Джек Лондон
Малката стопанка на голямата къща (27)

ГЛАВА XXVII

Но когато мъж и жена живеят под един покрив, трудно е да спазват строго разстояние помежду си. Незабелязано Паола и Греъм се приближаваха. От продължителните погледи и докосване на ръцете не беше дълъг пътят до позволените ласки и най-сетне се случи така, че те се озоваха един другиму в прегръдките и устните им се сляха в целувка. И този път Паола не пламна гневно, както първия път, а каза твърдо:

— Не трябва да си отивате.

— Не мога да остана — отвърна Греъм за хиляден път. — О, целувал съм скришом зад вратите и нося греха за всички останали глупости от подобен род — призна той. — Но тук нещата се различни — имам работа с вас и с Дик.

— Казвам ви, че все ще се намери някакъв изход, Евън.

— Тогава елате с мен, така сами ще намерим изход. Да заминем още сега.

Тя настръхна.

— Спомнете си — уговаряше я Греъм — какво каза Дик оная вечер, когато Лео влезе в битка с драконите, че ако Паола, собствената му жена, избяга, той би казал: „Бъдете щастливи, деца мои.“

— Затова ми е тъй трудно, Евън. Той е благородно сърце. Вие добре го назовахте. А сега? Забелязвате ли как се държи сега? Той е тъй нежен, както говореше оная вечер, че ще бъде… Искам да кажа нежен с мен. А има и още нещо. Забелязали ли сте, че…

— Той вече знае?… Казал ли е нещо? — прекъсна я Греъм.

— Нищо не е казал, но уверена съм, че знае или се досеща. Наблюдавайте го само. Не желае да се състезава с вас…

— Да се състезава?

— Да, именно. Не иска да се състезава. Спомнете си вчера на нашето „родео“. Когато пристигнахме с цялата компания, заварихме го да обяздва диви мустанги. Но веднага престана и се оттегли настрана. А в обяздването на диви коне той няма равен на себе си. Вие също опитахте силите си. Откровено казано, справихте се добре, но изобщо не можете да се мерите с него. Но той не искаше да покаже превъзходството си. За мен това е достатъчно доказателство, че той е отгатнал всичко.

Но чуйте още: не сте ли забелязали, че напоследък, когато кажете нещо, той никога не възразява. А има навика да оспорва и поставя под въпрос всяко нещо, за да провери верността му. Продължава да играе с вас билярд, защото на билярд сте по-добър. Готов е да се фехтува с шпага или рапира, защото там силите ви са равни. Но на бокс или борба няма да ви излезе.

— Да, в бокса и борбата е по-добър — промълви Греъм унило.

— Наблюдавайте го и ще разберете какво искам да кажа с това, че не желае да се състезава. Отнася се с мен като с лудо конче, отпуска ми юздите и ми дава възможност да забъркам, каквито каши поискам. За нищо на света не би ми попречил. О, вярвайте ми, познавам го. Оказва се на висотата на философията си. Прекрасно би могъл да поучи нашите мъдреци какво значи да прилагаш философията си в живота.

Не, не, чуйте — продължи тя припряно, когато Греъм поиска да я прекъсне. — Имам да ви кажа още нещо. Има тайна стълба, която води от библиотеката към работния кабинет на Дик. Използваме я само той, аз и секретарите му. Като я изкачите, излиза точно пред неговата стая, а наоколо са полици с книги. Току-що идвам оттам. Исках да отида при него, но чух гласове. Говореха по работа за чифлика. Помислих си — сигурно скоро ще го оставят сам. И реших да почакам. Наистина говореха по работа, и то за чифлика, но беше тъй интересно, тъй „показателно“, както би се изразил Хенкок, че останах да подслушвам. Искам да кажа, че беше показателно за характера на Дик.

