Джек Лондон
Малката стопанка на голямата къща (25)

ГЛАВА XXV

Паола, яхнала Сърна, а Дик — Немирница, излязоха от Голямата къща, като яздеха близо един до друг, доколкото допускаше това злият нрав на Немирница. Тя дори не им позволяваше да разговарят — разменяха само откъслечни думи. Присвила назад малките си ушенца, оголила зъби, тя се мъчеше, въпреки юздите и шпорите на Дик, да захапе ту крака на Паола или пък гладкия хълбок на Сърна. След всеки несполучлив опит бялото на очите й се наливаше с кръв за момент и след това пак придобиваше нормалния си цвят. Тя непрекъснато буйстваше, махаше неспокойно глава, правеше опити да се изправи на задните си крака, но не успяваше, защото юздата бързо дръпваше мундщука надолу, беснееше на място, вървеше косо настрани или искаше да се завърти около себе си.

— Тази година й е последна — каза Дик. — Неукротима е. Две години се мъча с нея без никакъв резултат. Тя знае кой съм и как действам, знае, че съм й господар, че трябва да ми се подчинява, но никога не се примирява с това. Храни вечната надежда, че някой път ще успее да ме изненада и за да не пропусне този момент, постоянно прави нови опити.

— И някой път наистина може да те изненада — каза Паола.

— Затова именно се отказвам от нея. Не че за мен е толкова уморително да се справим е нея, но рано или късно по закона за вероятностите тя ще намери сгодния миг да се справи с мен. Може би вероятността е едно към един милион, но не се знае кой ден ще изтегля фаталния номер.

— Чуден си ти, Червени облако — усмихна се Паола.

— Защо?

— Мислиш със статистики, проценти, средни аритметични и вероятности. Каква ли формула си приложил към мен, когато се срещнахме за първи път?

— Дявол да ме вземе, ако съм сторил това — засмя се той в отговор. — Тогава всички закони на математиката се оказаха безсилни. Нямах такава формула, която да приложа към теб. Просто признах пред себе си, че съм срещнал най-чудесното същество от женски пол от двуногия човешки род, че желая това същество тъй, както никога нищо не съм желал през живота си. Просто трябваше да го имам.

— И постигна това — довърши Паола вместо него. — Но оттогава насам, Червени облако, оттогава насам. Ти сигурно, си натрупал немалко статистически данни за мен?

— Да, доста — призна той. — Но надявам се, че не ще стане нужда да правя последна равносметка.

Прекъсна го характерното цвилене на Планинеца. Жребецът се показа, яздеше го един каубой и за момент Дик се вгледа в красивия свободен тръс на великолепния кон.

— По-добре да се махаме — предупреди той, когато Планинеца ги забеляза и препусна в галоп.

Те бързо обърнаха кобилите си, пришпориха ги и се понесоха. Зад себе си чуваха успокоителните викове на каубоя, тропотът на тежките копита по пътя и властното цвилене. Немирница отговори, а миг след нея се обади и Сърна. Тези признаци говореха, че Планинеца е в опасно настроение.

Поеха по една странична пътека, спряха се на известно разстояние и изчакаха опасността да отмине.

— Всъщност досега никой не е сериозно пострадал от него — каза Паола, когато излязоха отново на пътя.

— Като не се смята оня случай, когато той настъпи крака на Коули. Помниш ли? Остана на легло цял месец — припомни й Дик, като оправяше хода на Немирница, която се мяташе косо и пристъпваше настрани. В един бегъл миг забеляза, че Паола го гледа по странен начин.

В погледа й имаше и недоумение, и любов, и страх — да, страх или поне смут, граничещ с безгранична изненада. Но в очите й се четеше преди всичко въпрос — стремеж да намери отговор на нещо. Всичко това не е без връзка с нейната забележка, че той мисли със статистики, каза си Дик.

Но той се престори, че не е забелязал нищо, извади бележника си и вписа нещо, видимо заинтересуван от едно съоръжение на напоителния канал, покрай който минаваха.

— Пропуснали са го — каза той. — Трябваше да го ремонтират още преди месец.

— А каква е съдбата на всички ония мустанги от Невада? — запита Паола.

