на „Монтклеър“. Пристъпи, за да освободи схванатите си мускули и вдигна поглед към звездите. Те му се усмихваха. Беше успял.

Пробва с ръка вратата на покрива. Беше заключена. Измъкна от раницата дългото си черно фенерче, отвинти капачката и го нагласи на фокус. Усили го и безшумно се зае с ключалката на вратата, която му осигуряваше достъп до сградата. Справи се без много усилие.

Знаеше, че поема риск. Срещу вратата в ниша, предпазваща я от атмосферни влияния, беше инсталирана чисто нова видеокамера за денонощно наблюдение. Бил я беше забелязал с бинокъла си от покрива на „Марк“ вчера привечер. Но от опит знаеше, че нещо толкова невинно като единична притворена врата щеше да остане незабелязано на многобройните видеоекрани.

Бил преодоля шестте групи стъпала надолу, тръгна по коридора и безшумно пристъпи към апартамент „Д“.

Седмица по-рано зад една масичка до тази врата имаше човек от охраната, който проверяваше поканите за благотворителния рецитал на съпругата на сенатора от Метрополитън Опера. Алма Редуел беше сопрано. Бил никога не я беше слушал, въпреки че обичаше опера. Сто и петдесет гости, включително дузина сенатори и президенти на банки, кметът и Едуард Маккинън, магнатът, занимаващ се с недвижима собственост. Обичайната банда престъпници.

Бил беше проникнал в слабо защитената компютърна система на сенаторския екип за връзки с обществеността и се бе включил в списъка на поканените. След това просто се появи на входа, облечен в изискан костюм и с журналистическа карта. Името му фигурираше в списъка. Охраната му пожела приятно прекарване. Беше се смесил с тълпата от богати мъже и обаятелни жени. Всичко, което си представяше, беше затворът. По-точно верига от затвори, един до друг, от атлантическото до тихоокеанското крайбрежие. В своята предизборна кампания и кметът, и сенатор Редуел бяха заложили на темата за закона и реда. В посланията и на двамата се настояваше за повече затвори, повече ченгета, повече оръжие, повече „безопасност“. Фактът, че същинското престъпление се извършваше тъкмо тук, в ситито, ни най-малко не ги спря, главно защото Едуард Маккинън беше основният спонсор на кампаниите и на двамата. Концернът на Маккинън притежаваше жилищни и офис сгради из целия град. Последната придобивка на Едуард се казваше „Стрейтмор Секюрити Инкорпорейтид“, доста напориста и агресивна компания, специализирана в строителството на затвори. Измътил я бе един мозъчен тръст в щата Юта. Никой не се изненада, когато скоро след изборите корпорация „Маккинън“ обяви намерението си да закупи една сграда в централната част на града и да построи на нейно място първия частен, носещ печалба затвор в Ню Йорк.

Част от проблема беше в сегашната администрация на ситито, която вечно се стремеше да разпродава съкровищата на Ню Йорк на онези, които предлагаха най-ниската цена на търговете. Разбира се, Едуард Маккинън, който беше успял въпреки енергичната съпротива на обществените кръгове в района да срине замъка Фипс, театъра Хамърстайн и Музея на американската имиграция, и то, за да ги замени с ненавистни небостъргачи с жилища и офиси, щеше някак да се спазари с тях. Бил смяташе цялото това начинание за доста печално. Просто поредният пример за обичайната корупция, царяща по високите етажи на властта. Докато не започна да проучва „Стрейтмор“.

Това, което откри, го потресе.

Казано просто, новата компания на Едуард Маккинън не възнамеряваше само да строи затвори. Тя виждаше бъдещето на цялата американска правораздавателна система приватизирана. Полицията, участъците, съдиите, съдебните зали, затворите и тяхната охрана — всичко това щеше да бъде собственост и наемни служители на „Стрейтмор“. Ще й се заплаща по договор с правителството. „Стрейтмор“ — или техните конкуренти, ако такива се появяха — щяха да движат целия бизнес в правораздаването. От горе до долу.

Не че Бил беше толкова страстен поддръжник на правителството на Съединените щати — ни най-малко. Но поне на теория политиците бяха предвидими — в това беше проблемът. Бил никога не беше гласувал за „Стрейтмор“ и нямаше никакво намерение да им позволи да управляват страната, още по-малко собствения му град.