Мъмреше жената на един от работниците. Навсякъде, където живеят повече хора, както тук, такива неща се случват. Ако я бях видяла, те бих я познала, а и името й нищо не ми говори. Надълго и широко описваше неприятностите си, когато Дик я прекъсна. „Да оставим всичко това — каза той. — Едно искам да знам — вие насърчавахте ли Смит да ви задиря?“ Името му не е точно Смит, но това няма значение. Той е един от нашите надзиратели и е на служба при Дик от осем години.

„Ах, не, сър — чух я да отговаря. — Още първия път, когато ме видя, започна по всевъзможни начини да ме задиря. Винаги гледах да го отбягвам. При това мъжът ми има буен нрав, а не искам да загуби мястото си тук. При вас е почти цяла година и досега против него не е имало оплакване, нали? Преди да дойдем тук, дълго време беше без постоянна работа и наистина трудно преживявахме. Не е виновен той. Не пие, той никога…“

„Добре, добре — прекъсна я Дик. — Работата и навиците му нямат нищо общо с въпроса. Вие сигурна ли сте, че никога не сте давали повод на Смит да ви задиря?“

Тя бе тъй сигурна, че цели десет минути продължи да описва най-подробно как Смит я преследвал. Имаше приятен глас — плах, нежен и женствен — сигурно е красива. Едва се сдържах да не надзърна. Исках да я видя как изглежда.

„А вчерашната история? — каза Дик. — Разбраха ли всички за нея? Искам да кажа, знаят ли за това други хора освен вашия съпруг и Смит. Стана ли такъв скандал, че да разберат всички съседи?“

„Да, сър. В края на краищата той няма право да влиза при мен в кухнята. При това мъжът ми не му е подчинен. Той ме прегърна и се опитваше да ме целуне, когато мъжът ми влезе. Мъжът ми е избухлив, но не е тъй силен. Мистър Смит би се справил с двама като него, затова мъжът ми извади нож, а мистър Смит му сграбчи ръката и започна бой из цялата кухня. Разбрах, че ще стане убийство, изтичах навън и нададох вик за помощ. Съседите бяха вече чули виковете и шума от борбата. Мъжът ми и Смит бяха обърнали печката, счупили прозореца и вътре бе пълно с дим и пепел, когато съседите влязоха да ги разтърват. Нищо не съм сторила, за да заслужа такъв срам. Вие знаете какви езици имат жените …“

Тук Дик я прекъсна, но изминаха още пет минути, преди да се отърве от нея. Големият й страх бил да не би мъжът й да загуби мястото си. Продължих да чакам, защото разбрах, че Дик не е казал последната си дума. Не бе взел окончателно решение и се досещах, че идва ред на надзирателя да бъде мъмрен. И наистина след това влезе той. Много ми се искаше да го видя. Но можех само да слушам отвън.

Дик започна направо. Описа му сцената и скандала и Смит призна, че наистина се вдигнала голяма олелия.

„Тя твърди, че не ви е давала повод да я задиряте“ — каза след това Дик.

„В такъв случай тя лъже — отговори Смит. — Тя хвърля такива погледи, че просто предизвиква. Още от самото начало започна да ме гледа така. А вчера сутринта отидох в кухнята, защото направо тя самата ме покани. Не мислехме, че ще дойде мъжът й. Но щом го видя, тя започна да се дърпа и да се бори с мен. Ако казва, че не ми е давала повод…“

„Да оставим това — спря го Дик. — То не е съществено.“

„Напротив, мистър Форест, много е важно, за да се разбере, че не съм виновен“ — настояваше Смит.

„Не то не важно за другото, за което не можете да докажете, че не сте виновен“ — отговори Дик и чух, че гласът му прозвуча студено, твърдо и решително, както и други път в такива случаи. Смит все още не разбираше. Дик му каза: „Вие, мистър Смит, сте виновен за това, че предизвикахте сцена, направихте скандал, нарушихте порядъка, дадохте повод на женските езици да клюкарстват, увредихте на реда и дисциплината в стопанството, а всичко това се свежда до едно-единствено и сериозно нещо — понижение на нашата производителност.“

Но Смит още не можеше да разбере. Мислеше, че го обвиняват в нарушение на нравствеността, защото преследвал омъжена жена, и се опитваше да смекчи вината си, като доказваше, че тя го насърчавала. Той молеше за снизхождение, „защото в края на краищата, мистър Форест, човек греши и аз признавам, че тя ми замая главата и станах глупак“.