Ставаше дума за транспорта мустанги, които Дик беше купил, когато тревата по пасищата в Невада беше прегоряла и мустангите се продаваха на безценица, защото бяха застрашени от гладна смърт. Той беше докарал цял влак от тях и ги беше изпратил в планинските пасища на запад.

— Време е да се обяздят — отговори той. — Мисля си защо да не устроим идната седмица истинско родео^[1] по стар обичай. Ще приготвим печено на открито и всичко ще бъде, както му е редът. Ще поканим всички местни жители.

— А след туй ти самият няма да дойдеш — възрази Паола.

— Ще се освободя за един ден. Е, решаваме ли? Паола се съгласи. Двамата се отбиха встрани от пътя, защото срещу тях се бяха задали три трактора, които влачеха дискови брани.

— На път са за Ролин Медоуз — обясни той. — По-икономични са от конете; разбира се, на подходящ терен.

Започнаха да изкачват склона на долината, прекосиха различни посеви и гористи възвишения, след това излязоха на оживен път, по който се движеха коли, натоварени е ломен камък от каменотрошачната машина, която пухтеше и трещеше на горния склон.

— Тя очевидно се нуждае от повече движение — забеляза Дик, като дръпна енергично юздите на Немирница, която насмалко не захапа хълбока на Сърна.

— Аз пък така съм занемарила Дъди и Фъди, че ме е срам да призная — каза Паола. — Намалих им храната като същински скъперник, но те пак си остават буйни коне с неизразходвана енергия.

Дик я слушаше разсеяно, но не минаха четиридесет и осем часа и той с горчивина си спомни тия думи.

Продължиха пътя си, трясъкът на каменотрошачката заглъхна. Навлязоха в гориста местност и прехвърлиха малък вододел. Тук следобедното слънце се процеждаше виноцветно през листака на манзанитите и розово през мадрьоновите дървета. След това през млада горичка от евкалипти се насочиха към Литл Медоу, но малко преди да стигнат, слязоха от конете и ги вързаха. Дик сне от седлото автоматичната пушка с калибър 0,22 и двамата с Паола тихо се доближиха до няколко секвои, отвъд които започваше равно поле. Настаниха се на сенчесто място с добър обзор чак до отсрещния край на долинката, където се спускаше стръмно близкият хълм.

— Ето ги там — три, не — четири — прошепна Паола, съзряла с острия си поглед няколко полски плъха между ниските класове.

Те бяха хитри животинчета, най-хитрите измежду събратята си, оцелели, защото благодарение на безкрайната си предпазливост не бяха станали жертва на отровните зърна и железните капани, с които Дик изтребваше вредителите. Единствени те бяха останали живи от десетки не тъй предпазливи техни събратя, но бяха достатъчно на брой, за да се разплодят из цялата местност. Дик зареди пълнителя на пушката с малокалибрени патрони, провери шумозаглушителя, залегна и опрян на лакът се прицели. Благодарение на шумозаглушителя не се чу изстрел; с едно щракване на механизма куршумът бе изстрелян, празната гилза изхвърлена, нов патрон влезе в затвора, а пружината на ударника се запъна автоматично. Един едър пясъчнокафяв плъх подскочи във въздуха, преметна се и изчезна между класовете. Дик зачака, като държеше под обстрел няколко съседни дупки, оголената земя около които показваше колко много зърно е било изядено тук. Когато раненият плъх отново се показа и запълзя по откритото към дупката си, оръжието пак щракна, той падна по хълбок и вече не мръдна.

Още при първото щракване всички плъхове с изключение на ударения се изпокриха по дупките си. Нямаше какво да се прави, освен да се изчака, докато любопитството надвие страха. Именно на тия минути беше разчитал Дик. Той лежешком следеше зорко дали някой любопитен плъх няма да подаде глава на отсрещния склон и се питаше дали Паола ще поиска да започнат разговор. Тя беше в тежко положение: нямаше ли да го сподели с него? Така тя никога не бе постъпвала. Рано или късно винаги бе споделяла грижите си с него. Но грижи от такъв характер тя никога не бе имала, даваше си сметка Дик. Точно за такива грижи тя никога не би разговаряла с него. Но, от друга страна, тя винаги е била открита, разсъждаваше той. Беше се възхищавал и радвал на тази й черта през всичките им години, изживени заедно. Нима сега тя ще измени на себе си? Така той лежеше и разсъждаваше. Тя мълчеше. Не беше неспокойна. Не я чуваше дори да помръдне. Погледна я крадешком и видя, че тя лежи по гръб със затворени очи, разперила ръце, сякаш уморена.

