Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (2)

2.

Чарли пак бърбореше на задната седалка на колата. Снегът отново покриваше земята с тънък пух и небето бе все така яркосиньо в зимната утрин. Чарли гледаше всичко това и в главицата му се сливаха звуци и образи. Рик отегчително й обясняваше как щял да уреди продажбата на някаква голяма къща. Шарън престана да го слуша и хвърли поглед към Чарли в огледалото за обратно виждане, видя как устничките му мърдат. „Ъщи“, повтаряше той, „ъщи и къщи“. После сцената изведнъж се смени и тя се озова в Спешното отделение на Психото. Там лежеше момиче, цялото покрито със струпеи, чиито корички непрекъснато се лющеха. После Шарън напусна отделението и премина през металните детектори, за да се озове в къщата на своето детство в Онеонта. Наоколо цареше студ и пустош, а пред нея се възправяше дървена порта. Тя пристъпи, но в този момент се събуди.

В стаята беше тъмно като в рог и в един болезнен миг тя не можа да проумее къде се намира — дали в дома на майка си в Онеонта, дали в собственото си жилище, или някъде другаде по широкия свят. Отвъд прозореца, тъмният контур на Емпайър Стейт Билдинг сякаш се сгъстяваше и изпъкваше на фона на синеещото нощно небе. Беше в собствения си апартамент, лежеше на собственото си легло и си мислеше за Чарли.

Дванадесет секунди, прецени тя. Дванадесет секунди между истинското събуждане и спомена за Чарли.

По-добре. По-добре от вчера. По-добре от обикновено.

Отпусна се отново в леглото и си позволи, сега, когато умът й бе докоснал темата, да си спомни сина си: меката му руса коса, почти бебешкия му говор, мириса му. Той наистина имаше очите на Рик.

Или щеше да ги има. Тя хвърли поглед в тъмната стая към креслото и дамската си чанта. Представи си малката чантичка с цип на Чарли, с Мики Маус, скрита на дъното й. Не можеше да си обясни защо, но това, че я пазеше там, сякаш й вдъхваше някаква сигурност. Обърна се настрани и погледна червеното екранче на електронния будилник: шест без петнадесет. Отново по-добре от обичайното. Можеше да приеме, че е спала достатъчно.

След автомобилната катастрофа тя така и не успяваше да потъне в дълбок сън. В последните година и половина непрестанно се събуждаше по няколко пъти на нощ с образите на Рик и Чарли.

Когато се премести в Ню Йорк си мислеше, че оживеното движение и шумотевицата на големия град ще влошат още повече разбития й сън, но колкото и да е странно, бе свикнала доста бързо с непрестанната монотонна врява на уличното движение. Апартаментът й се намираше на малка пресечка на Двадесето авеню в Ийст Сайд, едностайно жилище с бокс на седмия етаж, със северно изложение. Дори виещите сирени на линейките около „Белвю“, само на три карета разстояние, не я смущаваха толкова, колкото очакваше, когато подписваше договора за наем.

Тя отпусна глава на възглавницата и включи радиото на часовника.

Класическа музика. Разбра, че е предназначена да те пренесе от съня в действителността по най-деликатен начин, но скоро музиката я накара да изпита тъга и тя завъртя копчето на тунера, докато не попадна на една от колежанските радиостанции, която излъчваше салса. Вкусът на Рик се ограничаваше до това, което радиоводещите наричаха „класически рок“. След като бе прекарала по-голямата част от живота си в провинцията, огромният брой радиостанции в големия град се бе оказал за Шарън една неочаквана и странна придобивка. Не бе възможно да си тъжен под звуците на салса. Шарън се заслуша в живите танцови ритми, без да схваща нито дума от текста на песента.

Най-после тя докосна стъпала до студения дървен под и се изправи. Беше облечена в безформена фланелена нощница, която все още бе запазила белия си цвят. Вдигна от пода стария кариран халат, който някога бе принадлежал на баща й, наметна го, без да пъха ръце в ръкавите, и се запъти към банята.

Погледна се в огледалото, но реши, че не би могла, поне тази сутрин, да успее да си внуши, че макар и в нищожна степен се доближава до представата за хубава жена. Имаше тъмнокафява коса, падаща до раменете, леко чуплива. Носът й беше прав и удължен, скулите — изпъкнали, бе ги наследила от баща си. Тялото й беше източено и тънко. Завъртя до края кранчето на душа за топлата вода и пусна съвсем слабо студената.

Час по-късно беше готова да излезе. Изпи си чая, изплакна чашата и я постави върху сушилката. Издърпа чаршафа с одеялото нагоре, до ръба на възглавницата, и реши, че леглото може да мине за оправено. Отвори хладилника и надникна вътре — неотворена малка бутилка минерална вода, две кофички кисело мляко и увит във фолио пакет, в който имаше пиле. Остави вратата да се затръшне и от лекото течение рисунката на Чарли, закачена на нея, се полюшна. Беше започнала леко да избледнява.

Завърза връзката на чантата си и преметна дръжката през рамо. Сети се отново, че малката чантичка на Чарли е скътана на дъното й. Днес, обеща си тя, днес ще поговори с психоложката за това. Заключи вратата, взе асансьора надолу и излезе на улицата.