„Мистър Смит — каза Дик. — При мен работите вече осем години, шест от които като надзирател. От работата ви съм доволен. Безспорно имате умение да се справяте с работниците. Вашата нравственост никак не ме засяга. Безразлично ми е дали сте мормон-многоженец или мохамеданин. Частният ви живот си е ваша работа и не ме интересува дотогава, докато не уврежда на работата ви в чифлика. Всеки от коларите ми може да се напие като свиня в събота — всяка събота, ако ще. Това си е негова работа. Но ако в понеделник сутринта започне да си отмъщава на конете затова, че го боли глава, ако започне да ги плаши и гони, ако им навреди или стане ясно, че би могъл да им навреди и с това макар и малко да понижи производителността им в понеделник, в същата минута пиянството му става вече моя работа и той ще трябва да си върви.“

„Искате да кажете, мистър Форест — промълви Смит, — че трябва да си вървя?“

„Точно това искам да кажа, мистър Смит. Трябва да си вървите не защото сте прескочили чуждия стобор и сте отишли при жената на друг мъж — това си е ваша и негова работа; а защото сте създали безпорядък, който уврежда на производителността в стопанството.“

Знаете ли, Евън — прекъсна разказа си Паола, — че Дик е по-способен да проникне в трагедиите на човешката съдба само като чете статистическите данни за фермата, отколкото средният писател-романист, който наблюдава водовъртежа на големия град. Да вземем отчетите за млеконадоя. Всеки дояч се отчита поотделно — толкова и толкова литри мляко от еди-коя си крава сутрин и вечер и тъй нататък. За Дик не е нужно да познава човека. Обаче забелязва, че млякото е намаляло. „Мистър Паркман — ще каже той на завеждащия кравефермата, — женен ли е Барчи Перата?“ — „Да, сър.“ — „Има ли неприятности с жена си?“ — „Да сър“.

Или пък: „Мистър Паркман, Симпкинс отдавна минава за най-добрия ни дояч. От известно време изостава. Какво му е?“ Мистър Паркман обаче не знае. „Проучете как стоят нещата — ще каже Дик. — Нещо му тежи на душата. Поговорете с него бащински и се постарайте да разберете какво му е. Трябва да му помогнем.“ И тогава мистър Паркман открива какво има. В случая се оказа, че синът на Симпкипс, който следваше в Станфордския университет, тръгнал по пътя на лесните печалби и се озовал в затвора, обвинен във фалшификация на документи. Дик предаде делото в ръцете на собствените си адвокати. Загладиха работата, пуснаха момчето под гаранция и нормата на Симпкипс отново се покачи. А най-хубавото е това, че младежът се поправи. Дик продължи да го наблюдава, улесни го да завърши инженерния институт и сега той е на служба при нас, работи при драгите, печели по сто и петдесет долара на месец, ожени се, има добри перспективи пред себе си, а баща му дои както по-рано.

— Права сте — замислено промърмори Греъм. — Изглежда, че ненапразно го нарекох Благородното сърце.

— А аз го наричам моята „скала“ — каза Паола признателно. — Той е тъй непоклатим. Може да устои на всякаква буря. О, вие не го знаете какъв е. Той е такава надеждна опора. Нищо не може да го превие. Животът никога не го е повалял на колене. Съдбата му се усмихва — винаги му се е усмихвала. Никога не е претърпявал поражение… поне досега. Аз… не искам да го видя победен. Би било печална картина. Но сега, Евън… — Тя протегна ръка в нежна молба, която се превърна в ласка. — Сега се боя за него. Затова не знам как да постъпя. Не мисля за себе си, когато се дърпам назад и се колебая. Ако той беше способен на долни постъпки, ако беше ограничен в мислите си, ако беше слаб, ако в него имаше поне капка злоба, ако поне веднъж животът го беше вече повалил на колене — тогава, скъпи, скъпи мой, отдавна бих заминала с вас.

