Джек Лондон
Малката стопанка на голямата къща (9)

ГЛАВА IX

— Къде е моето момче в бричове? — викаше Дик, като тропаше и дрънчеше с шпори из цялата Голяма къща, търсейки своята малка стопанка.

Той дойде до вратата, водеща към дългото крило, където бяха стаите й. Това беше огромна дървена врата без дръжка в облицована с дърво стена. Но Дик знаеше къде беше скритата пружина — тайна, известна само нему и на жена му, — натисна я и вратата се разтвори широко.

— Къде е моето момче с бричове? — извика той и затропа по безкрайния коридор.

Погледна в банята с вкопания римски басейн и слизащи надолу мраморни стъпала, погледна към гардеробната и стаята за обличане, но напразно. Премина през ниската широка стълба, водеща към стаята, която тя наричаше „кулата на Жулиета“, с празния сега диван под прозореца, и трепна при вида на прозрачните, изящни, дантелени принадлежности на дамския тоалет, които той знаеше, че тя бе пръснала наоколо заради особеното чувствено удоволствие, което изпитваше, когато ги съзерцаваше. Спря се за миг пред една подставка за рисуване; неколкократно повтаряният вик замря на устата му и той се разсмя с възхищение, познал в току-що нахвърляните линии на етюда фигурата на недодялано, кокалесто, мършаво жребче, отбито от майка си, което отчаяно цвили за нея.

— Къде е моето момче в бричове? — извика той към спалната веранда, но там намери само една плаха, със свъсено чело, около тринадесетгодишна китайка, която му се усмихна срамежливо.

Тя беше прислужницата на Паола, О’Диър^[1], която Дик беше нарекъл така преди много години поради особения начин, по който тя имаше обичай да свива загрижено тънките си вежди, сякаш се готви да възкликне. Дик я беше взел за прислужница на Паола още почти дете от едно рибарско село на брега на Жълто море, където майка й, вдовица, плетеше мрежи за рибарите и в добри години изкарваше с това до четири долара. О’Диър постъпи на работа при Паола на тримачтовата шхуна „Ол ауей“ по същото време, когато в качеството си на юнга О’Джой бе започнал да проявява ловкостта, която след време го издигна до положението на домоуправител на Голямата къща.

— Къде е господарката ти, О’Диър? — запита Дик.

О’Диър цяла се сви, примирайки от стеснение. Дик зачака.

— Тя може би с млади девойки, не знам — заекна О’Диър и като я съжали, Дик се завъртя на пети и си излезе.

— Къде е моето момче в бричове? — извика отново той, като излезе навън под покритото преддверие точно когато една от лимузините на чифлика изви по алеята сред люляките.

— Да пукна, ако знам — отвърна от колата висок рус мъж в светъл летен костюм; и следния миг Дик Форест и Евън Греъм вече се ръкуваха.

О’Май и О’Хо внесоха ръчния багаж вътре, а Дик придружи гостенина си до помещението в наблюдателната кула.

— Ще трябва да свикнете с нас, приятелю — обясняваше му Дик. — Животът в имението се движи като по часовник и прислугата е образцова; но ние си позволяваме всякакви волности. Ако бяхте дошли две минути по-късно, нямаше да има кой да ви посрещне освен китайските ни прислужници. Тъкмо отивах на езда, а Паола — мисис Форест — е изчезнала някъде.

Двамата мъже имаха почти еднакъв ръст, като Греъм беше може би с един инч по-висок от Форест, но пък иначе по-тесен в плещите и гърдите. Греъм беше малко по-рус от Форест, но и двамата бяха еднакво сивооки, с една и съща чиста белота на очните ябълки и с един и същ бронзов загар на кожата от слънцето и вятъра. Чертите на Греъм бяха малко по-едри; очите му бяха мъничко по-продълговати, като това се компенсираше с по-отпуснатите клепачи. Носът му беше като че ли по-прав и по-голям от носа на Дик, а устните му — малко по-дебели, по-червени и по-извити.

Косата на Форест беше светлокафява с кестенява отсенка, докато косата на Греъм създаваше впечатление, че би била почти като златиста коприна, ако слънцето не й бе придало песъчлив оттенък. И двамата имаха високи скули, но бузите на Форест бяха по-хлътнали. Носовете и на двамата бяха с големи и чувствителни ноздри. И единият, и другият имаха уста с внушителни размери, ала по женски красива и ясно очертана; наред с това обаче в устните се чувствуваше стаена твърдост и суровост, които не липсваха и в четвъртитите им, без трапчинка бради.