Светлината тази сутрин беше прекрасна — спокойна, ярка и ласкава, а небето все още девствено светлосиньо. Извърна глава към реката, както правеше всяка сутрин, отбягвайки да поглежда към извисяващия се шеметно небостъргач на концерна „Маккинън“ в съседното каре.

Чичо й Ед.

Когато си търсеше жилище, Шарън можеше да му се обади. Сигурно щеше да й предложи богат избор и отстъпка в наема. Но предпочете да не го прави.

Чудесния си малък апартамент беше открила в обявите на „Ню Йорк Таймс“. Оказа се точно в квартала, който предпочиташе. Сградата беше стара и миришеше на мухъл, нямаше портиер, но на нея й харесваше.

Зави на север, по Първо авеню. Косият отблясък на слънчевите лъчи и щипещият бриз я накараха да си спомни утрините в Тиволи. В селището нямаше и един светофар. Рик беше решил, че ако наеме пощенска кутия в селската поща, бизнес кореспонденцията му ще изглежда някак си по-официална, затова Шарън и Чарли ходеха заедно да вземат пощата. Чарли дишаше в жълтите си ръкавички с един пръст и гледаше как дъхът му излиза през тях във вид на пара. Шарън и Чарли обичаха тези утрини — двамата заедно в техния мълчалив свят; Шарън, крачеща бавно, заради късите крачета на Чарли. Сега разбираше, че ако бяха живели в големия град, никога нямаше да имат време да бъдат заедно. Никога нямаше да ги има тези четири карета безмълвие всяка сутрин. Понякога Рик обявяваше, че ще се отбие за пощата на връщане от работа и тогава Шарън и Чарли си разменяха разочаровани погледи. Рик така и не ги забеляза. Всичко преминаваше покрай него някак неуловимо, като астрологичен знак или като ултравиолетови лъчи. Шарън тайно си мислеше, че Рик пропуска да забележи много неща, живеейки непрекъснато с проблемите си. Светът, смяташе тя, бе изпълнен със загадки, а Рик проявяваше любопитство само към част от тях.

Сега, година и половина по-късно, след като Рик и Чарли лежаха в земята, там, в глухата провинция, Шарън не чувстваше повече света като мистериозен. Наличието на загадки предполагаше, че има нещо скрито зад онова, видимото. Сега на Шарън й се струваше, че целият свят е изграден от пясък, че може да се срине всеки момент, все едно по каква причина.

Пресече на червено една от улиците, погледна през витрината на магазина часовника на задната стена — осем и десет. Беше съвсем на време. Прегледа заглавията на вестниците. Видя кюрдския бежанец, който продаваше вестници, и му се усмихна. Едно от нещата, които винаги имаше в „Белвю“, бяха вестниците. Влезе и си купи пакет вафли.

Продължи на север по Първо авеню и забеляза как докато се приближаваше към „Белвю“, по улицата хората с проблеми започват да прииждат. Премина под гръко-римската арка, построена пред главния вход на клиниката, и се вля в множеството сестри, лекари и окаяни пациенти, които бързаха по бетонната пътека и изчезваха зад двойната портална врата. Достигнало старата сграда, част от множеството се разпиляваше из кабинетите на участъка, но основната маса продължаваше към новата пристройка на клиниката по дългия коридор, по стените на който висяха фотографии и репродукции.

Обстановката тук наподобяваше летище — чакални с канапета, гишета, високи остъклени витрини, гледащи към покрития паркинг. Шарън прекоси залата за спешна медицинска помощ, зави наляво към асансьорите и отвори дебелата стоманена врата на един пуст коридор. Бетонната повърхност на стените и пода беше груба, с шупли, големи колкото юмрук. По средата на коридора имаше втора врата. Шарън почука на прозорчето на пропуска, един от дежурните полицаи надникна и я пусна да мине.

— Добро утро, Шарън — поздрави я ченгето, вдигнало синя картонена чаша кафе в ръката си.

— Добро утро, Хектор — отвърна му тя с усмивка и пристъпи през пластмасовата рамка на детектора за метални предмети.

Апаратурата забръмча и сигналната лампа премина от зелено на червено заради металната тока на колана й и ключовете в чантата. Но тя продължи, без да спира, и зави наляво към отделението на медицинските сестри. От едната страна забеляза мъж на носилка и жена, свита в инвалидна количка — нови посетители. Покрай другата стена бяха подредени пластмасови пейки. По тях седяха неколцина познати пациенти, които разговаряха, чешеха се или си мърмореха нещо под нос. Докато преминаваше, я застигнаха гласове:

— Госпожице! Сестра! Извинете!…

— Дайте ми малко време, приятели — отвръщаше тя на всички, като обърна специално внимание на двамата постъпили вчера пациенти — енергичният чернокож, чието лице се озари от усмивка, щом я видя, и бялото момиче със струпеи по кожата, което я изгледа с посърнали, безжизнени очи.

Всъщност, Шарън беше привикнала с вонята в психиатричното отделение. Беше постоянна, непроменяща се, сякаш някой се грижеше веднъж месечно грижливо да опръска стените с внимателно съчетана смес от урина и повръщано. В началото винаги й се догадваше, но точно тази миризма я нямаше никъде и щеше да й липсва, когато тръгнеше на обиколки по стаите с пациенти.