Изведнъж очите й се овлажниха. Тя стисна ръката на Греъм в знак да не я прекъсва и за да се овладее, върна се към недовършения разказ:

— „За мен и въобще, погледнато обективно, вие мистър Смит, сте много по-ценен от мъжа на тази жена — каза Дик. — Ето какви са сведенията за него; усърден, иска да се понрави, но не блести с ум, нито с физическа сила и в най-добрия случай е среден работник. И все пак ще трябва да си отидете именно вие, за което много, много съжалявам.“

О, казаха се, разбира се, и други неща. Но аз ви предадох същественото. Защото то разкрива начина на мислене на Дик. А неговият начин на мислене предопределя постъпките му. Според него отделният човек трябва да има свобода на действие. Смята, че човек има правото да постъпва, както му се харесва, стига да не уврежда с това на околните, сред които живее. Той беше убеден, че Смит има пълното право да обича тази жена и да бъде обичан от нея, ако до това се свеждаха нещата. Винаги съм го чувала да казва, че любовта не може да се задържи насила и не може да се натрапва. Казвам ви самата истина: ако тръгна с вас, той ще каже: „Бъдете щастливи, деца мои.“ Така ще каже, макар и кръв да капе от сърцето му. Според него изживяната любов не дава права върху настоящето. Всеки любовен миг, чувала съм го да казва, се изживява от двама души — те са квит и нито имат да дават, нито да вземат. Никога не можеш да кажеш, че ти дължат, че имаш да вземаш. Смее се над самата мисъл, че в любовта някой може да предявява претенции, да твърди, че другият му е длъжен.

— Съгласен съм е него — каза Греъм. — „Обеща винаги да ме обичаш“, заявява оня, когото са изоставили, и иска да получи това, което смята, че му дължат, сякаш държи в ръка полица за еди-колко си долара. Но доларите са долари, а любовта живее или умира. Нима можеш отново да я получиш, след като е умряла? Всички сме съгласни с това — пътят е ясен. Обичаме се. Това е достатъчно. Не трябва да се бавим — не трябва да губим дори минута повече.

Ръката му докосна пръстите й върху клавишите, той целуна косите й, след това бавно обърна лицето й към своето и допря уста до нейните устни, които с готовност му отвърнаха.

— Дик не ме обича тъй, както вие — промълви тя, — искам да кажа, не се забравя и увлича като вас. Заедно сме от толкова години, че, мисля си, станала съм за него ежедневен навик. Много, много често, още преди да ви познавах, питала съм се към кого той храни по-голяма привързаност — към чифлика или към мен.

— Всичко е съвсем просто — твърдо рече Греъм. — Трябва да бъдем праволинейни. Да заминем!

Той я изправи на крака и понечи да тръгне заедно с нея. Но тя рязко се откъсна от него, пак седна и закри с ръце пламналото си лице.

— Вие не разбирате, Евън. Аз обичам Дик. Винаги ще го обичам.

— А мен? — остро запита той.

— Не е нужно да го казвам — усмихна се тя. — Освен Дик вие сте единственият, който ме е целувал така… на чиято целувка съм отвръщала по такъв начин. Но не мога да се реша. Трябва някой друг вместо мен да разреши задачата на триъгълника, както вие се изразявате. Сама не мога да я разреша. Сравнявам ви двамата, претеглям, преценявам. Не мога да забравя Дик и дългите години, които сме преживели заедно. А за вас търся отговор в сърцето си. И не знам. Просто не знам. Вие сте прекрасен човек и ме обичате истински. Но Дик стои над вас. Вие сте… повече като глина, която може да се оформи… не знам как да се изразя. У вас има повече човешко. И затова ви обичам повече… Така поне мисля.