Но обстоятелството, че Евън Греъм беше малко по-висок и по-тесен в гърдите, придаваше на фигурата и на движенията му изящност, каквато Дик Форест не притежаваше. Благодарение на особеностите на своята външност всеки един от тях само печелеше в присъствието на другия. От Греъм се излъчваше светлина и обаяние и той напомняше — макар и съвсем мъничко — на принц от приказките. Форест правеше впечатление на по-делови и по-силен човек, по-опасен за другите, по-здраво взел в ръцете собствения си живот.

Докато говореше, Форест погледна бегло ръчния си часовник, само за един миг, без да се спира или да отклонява вниманието си, и се осведоми за часа.

— Единайсет и половина — каза той — Тръгвайте веднага, Греъм. Тук не обядваме преди дванадесет и половина. Тъкмо изпращам един вагон волове, триста парчета, и истински се гордея с тях. Непременно трябва да ги видите. Няма значение, че не сте облечен за езда. О’Хо, донеси един чифт от моите гамаши. А ти, О’Джой, нареди да оседлаят Алтадена. Какво седло предпочитате, Греъм?

— О, каквото и да е, приятелю.

— Английско? Австрийско? Шотландско? Мексиканско? — настояваше Дик.

— Шотландско, ако това не ви създава безпокойство — отстъпи Греъм.

Те останаха с конете си отстрани на пътя, проследявайки с поглед как последните волове от отправилото се на дълъг път стадо изчезваха на завоя.

— Виждам с какво се занимавате — чудесна работа — каза Греъм и очите му блеснаха. — На млади години, когато бях в Аржентина, и аз се бях увлякъл в скотовъдство. Ако бях започнал да ги развъждам от такава порода, може би нямаше тъй да се проваля.

— Но тогава не е имало ни люцерна, ни артезиански кладенци — утеши го Дик. — Още не е било дошло времето на късорогите. Само дребните животни са можели да издържат на сушата. Били са устойчиви, но леки на килограми. Пък и хладилните параходи още не са били изнамерени. А тъкмо това изобретение направи тук цяла революция в животновъдството.

— Освен това тогава бях още хлапак — добави Греъм. — Макар че това не винаги има значение. По същото време със същата работа се занимаваше и един млад германец, който вложи в нея десет пъти по-малко капитал от мене. Удържа и на сушави години, и на трудни години, и на всичко. Сега състоянието му възлиза на седемзначни цифри.

Те обърнаха конете си към Голямата къща. Дик вдигна ръка, за да погледне часовника си.

— Имаме много време — увери той гостенина си. — Знаете ли защо онзи млад германец е издържал на всичко? Не е имал друг изход. А вие сте имали бащините си пари зад гърба си и както ми се струва, не само че ви се е искало да поскитате из света, но лошото в случая е било и това, че сте могли да си позволите да осъществите желанието си…

— Ето там са рибните езера — додаде след малко Дик, като посочи с глава вдясно към едно невидимо място отвъд люляците. — Ще имате достатъчно възможност да ловите пъстърва, морски костур и дори морски котки. Знаете, аз съм скъперник: обичам всичко да работи. Осемчасовият работен ден може да си има оправдание, но водата у мене работи цели двадесет и четири часа в денонощие. Езерата са разположени в групи според вида на рибата. Но водата започва работата си горе в планините. Тя напоява двадесетина планински ливади, преди да се спусне надолу, а благодарение на следващите няколко мили камениста местност тя се пречиства и става бистра като сълза; водопадът, който се образува при спускането й от височините, произвежда половината от енергията, необходима за имението, и ни осигурява напълно електрическото осветление. След това тя напоява по-ниските площи, влива се тук в рибните езера, сетне изтича от тях и по-нататък напоява грамадни пространства люцерна. И повярвайте, ако след това тя не се разливаше в долината на река Сакраменто, щях още да я използвам за напояване.