От всички места, на които Шарън беше работила, това несъмнено й харесваше най-много. Спешните медицински случаи пристигаха в отделението в старата постройка. Най-спешните ги докарваха тук. Голямото болнично отделение имаше формата на дълго сплеснато „С“, като пациентите обитаваха стаите в дългия коридор, обграждащ помещението на медицинските сестри и изолатора. Още при постъпването си Шарън бе предупредена, че долният край на „С“ не се вижда от никоя друга точка на болничното. Тя винаги внимаваше, когато завиваше по този ъгъл, защото никой не можеше да предвиди какво точно става там в един или друг момент. Всеки ден Хектор и Майкъл непрекъснато дежуреха на входа. Винаги носеха значките си, оръжието и противокуршумните жилетки. Прекарваха новите пациенти през металния детектор, проверяваха вещите им и носеха отговорност за онези, които биваха докарвани, след като бяха нарушили един или друг закон. Шарън ги харесваше. През по-голямата част от времето те пиеха кафе и се вайкаха.

Виж, пациентите бяха друго нещо. Шарън харесваше и тях, но по различни причини. Това, което им се беше струпало на главата и ги бе докарало до клиниката, още не бе отзвучало. Те влизаха в психиатричното с крясъци и го напускаха усмирени. На Шарън винаги й се бе струвало, че Спешно отделение на Психото беше много по-драматично, отколкото болничните отделения по горните етажи и заради това отделът, в който работеше, наистина й допадаше.

Лимитът за престой на пациентите в Спешното беше седемдесет и два часа. През това време те биваха посещавани, обикновено веднъж на ден, но понякога и повече, от дежурен психиатър и социален работник. С изключение на Гарбър, който беше завеждащият отделение, останалите бяха все кръшкачи, които постъпваха отвън и непрекъснато се сменяха. Идваха тук, по-скоро за да придобият опит, отколкото да допринесат със своя собствен.

Това беше една от причините, поради които Шарън се чувстваше комфортно в Спешното на Психиатричната клиника. Тя знаеше неща, които докторите не беше задължително да знаят. Първоначално беше искала да стане доктор. Но майка й я бе убедила да завърши колеж за медицински сестри, за да я задържи при себе си в Онеонта. След време тя съжаляваше за това, макар че профилирането й като сестра в психиатрията се бе оказало подходящо за нея. Преди да срещне Рик, беше започнала да се подготвя за магистърска степен по клинична психология с намерението да практикува психотерапия. Той обаче не я подкрепи. Беше проявила известна настойчивост, но майчинството й дойде малко в повече за работа на пълен работен ден. След смъртта на Чарли не изпита повече желание да се върне към онези книги и записки. Тук, в Спешното отделение на Психиатрията, теоретичното тълкуване на случаите не я интересуваше. Обитателите се сменяха прекалено често, за да се занимава с такива неща. Най-много обичаше да изслушва обясненията на самите пациенти, когато бяха в състояние да говорят достатъчно смислено. По правило, техните истории бяха уникални.

Шарън забави крачка покрай вратата на изолатора и надникна през стъкленото прозорче към младежа, завързан на пет места за инвалидна количка, който с ридания си нареждаше нещо. Продължи напред, отвори следващата врата и влезе в стаята на сестрите.

Двете жени вътре вдигнаха глави. Достъпът на пациенти тук беше забранен, но всички знаеха, че табелата на вратата беше последното нещо, което можеше да ги спре.

— Добро утро, колеги — поздрави ги Шарън, свали си палтото и го окачи с чантата на стенната закачалка.

— Добро — отвърна й Кристъл.

— Добро утро, госпожице Блотнър.

Хърмайъни както винаги беше студена и официална. По-възрастна от нея, тя винаги носеше бялата си униформа на медсестра с колосаната шапчица, въпреки че в това отделение не ги задължаваха. Беше с най-голям стаж от всички в Спешното и се държеше сякаш отделението беше нейна собственост. Шарън не вярваше, че Хърмайъни я харесва, въпреки че според Кристъл беше говорила само хубави неща за Шарън в нейно отсъствие.

— Как беше тази нощ?

— Губим четирима, идват дванадесет. — Кристъл подаде на Шарън списъка с новопостъпилите, закачен на планшет.

— Уф — въздъхна Шарън.

— Надхвърляме капацитета — намеси се педантично Хърмайъни.

Кристъл дръпна планшета от ръцете на Шарън.

— Напускат ни още петима. Фрийдман, Тагарт и Чузид ги прибират горе в шизото. Грейн я освобождават, при условие, че продължи сама лечението си. Гарбър реши, че Тътъл симулира…

— Какво?

— … Напуска веднага, щом документите му бъдат оформени. — Кристъл постави планшета на бюрото и пукна гръмко балончето на дъвката си.

— Но нашият приятел непрекъснато е обсебен от налудни идеи. — Шарън се отпусна в едно от креслата. — Въобразява си, че навсякъде го преследват машини, които четат мислите му.

— Гарбър смята, че е най-обикновен друсач, който се крие от хора, които е прекарал.

— Пълен параноиден делузивен^[1] синдром…

— Миналата седмица гледал някакъв филм по телевизията. Твърди, че Тътъл е взел номерата си оттам.

Шарън отвори уста, затвори я и преглътна.

— С Тътъл разговарям от два дни. Смятам, че не се преструва.

— Мога ли да ви напомня, че все още не сте доктор — обади се много учтиво Хърмайъни.

— Добре, добре, добре — отвърна Шарън.

