Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Little Lady of the Big House, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
tanyaberb (2007)

Издание:

ДЖЕК ЛОНДОН

МАЛКАТА СТОПАНКА НА ГОЛЯМАТА КЪЩА

Американска. Второ издание

95366 25432

Литературна група IV. Код 04.

5704 —38—79

Редактор Красимира Тодорова

Рисунки Борис Ангелушев

Художник-редактор Ясен Васев

Техн. редактор Радка Пеловска

Коректори Петя Калевска Людмила Стефанова

Дадена за набор 20.II.1979 г. Подписана за печат април 1979 г. Излязла от печат май 1979 г.

Формат 60×90/16. Печатни коли 163/4. Издателски коли 16,75. Цена 3,15 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г.Генов“ 4

ДП „Тодор Димитров“ — София, бул. „Г.Трайков“ 2

 

Grosset & Dunlap, New York

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XXVI

— Това не може да продължава. Трябва нещо да направим, и то веднага.

Те бяха в концертната стая. Паола седеше на рояла, обърнала лице към Греъм, който се бе надвесил над нея.

— Вие трябва да решите — продължи Греъм.

Нямаха весел вид. Съзнаваха, че се бе случило нещо много важно, и се чудеха как да постъпят.

— Не искам да тръгвате — настояваше Паола. — Сама не зная какво искам. Трябва и вие да споделите тежестта. Не мисля за себе си, престанах вече да мисля за себе си. Но мисля за Дик. Мисля за вас. Аз… аз не съм свикнала с такива положения — заключи тя е тъжна усмивка.

— Но от това положение трябва да се излезе, скъпа моя. Дик не е сляп.

— Какво е видял, какво изобщо е имало, за да го види? — запита тя. — Нищо освен онази единствена целувка в каньона, а нея той не е могъл да види. Можете ли да си спомните още нещо — хайде, помислете.

— Не, друго няма, за жалост — отвърна той, за да се покаже весел пред нея, но веднага стана отново сериозен. — Аз съм обезумял, обезумял съм по вас. Това е всичко, което имам да кажа. Не знам дали с вас е същото, дали изобщо може да ви се случи същото.

Докато говореше, сложи ръката си върху нейната на клавишите и тя нежно се отдръпна.

— Ето — каза той недоволно. — А искахте да се върна.

— Да, исках да се върнете — призна тя и в очите й пак се появи присъщата й откровеност. — Исках да се върнете — повтори тя, този път по-тихо, сякаш на себе си.

— Но аз не знам какво да мисля — възкликна той нетърпеливо. — Обичате ли ме?

— Обичам ви, Евън, вие знаете това, но… — Тя замълча. Личеше, че иска да претегли думите си.

— Но какво? — каза той рязко. — Продължавайте. — Но обичам и Дик. Не е ли смешно това?

Той не отвърна на усмивката й, а очите му се помрачиха от оня израз на момчешка упоритост, който тъй много й се нравеше. Понечи да каже нещо, но се въздържа, а тя правеше догадки какво ли бе премълчал, разочарована, че не го сподели с нея.

— Ще се намери изход — увери го тя сериозно. — Трябва да се намери някакъв изход. Дик казва, че от всяко положение се намира изход. Че всичко се променя и само мъртвото е неподвижно. А ние двамата не сме мъртви… нали?

— Не ви осъждам, че обичате Дик… Че още го обичате — отговори той припряно. — Изобщо не виждам какво толкова намирате в мен, като ме сравнявате с него. Казвам това напълно искрено. Знам, че той е великодушен, за мен той е Ричърд Благородното, сърце… — Тя му се усмихна и кимна глава, за да покаже, че мисли като него. — Но щом още обичате Дик, как стоят нещата с мен?

— И вас обичам.

— Невъзможно — извика той, живо се отдалечи от рояла, прекоси стаята и се вгледа в една картина от Кейт, като че ли я виждаше за първи път.

Тя го чакаше със спокойна усмивка. Нравеше й се неговата несдържаност.

— Не можете да обичате двама мъже едновременно — подхвърли той.

— Да, но ето че мога, Евън. Точно това искам да си изясня. Не знам кого обичам повече. Познавам Дик от години. А вие… вие сте …

— Нов познайник — прекъсна я той и припряно закрачи към нея.

— Не, не исках да кажа това, Евън. Вие ми разкрихте каква съм аз. Обичам ви не по-малко от Дик. Обичам ви повече. Аз… аз не знам…

Паола не издържа повече и скри лице в ръцете си. Той нежно сложи ръка на рамото й. Тя не се отдръпна.