— Виж ти какъв човек — разсмя се Греъм, — та вие бихте могли да напишете цяла поема за чудесата на водата. Срещал съм огнепоклонници, но вие сте първият човек, когото виждам да боготвори водата. И живеете не в пустиня, а на вода — простете несполучливия ми израз, — но както казах… Греъм не можа да довърши мисълта си. Отдясно, недалеч от тях, се разнесе звънкото чаткане на конски копита по бетон, последвано от силен плясък във вода и изблик на женски викове и смях. Изведнъж във виковете прозвуча тревога и се чу такова громко плискане и трополене, сякаш се давеше огромен звяр. Дик наклони глава и бързо подкара коня си през люляците, следван по петите от Греъм, възседнал своята Алтадена. Те излязоха на едно открито пространство между дърветата, под ослепителния блясък на слънцето, и пред очите на Греъм се разкри най-необикновената гледка, която бе виждал някога в живота си.

Сред заобиколеното от три страни с дървета открито пространство се намираше четвъртит бетониран басейн. Горният край, по цялата му широчина, лъщеше от тихо плъзгащата се по него вода. Страните му бяха отвесни. Долният край, неправилно надиплен, постепенно се спускаше към сушата. Тук, обхванат от тревога, стигаща до ужас, възбудено подскачаше каубой в панталони от меча кожа и машинално повтаряше: „О, божичко! О, божичко!“ — като ту издигаше гласа си, ту го снишаваше в отчаяние. В по-далечния край, с лице към него, в бански костюми и със спуснати във водата крака, седяха три ужасени нимфи.

В басейна, в центъра на цялата картина, грамаден дорест кон, мокър и лъскав като атлаз, стоеше във водата изправен на задните си крака и удряше във въздуха с огромните си предни копита, блеснали като мокра стомана на слънчевата светлина, а на гърба му, постоянно плъзгаща се надолу, едва се крепеше една бяла фигурка, която Греъм отначало взе за някакъв прекрасен юноша. И чак когато жребецът потъна надолу и отново се показа над водата, удряйки мощно с крака и копита, Греъм разбра, че на гърба му седи жена — бяла като копринения бял костюм за къпане, който я обвиваше плътно, че тя изглеждаше изваяна от бял мрамор. Като мраморен беше гърбът й и само тънките, деликатни мускули се движеха и извиваха под копринения костюм, докато тя се мъчеше да задържи главата си над водата. Стройните й закръглени ръце се преплитаха в дългата полупаднала грива на жребеца, а кръглите й бели колене се плъзгаха по гладката, мокра, атлазена кожа, обвиваща напрягащите се раменни мускули на грамадния кон. Белите пръсти на краката й се впиха в хлъзгавите хълбоци на животното, като напразно търсеха ребро, на което да се закрепят.

В един миг — не, само в половин миг — Греъм схвана целия ужас на положението; разбра, че приказното бяло същество е жена и съзря цялата миниатюрност и нежност на тази фигурка, която се бореше като гладиатор. Тя му напомняше статуйка от дрезденски порцелан, съвсем малка и лека, случайно попаднала на гърба на огромно давещо се чудовище. Така дребна изглеждаше тя до гигантското тяло на жребеца, че приличаше на някакво крехко създание, на мъничка фея, дошла от царството на приказките.

Докато тя притискаше буза до дългата извита шия, златистокафявата й коса, мокра от водата, разпусната и разбъркана, сякаш се бе вплела в черната грива на жребеца. Но най-силно го порази лицето й. То беше лице на юноша и лице на жена; сериозно и същевременно възбудено, изразяващо удоволствие от играта с опасността. Това беше лице на бяла жена, при това напълно съвременна; и все пак на Греъм то се стори езическо. Човек не можеше да види такова същество и такава гледка през двадесетия век. Тази сцена идваше направо от древна Гърция. Напомняше илюстрациите на Максфийлд Париш към приказките на „Хиляда и една нощ“. Като че ли от тези дълбини щяха да се появят приказни духове или сякаш принцове в златни одежди, яхнали крилати змейове, щяха да се спуснат от синьото небе, за да спасят ездачката.