— Симулацията е налице — продължи Хърмайъни с добронамерен тон. — Ако един пристрастен наркоман поиска да остави дрогата, в града има метадонова клиника, която го чака. — Погледна часовника си. — Моля да ме извините, дами — каза тя и напусна помещението.

Шарън погледна Кристъл.

— Все същият проблем с бройките — промълви тя отчаяно.

— Разбира се, бройките, скъпа. Според градската управа „Белвю“ не може да се занимава с обикновени наркомани. Депресирани друсачи, друсачи самоубийци, шизофренични друсачи — да. Те си получават двойната диагноза, леглото, медикаментите, всичко, което им е необходимо. Твоят нормален друсач трябва да напусне, да се включи в програма и да си чака реда. Такива са правилата.

— Но Тътъл е шизо!

— Момиче, явно някой някъде държи списъците, нали непрекъснато им ги пращаме нагоре. Гарбър е трябвало да разкара неколцина, за да докаже, че си пази добре вратичката…

— Друсачите не идват тук! — избухна Шарън. — Друсачите не влизат в Спешното на Психото в „Белвю“, само за да избягат от личните си проблеми…

— Ама не си го изкарвай на мен.

Двете жени се спогледаха и едновременно избухнаха в смях.

— Я се стегни малко — каза й Кристъл, след като смехът им заглъхна.

— Извинявай. Гарбър е истинско магаре. Днес имаме ли по-сериозни случаи?

— Още не съм обикаляла.

— Е — Шарън стана от бюрото, — да се хващаме на работа тогава.

Тя се приближи до закачалката, бръкна в джоба на палтото си и измъкна пакетчето вафли.

— Искаш ли?

— Знаеш, че не ги понасям.

— До скоро тогава — каза Шарън и излезе в коридора на болничното.

 

 

Милт Славич беше само един от многото окървавени и изтерзани пациенти, натръшкани на болничните носилки, които пълнеха коридора пред Спешното отделение. Докато чакаше, от време на време той отронваше „моля“, повтаряше го по няколко пъти, докато монологът му не прерастваше в стакатото на истерична молитва. През паузите той просто зяпаше в лампите над главата си и редеше нещо с толкова дълбок гърлен глас, че никой не разбираше какво точно казва. Четири шева на лявата китка, три на дясната и три през перинеума отгоре към тестисите му. След като най-сетне го превързаха, лекарят махна с ръка, че е готов и се зае със следващия случай, огнестрелна рана. Двете ченгета забутаха носилката през лабиринта от пациенти, завиха надясно и после наляво по коридора към Спешното отделение на Психиатрията.

Металният детектор веднага запищя.

— Чист е — каза едно от ченгетата. — Или поне беше.

Хектор изключи горния детектор, провери го с ръчния и махна с ръка да го вкарат. Хърмайъни се приближи и придърпа носилката до стената.

— Има ли някакви дрехи?

— Доведохме го гол — каза ченгето с планшета.

— Нищо за претърсване?

— Само хартийките му — допълни високото ченге.

— И шевовете — добави второто и двамата мъже се закискаха саркастично.

Хърмайъни не се усмихна. Устните на пациента се размърдаха. Тя се надвеси леко, за да чуе какво казва.

— Моля ви, не ми слагайте повече чипове… Моля… Стига толкова…

— Никой няма да ви стори нищо лошо — каза сестрата, обърна се и погледна към болничното.

Дебелият стажант Брайън още не беше дошъл. Беше по-млад от останалите и имаше навика да закъснява и да идва на работа със замаяна от махмурлук глава. Социалната работничка вече беше тръгнала на визитации и в следващите два часа нямаше да бъде свободна, а Кристъл беше в манипулационната. Шарън бе прекарала последните петнадесет минути да обяснява на Тътъл метадоновите процедури за отказване от дрогата.

— Сестра Блотнър?

Шарън се извини и се приближи до нея, хвърли поглед към мъжа с добро телосложение на носилката и превързаните му китки.

— Имаме си нов гост на купона?

— Може и така да се каже. — Лицето на Хърмайъни остана строго. — Предварителен психичен статус, моля. Посещавал ни е и друг път, чакаме всеки момент картона му.

— Това изобщо не ме изненадва.

— Ще ти го дам веднага щом пристигне.

— Горещо благодаря — отвърна Шарън и се обърна към пациента. — Не бихте ли предпочел кресло? Така би било някак си по-човешки, нали?

Бил я изгледа с бдителни, широко отворени очи.

— Без чипове — отрони той. — Моля ви, без чипове.

— Не съм казала чипове. Казах кресло.

— Не съм сигурен, че за него ще е добре да седи — обади се едното ченге и й подаде планшета.

Тя дешифрира нечетливо изписаната първа страница, погледна смачканите брошури и в общи линии схвана какъв е случаят.

— Седенето не е противопоказно. Господа, бихте ли ми помогнали?

Шарън се надвеси над пациента. Беше строен, с мургаво жилаво тяло, с дълбок, интелигентен поглед.

— Сега ще ви развържем от това нещо и ще ви поставим ето тук. — Тя потупа с ръка дървената инвалидна количка, напомняща за туберкулозен санаториум от тридесетте години. — Нещо против?

— Какво направихте с Франклин Делано Рузвелт? Застреляхте ли го, или го изхвърлихте от лодката?

