Джек Лондон
Малката стопанка на голямата къща (16)

ГЛАВА XVI

По време на обеда лицето на Дик с нищо не издаваше, че той има някакви неприятности във връзка с „Харвест груп“ и никой не би могъл да отгатне, че Джеръми Брекстън бе дошъл да докладва за друго нещо, а не за богати печалби. Адолф Уейл си бе заминал със сутрешния влак — признак, че работата, която го бе довела при Дик, е била свършена в неимоверно ранен час, обаче Греъм завари на масата дори по-голяма компания от предишната. Освен някоя си мисис Тъли, пълна и възрастничка светска дама, която Греъм не можа да схване точно каква е, бяха дошли и трима нови мъже, за които той разбра по нещичко. Те бяха: мистър Гълхъс, ветеринар на държавна служба; мистър Дикън, художник-портретист, види се, известен по Тихоокеанското крайбрежие; и мистър Лестър, който близо преди двадесет години е бил шкипер на яхтата на Дик и го е учил на мореплаване.

Обедът привършваше и Брекстън поглеждаше часовника, си, когато Дик каза:

— Джеръми, искам да ви покажа какво съм измайсторил. Ще отидем веднага. Ще имате време за влака, тъй като мястото е на пътя ви.

— Нека се съберем цяла компания и да отидем всички — предложи Паола. — Аз самата горя от любопитство, Дик държи тази работа в голяма тайна.

Дик кимна одобрително и тя веднага разпореди да се приготвят автомобили и да се оседлаят коне.

— За какво се касае? — запита Греъм, когато тя нареди необходимото.

— О, едно от чудесата на Дик. Той все измисля по нещо ново. Това е някакво изобретение. Той се кълне, че то ще направи цяла революция в земеделието, впрочем в дребното земеделие. Имам обща представа за него, но още не съм го видяла осъществено. Беше готово преди седмица, но работата се забави поради някаква жица или друга техническа подробност.

— То може да донесе милиарди… стига само да проработи — усмихна се Дик от отсрещната страна на масата. — Милиарди за фермерите от цял свят и може би някакъв процент за мене… стига само да проработи.

— Но какво е то? — запита О’Хей. — Музика в оборите, та кравите да се доят по-лесно.

— Всеки фермер ще може сам да оре, докато си седи на терасата — отговори загадъчно Дик. — Всъщност това с спестяващо труда средно стъпало между земеделското производство и чисто лабораторно произвеждане на храни. Впрочем почакайте, докато го видите. Знаете, Гълхъс, цялото ми стопанство ще отиде по дяволите, ако изобретението ми се окаже успешно, защото ще замести труда на коня на всеки собственик на десетакрово стопанство.

С автомобили или на коне цялата компания отиде на една миля от млекарското стопанство до едно равно оградено поле, което според думите на Дик беше точно десет акра.

— Ето ви фермата с един човек и без никакъв кон — каза той, — където фермерът си седи на терасата. Моля, представете си мислено терасата.

В средата на фермата се намираше солиден железен стълб, висок най-малко двадесет фута, закрепен с въжета ниско над земята. Тънка желязна жица бе опъната от един барабан на върха на стълба до самия край на нивата и бе прикрепена към лоста на малък газолинов трактор. Около трактора се суетяха двама механици. Дик им даде знак и те включиха мотора.

— Това е тераската — каза Дик. — Представете си, че всички ние тук сме онзи бъдещ фермер, който седи на сянка и чете сутрешния вестник, а плугът си оре самичък, без никакъв човек и без никакъв кон.

Ненаправляван от никого, барабанът на върха на стълба намотаваше съвсем самостоятелно жицата в средата, а тракторът, като описваше кръгове или по-право, като се движеше по извиващата се навътре спирала, чийто радиус се определяше от дължината на жицата, прокарваше по нивата една-единствена бразда.

— Никакъв кон, никакъв тракторист, никакъв орач, само фермерът, който да натиска лоста и да пуска в движение трактора — обясняваше с възторг Дик, докато тайнственият механизъм разораваше кафявата почва и продължаваше, ненаправляван, да описва вече по-малки спирали към центъра на нивата. — Ореш, браниш, преобръщаш почвата, сееш, ториш, жънеш — все от тераската. А там, където фермерът може да използува енергията на електрическа станция, достатъчно е той или жена му да натисне копчето и след това може да продължи да си чете вестника, а жена му да си точи баницата.