Планът се състоеше в построяването на пет „сателитни изправителни модула“, по един във всеки район. Другите райони разполагаха с изоставени фабрични и училищни постройки. Градът охотно разпродаваше на ниска цена по-големите обекти. Разбира се, целият този затворнически проект засега беше в ранен стадий. Между градската управа и Маккинън беше подписано предварително споразумение, в което се заявяваше намерението на „Стрейтмор“ да закупят първия избран от тях обект в Манхатън.

Лицеят с библиотека „Карнеги Хейдън“.

Най-величествената старинна сграда в Долен Ийст Сайд. Храмът на най-благородните мислители от миналия век, олицетворение на един стогодишен, утопичен идеализъм. Щяха да съборят славния символ на надеждата и вярата в хуманността, да погребат онова, което е било и все още можеше да представлява духовен център на целия район, и да го заменят със затвор.

Бил не можеше да позволи това да се случи. Всичко в този проект беше сбъркано и точно Бил беше човекът, който щеше да го оправи.

Основната ключалка имаше шест езичета, модел „Хампшър“. Той отвори втората ключалка с електрически шперц, после разви комплекта от шестнадесет саморъчно изработени шперца и изпробва всеки от тях толкова внимателно, сякаш правеше пункция на гръбначен стълб.

Най-накрая последното езиче се повдигна нагоре, цилиндърът се завъртя и в мига, в който резето на вратата се дръпна от касата, превключвателят на алармената система „Армъл“ започна с приглушено тиктакане да отброява секундите. Бил натисна отривисто ключа на осветлението. Апартаментът на Арвин Редуел изглеждаше огромен, студен и отблъскващ. Върху бибипкащия алармен панел сърдито замига червена лампичка.

Моделът на алармената система беше „Армъл 2060“, с мултиплексна радиовръзка, серия „Джей“, което означаваше, че кодът е шестцифрен. Бил погледна екранчето от течен кристал.

„Системата е включена“, примигваше то, и веднага след това „Въведете код“. И цифри, отброяващи оставащите секунди: 27… 26… 25…

За да се подготви за този момент, Бил си беше направил труда да изчете няколко книги от и за сенатор Редуел. Дългогодишна практика на адвокат в сферата на приватизиране на държавни дейности. Арвин беше преживял трудно детство под опеката на своя деспотичен баща, вечно недоволен от своя син. Като ученик и студент бе бил доста посредствен. В периода на своето съзряване бе започнал да прави кариера, благодарение на гадни номера и коварство. Това особено проличаваше в начина, по който се беше свързал с Алма, втората си съпруга. За пръв път я бе видял на един концерт, точно в деня, в който бе избран за председател на Надзорния съвет и се бе домогнал до реалната власт.

Седейки сред публиката редом до първата си жена, той се бе почувствал обладан от желанието да я има.

Господин „Семейни ценности“!

По време на антракта той бе отишъл зад кулисите, бе се срещнал с Алма и нагло си бе уговорил среща с нея, докато щастливата му съпруга си бъбреше безгрижно с мъжа на Алма, само на метър встрани. Ако подобна сцена се покажеше в някой филм, Арвин Редуел сигурно щеше да протръби от сенатската трибуна колко застрашава тя обществения морал.

Бил набра датата на първоначалния възход на Редуел и срещата с бъдещата му съпруга: 03-24-89.

Инсталацията продължаваше да бибипка, а сърдитата червена лампичка да примигва. „Системата е включена. Въведете код“. 21… 20… 19…

По дяволите! Числата бяха верни. По време на партито той беше забелязал, че цифрите нула, две, три, четири, осем и девет бяха леко посивели. Другите бутони лъщяха с цвят на слонова кост. Явно не бяха докосвани. Бил беше сигурен, че ги е набрал правилно. Не това беше проблемът. В обратен ред, реши той.

89-24-03.

Бибипкането продължи неумолимо: „Системата е включена. Въведете код“. 15… 14… 13…

Бил си представи оперната зала, Арвин и Алма. Срещат се зад кулисите. И двамата семейни…

09… 08… 07…

Европейски, помисли си Бил. Мамка му! Беше чул Алма по време на партито — силен италиански акцент. Той набра 24-03-89.

Бибипкането спря. Червената лампичка угасна и светна зелена. Върху екранчето от течен кристал се изписа: „Системата е изключена“.

Алармената инсталация се предаде. Бил се приближи до прозореца и хвърли поглед надолу към улицата. Никакво движение в този късен час. Той се отпусна и изпита наслада. Онази фина, възбуждаща злорадство наслада от това, че е сам в нечий апартамент, че похищава нечий чужд свят.