— Ние не сме терористи — отвърна му Шарън. — А и те не са толкова стари, макар и да изглеждат.

Тя се усмихна. „По дяволите — помисли си Бил — тази е печена.“

— Полицай, бихте ли свалили белезниците?

Ченгето пристъпи и затършува из връзката ключове.

— Шива, богът на танца — произнесе Бил с нисък гърлен глас, като продължаваше да я гледа втренчено в очите.

— Моля? — не схвана смисъла на казаното тя.

— Всички тия задници метеоролози по телевизията, всички те са лъжепророци. Мислят си, че това е наука. Шибани невежи.

— Абсолютно — подкрепи го Шарън. — Рядко им се случва да познаят. Ще седнете ли все пак?

— Прочети брошурата. Шива щрака с пръсти — „щрак“ — изщрака той с палеца и средния си пръст — и светът възниква. Той започва своя танц на музиката, която сам създава.

Бил леко се повдигна, приседна и заклати във въздуха превързаните си китки като играч на сиртаки.

— Преди да произведе първия звук, е имало друга вселена и тя е загинала. Нали така?

— Да — кимна Шарън. Във всичко това имаше някакъв смисъл. Поне за нея.

Той я изгледа.

— Създател, разрушител. Той дава, той взима. „Щрак.“ В началото беше слово, звук и вибрация. Светлината частица ли е или вълна? Връх на топлийка — заплаха или шибана опасност? Същото говно. В „Битие“ светлината е звук.

— Така е. Това е отговорът на проблема, според „Битие“ — отвърна Шарън и усети, че Хърмайъни я наблюдава.

Нещо неизказано премина между двамата. Шарън го долови за момент.

— Защо все пак не седнете в инвалидната количка? — каза тя на пациента. — Ще ви закараме до тоалетната, ще ви оставим да се облекчите и после ще си поговорим.

— Прочети брошурата. Когато се молиш, нали гледаш нагоре? Християните мислят, че така се доближаваш до Бог, ура, ура, ура, старото синьо и бяло, но изобщо не е това. Всеки път щом вдигнеш взор нагоре виждаш Шива, сияещ над теб. Всичко останало е енергия, която непрестанно се опитва да направи връзката, непрестанно се опитва да направи света цялостен.

Тя се усмихна.

— И кой сте вие самият в цялата тази работа?

Той й отвърна с усмивка.

— Аз съм клечката, която разбърква коктейла.

С тези думи той се смъкна от подвижната носилка, пристъпи към инвалидната количка и седна в нея.

— Енергията постоянно се стреми да направи връзка, облаците танцуват под цимбалите на Кришна, а тези скапани метеозадници така и не могат да го схванат.

Сред ченгетата и сестрите настъпи неловка тишина.

— Е? — попита Бил очаквателно.

— Към тоалетната — каза Шарън.

— Към тоалетната! — отзова се бодро Бил.

— Към тоалетната — повтори едното ченге и Шарън забута пациента начело на малкото шествие.

Бил закима в танцовия ритъм, носещ се от радиото, пристъпи до клозетната чиния и седна, мърморейки си мрачно за чипове. Шарън, която с едно око дискретно го наблюдаваше през открехнатата врата, използва момента да хвърли поглед на бюлетина.

Хърмайъни се приближи.

— Не знам дали си в течение — промълви тя меко, — но преди две години доктор Гарбър публикува доклад за генитални самоизтезания при шизофрениците.

— Не знаех.

— Изглежда проявява интерес към такива — кимна тя към тоалетната, откъдето долиташе гъгнещия речитатив на Бил.

Шарън се извърна и погледна Хърмайъни.

— Благодаря ти.

— Просто да знаеш.

Хърмайъни запази хладно изражение. Наведе се и оправи възглавничката на инвалидната количка.

Шарън прекрати дискретното си наблюдение, когато пациентът издърпа кърпата при умивалника, избърса се, изтърка излъсканата стоманена плоча, която трябваше да замества огледалото, изми отново ръцете си и излезе от тоалетната, за да седне отново в инвалидната си количка.

— Шевовете по слабините болят ли? — попита тя.

— Когато чиповете са махнати, не ги усещам. — Беше се поукротил.

Шарън и Хърмайъни си кимнаха леко. Шарън се надвеси над пациента.

— Ако не възразявате, при нас има практика в началото да сте привързан. Можете да обикаляте наоколо, да разговаряте с хората или каквото искате, но не искаме шевовете ви да се разкъсат…

— Не е необходимо да го правите. Наистина — увери я Бил, но Хърмайъни вече се бе захванала за работа. Шарън й помогна — китките и глезените, и един платнен колан надлъжно.

— Всичко това, изглежда, е предохранителна мярка. Или ме наказвате, а?

Шарън се усмихна.

— Да, предполагам, че така се чувства човек. Ще ги отвържем веднага щом започнем да си имаме доверие. Предлагам да оставим представителите на властта и да си поговорим приятелски, окей?

— Не можеш ме излъга — отговори Бил. — Ти също си представител на властта.

— Не бих казала — възрази тя окуражително, след което се премести зад количката, избута я през вратата и коридора към кабинетите.

Стая А беше заета. Тя го обърна с лице към себе си и заднишком го вкара в стая Б, затвори вратата, като му каза „Така никой няма да ни безпокои“ и седна зад бюрото. Започна беседата както обикновено:

— Исках просто да поговорим какво се случи с вас, за да се озовете тук и как да направим така, че да се върнете скоро по живо по здраво сред по-нормална среда.