— И за да го усъвършенствате напълно — забеляза Греъм, — остава ви само да превърнете кръга в квадрат.

— Да — съгласи се мистър Гълхъс, — при сегашното положение, когато се описва окръжност в квадратна нива, прахосва се доста земя.

По лицето на Греъм личеше, че той пресмята нещо наум, и след малко каза:

— Загубата е горе-долу три акра на всеки десет.

— Така е — съгласи се Дик, — но нали някъде на тези десет акра трябва да се намира тераската на фермера. А тераската, това е къщата, хамбарът, птичарникът и различните пристройки на стопанството. Много добре. Вместо да върви по утъпкания път и да строи всички тези неща в центъра на десетте си акра, нека той ги построи на трите акра по края на парцела. А нека там засади и овошки, дървета за сянка и малинови храсти. Помислете си, обичайната практика сградите да се строят в средата на един правоъгълен десетакров парцел го принуждава да оре около центъра в неправилни правоъгълници.

Гълхъс кимаше възхитено:

— Така, така. А трябва да се държи сметка и за пътя от центъра до шосето или за правото за преминаване. Това също къса оранта от орната площ. Надробява десетте акра на по-малки правоъгълници и оскъпява земеобработването.

— Защо и мореплаването не можеше да се автоматизира по същия начин — добави капитан Лестър.

— Или рисуването на портрети — изсмя се Рита Уейнрайт, като погледна многозначително мистър Дикън.

— Или музикалната критика — забеляза Лют, без да поглежда когото и да било, но с такъв подчертан намек за състава на компанията, който предизвика О’Хей да допълни:

— Или просто умението да бъдеш очарователна млада жена.

— Колко струва едно такова приспособление? — запита Джеръми Брекстън.

— В настоящия момент ние бихме могли да го произвеждаме и продаваме, с надлежната печалба, за петстотин долара. А ако се въведе в обща употреба и се приложат съвременни фабрични методи в широк мащаб — триста. Но, да речем, петстотин. И ако сложим петнадесет процента за лихви и погашения, то ще струва на фермера седемдесет долара годишно. Кой стопанин на десетакров парцел, със земя за двеста долара, който си води счетоводство, може да поддържа кон за седемдесет долара годишно? И на всичко отгоре тракторът му спестява труд, личен или наемен, най-малко за двеста долара годишно.

— Но какво го направлява? — запита Рита.

— Барабанът на стълба. Механизмът му е градуиран според дължината на радиуса и мога да ви уверя, че за това трябваше да се направят доста сложни изчисления. Като се навива около барабана и се скъсява, жицата притегля трактора към центъра.

— Могат да се противопоставят доста възражения срещу масовата му употреба дори от страна на дребните фермери — каза Гълхъс.

Дик кимна утвърдително.

— Разбира се — отвърна той. — Отбелязал съм и съм категоризирал над четиридесет такива възражения. И мога да ви посоча още толкова против самата машина. Ако тя се окаже сполучлива, ще е необходимо много време за усъвършенстването и въвеждането й в обща употреба.

Вниманието на Греъм бе раздвоено: той ту наблюдаваше обикалящия в кръг трактор, ту поглеждаше крадешком Паола, която заедно с коня си представляваше същинска картина. Сега тя яздеше за първи път Сърна — кобилата, която Хенеси бе обяздил специално за нея. Греъм се усмихна, като се възхищаваше вътрешно на женствеността й; дали защото Паола си бе приготвила специален костюм за кобилата, или бе избрала най-подходящия, но резултатът бе наистина блестящ.

Денят беше топъл и вместо обичайния костюм за езда тя носеше кремава ленена блуза с бяла обърната яка. Къса пола, наподобяваща долната част на амазонска дреха, стигаше до коленете й, а от коленете до прелестните малки светли ботушки с шпори се показваха опънати панталони за езда. Полата и панталоните бяха от светлобежово копринено кадифе. Меките бели ръкавици съответстваха по цвят на яката. Паола беше без шапка, като косата й бе опъната и събрана в кок край ушите, ниско на врата.