Картините, доколкото ги имаше, представляваха все ловни сцени, излъчващи английско благородство. Нищо ценно, което да оправдава алармената защита. Всеки рафт и масичка беше отрупан с керамични фигурки на овчари, агънца и патици, и някъде, той беше сигурен в това, на дечица с тъжни очи и на пияници със смачкани шапки.

Бил свали кожените си ръкавици, надяна хирургически и отвори шкафа с медицинските принадлежности.

Арвин Редуел, разбра той, дължеше искрящото си добро настроение на антидепресанти. Последната предписана му доза се оказа отпреди два месеца. В кухнята Бил се натъкна на впечатляващо количество чаши за вино, бутилки вино и справочници за вино. Той пристъпи в кабинета, възхити се на гледката и включи компютъра на височайшия обитател на дома. На екрана го посрещна покана да въведе паролата.

Опита няколко обичайни варианта, но достъпът му беше отказан. Порови в черната раница на гърба си и извади увит с гумена изолираща лента комплект диагностични дискети. Опита с първата, но веднага разбра, че няма да проработи. Същото се получи с втората. Третата проработи, като при това заложи в оперативната памет програма, която му осигуряваше достъп до твърдия диск. Набързо прегледа няколко файла с бележки. Не че му бяха кой знае колко интересни, а за да установи дали може да го направи. След това откри, че компютърът има допълнително ниво на шифрована защита, вероятно за някои по-секретни документи, но това нямаше значение. Вече знаеше за Арвин Редуел всичко, което му беше необходимо.

Бил изключи компютъра, отвори черната раница и извади инструментите си. С полуавтоматична отвертка разви винтовете от капака на кутията на компютъра, свали го и оголи драйвърите, лентовите кабели и платките на контролерите. Всички те представляваха тънки зелени силиконови плочки, покрити с компютърни чипове, които прибавяха допълнителни характеристики към машината на Редуел.

Върху дънната платка на компютъра имаше два свободни слота. Това правеше нещата безкрайно по-лесни.

Бил измъкна бомбата от раницата, сряза изолирбанда, с който беше увита, и внимателно махна обвивката. Вътре имаше силиконова плочка с размери на книга джобен формат, покрита от двете страни с отлят пласт С-4. Изглежда творението му не беше пострадало по време на скока. Компютърната карта с вграден експлозив плътно се намести в машината на Редуел, сякаш най-сетне бе намерила своя дом.

Бил я завинти на свободното място и я свърза с лентовия кабел, който й осигуряваше връзка с драйвъра на твърдия диск. Беше оставил свободни само две жички, стърчащи във въздуха. Той извади от раницата си малка червена лампичка и пъхна жичките от двете страни в гнездото им. После отново включи компютъра.

Нищо не последва.

Бил използва отново диагностичните дискети, за да добави още една верига от команди към файла с паролата. После стартира отново компютъра, пренабра последователността от команди, които беше създал, и натисна клавиша.

Червената лампичка светна. Това беше всичко, което му трябваше. Изключи компютъра, измъкна лампичката и намести жичките в капсул-детонатора. После го пъхна в отреденото му гнездо в С-4, приплъзна капака на компютъра, за да го затвори и затегна здраво винтчетата с отвертката. Накрая прибра останалите вещи в раницата и огледа внимателно помещението, за да се увери, че не е останала никаква следа от посещението му.

Намести стола зад бюрото така, както го беше заварил, прекоси по същия път мрачния апартамент, включи отново алармената инсталация и заключи входната врата на апартамента с шперцовете. Пръстите му в ръкавиците се бяха изпотили. Задържа вратата на стълбището да не се затръшне зад гърба му, взе един ред стъпала нагоре, пристъпи към горната стълбищна площадка и чу над себе си гласове — глухо отекващо мърморене.

Замръзна. Стъпки на двама души, слизащи надолу. И после, някъде отдолу, познатото пращене на полицейска радиостанция.

Усети, че устата му пресъхва. Продължи нагоре, като се стараеше да стъпва съвсем безшумно. Изкачи още един ред стъпала и сви по коридора. Табелката показваше 46.

Ченгета нямаше. Добре.

Понякога се случваха такива неща. Човек винаги трябва да е подготвен за непредвидени обстоятелства. Бил тръгна по застлания с килим коридор, покрай тихите врати на апартаментите. Можеше да проникне през някоя от тях и да се добере до аварийния изход. Но това означаваше да се вземат и заложници. Не става, зарежи го.