— Виждате, че не ми е леко — продължи тя. — Въпросът има толкова много страни, че не мога да си дам сметка. Казвате, че сте като без компас. Знайте, че аз съм още по-объркана от вас. Вие — о, защо трябва да говорим за това, — вие сте мъж, с мъжка природа и с мъжки опит. За вас всичко е просто: „Тя ме обича или не ме обича.“ Но аз цяла съм се оплела, объркана съм. Не съм дете, но все пак не съм преживявала такива неща, не съм ги преживявала с различни хора. Обичала съм само един мъж… а сега вас. Вие и любовта ми към вас дойдохте да разрушите един съвършен брак, Евън…

— Знам — каза той.

— Аз пък не знам — продължи тя. — Трябва ми време, за да проумея нещата или да ги оставя сами по себе си да се разрешат. Да не беше Дик… — Гласът й затрепери и тя млъкна сломена.

Греъм неволно обгърна раменете й.

— Не, не сега — каза тя меко и отстрани ръката му, но преди да я пусне, гальовно я притисна. — Когато се докосвате до мен, не мога да мисля — каза тя умолително. — Не мога да мисля.

— Тогава трябва да си вървя — каза той. Думите му прозвучаха като заплаха, макар че не искаше да я заплашва. Нейният жест изразяваше ням протест. — Това положение е невъзможно, нетърпимо. През цялото време се чувствам подлец, а знам, че не съм. Ненавиждам измамата — о, разбира се, мога да лъжа ония, които постъпват нечестно, но не мога да мамя човек с благородно сърце като Дик. Предпочитам да отида направо при него и да му кажа: „Дик, обичам жена ви. И тя ме обича. Какво смятате да правите?“

— Да, най-добре — каза Паола възбудено. Греъм се изправи решително.

— Да. И още сега.

— Не, не! — извика тя, обзета от внезапен ужас. — Трябва да си вървите. — Ала след миг добави с разтреперан глас: — Но не мога да ви пусна.

Ако Дик все още се бе съмнявал дали Паола е увлечена, или не, със завръщането на Греъм съмненията му се изпариха. Нямаше нужда да търси потвърждения — достатъчно беше да погледне Паола. Тя беше в трескава възбуда. Цъфтеше като пролетта, напъпила навсякъде около им, веселият й смях звучеше щастливо. Когато пееше, в гласа и се долавяше топлота и буйна жизненост, беше в непрекъснато движение и не можеше да се спре на едно място. Ставаше рано и си лягаше късно. Не щадеше себе си, сякаш у нея живееше само духовното, сякаш се поддържаше само е опияняващо шампанско. Дик се питаше дали тя не прави това нарочно, за да няма време да се замисли.

Той забеляза, че тя слабее, но трябваше да признае, че от това ставаше още по-хубава, придобиваше одухотворено изящество, под което прозираше вроденият й чар и жизненост.

В Голямата къща всичко вървеше гладко, весело и безгрижно както винаги. Дик понякога се замисляше колко време ще продължи това и прогонваше от себе си мисълта, че може да дойде ден, когато нещата ще се изменят. Все още смяташе, че с изключение на него никой нищо не подозира, но докога щеше да бъде така? Не за дълго — в това беше уверен. Паола не беше добра актриса. Дори да умееше да прикрива неприятните и досадни неща в живота, от нея лъхаше нещо необичайно, предвестник на пориви, които никоя жена не можеше да скрие.

Известно му беше, че неговите прислужници-азиатци са изумително наблюдателни, но и трябваше да се признае — много дискретни. Но можеше ли да се разчита на жените.

Те бяха коварни като котки. И най-добрата измежду тях би тържествувала, ако узнаеше, че сияещата и безукорна Паола е дъщеря на Ева, както всички други жени. Която и да е жена-гостенка в къщата, пристигнала само за ден и дори само за една вечер, би могла да се досети какво става — поне какво става с Паола, защото Греъм засега си оставаше непроницаем. Но една жена винаги можеше да прозре тайната на друга жена.

А Паола както в други отношения, така и в това не приличаше на другите. Никога не я бе забелязвал да се държи като останалите жени-котки. Никога не бе я виждал да дебне другите жени, за да ги залови в нещо осъдително, освен когато се отнасяше до него. И той пак се усмихна, като си припомни оная, трогателно-наивна случка с мисис Дихеймъни, която Паола бе сметнала за увлечение, защото бе погледнала на нея с очите на страха.

Между многото други въпроси, на които Дик не можеше да намери отговор, беше и този дали Паола се досещаше, че той знае.

И Паола действително се досещате, но дълго време бе останала само с подозренията си. Не можеше да забележи някаква промяна в обикновеното му държане и настроение, в начина, по който се отнасяше с нея. Както винаги той се справяше с огромното количество ежедневна работа, развличаше се както по-рано, пееше своите песни и си оставаше веселият и приятен Дик. Струваше, и се, че сега е дори по-нежен с нея, но раздразнена от това свое предположение, повтаряше си, че то е само плод на въображението й.