— Не разбирам как успявате да запазите кожата си тъй бяла, когато толкова се излагате на слънцето — осмели се да забележи Греъм.

— Но аз съвсем не я излагам — усмихна се тя и белите й зъби заблестяха. — Искам да кажа, че излагам така лицето си само няколко пъти в годината. Бих го правила с удоволствие, защото много обичам слънцето да обагря косите ми, но не дръзвам да се оставя цяла да почернея.

Кобилата се разскача; лекият ветрец развя полата, й и разкри закръгленото коляно, плътно обвито от тесния панталон. Като гледаше как то се притискаше здраво към новото английско седло от светлобежова свинска кожа, за да отговаря по цвят на коня и на облеклото на ездачката, Греъм отново видя във въображението си как закръгленото бяло коляно се притискаше в изпъкналите мускули на плуващия Планинец. Когато магнетът на трактора нещо се повреди и механиците се засуетиха около него сред полуизораната нива, компанията, предвождана от Паола, остави Дик при изобретението му и се отправи да разгледа дворовете на домашните животни, на път за плувния басейн. Мистър Крелин, завеждащ свиневъдството, им показа Леди Айлтън, която наред с огромното си тлъсто потомство от единадесет наскоро родени прасенца предизвика най-различни искрени похвали, докато пък самият той с умиление повтори най-малко четири пъти:

— И нито едно завързаче, нито едно.

Те разгледаха и други великолепни свине за разплод от най-различни породи — беркшайъреки и Дюрок-Джързи, — докато се измориха, а след това пък отидоха при току-що родените козлета и агнета, при дебелите овци и овни. Един след друг завеждащите отделните центрове бяха предупреждавани по телефона от Паола, че им идват гости, така че мистър Менсън ги чакаше да им покаже грамадния Крал Поло и неговият харем от широкогърбести късороги крави, както и харемите на другите бикове, които само малко отстъпваха на Крал Поло по величественост и постижения. Паркмън и неговите помощници, грижещи се за биковете от породата Джързи, бяха на линия и показаха като на парад сензационния Дрейк, Златния Джоли, Фонтен царски, Оксфордския господар — все наградени на различни изложби, основатели и потомци на благородни и бележити фамилии, а така също Кралица Розария, Дамата на Златния Джоли, Гордостта на Олга, Герти от Мейтландз — също така взели различни награди и представителки на благородни, стари родове. А мистър Мендънхол, който се грижеше за шайърските коне, гордо им представи цяла редица мощни жребци, начело с Планинеца, и още по-дълга редица кобили, оглавявани от Принцеса Фодърингтън, известна със сребристо-звънливия си глас. Изведена беше дори старата Олдън Беси, майка на Принцесата — която изпращаха само на полудневна работа, — за да могат гостите да отдадат нужната почит на една такава забележителна кобила.

Наближаваше четири часът и Доналд Уеър, който нямаше слабост към плуването, се върна в Голямата къща с един от автомобилите, а мистър Гълхъс остана да разисква шайърските коне с мистър Мендънхол. Дик беше при басейна, когато компанията пристигна, и девойките веднага започнаха да го подканват настойчиво за новата песен.

— Не може да се каже, че песента е нова — обясни Дик и сивите му очи блеснаха лукаво, — нито пък е моя. — В Япония са я пели преди моето раждане и не се съмнявам, преди Колумб да е бил открил Америка. Също така тя е дует — дует-състезание, при което загубилият плаща глоба, Паола ще трябва да я пее с мене. Аз ще ти покажа. Седни там, така. А всички вие се съберете наоколо и също седнете.

Все още в костюм за езда, Паола седна на бетонната плоча, с лице към съпруга си, в средата на кръга от слушатели. По негово указание, като следеше движенията му, тя плесна ръце по коленете си, сетне длан о длан, после своите длани о неговите, както играят децата. Тогава той изпя песента, която беше кратка и която тя бързо схвана, като пееше с него и пляскаше в такт. Мелодията имаше източен характер, лесно се запомняше, пееше се бавно, почти монотонно, но в нея имаше нещо възбуждащо за слушателите:

Джонг — Кина, Джонг — Кина,

Джонг — Кина, Джонг — Кина,

Йо-кохам-а, Наг-а-зак-и,

Кобе-мар-о — хой!!!