Ами добре. Тогава следва друг вариант за измъкване. Бил винаги си осигуряваше резервен вариант. Дали да не опита с асансьора. Асансьорните шахти на жилищните небостъргачи представляваха пословично трудни за измъкване капани. Натискането на бутона беше идеалният начин сам да сигнализираш за собственото си местоположение. До асансьора имаше сервизно помещение с улей, отвеждащ сметта до горивната камера. Бил надникна вътре и благодари на щастливата си звезда.

От другата страна на улея имаше въздухопровод. Улеят беше безполезен. Да пусне по него каквото и да е, означаваше глупаво да си постави капан. Но въздухопроводът беше идеален. Само четири винта „Филипс“ го деляха от спасението. Бил нагласи полуавтоматичната си отвертка и отви четирите винта. Отмести решетката и прибра всичко, което макар и смътно намирисваше на влизане с взлом, в плика с храната. Компютърните дискети счупи на две и раздроби на късчета. Разкопча ципа на един страничен джоб и извади дебела пачка брошури. Бяха съвсем изхабени, носеше ги от няколко месеца в раницата. Но важното бе, че разполагаше с тях.

В същия джоб имаше и един остър бръснач. Той го пъхна в джоба на ризата си.

Измъкна от дръжката на отвертката щифта с размер „Филипс“, прибра отвертката в плика и го натика в тръбата на въздухопровода. После отново завинти решетката с дългия два сантиметра и половина щифт.

Беше готов.

Надникна през открехнатата врата. Отвън нямаше никой.

Стиснал пачката брошури, той смело напусна сервизното помещение. Коридорът беше тих.

Добра се до вратата на стълбището, отвори я и се ослуша.

Нищо. Няколко секунди пълна тишина. Влезе, изкачи едно стълбищно крило и тогава, сякаш от небитието, някъде три или четири етажа над него, долетя глас:

— Чакай, стори ми се, че чух нещо.

Сякаш мълния прониза сърцето му, но Бил се беше подготвил. Излезе в коридора на четиридесет и седмия етаж. Беше празен, слава богу. Запъти се право към сервизното помещение, открехна вратата, напъха бюлетините в устата си и започна да събува обувките си. Пусна ги по улея за сметта — сега вече нямаше значение. След тях пусна якето си, после смъкна ризата и свали панталоните.

Чу как вратата на стълбището се отвори с трясък и разбра, че на четиридесет и седмия етаж вече имаше поне още един човек.

Прекрасно. Той свали бельото и чорапите си и също ги пусна по улея. Зъбите му стискаха налапаните листове хартия.

Бръсначът беше запазил за накрая. Стисна го здраво в дясната си ръка и го задържа на сантиметър от вената на лявата си китка. Представи си новия затвор, Арвин Редуел и компания. Притисна острието в кожата си, порна половин сантиметър, един сантиметър, два сантиметра, и после резецът се плъзна.

Започна да кърви. Кръвта избликна от вената.

Бил го досмеша. Във всичко това имаше нещо, което го караше да се разсмее истерично. В този миг един глас изкомандва:

— Знаем, че сте вътре! Броим до три, за да хвърлите оръжието и да излезете.

Извади от устата си лист хартия и изтри с него бръснача. Беше се изненадал колко твърди се оказаха за дъвчене.

— Едно.

Раната на лявата му китка беше плитка, но кървеше. Хубавото на всичко това бе, че докато го правеше изглежда напълно логично.

— Две.

Започна да кърви обилно. Стисна бръснача в дясната си ръка, разтвори крака и издърпа пениса и тестикулите си. Притисна острието на бръснача в торбичката на скротума.

— Три.

Започна да реже. И след това всичко стана изведнъж. Вратата рязко се отвори, две нюйоркски ченгета изкрещяха: „Пусни го!“ и насочиха пистолетите си в лицето на Бил. Бяха се озовали срещу един гол мъж с див поглед, целият облян в кръв, с дебела пачка хартия между зъбите, който стискаше гениталиите си с окървавена ръка и ломотеше:

— Ще ги отрежа… Ще ги отрежа… Ще ги отрежа…

Първото ченге сниши дулото на пистолета и въздъхна.

— Боже мой… Вади ръкавиците за СПИН и давай да отведем тоя нещастник в „Белвю“.