От една дупка надникна малка глава. По цвят тя бе като околната пръст, сред която се беше родило животинчето. Дик трябваше да чака в течение на дълги минути, докато плъхът се увери, че не го заплашва опасност, и се изправи, за да открие причината на шума, който го бе изплашил. Пушката отново щракна.

— Удари ли? — запита Паола, без да отваря очи.

— Ударих, и то какъв дебел — отговори Дик. — Изглежда, че пресякох от корен цяло поколение.

Изтече цял час. Следобедното слънце препичаше, но под сянката беше приятно. Лек ветрец лениво полюляваше младите класове и поклащаше клонките на секвоите. Дик удари още един плъх. Книгата лежеше до Паола, но тя не бе предложила да чете на глас.

— Зле ли ти е? — реши се той най-после да я запита.

— Не, само ме боли глава — адска невралгична болка между очите, това е всичко.

— От многото бродираме, ще е — пошегува се той. — Такъв грях нямам — отвърна тя.

Външно между тях се чувствуваше старата непринуденост, но Дик, който наблюдаваше как един необикновено едър плъх излиза от леговището си с намерение да пропълзи по голата земя, която го делеше от нивата, си мислеше: „Ясно е, че днес между нас няма да има разговори. Нито ще се сгушим и целуваме в тревата.“

Набелязаната жертва бе достигнала края на нивата. Той натисна спусъка, зверчето се повали и за момент остана неподвижно, след това с несигурни, но бързи стъпки се затича към дупката си. Автоматичният механизъм на пушката защрака непрекъснато. Малки облачета прах досами бягащия плъх показваха, че попаденията са на косъм от него. Дик стреляше толкова бързо, колкото успяваше да натиска спусъка, и куршумите излитаха в картечен низ.

— Истинска канонада — каза Паола. — Удари ли?

— Да — отговори Дик, който зареждаше отново пълнителя, — ударих праотеца на всички плъхове, изедника на зърното, който подяжда храната на младите телета. Но девет бездимни патрона за един плъх — не си струва. Трябва да меря по-точно.

Слънцето падна по-ниско на небосвода. Ветрецът стихна. Дик успя да убие и друг плъх и унил чакаше да се покаже още някой на отсрещния склон. Беше дал възможност на Паола да му се довери, беше създал необходимата обстановка за това. Значи, положението беше тъй сериозно, както се бе опасявал. А може би още по-сериозно — защото неговият свят се събаряше около му. Старите му опори ги нямаше. Чувствуваше се объркан, несигурен. Да беше някоя друга жена — но Паола! Тъй сигурен беше в нея. Сигурността му се градеше на цели дванадесет години, прекарани заедно…

— Часът е пет, слънцето преваля на небосклона — каза той, като скочи на крака и се наведе към нея да й помогне да стане.

— Много добре ми подейства разходката — как хубаво си починах — каза тя, като се запътиха към конете. — Очите ми сега са по-добре. Хубаво, че не се опитах да ти чета.

— Хей, прасенце такова — заплаши я Дик тъй безгрижно, сякаш нищо не куцаше между тях двамата. — Само да си посмяла да прочетеш без мен един-единствен ред от Гайен. Трябва да го прочетем заедно. Дигни ръка и се закълни във Всевишния…

— Заклевам се във Всевишния — рече послушно тя.

— Или нека магарета танцуват на гроба на баба ти…

— Или нека магарета танцуват на гроба на баба ми — повтори тя тържествено.

На третата сутрин, откак Гръм бе заминал, Дик нарочно направи така, че при него беше завеждащият кравефермата, когато в единадесет часа Паола надникна през вратата и подвикна своето „Добро утро, весели Дик“. На обед спасиха положението Мейсънови, които пристигнаха с няколко коли и цяла тълпа младежи. Така Паола се осигури и за следобеда, а дори за вечерта, както забеляза Дик, защото тя ги задържа на бридж и танци.