Последната сричка „хой“ се изричаше внезапно, устремно, с цяла октава по-високо от мелодията, и в същото време Паола и Дик трябваше да прострат бързо ръцете си един към друг, със свити или с разтворени длани. Същината на играта беше, че в секундата, когато се извикваше „хой“, ръцете на Паола трябваше да бъдат в същото положение като ръцете на Дик — свити в юмрук или разперени. Първия път това й се удаде, като ръцете и на двамата бяха свити, при което той свали шапката си и я подхвърли в полата на Лют.

— Аз плащам глоба — обясни той. — Хайде, Поли, отново. — И те отново запяха и запляскаха с ръце.

Джонг — Кина, Джонг — Кина,

Джонг — Кина, Джонг — Кина,

Йо-кохам-а, Наг-а-зак-и,

Кобе-мар-о — хой!!!

Този път при „хой“ нейните ръце бяха свити, а неговите разперени.

— Глоба, глоба! — извикаха девойките. Тя огледа тревожно костюма си, питайки:

— Какво мога да дам?

— Игла за коса — посъветва я Дик и една от кокалените й игли се присъедини към шапката му в полата на Лют.

— Ей, че досадно! — възкликна тя, когато там отиде и последната й игла, тъй като беше сбъркала седем пъти, а Дик веднъж. — Не разбирам защо съм толкова бавна и глупава. Освен това, Дик, ти си много ловък. Никога не мога да те надхитря и да отгатна какво ще направиш.

Отново изпяха песента. Тя изгуби и в отговор на възмутеното „Паола!“ от страна на мисис Тъли даде глоба едната си шпора, като обеща, че след като отиде и другата, ще даде ботуша си. Тя позна последователно три пъти и това принуди Дик да даде ръчния си часовник и двете си шпори. Сетне пък тя изгуби ръчния си часовник и втората шпора.

— „Джонг — Кина, Джонг — Кина“ — започнаха отново те, докато мисис Тъли ги увещаваше:

— Виж какво, Паола, трябва вече да спреш. Дик, засрами се.

Но Дик, като нададе едно тържествуващо „хой!“, спечели и се разсмя заедно с другите, а Паола свали едната от светлите си ботушки и я прибави към купчинката в полите на Лют.

— Няма нищо, лельо Марта — успокояваше Паола мисис Тъли. — Мистър Уеър го няма, а той единствен би се възмутил. Хайде пак, Дик. Няма само ти да печелиш. „Джонг — Кина, Джонг — Кина“ — поде тя с мъжа си.

Припевът, отначало бавен, постепенно се бе ускорил. Вече го изпълняваха едва ли не в скороговорка — пляскаха ръце тъй бързо, че ударите на дланите се сливаха в неспирна поредица. От слънцето и от въздуха при играта засмяното лице на Паола беше поруменяло.

Евън Греъм, ням зрител, се чувствуваше засегнат и вътрешно негодуваше. От гейшите, в японските чайни на времето бе научил „Джонг — Кина“ и въпреки свободните нрави, приети в Голямата къща и в семейството Форест, дразнеше се, че Паола взема участие в такава игра. В момента и през ум не му минаваше, че ако играеха Лют, Ернестина или Рита, той би бил само любопитен да види докъде ще стигне увлечението. Едва по-късно можа да осъзнае, че се бе засегнал и негодуваше само защото играе не друг, а Паола — че в мислите му тя вече заемаше по-голямо място, отколкото той си даваше сметка. В момента чувствуваше само, че се ядосва, и трябваше съзнателно да се овладее, за да не възнегодува.

Табакерата и кибритът на Дик, заедно с другия ботуш, колана, брошката и годежния пръстен на Паола бяха вече в купчинката проиграни вещи. С мъченическо примирение, изписано на лицето й, мисис Тъли мълчеше.

— „Джонг — Кина, Джонг — Кина“ — продължи смеешком да пее Паола, а Греъм чу Ернестина засмяна да казва на Бърт:

— Не виждам какво друго й остава да свали от себе си.

