Джек Лондон
Малката стопанка на голямата къща (28)

ГЛАВА XXVIII

На другата сутрин, когато диктуваше на Блейк и даваше указания за другите писма-отговори, Дик неведнъж почувствува желание да зареже работата си.

— Телефонирайте на Хенеси и Мендънхол — каза той към десет часа на Блейк, който събра бележките си и стана да си върви. — Ще ги намерите в конюшнята на жребците. Кажете им да не идват сега, а утре сутринта.

В това време влезе Бонбрайт, готов да стенографира разговорите, които през последния час Дик трябваше да води със завеждащите отдели.

— И друго нещо — извика Дик след мистър Блейк. — Осведомете се от Хенеси как е старата ни кобила Беси. Тя, бедната, никак не бе добре снощи — обясни той на Бонбрайт.

— Мистър Хенли иска незабавно да говори с вас, мистър Форест — каза Бонбрайт и като забеляза, че шефът му с досада сви вежди, добави: — Касае се за тръбопровода язовира при Бъкай. Имало някаква грешка в чертежите — доста сериозна според него.

Дик се съгласи и трябваше още един час след това да говори и се съвещава за работите на чифлика с надзирателите и завеждащите отдели.

Веднъж само в момент на разгорещен спор с Уордман за дезинфекционните средства срещу паразитите по овцете той стана от работната си маса и направи няколко крачки към прозореца — беше чул гласове, конски тропот и смеха на Паола.

— Заемете се с оня доклад от Монтана — днес ще ви изпратя копие — продължи той, загледан навън. — Установили са, че въпросното средство не постига целта си. Действало по-скоро като успокоително, отколкото като препарат за дезинфекция. Изглежда, че не е достатъчно силно.

Четирима ездачи прекосиха зрителното му поле. Паола беше между художника Мартинес и скулптора Фрьолинг, стари приятели на Дик, пристигнали с утринния влак. Тя се шегуваше с ездаческото им умение. След тях идваше Греъм, яхнал Селим. Четворицата ездачи отминаха и Дик си каза, че те скоро ще се разделят двама по двама.

Малко след единадесет часа, неспокоен, замислен, с цигара в уста, той излезе на големия вътрешен двор и с горчива усмивка, по редица признаци забеляза, че Паола е станала небрежна спрямо златните си рибки. Това го подсети за нейния частен вътрешен двор, където в басейните с текуща вода тя държеше най-разкошно обагрените си рибки. Пое нататък през вратата без дръжка, откъдето минаваха само Паола и прислугата.

Това беше най-големият подарък на Дик за Паола — истински царски подарък, направен с разточителството на любовта. Беше й предоставил пълна свобода при оформянето на проекта и бе настоявал да се изпълнят дори най-оригиналните й хрумвания. Достави му голямо удоволствие да подразни някогашните си настойници, като им показа кочана от чековата книжка, с която бяха покрили разходите. Архитектурно това дворче не се свързваше с Голямата къща, но бе тъй закътано, че не нарушаваше общата хармония в линии и цветове. То бе истински бисер, но рядко го виждаха чужди очи. Можеха да влизат само сестрите и близките на Паола, а в редки случаи се допускаше някой художник да му се полюбува със затаен дъх. Греъм бе чул за това чудно място, но дори той не бе поканен да го види.

То бе кръгло и достатъчно малко, за да е уютно — от него не лъхаше студенината, присъща на големите празни пространства. Голямата къща бе построена от солиден бетон, а тук всичко бе изваяно от чудно хубав мрамор. Сводовете на овалната аркада бяха от грапав, прояден от времето бял мрамор, позеленял достатъчно, за да не блести дразнещо на слънцето. Около колонадите се виеха бледи рози, запълзели по ниския плосък покрив, откъдето вместо обикновените озъбени митични същества надничаха дяволити и засмени детски личица.

С бавни крачки Дик прекоси по настилката от розов мрамор под аркадата и се остави околната красота бавно да проникне в него и да го успокои.

Сърцето и душата на това приказно кътче беше фонтанът, състоящ се от три плитки басейна, свързани помежду си и разположени терасовидно. Те бяха от бял мрамор, изработен изящно като морска раковина. По бордюра на басейните лудуваха деца от бледорозов мрамор, изваяни в естествена величина от майсторска ръка. Някои надзъртаха, надвесили се над по-долния басейн, един палавник протягаше ръчичка към златните рибки, друг зад гърба му бе извърнал засмяно лице към небето, едно от децата, легнало по гръб, размахваше пълните си крачета с трапчинки, някои бяха нагазили във водата, други играеха на земята между белите и червени рози, но всички те бяха свързани с фонтана и в дадена точка се допираха до него. Тъй удачно бе подбран мраморът по цвят и тъй изкусна е била ръката на скулптора, че се получаваше пълна илюзия — те бяха като живи. Това не бяха каменни ангелчета, а истински деца от плът и кръв.