Не, почакайте — възпротиви се тя и задържа ръцете му, жадно протегнати към нея. — Искам да кажа още нещо. Помня Дик, помня го какъв беше в годините на нашето минало. Но ще го запомня и такъв, какъвто е днес, какъвто ще бъде утре. Непоносима ми е мисълта, че някой би могъл да съжалява моя мъж, че вие бихте могли да го съжалявате, а ще го съжалявате, когато ви призная, че вас обичам повече. Ето защо не съм сигурна в себе си и след като кажа нещо, оттеглям си думите, ето защо сама не знам какво искам.

Бих умряла от срам, ако по моя вина Дик стане за съжаление. Наистина бих умряла. Не мога да си представя по-ужасна картина от това Дик да буди съжаление. Никога през живота си не е бил съжаляван. Винаги е излизал победител — винаги е бил блестящ, лесно приспособим, силен, непобедим. И нещо повече — той с нищо не е заслужил да изпадне в положение, при което ще го съжаляват. Виновна ще съм аз… и вие, Евън.

Тя рязко отблъсна ръката му.

— А всичко, което вършим, всяко наше докосване, го прави достоен за съжаление. Не виждате ли колко объркано е всичко за мен? Освен това и моята собствена гордост — мисълта, че вие виждате как постъпвам нечестно към него, дори в такива дреболии — тя пак пое ръката му и нежно я поглади с крайчеца на пръстите си, — това оскърбява моята любов към вас, унизява ме в моите очи, не може да не ме унизява и във вашите очи. Настръхвам при мисълта дори с такива дребни неща — и тя допря страна до дланта му — се показвам нечестна към него, давам ви основание да го съжалявате, а мен да осъждате.

Тя задържаше нетърпеливата ръка, долепена до страната й, а сетне разсеяно се загледа в нея с изражението на човек, който мисли за други, обърна я и нежно я целуна по дланта. Миг след това тя се видя изправена и в прегръдките му.

— Ето, виждате ли — каза тя с укор, като се отскубваше от него.

— Защо ми говорите всички тия неща за Дик? — запита я при друг случай Греъм, когато се разхождаха яхнали редом. — За да ме държите на разстояние? За да се браните от мен?

Паола кимна, но бързо добави:

— Не, не е съвсем така. Знаете, че не искам да бъдете на разстояние от мен… Не искам да сте далеч. Казвам всичко това, защото мисълта за Дик не излиза от главата ми. Давате ли си сметка, че дванадесет години е изпълвал мислите ми. Казвам това… навярно защото го мисля. Представете си какво положение се създаде! Както бракониер прекрачва забранената граница, така и вие навлязохте в едно съвършено семейство.

— Знам това — отговори той. — И тази роля никак не ми се нрави. Аз искам да отпътуваме двамата, но вие настоявате да стоя тук и да се държа като бракониер. Да се държа иначе, не бих могъл. Мъча се да не мисля за вас, да отклоня мислите си в друга посока. Тази сутрин написах половин глава от книгата, но знам, че нищо не струва и ще трябва да я преработя. Защото не мога да откъсна мислите си от вас. Нима мога да ви забравя и да се задълбоча в етнологията на Южна Америка? А щом пристъпя към вас, ръцете ми неволно се разтварят за прегръдка и откровено казано, това не ви е неприятно, не можете да го отречете.

Преди да пусне коня в галоп, Паола хвана по-здраво юздите и с лукава усмивка подхвърли:

— Не, не ми е неприятно, ах, бракониер такъв.

Паола се предаваше и се бореше в едно и също време.

— Обичам мъжа си — никога не забравяйте това — предупреждаваше тя Греъм, а миг след това се озоваваше в прегръдките му.

— Слава Богу, веднъж поне останахме само тримата — възкликна Паола, като хвана Дик и Греъм за ръце и ги поведе към любимия широк диван на Дик в големия салон. — Елате, нека поседнем на земята — ще си разказваме печални предания за загинали царе. Заповядайте, милорди и знатни джентълмени. Ще говорим за Армагедон и деня, в който слънцето ще залезе във вечната нощ.