— Нали я знаеш каква е — чу той Бърт да отговаря. — Увлече ли се, не спира, а изглежда, че наистина се е увлякла.

— „Хой!“ — извикаха едновременно Паола и Дик, като протегнаха ръце.

Но ръцете на Дик бяха стиснати, а нейните отворени. Греъм гледаше как тя напразно търси по себе си нещо, което би могла да свали.

— Хайде, лейди Годива — заповяда Дик. — Пя, танцува — сега плати на свирача.

„С ума си ли е този човек? — помисли Греъм. — Да постъпва така с жена си, при това с такава жена като нея.“

— Добре — въздъхна Паола и пръстите й нервно опипаха копчетата на блузата. — Щом трябва, няма как.

Изпълнен с негодувание, Греъм извърна очи, решил да не гледа повече. Последва момент, в който чувствуваше, че всеки със затаен дъх чака какво ще стане. Изведнъж Ернестина, а след нея всички останали прихнаха да се смеят. Бърт извика: „Нагласен номер!“ Греъм не издържа повече и бързо погледна. Малката стопанка бе свалила блузата си и от кръста нагоре беше по бански костюм. Очевидно беше го облякла нарочно под костюма за езда.

— Хайде, Лют, сега е твой ред — подкани я Дик.

Но Лют, която не се бе подготвила по такъв начин за „Джонг — Кина“, се изчерви и заедно с другите момичета се отдалечи към кабините за преобличане.

Греъм видя как Паола застава на върха на дванадесетметровата кула и с красив скок се гмурва в басейна. Той чу Бърт да казва с възхищение: „Истинска Анет Келерман!“ и още огорчен от шегата, която за малко не го изкара из търпение, се замисли колко странна и чудна беше тази жена — Малката стопанка на Голямата къща. Той заплува под вода надлъж по басейна с бавни движения и с отворени очи, за да следи дъното, което постепенно ставаше по-плитко. Сети се, че не знае нищо за нея. Тя беше жената на Дик Форест — това бе всичко, което му бе известно. Къде се бе родила, как и къде бе протекъл животът й — за всичко това той нищо не знаеше.

Ернестина му беше казала, че тя и Лют са несъщи сестри на Паола. Това поне знаеше с положителност. Дъното ставаше все по-светло и това му подсказа, че е достигнал почти края на басейна, а като позна краката на Дик и Бърт, сплетени очевидно в борба, Греъм се извърна и все още под вода преплува няколко метра обратно. А и тази мисис Тъли, която Паола наричаше леля Марта. Беше ли й истинска леля? Или тя се обръщаше към нея само от вежливост, като към сестра на майката на Лют и Ернестина?

Той изплува на повърхността и другите го извикаха да се присъедини към играта „Котка и мишка“. В тази уморителна игра през следния половин час той неведнъж се възхити на бързината и умението, а също и на хитрините, с които Паола успяваше да избяга от кръга. Престанаха да играят, защото се измориха; задъхани, устроиха състезание по дължината на басейна и излязоха навън да си починат на слънце в кръг около мисис Тъли.

Скоро започнаха нови игри, а Паола спореше с мисис Тъли за невъзможни неща.

— О, лельо Марта, това, че никога не си се научила да плуваш, не ти дава право да говориш така. Аз съм истински плувец и ти казвам, че мога да се гмурна в басейна и да остана десет минути под вода.

— Глупости, детето ми — усмихна се мисис Тъли. — Баща ти, когато беше млад, много по-млад от тебе, мила моя, можеше да стои под вода повече от когото и да е друг. Рекордът му беше три минути и четиридесет секунди, знам това много добре, защото самата аз държах часовника и засичах времето, когато той спечели облога с Хари Селби.

— Да, знам, че баща ми е бил истински мъж на времето, но времената се промениха — каза самонадеяно Паола. — Ако той, милият, беше сега тук с цялото си младежко великолепие, би се удавил, ако се опита да стои под водата колкото мен. Десет минути — разбира се, че мога да остана десет минути. И ще остана. Ти дръж часовника, лельо Марта, и засичай времето. Че то е тъй лесно, все едно да…

— Да застреляш риба в бъчва — довърши Дик вместо нея.