Усмихнат, Дик се наслаждаваше на розовите фигурки. Цигарата му угасна, а той все още я държеше, без да забележи. От това се нуждаеше тя, каза си той тъжно, от малки деца. Тя тъй силно обичаше децата. Ако бе имала деца… Той въздъхна, в същия момент му хрумна нова мисъл и погледна към онова ъгълче, където тя имаше навик да сяда, уверен, че няма да намери както обикновено бродерията й, грижливо подредена. Тия дни тя не бродираше.

Той не се отби в малката галерия зад аркадата, където бяха най-предпочитаните й картини, гравюри, а също мраморни и бронзови копия на любимите й скулптури от европейските музеи. Вместо това се изкачи по стълбите покрай дивната Никея — крилатата богиня на победата, поставена на площадката, където стълбите се раздвояваха — и се насочи към нейните стаи, заели цялото горно крило. Но преди това той се спря до Никея и обгърна с поглед приказното кътче под него. То бе истински бисер по своето съвършенство и умело съчетание от цветове. Трябваше да признае, че макар и осъществено благодарение на него, то бе изцяло нейно творение — единственият й шедьовър. Дълго бе мечтала за него и той и даде възможност да го осъществи. Но все пак, замисли се той, това не значеше нищо за нея. У нея нямаше корист, той го знаеше, и ако той самият не можеше да я задържи, красиви играчки като тая не ще променят решението на сърцето й.

С бавни крачки той обикаляше стаите и обгръщаше всичко с разсеян, но нежен поглед. И тук всичко беше нейно, своеобразно, носеше отпечатъка на собствената й личност. Но когато надзърна в банята с издълбан в земята мраморен басейн, по римски образец, не можа да се въздържи от прозаичната мисъл, че кранът капе и трябва да се съобщи своевременно на водопроводчика.

Между другото погледна и към триножника. Не очакваше да види поставено ново платно, но се излъга: пред него стоеше собственият му портрет. Знаеше, че Паола често вземаше позата и общите линии от някоя фотография, а детайлите изпълняваше по памет. Този път бе използвала една доста сполучлива негова снимка на кон. Както никога Немирница бе застанала неподвижно, а Дик с шапка в ръка и развяна от вятъра коса, спокоен, без да знае, че го снимат, беше погледнал право в обектива. И фотограф-професионалист не би успял да получи по-голяма прилика. Паола бе дала да се увеличи част от снимката — главата и раменете — и работеше по тях. Обаче портретът беше вече задминал снимката, Дик чувствуваше отпечатъка на нейната ръка.

Изведнъж той се намръщи и се взря по-отблизо. Нима този израз на очите, това лице са негови? Погледна към снимката. Не, там този израз го нямаше. Отиде до едно огледало, погледна най-напред спокойно, а след това съсредоточи мислите си върху Паола и Греъм. Познатият израз бавно се прокрадна по лицето и в очите му. Не бе още убеден напълно, завърна се към триножника и провери отново. Да, Паола знаеше. Паола знаеше, че той знае. От него беше узнала. Успяла беше да долови този израз в момент, когато той неволно се бе изписал на лицето му, тя го бе запечатала в паметта си и сега го предаваше на платното.

От гардеробната се появи камериерката на Паола — китайката О’Диър. Тя не забеляза Дик, макар и да вървеше срещу него. Очите и бяха сведени надолу, тя изглеждаше дълбоко замислена. Дик видя печалното й лице. Порази го това, че липсваше оня израз на усърдие и загриженост, изразен в приповдигнатите вежди, който бе дал повод да я кръстят О’Диър. В очите й не се четеше усърдие, това бе съвсем очевидно. Тя изглеждаше подтисната, угнетена.

„Изглежда, че лицата на всички ни започват да говорят твърде красноречиво“ — каза си Дик.

— Добро утро, О’Диър — изненада я той.

Докато тя му отговаряше, в очите й, спрели се за миг на него, той прочете състрадание. Значи, и тя знаеше. Първият човек освен тях, който знае. Това беше напълно обяснимо: О’Диър беше жена, при това прекарваше доста време заедно с Паола, точно тогава, когато Паола смяташе, че е сама. Не е било трудно за нея да разгадае тайната й.

Устните на О’Диър трепереха от стеснение, ръцете й се свиваха конвулсивно, но тя събра смелост и заговори.

— Мистър Форест — започна тя несигурно, — може би мислите мене за глупава, но аз искам да кажа. Вие много добър. Много добър със старата ми майка, много добър с мене… отдавна.

Тя замлъкна, овлажни пресъхналите си от смущение устни, събра смелост да го погледне в очите и продължи:

— Мисис Форест, тя, струва ми се, тя…

Но лицето на Дик стана тъй сурово, че тя се обърка и замлъкна зачервена. Зачервена от срам при мисълта за онова, което — още малко — щеше да му каже, реши в себе си Дик.

— Тя рисува много хубава картина, нали? — каза той, за да я извади от затрудненото положение.

Китайката въздъхна, вгледа се продължително в портрета на Дик и в очите й се появи същото състрадание.