Но на четвъртата сутрин, когато Греъм трябваше да се завърне, в единадесет часа Дик бе сам в работната си стая. Приведен над бюрото, той подписваше писма, когато чу, че Паола влиза на пръсти при него. Без да вдигне глава, той продължи да подписва писмата, но се бе превърнал цял в слух. Чуваше само лекото шумолене на коприненото й кимоно. Усети, че тя се навежда над него, и затаи дъх. Но след като леко го целуна по косата и изрече своето „Добро утро, весели Дик“, тя отбягна ръката, която жадно се протегна към нея, и със смях изчезна. Освен че бе разочарован, поразило го беше щастливото й лице. Тя тъй зле умееше да прикрива настроенията си, че очите й светеха в радостно очакване като на дете. А тъкмо днес следобед трябваше да пристигне Греъм и Дик не можеше да не свърже едното с другото.

Не пожела да провери дали тя е занесла пресен люляк в стаята на кулата, а на масата в присъствието на трима студенти от земеделския институт в Дейвис трябваше бързо да си измисли работа за следобеда, когато Паола подметна, че би могла да доведе Греъм от Елдорадо.

— Да караш ти? — запита Дик.

— Да, но с Дъди и Фъди — обясни тя. — Не ги свърта на едно място, иска ми се да поразтъпча и тях, и себе си. Разбира се, ако и ти искаш да се раздвижиш, ще те отведем, където кажеш, а за Греъм ще изпратим шофьора.

Дик се мъчеше да се убеди, че тя не очаква с тревога дали той ще приеме, или ще отклони поканата й.

— Бедните Дъди и Фъди ще обърнат нагоре петалата, ако днес следобед направят пробег колкото моя — засмя се той, като същевременно, си съставяше програма. — До вечерта трябва да измина сто и двадесет мили. Вземам спортната кола и ще се нагълтам с прах — пътят е неравен, сносен е само на отделни места. Не смея да те поканя. По-добре излез с Дъди и Фъди, както си намислила.

Паола въздъхна, но понеже беше лоша актриса, въздишката, с която трябваше да изрази неохотата си да се раздели с него, излезе като въздишка на облекчение.

— Далеч ли ще ходиш? — запита го с интерес и той пак забеляза колко оживено беше лицето й, колко щастливи и блестящи бяха очите й.

— Ще се понеса с колата надолу по реката, където работят другите — Карлсън настоява да си кажа мнението, — а след това нагоре към Сакраменто, отвъд Тийл слоу, за да се срещна с Уинг Фо Уонг.

— Кой пък, за бога, е този Уинг Фо Уонг, та трябва да отиваш чак при него? — попита тя засмяно.

— Много важна особа, мила моя. Натрупал е два милиона състояние само от картофи и аспержи в района на поречието. Ще му дам под наем триста акра в Тийл слоу. — Дик се обърна към тримата студенти от земеделския институт: — Тези земи се простират отвъд Сакраменто, на запад от реката. Ето ви добро доказателство, че в скоро време ще има глад за земя. Когато ги купих, това бяха обрасли с тръстика блата и старите поселници от областта много ми се смяха. Трябваше да закупя дори и десетина ловни резервата. Излезе ми средно по осемнадесет долара на акър, а не беше много отдавна.

Знаете какво значи мочурливо място, обрасло в блатни треви. За нищо не го бива, освен може би за развъждане на патици или за пасище в сушав сезон. Дадох по триста долара на акър за дренаж и пресушаване, включително за укрепяване на речния бряг. Сега сключвам десетгодишен договор със стария Уинг Фо Уонг. И срещу какъв наем, мислите? По две хиляди долара за акър. Самият аз не бих могъл да извадя повече, дори да я обработвам по най-интензивни методи. Тези китайци са истински вълшебници в градинарството и ненаситни за работа. Не признават осемчасов работен ден. Работят по осемнадесет часа. И последният кули участвува в предприятието и получава микроскопична част от приходите. По този начин Уинг Фо Уонг заобикаля закона за осемчасовия работен ден.