Паола се изкачи на площадката над трамплина.

— Засечи времето, когато съм във въздуха — каза тя.

— Направи салто и половина! — извика Дик.

Тя кимна, усмихна се и си даде вид, че прави върховни усилия да напълни дробовете си колкото е възможно повече. Греъм я гледаше омаян. Самият той умееше да изпълнява скокове и рядко бе виждал други жени освен професионалистки да правят салто и половина. Мокрият й костюм от светла синьозелена коприна, плътно прилепнал, разкриваше очертанията на правилно сложеното й тяло. Тя си даде вид, че с нечовешки усилия се мъчи да поеме последния кубически сантиметър въздух, който дробовете й можеха да поберат, подскочи нагоре и напред, след това започна да пада вертикално — със стегнато тяло и изпънати крака; стъпалата й, прилепени едно до друго, докоснаха края на трамплина. Дъската я отхвърли във въздуха, тя се сви на топка, направи пълно завъртане, след това се изпъна в класическа поза и тъй безупречно се гмурна, че почти не плисна вода.

— Заби се като толедска кама! — възкликна Греъм.

— Ех, да можех да скачам тъй — промълви Ернестина възхитена. — Но никога няма да мога. Дик казва, че скоковете във вода са въпрос на усет за всяка частица от секундата и затова на Паола страшно и се удават. Тя има този усет…

— И умение да се отдаде всецяло на онова, което върши — добави Греъм.

— Да се отдаде съзнателно — уточни Дик.

— Да си наложи да се отпусне — съгласи се Греъм. — И професионалисти не съм виждал тъй безупречно да изпълняват салто и половина.

— Гордея се с това повече от нея — заяви Дик. — Работата е там, че аз я научих, въпреки че, нека си призная, съвсем не беше трудно. Тя съчетава движенията си почти без усилие. А като се прибави към това и усетът й за всяка частица от секундата… та първият й опит беше повече от добър.

— Паола е забележителна жена — каза гордо мисис Тъли, като поглеждаше ту секундарника на часовника, ту спокойната повърхност на басейна. — Една жена никога не може да плува като мъж. Но Паола може… Три минути и четиридесет секунди! Тя би рекорда на баща си!

— Но невъзможно е да остане под водата пет минути, камо ли десет — заяви тържествено Дик. — Дробовете й биха се пръснали.

Като изтекоха четири минути, мисис Тъли започна да проявява безпокойство и да поглежда тревожно ту един, ту друг. Капитан Лестър, непосветен в тайната, скочи на крака, изруга и се гмурна в басейна.

— Нещо се е случило — каза мисис Тъли, като си придаваше спокоен вид. — Ударила се е при скока. Мъже, след нея!

Но Греъм, Бърт и Дик се срещнаха под водата, весело се усмихнаха и си стиснаха ръцете. Дик им направи знак да го последват и ги поведе през едно потънало в сянка място към скривалището, където се присъединиха към Паола, подадоха глави над водата и започнаха да си шепнат и тихо да се смеят.

— Дойдохме само да видим дали всичко е наред — обясни Дик. — Сега да се махаме. Бърт, вие водите. Евън, следвам ви.

Един по един те се спуснаха в тъмната вода и изплуваха пак на повърхността. Мисис Тъли се бе изправила на края на басейна.

— Ако се бях сетила, че това е един от вашите номера, Дик Форест… — започна тя.

Но Дик, без да й обръща внимание, с неестествено спокойствие даваше нареждания на мъжете — достатъчно силно, за да го чуе тя.

— Трябва да действаме организирано. Вие, Бърт, и вие, Евън, с мен! Започваме от този край, движим: се успоредно на два метра един след друг и претърсваме дъното напряко. След това се обръщаме и повтаряме още веднъж.

— Гледайте да не се преуморите, господа — извика мисис Тъли и започна да се смее. — А вие, Дик, направо излизайте. Искам да ми издърпам ушите.

— Погрижете се за нея, момичета — извика Дик. — Хваща я истерия.

— Още не, но ще ме хване — засмя се тя.

— По дяволите, госпожо, тук няма нищо смешно! — задъхано промълви капитан Лестър, готвейки се отново да изследва дъното.