— Ако искаш да научиш нещо за мен, прочетете брошурата.

— Прочетох я.

В общи линии. Представляваше колаж от печатни и ръкописни страници, с лошо ксерокопирани снимки на облаци над Ню Йорк.

— Повече ме интересувате вие самият.

Тя се вгледа в очите му. Беше интелигентен, личеше си. Порочно интелигентен.

— Е — каза тя, — кой сте вие?

— Името ми е Милт Славич, както вече знаеш.

— Не знаех как точно се произнася. — Тя хвърли поглед към формуляра. — И живеете на номер 438 на Десета улица, Уест Сайд.

— Ъ-хъ. — Апартаментът беше празен от доста време.

— Без телефон?

— Имах. Но ми го прекъснаха.

— Някакви животни?

Бил се усмихна мило.

— Само онези пчелички на нощната ми шапчица. Но не бих понесъл, ако се появят.

— Бих предпочела да си останат там, където са. М-да, Емили Дикинсън. Имах предвид дали трябва да се притесняваме, че няма кой да нахрани кучето, котката или гущерчето ви, докато пребивавате тук?

— Не. Сам съм.

— Какво работите?

— Ами, инженер съм.

— Електро? — Без отговор. — Строителен? — Той продължи да я гледа мълчаливо. — Генетика?

Близо.

— Ходя с малка шапчица и карам влака да се движи.

— Ха-ха-ха — изсмя се Шарън сухо и за известно време двамата се гледаха мълчаливо, ухилени един срещу друг през бюрото. — Имах предвид какво работите, за да се издържате?

— Поправям разни неща. Нали знаете, домакински уреди, електроинсталации. Повредени неща.

— Значи по ремонта.

Шарън си отбеляза в малкия бележник със звездичка, че трябва да се върне на темата и си помисли: „Е, хайде нататък“.

— Така. Извинявайте, че ви питам така направо, но какво толкова се случи в живота ви, та решихте да се режете?

Той не отвърна нищо. Шарън се облегна назад и зачака с ръце в скута. Следеше часовника с периферното си зрение. Измина една минута, после втора и тъкмо щеше да заговори, когато той започна:

— Има една сграда с офиси край Сентръл Парк. Северно. С изключително добре поддържана градина във фоайето.

— А-ха — отрони Шарън, просто защото той й бе оставил пауза да се включи в разговора.

— Там отглеждат едно цвете. От Бразилия. Два пъти в годината то се загрява до сто тридесет и седем градуса по Фаренхайт. Две нощи, в най-студената част на зимата, то променя своя метаболизъм и от растение се превръща в животно, произвежда и изгаря аминокиселини и… пламва.

— Охо! — възкликна Шарън — И защо?

— Нощта е студена, нали така? Там при тях има един вид насекоми. Мушици. Топлината ги привлича. Влизат в чашката, крилата им се покриват с цветен прашец. На следващата нощ отново става студено. Мушиците вече знаят къде е топло, пъхат се в чашките и отърсват прашеца върху друго растение.

— Хм — каза Шарън. Още в мига, в който се намеси, си даде сметка за риска, който поема. — В общи линии става дума за секс.

— Сто тридесет и седем градуса по Фаренхайт, два пъти в годината — отвърна й той сърдито. — И цялото това усилие, за да се затвори цикъла, а те се намират в оня смотан офис — център на шибаното Парк авеню. Най-близките симбиотични мушици се въдят на цели седем хиляди километра разстояние оттам.

— Сигурно е тъжно да си толкова самотен — коментира Шарън.

Когато започна тази работа, преди да се ожени за Рик, отначало тя се боеше да споделя с пациента собствените си интерпретации в равностоен диалог. След време престана да бъде толкова предпазлива и по нейна преценка така беше по-добре.

— Затова ли се изпорязахте — попита тя без никаква деликатност.

Той млъкна. Е, все едно, трябваше да поговори с него по същество. Всичко друго щеше да бъде нахалост. И тогава, под мрачния му свъсен поглед, изведнъж я осени съмнение. Почти беше решила, че е поредният маргинал, който си нанася рани по две причини, от мазохизъм и за да ги баламоса, и който е готов да й каже всичко, което смята, че тя очаква да чуе от него. Но той говореше за себе си с твърде отвлечени метафори. Маргиналите обикновено бяха прекалено обсебени от самите себе си, за да им прави впечатление.

Е, тогава да отворим раната.

— Искахте да умрете?

Бил стисна устни замислено.

— Не го ли искаме всички в някой момент? — отрони той накрая.

Шарън не отговори. Гърлото й беше пресъхнало. Взираше се в очите му.

— Имам предвид — продължи той, — че това е единственият въпрос, на който си струва да се отговори, нали?

— Има и други въпроси — отвърна тя, без да се задълбочава много над това кои биха могли да бъдат те. — Сам ли живеете?

— Да, сам.

— Така харесва ли ви?

— Всички ние сме сами. Това е естественото състояние на човека.

— Влюбвал ли сте се някога?

От всички въпроси, които можеше да му зададе, най-малко беше очаквал този. Кет. Екатерина фон Арлсбург.

— Бил съм в някои хора. Имаше една личност. Нещата между нас така и не се развиха щастливо.