Тя беше във весело настроение и Дик изненадан я видя да пали цигара. На пръсти можеше да изброи колко цигари е изпушила през дванадесетте години, откакто бяха женени. Случваше се да запали цигара само за компания на някоя гостенка-пушачка. По-късно, когато той приготвяше уиски със сода за себе си и Греъм, тя отново го изненада: замоли го да налее и на нея „поне половин чаша“. — Това е шотландско уиски — предупреди я той.

— О, съвсем малко, само на дъното — настоя тя — и тогава ще бъдем трима добри приятели и ще си поприказваме за света. А като се наприказваме, ще ви изпея песента на валкириите.

Тя участваше в разговора повече от друг път и се стремеше да накара Дик да прояви бляскавите си качества на събеседник. Дик схвана това, но отстъпи на желанието й и увлекателно заговори за русокосите свръхчовеци.

„Иска да го накара да се състезава с мен“ — помисли си Греъм.

Но Паола съвсем не мислеше да стори това; приятно й беше да наблюдава двамата привлекателни и силни мъже, които й принадлежаха. „Те говорят за лов на едър дивеч — помисли си тя за момент, — но случвало ли се е някога една малка жена да хване такъв едър лов като тях двамата?“

Тя седеше на дивана, кръстосала крака. Достатъчно беше да извърне малко глава, за да види Греъм, разположил се удобно в дълбокото кресло, или Дик, изтегнат на възглавниците, подпрял глава с лакът. И докато те говореха, очите й се спираха ту на единия, ту на другия. Те разговаряха за борбата с живота — разсъждаваха със студената, желязна логика на реалисти. Постепенно техният начин на мислене се предаде и на нея: тя вече можеше да гледа Дик спокойно, хладнокръвно, без да чувствува онова съжаление към него, което от дни наред й тежеше на сърцето.

Тя се гордееше с него, разбираше, че всяка жена би се гордяла с такъв привлекателен мъж. Вече не го съжаляваше. Те бяха прави. Всичко беше игра. В надбягването печелеше по-бързият, в борбата — по-силният. А те се бяха надбягвали, бяха се борили. Защо не и тя? Продължаваше да ги гледа и този въпрос изпъкваше пред нея все по-настойчиво.

Те двамата нямаха минало на аскети-отшелници. Безгрижно бяха крачили по житейския си път, който по необясним начин ги бе довел до нея. Бяха преживели дни и нощи, които жени като нея не познаваха. За Дик поне нямаше никакво съмнение — сама бе чула да говорят за миналото му. Преди да стигне до нея, имал много други жени, когато скитал из света да търси приключения. Мъжете си остават мъже. А те двамата бяха истински мъже. Обзе я ревност към ония неизвестни жени, които те бяха познавали, и сърцето й стана по-безмилостно. „Те късат цветята на радостта, където ги срещнат из своя път“, спомни си тя стиховете на Киплинг.

Съжаление? Защо трябваше да ги съжалява повече, отколкото те нея? Станалото беше тъй значително, тъй естествено, че нямаше място за съжаление. И тримата участваха в една голяма игра. Не можеха и тримата да спечелят. Увлече се в сравнението и се запита какъв ще бъде краят от играта. Винаги беше избягвала тази мисъл, но изпитата чаша с уиски й вдъхваше смелост. И тя почувствува, че ги очаква неумолима съдба, за сега смътна и неопределена, но ужасна.

Върна я към действителността ръката на Дик, която описа движение, сякаш да сграбчи нещо в празното пространство пред очите й.

— Привидения? — подразни я той, когато тя обърна очи към него.

Очите му се усмихваха, но в тях тя видя нещо, което въпреки волята й я накара да сведе поглед. Той беше разбрал всичко. В това нямаше никакво съмнение. Сега тя бе, сигурна, че той знае. Това прочете тя в очите му и затова сведе поглед.