Жребецът отново се показа на повърхността, подхлъзна се и съвсем за малко щеше да се преобърне по гръб, потъвайки във водата. Чудесното животно и чудесната ездачка изчезнаха заедно под повърхността, а миг по-късно отново се появиха — жребецът все още размахваше във въздуха огромните си като чинии копита, а ездачката продължаваше да се държи за гладкия, покрит сякаш с коприна мускулест гръб на животното. Сърцето на Греъм замря, когато си помисли какво би могло да стане, ако жребецът се бе преобърнал. Случаен удар от някое от тези четири огромни копита можеше завинаги да угаси огъня на живота, който светеше в тази великолепна, бяла, с пламенен дух жена.

— Възседни шията му! — извика Дик. — Улови се за холката и стой на шията му, докато се закрепи!

Жената послуша; с бързо движение тя заби пръстите на краката си в изплъзващите се мускули на шията и като подскочи напред, вплела едната си ръка във влажната грива, издигнала нагоре другата, опипвайки главата на коня между ушите, тя се залови здраво за холката му. Следния миг, когато с преместването на тежестта й конят се закрепи на краката си, тя отново се плъзна на раменете му. Като стискаше с една ръка гривата, тя помаха с другата, пращайки приветствена усмивка на Форест; и както Греъм забеляза, тя беше запазила достатъчно хладнокръвие да види и него на коня му до Форест. Греъм долови също, че в извиването на главата и в помахването на ръката и имаше нещо повече от чувство на победа над опасността; естетичният усет й бе подсказал, че тази поза и движение са необходима съставка на общата картина, но те бяха най-вече израз просто на радост от смелата постъпка и на бликащата жизненост на духа и тялото, на цялото й същество.

— Малко жени са способни на такова нещо — каза спокойно Дик, когато Планинеца, запазвайки ловко хоризонталното си положение след като веднъж се бе задържал на него, доплува до долния край на басейна и се покатери по острия наклон при разтревожения каубой.

Той бързо надяна оглавника на коня, като пъхна мундщука между челюстите му. Но Паола, все още възседнала жребеца, се наведе напред, пое с властно движение юздата от ръцете на каубоя, обърна бързо Планинеца срещу Форест и го поздрави.

— А сега ще трябва да си отидете — извика тя. — Тук компанията е само женска и мъже не се допускат.

Дик се разсмя, поклони се в знак на съгласие и като обърна коня си, пое през люляците към шосето, следван от Греъм.

— Коя… коя е тя? — запита Греъм.

— Паола, мисис Форест, жената-момче, детето, което никога няма да порасне, най-своеволното облаче розов прашец, което някога е приемало формата на жена.

— Дъхът ми се взе — каза Греъм. — Вашите хора често ли дават такива представления?

— За първи път прави подобно нещо — отвърна Форест. — Това беше Планинеца. Премина с него по целия наклон на басейна, като на шейна, а той тежи цели две хиляди двеста и четиридесет фунта.

— Рискуваше да счупи неговите крака и шия и своите собствени — забеляза Греъм.

— Тридесет и пет хиляди долара струват тези крака и тази шия — усмихна се Дик. — Толкова ми предложи за него един частен конезавод миналата година, след като той взе всички награди по Тихоокеанското крайбрежие за това, че е породист и красив. А колкото се отнася до Паола, тя би могла всеки божи ден да чупи вратове и крака за тази сума, докато ме разори — само че не го прави. С нея никога не стават злополуки.

— Свършено беше с нея, ако конят се беше преобърнал.

— Но ето че не се преобърна — каза спокойно Дик. — Защото Паола е родена под щастлива звезда. Мъчно можеш да я убиеш. Веднъж попаднахме под артилерийски огън и тя просто се разочарова, че ни един снаряд не я улучи, не я уби, дори не я нарани. Четири батареи, на разстояние от една миля, откриха срещу нас огън и трябваше да пробягаме половин миля по открития гребен на един хълм, докато намерим убежище. Аз с право я обвиних, че нарочно се забавя, и тя си призна, че наистина се бави „мъничко“… Женени сме вече от десет-дванадесет години и знаете ли, понякога ми се струва, че изобщо не я познавам, че никой не я познава, че дори самата тя не се познава — както човек може да се погледне в огледалото и да се запита: „Кой, по дяволите, е пък този?“ Паола и аз си имаме една чародейна формула. „Не питай за цената, щом представлението ти харесва.“ И няма значение с какво ще платим — с долари, с кожата или с живота си. Такъв е начинът ни на живот и късметът ни. Той винаги работи. И знаете ли, досега съдбата никога не е поискала да плащаме.