— О? Защо? — Тя придаде на лицето си безизразен вид.

— Ами, взаимността понякога се оказва проблем — загледан в нея, въздъхна дълбоко пациентът.

— От тяхна страна? Или…

— Хайде да не говорим повече за това, а? Това е толкова стара история, ученически срещи следобед и прочее дивотии…

Той и Екатерина хванати за ръце, обикалят из галерията Гугенхайм и говорят за кубизъм. Целият живот изплува в съзнанието му в забавен каданс, сякаш завинаги в плен на онези плоски платна. Тя винаги го бе разбирала, и в училище, и по-късно.

Шарън го наблюдаваше внимателно, опитвайки се да проникне във вътрешния му свят. Изчакваше го мълчаливо, давайки му възможност да се разкрие.

— Имаше една личност, която ме бе издърпала, разбирате ли? — отрони той накрая. — Преди много години. Бях затънал в един от подземните си периоди. Тя сякаш задълба надолу и ме намери…

— Сега има ли я в живота ви?

Последва пауза, която й каза всичко, което искаше да разбере.

— Тя не можеше да дойде там, където отивах аз.

— О? Къде беше това?

Той се ухили.

— Исках да съхраня силата си извън кревата, на гражданската арена, на която тя принадлежи.

Шарън долови решителност в тона му. Която и да беше тази жена, той не бе се опитал да си отреже тестисите заради нея.

— Разкажете ми за семейството си.

Бил се усмихна.

— Стари нюйоркски радикали от поколения… Стреляли сме по президенти… Били сме филантропи… Пласирали сме контрабандно уиски…

А-ха…?

— Живи родители? Майка? Баща?

— Зависи кой баща имате предвид. Оня, дето чупеше вещи, или задникът, дето…

— Искате да кажете, че онзи, дето е чупил вещи, не е бил задник?

— Истинският — поясни Бил. — От Харвард до Торазин^[2]. Всъщност, и двамата бяха задници. Никой не остана за дълго.

— Значи сте бил отгледан от майка си…

— Тя почина миналата година.

Прозвуча му странно, когато го произнесе. Спомни си я как повръща на улицата след хемодиализата. Валеше силно.

— Кога? — попита Шарън. — Някъде по това време? Или…

Бил мълчеше. Да, помисли си Шарън, по това време.

— Милт, наистина бих искала да разбера как е починала майка ви — настоя тя.

Ако тя се е самоубила с бръснач, рискът синът й да го повтори се повишаваше с една степен.

— Тя се влече до онази шибана сграда и умря, по дяволите, както винаги става с бедните хора.

— Не, не, не, имам предвид по какъв начин, защо…

Бил я изгледа озадачен.

— Рак — отвърна й той. — Рак на яйчниците.

Шарън се опита да долови някакви чувства в изражението му.

— С какво се занимаваше тя?

— Беше актриса — певица — танцьорка.

Нещо вътре в него му подсказваше, че не бива да говори за всичко това, но в същото време си спомни гласа й, който сякаш го произнесе по същия начин.

— Повече танцьорка.

— Балет? Или…

— Бродуей.

— Наистина ли?

Шарън винаги проявяваше любопитство, когато се окажеше, че хората са свързани със света на Бродуей.

— И в какво участваше?

Бил я погледна.

— Нали знаете. Мюзикли. Епизодични роли. Трябва ли наистина да обсъждаме всичко това?

По всичко личеше, че се чувства доста зле.

— Е, аз бих искала… Искам да кажа, тя очевидно е значела много за вас… — Бил не каза нищо. — Това е нещо, с което човек трябва да се гордее — наследеното от родителите и прочее. — Тя се сети за баща си и за търговската марка на корпорация „Маккинън“, но го изтласка от съзнанието си. — Когато сте бил дете, имало ли е общи неща, които сте правили с майка си?

— Тя често ме водеше в музеи на изкуството — каза Бил и после промърмори нещо, по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— Какво? — попита тя.

— Казах, че шибаните чипове отново се обаждат.

— Кажете ми за чиповете.

— По дяволите, вие вече знаете за чиповете! — побесня неочаквано той.

Я виж ти, афективността му бе адски лабилна. Шарън беше благодарна, че е завързан. Тя го изгледа право в очите:

— Ако знаех, нямаше да ви питам. Смятате, че някой ви е направил нещо?

— Напъхаха ми тия шибани чипове! — Беше силно разгневен. — Още първия път, когато ме вкараха в това скапано място, ми напъхаха чиповете, за да знаят къде съм през цялото време.

— Чипове значи — повтори Шарън. Беше започнала да схваща идеята.

— Над света лети един скапан спътник и когато искат да проследят някого, му напъхват чип. Той се захранва от вътрешното електричество на тялото. Натискат едно копче, чипът затваря веригата и спътникът всеки миг им показва къде си. Прочети бюлетина — там е описано всичко.

Колко отвратително би било, помисли си Шарън.

— Вие вярвате, че в тялото ви има електричество?

— Разбира се. Всички го имаме това скапано…

— На някое специално място?

Той я изгледа, сякаш се удивляваше на пълното й невежество.

— То е навсякъде! В мен, във вас, във всяко късче материя във Вселената. То е великият обединител. То държи масата да не се разпадне на молекули, а молекулите на атоми, а атомите на кварки и неутрони, а нали знаеш какво представляват всички те? Чисто, скапано електричество. Разумът и диханието Господне.