Същия следобед Дик получи две строги предупреждения за бързо каране, а веднъж пътният патрул дори щеше да го задържи. Той шофираше сам — бързо, но все пак безопасно. Мисълта, че можеше да стане злополука не по чужда, а по негова вина, му беше нетърпима. И такива злополуки никога не се случваха. Със същата увереност и точност в движенията, с които посягаше към молива на масата или към дръжката на вратата, без да се колебае, без да опипва, без да сбърка ни сантиметър в преценката си за разстоянието, той координираше и по-сложните си движения, например сега, когато караше мощна кола с голяма скорост по оживен междуселски път.

Но колкото и да бе съсредоточен в кормилото, колкото и да мислеше за деловите разговори с Карлсън и Уинг Фо Уонг, на когото трябваше да постави твърди условия, от съзнанието му ни за миг не излизаше мисълта, че Паола противно на обичая си днес ще измине осемте мили до Елдорадо, за да докара Греъм в чифлика.

Възкликна недоволно и започна да мърмори при тази мисъл, но след това кормилото погълна цялото му внимание, защото увеличи скоростта от четиридесет и пет на седемдесет мили в час, мина като вихър покрай един кабриолет, който пътуваше в същата посока, а след това свърна отново в дясната страна на пътя и се размина безопасно с една насрещна лека кола, макар че се промъкна сякаш под носа й. Намали скоростта на петдесет мили и поде прекъснатата нишка на мислите си: „Хм! Представям си какво би предположила Паола, ако се осмеля да направя такава разходка с някое хубаво момиче!“

Засмя се, защото си представи картината, която би последвала: когато бяха още младоженци, бе имал случай да се увери, че Паола може да го ревнува, макар и сдържано. Никога не беше правила сцени, нито явни забележки, изобщо не бе повдигала такива въпроси. Но още от самото начало се показваше обидена, ако той проявеше малко повече внимание към друга жена.

Усмихна се, като си спомни за вдовицата Дихеймъни, приятелка на Паола, миловидна и тъмнокоса, която ги бе посетила някога в Голямата къща. Същия ден Паола бе заявила, че следобед няма да излезе на езда, но след това тя чу как на масата двамата се уговориха да отидат към гористия каньон отвъд убежището на философите. И каква бе изненадата му, когато едва-що бяха тръгнали, Паола ги догони, така че отидоха тримата! Тогава той се бе усмихнал вътрешно, но бе му станало приятно, защото нито мисис Дихеймъни, нито разходката имаха особено значение за него.

Така бяха тръгнали нещата, че от самото начало бе привикнал да не проявява много внимание към други жени. В това отношение той си налагаше много повече ограничения от Паола. Нея той дори насърчаваше, винаги я оставяше съвсем свободна и се гордееше с това, че забележителни мъже проявяват интерес към жена му. Приятно му беше, че тя прекарва добре и се забавлява. И с основание, каза си той замислено. Той бе тъй сигурен в нея, до такава степен й вярваше — повече, отколкото тя имаше основание да му вярва, признаваше си той. Дванадесетте години, изживени заедно, бяха оправдали това му отношение към нея — той бе тъй сигурен в Паола, както бе сигурен, че земята се върти. А сега, продължи той образното си сравнение, бе започнал да се съмнява, че земята се върти, и допускаше, че тя може би е тъй плоска, както си я беше представял някога Оом Паул^[2].

Подръпна ръкавицата си, за да погледне ръчния си часовник. След пет минути Греъм щеше да слезе от влака на гарата в Елдорадо. Дик като вихър се носеше към чифлика по пътя от Сакраменто. След петнадесет минути се размина с влака, с който беше пристигнал Греъм. Едва когато остави Елдорадо далеч зад гърба си, настигна Дъди и Фъди с двуколката. Паола управляваше, а Греъм седеше до нея. Като се изравни с тях, Дик намали скоростта, махна ръка за поздрав към Греъм и като стъпи отново на педала за газта, весело подвикна:

— Прощавайте, че ще трябва да гълтате моя прах. Преди вечеря, Евън, ще ви бия на билярд, ако се довлечете, разбира се, дотогава.