Все пак съмненията й не продължиха дълго. Понякога в присъствието на много други хора, седнали на вечеря или на карти в салона, тя скритом се взираше в него, полупритворила очи, и в погледа и лицето му прочиташе само едно — че той знае всичко. Пред Греъм тя дори не загатна това. Ако му кажеше, нямаше да облекчи положението. Можеше само да го прогони, а откровено признаваше пред себе си, че за нищо на света не би искала това.

След като почти се увери, че Дик знае или се досеща, тя се одързости: започна съзнателно да си играе с огъня. „Ако Дик знае — а изглежда, че той наистина знае — градеше тя предположение върху предположение, — защо тогава мълчи? Той винаги е говорил открито и направо.“ Тя се надяваше и същевременно се боеше, че той ще заговори, но накрая страхът й избледня и остана само желанието й той най-после да отвори уста. От тях двамата винаги той беше, който действаше, който решаваше независимо от това за какво се касае. Когато трябваше да се предприеме нещо, винаги се бе осланяла на него. Греъм бе назовал създалото се положение „Задачата на триъгълника“. Дик можеше да намери отговор на тази задача — той можеше да намери отговор на всичко. Защо тогава стоеше със скръстени ръце?

И тя продължаваше да предизвиква съдбата, мъчеше се да заглуши гласа на съвестта си и да забрави раздвоеността в чувствата си, стараеше се да не се вглъбява в размишления, понесена от пенливия гребен на вълната на живота, и уверяваше себе си, че живее, живее и живее. Понякога изобщо не си даваше сметка какво мисли и чувствува — изпитваше само гордост от това, че в нозете й са такива мъже като тях двамата. Гласът на гордостта винаги беше силен у нея — изпитваше задоволство от постигнатото, гордост от умението си да свири, да плува, да изглежда красива. За нея бе еднакво важно да танцува изящно и красиво, да се облича хубаво и с вкус, да скача във водата смело и грациозно, както малко жени биха посмели, или яхнала хлъзгавия гръб на Планинеца, като лавина да се понесе към водата и с желязната си воля да накара огромното животно да преплува басейна.

Тя беше горда, затова по природа приличаше на Дик и Греъм и изпитваше доволство при вида на двамата сивооки русокоси мъже. Беше в трескава възбуда, но не и нервна. Случваше й се със студена обективност да ги сравнява, когато биваха заедно, и сама не можеше да каже за кого от двамата иска да бъде по-красива, по привлекателна. Греъм тя вече държеше здраво, а продължаваше да държи и Дик, не искаше да го изпусне.

В гордостта, която гъделичкаше самолюбието й, имаше отсенка на жестоко задоволство при мисълта, че тия двама силни мъже страдат по нея и заради нея: тя не криеше от себе си, че ако Дик знае, или по-скоро тъй като вече знае, и той страда. Повтаряше си, че тя е жена с въображение, която не се отдава на сляпата страст и не новото, не различното я влече към Греъм. Повтаряше си, че повикът на плътта в случая играе съвсем второстепенна роля. Дълбоко в сърцето си разбираше, че е безумна, че предизвиква съдбата, че всичко това ще изведе до край, страшен за един от тях или за тримата заедно. Но ней се нравеше лекомислено да пърха над дълбоката бездна, без изобщо-да мисли за нея. Останала сама пред огледалото, поклащаше глава и с шеговит укор си казваше: „Ах ти, хищница! Хищница такава!“ А когато допускаше да се замисли по-надълбоко, признаваше, че Бърнард Шоу и мъдреците от мадрьоновата гора бяха все пак може би прави, като насочваха жлъчните си стрели срещу хищническите склонности на жената.

Отхвърляше мисълта на Дар Хиал, че жената е несполучливият опит на природата да създаде мъж, но неведнъж се замисляше над думите на Оскар Уайлд: „Жената напада чрез неочаквано и необяснимо отстъпление.“ Не беше ли нападнала Греъм с тази тактика? — питаше се тя. За нея самата бяха неочаквани и необясними досегашните й отстъпления. Щяха ли да последват нови? Той искаше да замине: със или без нея, но искаше. И все пак тя успяваше да го задържи. По какъв начин? С неизречени обещания за нови отстъпки? Със смях прогонваше мислите си за бъдещето и живееше само с мимолетния момент на настоящето, грижеше се за красотата си, искаше да бъде в добро настроение и обаятелна, да сияе от щастие, да живее тъй интересно и трепетно, както не бе и мечтала.