Едва ли можеше да й каже нещо, с което Шарън да бъде по-съгласна.

— И къде ви поставиха чипа?

Бил мълчеше, стиснал напрегнато устни.

— Да не би да сте се опитал да го махнете, когато сте започнал да се режете?

Изтерзаният мъж зад бюрото й отново не отвърна нищо.

— Да не би да е в кръвоносната система? Или…

Нито звук от негова страна.

— Или на другото място, където сте рязал.

— Знаете много добре, по дяволите!

— Кажете ми.

Той изсъска думите.

— В центъра на тестиса ми. — Изведнъж почервеня. — Понякога го усещам в единия, друг път в другия. Холографира се ту тук, ту там. — Той погледна Шарън в очите. — Така са го програмирали, че да не можеш да разбереш къде е точно.

— И единственият начин да се отървете от това нещо е…

— Като изрежа скапаните си ташаци. Ето това е. Това е изборът, който са ми оставили. Ако държа на свободата, трябва да се кастрирам.

Шарън изчака да отшуми, помисли си за последните трудове на Фройд за задръжките, които си налагаме, за да градим цивилизацията. Този приятел беше опростил всичко това до основната му форма.

— Причинява ли ви болка?

— Когато поискат.

Наложи й се да се напрегне, за да го чуе.

— Сега боли ли ви?

Той закима утвърдително. Устните му бяха побелели. Шарън го наблюдаваше, усещайки прилива на състрадание, което винаги изпитваше, когато се окажеше пред някого, когото го боли. Шизо или шизоафективен, с доста силно изразен траен делузивен синдром.

— Говори ли ви? Чувате ли го да ви казва нещо?

Бил поклати отрицателно глава.

— Принуждава ме да действам. Но не е като команда или нещо подобно.

— Значи не ви дава нареждания? — Той отново поклати глава. — Не чувате гласове? Да виждате неща, които по принцип не би трябвало да са там?

Бил се замисли.

— Не, никога.

— А електричеството? Усещате ли понякога физическа болка, която да свързвате с него? То… — постара се да подбере подходящите думи — съсредоточава ли се в някоя специфична част на тялото ви, причинява ли ви болка по някакъв начин?

— Изобщо не действа така. Говоря ви за нещо съвършено различно…

Но в този момент на вратата се почука и доктор Гарбър я отвори, преди Шарън да успее да попита кой е.

— Сестра Блотнър, извинете ме — изрече той иззад гърба й. — Предположих, че ще ви бъде от полза опитът ми в подобни случаи.

— Вижте, прекъснахте ни по средата на разговора…

— Чудесно — отвърна Гарбър, затръшна вратата и кацна на ръба на бюрото. — Знаете ли — обърна се той към Бил — автор съм на няколко доклада за случаи като вашия.

— Доктор Гарбър е нашият завеждащ Спешно отделение. — Тя се опита да вложи трепет в гласа си, но думите й прозвучаха глупаво.

— Откъде знаете какъв е моят случай?

— Ами, вижте, просто от полицейския рапорт и медицинския отчет. Знаете ли, интересно, но всички, с които съм си имал работа, които си режат гениталиите с остри предмети или с ножица… — Шарън се сви. Всичко това беше толкова не на място. — Е, всички те, както се оказва имат сходно минало.

— Може би — реши да рискува Шарън — е по-добре да обсъдим всичко това след изготвяне на анамнезата…

Той се извърна към нея и я изгледа недоумяващо.

— Но аз съм тук сега!

— В това няма съмнение — обади се вежливо Бил от мястото си, както беше привързан в инвалидната количка.

— Е, просто исках да си поговорим. — Той намести очилата си. — Често се натъкваме на склонност към вандализъм, порочен уклон към придобиване на ценности…

— Хм — обади се Бил.

— Съчетани с разделени родители или нестабилно семейство, с липса на родител от същия пол или на ролеви модел.

— Звучи, сякаш точно за мен говорите — подкрепи го Бил.

— Мога ли да ви попитам нещо лично?

— Разбира се.

— Имате ли някакви спомени да сте насилван като дете?

— Не — каза Бил. — Никакви. А мога ли аз да ви попитам нещо, докторе?

— Естествено.

— Вие имате ли деца?

— Всъщност, не — отвърна Гарбър. — Все още не.

— Не мога да ви опиша колко се радвам да го чуя — каза Бил със същата мила усмивка на лицето.

Нещо в погледа на Гарбър застина.

— Е, добре — отрони той и се смъкна от бюрото. — Ще си поговорим пак, в болничното отделение. Не се съмнявам. Надявам се, че съм ви бил от полза, сестра Блотнър…

— Безкрайно съм ви задължена — каза Шарън.

— Докторе?

Гарбър се обърна. Този път усмивката на Бил беше ослепителна.

— Когато стоях там с бръснача, готов да си отрежа топките, знаете ли за какво всъщност си мислех?

— За какво?

— Мислех си, че на този свят вече са се навъдили прекалено много задници.

Шарън прехапа устни. Гарбър стисна зъби и затръшна вратата зад себе си. Атмосферата в стаята остана потискащо напрегната. Накрая Бил се обади:

— От коя лудница е избягал тоя?

Шарън не можа да се сдържи и двамата избухнаха в смях.