— Наистина ли сте посветена в тайната, лельо Марта? — запита Дик, след като храбрият моряк се бе спуснал във водата.

Мисис Тъли кимна.

— Но продължавайте, Дик, имате още една жертва. Майката на Елзи Коулън ми обясни всичко миналата година в Хонолулу.

Едва след като изтекоха единадесет минути, усмихнатото лице на Паола се показа на повърхността. Като се преструваше на изтощена, тя бавно изпълзя навън и задъхана се строполи до леля си. Капитан Лестър, наистина изтощен от тежките усилия при спасяването, внимателно се взря в Паола, след това се запъти към близкия стълб и със сломен вид удари три пъти глава в бетона.

— Боя се, че не можах да остана десет минути под водата — каза Паола. — Но не беше и много по-малко, нали, лельо Марта?

— Ако питаш мен, ти изобщо не си стояла под водата — отговори мисис Тъли. — Дори се учудвам, че си се намокрила… Хайде, хайде, дишай нормално, детето ми. Излишно е да правиш театър. Спомням си, като младо момиче пътувах из Индия и там имаше секта факири, които скачаха в дълбоки кладенци и стояха под водата много по-дълго от теб, наистина много по-дълго.

— Ти си знаела! — извика нападателно Паола.

— Но ти не знаеше, че аз знам — отвърна леля й. — Ето защо поведението ви е престъпно. Не помислихте ли, че съм жена на възраст и сърцето ми не е здраво…

— Но милата ти глава е тъй здрава, че никой не може да те излъже — извика Паола.

— Ще ми се да ти издърпам ушите.

— А на мен дваж по ми се ще да те прегърна тъй, както съм мокра — отвърна със смях Паола. — Във всеки случай изиграхме капитан Лестър… Нали, капитане?

— Не ми говорете — промълви мрачно юначният моряк. — Сега съм зает, обмислям отмъщението си. Що се отнася до вас, Дик Форест, колебая се дали да хвърля във въздуха вашия краварник, или да прережа сухожилията на Планинеца. Може би ще сторя и едното, и другото. Междувременно отивам да ритна кобилата, която яздите.

Дик на Немирница и Паола на Сърна яздеха един до друг към Голямата къща.

— Харесва ли ти Греъм? — запита той.

— Чудесен е — беше нейният отговор. — Той е от твоя тип, Дик. Всестранно развит като тебе и носи отпечатъка на широкия свят: плувал е по всички морета, чел е много книги, видял е много неща. Освен това има артистичен усет и е с широки интереси. А е и много забавен. Забелязал ли си усмивката му? Заразителна. Иска ти се да се засмееш заедно с него.

— Да — кимна Дик утвърдително, — но той е видял живота не само от веселата му страна — това е отпечатано на лицето му.

— Да… личи в ъгълчетата на очите му непосредствено след като се е усмихнал. Не са точно следи на умора, а по-скоро старите вечни въпроси: Защо? За какво? Струва ли си? Защо е всичко това?

На опашката на кавалкадата разговаряха Ернестина и Греъм.

— Дик е дълбок човек — казваше тя. — Вие не го познавате много добре. Той е много дълбок. Аз го познавам малко. Паола го знае добре. Но малцина други успяват да видят у него онова, което е под повърхността. Той е истински философ и притежава самообладанието на стоик или англичанин. Така може да играе дадена роля, че да измами цял свят.

При дългите греди на коневръза, където се събраха всички, за да слязат от конете, Паола се заливаше от смях…

— Продължавай, продължавай! — подканяше тя Дик.

— Още, още! Тя ме обвиняваше, че ще си изчерпя речника, като кръщавам прислужниците по моята система — поясни той.

— И той ми наброи най-малко четиридесет имена за минута и половина. Продължавай, Дик, още!

— И тъй — каза той и зареди напевно, — можем да имаме О’Син и О’Пшо, О’Синг и О’Сонг, О’Сунг и О’Санг, О’Ласт и О’Лист, О’Пинг и О’Понг, О’Съм, О’Мор и О’Мост, О’Нот и О’Нит…

И като плетеше звънки звукосъчетания, Дик се отдалечи към къщата, продължавайки да изрежда с напевен глас импровизиралия си поменик от имена.