— „Синтия, Синтия, отдал се бях на мисли…“ — весело запя тя. Той поде прекъснатия разговор, а тя отпи от преполовената му чаша.

„Каквото и да стане, каза си тя, не ще се откажа от играта.“ Това беше безумна игра, но игра на живот — тя чувствуваше, че наистина живее. Никога по-рано не бе живяла така. Струваше си да продължи, каквато и да беше неизбежната разплата накрая. Любов? Обичала ли е някога Дик с тая любов, на която сега се чувствуваше способна? През всички тия години не беше ли вземала нежната привързаност за любов? Очите й нежно се спряха на Греъм и тя призна пред себе си, че той я бе увлякъл тъй, както Дик никога не бе могъл да я увлече.

Несвикнала на силни питиета, тя усети, че ударите на сърцето й бяха зачестили. Дик, който от време на време я поглеждаше разсеяно, виждаше всичко и разбираше защо се бе оживила, защо са зачервени страните и устните й.

Постепенно думите на Дик ставаха по-оскъдни, разговорът за свръхчовеците замираше, фактите бяха вече изяснени. Накрая, като погледна часовника си, той се изправи, протегна ръце в прозявка и заяви:

— „Време да се спи, тлее огъня в шатрата. Бледоликия човек клюма, главата му тежи от сън.“ Последна чаша преди лягане, Евън?

Греъм кимна утвърдително. И двамата чувстваха нужда от още малко алкохол, за да могат да заспят.

— А на нашата спиртосана дама — още малко преди лягане? — обърна се Дик към Паола.

Тя обаче отказа и се залови да събира нотите, докато мъжете се погрижиха за чашите си.

Греъм й помогна да затвори рояла, а Дик ги чакаше на вратата, така че, когато излизаха, той бе десетина крачки пред тях. Пътем по указание на Паола Греъм гасеше лампите в преддверията. Дик се спря там, където трябваше да се разделят: оставаше да пожелаят на Греъм лека нощ и той да поеме към стаята си на кулата.

Греъм угаси последната светлина.

— Ах, глупчо такъв, кой ви каза да угасите и нея — чу Дик гласа на Паола, — оставяме я да свети цяла нощ.

Дик не чу повече нищо, но в тъмнината усети как кръвта бие в слепите му очи. Проклинаше спомена за някогашните прегръдки в тъмното, защото сега добре знаеше какво се случи в краткия миг, преди да светне лампата. Нема смелост да ги погледне в лицето, когато се доближиха. Не искаше да види откритите очи на Паола, сведени надолу, и се залови да пали цигара, като си блъскаше главата по какъв начин да им каже непринудено и естествено лека нощ.

— Как върви книгата? До коя глава стигнахте? — извика той подир Греъм, който се отдалечаваше, докато Паола завираше ръката си в неговата.

Хванала Дик за ръка, тя подскачаше със ситни крачки и бърбореше, подражавайки на малко момиченце, уловило се за възрастен, а той с горчивина се питаше каква ли хитрина е намислила, за да избегне и този път целувката за лека нощ.

Стигнаха до онова място, където всеки трябваше да поеме към стаята си, а очевидно тя нищо не бе успяла да намисли. Все още заловена за ръката му, тя продължаваше да бърбори и така стигна с него до работния му кабинет. Тук той се отказа да изчаква повече — не му достигна смелост, за да види как ще разиграе тя хода си.

Престори се, че внезапно се е сетил за нещо, придърпа я с ръка до бюрото си и взе оттам едно писмо.

— Бях си наумил да изпратя отговора още с първия влак призори — обясни той, като натисна копчето на диктофона и започна да диктува.

Паола подържа ръката му още малко, след това той почувствува, че пръстите й стиснаха неговите за последен път и тя прошепна:

— Лека нощ!

— Лека нощ, бебе — отговори той механично и продължи да диктува, сякаш не забелязва, че тя си отива.

И продължи, докато стъпките й замряха.