Тя отново въздъхна и Дик долови в гласа й студенина, когато отговори:

— Да, хубава картина прави мисис Форест.

Тя се взря внимателно в лицето му. След това се обърна към платното и посочи очите.

— Не хубаво — каза тя с осъдителен тон. Гласът й прозвуча пресипнало, гневно. — Не хубаво — повтори тя през рамо още по-гневно, като се отдалечи и изчезна към спалната веранда на Паола.

Дик сви юмруци, като че ли подсъзнателно се готвеше да срещне наближаващата опасност. Да, това беше началото на края. О’Диър знаеше. Отскоро ще узнаят и други, скоро всички ще узнаят. И той дори се радваше, радваше се, че мъчителното очакване скоро ще се свърши.

Все пак, когато тръгна да си върви, подсвирваше си весело, за да покаже на О’Диър, че засега няма основание да е недоволен от живота.

Същия ден следобед Дик излезе на далечна обиколка заедно с Фрьолиг, Мартинес и Греъм, а Паола на свой ред се вмъкна в неговото крило. Излезе на спалната му веранда, огледа редицата бутони, телефонния номератор над леглото, който го свързваше с всички части на чифлика и с голяма част от Калифорния, диктофона на подвижната подставка, грижливо подредените книги, списания и земеделски бюлетини, приготвени за четене, пепелника, цигарите, бележниците и термоса.

Погледът й се спря на единствената снимка на стената на верандата — тази снимка беше нейната. Беше окачена под барометрите и термометрите: знаеше, че натам Дик най-често поглеждаше. Хрумна й нещо неочаквано: тя обърна засмения лик към стената, опря глава о гърба на портрета и оттам погледна към леглото и обратно към стената. Обзета от уплаха, с бързо движение тя пак обърна засмения портрет с лице към стаята. „Тук му е мястото, тук трябва да стои“ — помисли си тя. Наистина снимката бе сякаш станала неделима част от околната обстановка.

Привлече вниманието й големият автоматичен пистолет в кобура, окачен на стената над леглото, така че да бъде подръка. Протегна се и го изтегли наполовина. Излизаше лесно, без запиране. От Дик друго не можеше и да се очаква. Естествено неговото оръжие ще бъде винаги готово за стрелба, колкото и отдавна да не го е употребявал.

Върна се обратно в работния кабинет, доближи се с бавни крачки към внушителната картотека, картите, класьорите за скици и проекти, въртящите се полици със справочници и дългите редици родословни регистри в твърда подвързия. Накрая стигна до неговите съчинения — цяла полица брошури, статии, публикувани в списания, събрани и подвързани в отделни томове, и десетина по-сериозни трудове. Тя добросъвестно прочете заглавията: „Царевицата в Калифорния“, „Практични указания за силажа“, „Организация на фермата“, „Отчетността във фермата“, „Шаиърската порода в Америка“, „Изтощаване на чернозема“, „Почвознание“, „Люцерната в Калифорния“, „Тревополната система в Калифорния“, „Късорогата порода в Америка“. Щом прочете последното заглавие, тя нежно се усмихна — спомни си какъв разгорещен спор предизвика Дик с гледището си, че в скотовъдството трябва да се прави разлика между породите за мляко и за месо.

Тя помилва с ръка гърбовете на книгите, опря о тях страната си, постоя така, облегната, със затворени очи.

— Ах, Дик, Дик — прошепна тя и в главата й се оформи мисъл, която мигом изчезна, потопена в неопределена скръб, защото тя нямаше смелост да я домиели докрай.

Личеше си, че работната маса принадлежи на Дик. По нея нямаше безпорядък. Нямаше и оставена недовършена писмена работа; само в телената кошничка имаше написани на машина писма, чакащи подписа му, и необичайно голяма купчина жълти листове, на които секретарите му записваха текста на телеграмите, предавани по телефона от Елдорадо. Очите й разсеяно се плъзнаха по първите редове на най-горния лист, но написаното я заинтересува и погълна вниманието й. Зачете съсредоточено и се намръщи. Прегледа и долните телеграми — накрая намери потвърждение: Джеръми Брекстън беше убит — едрият, добродушен и весел Джеръми. Убили го тълпа мексикански селяни е глави, замаяни от пулке^[1]. Хванали го в планините — той избягал от рудниците и тръгнал към Аризона. Телеграмата носеше дата от преди два дни. Значи, Дик не е искал да я тревожи. А въпросът имаше и друга страна — материална. Ставайте ясно, че рудниците вървят от зле към по-зле. Дик обаче не беше казал нищо. Той нямаше навика да се оплаква.

А Джеръми беше мъртъв. Стори й се, че в стаята лъхна студ. Тя потрепера. Да, такава беше логиката на живота. На края на пътя срещаш смъртта. Обзе я познатият, безимен страх. Дебнеше ги зла съдба. Но кого именно от тях? Не се и опита да гадае — достатъчен й беше ужасът, надвиснал в спокойната стая, който бе сграбчил разсъдъка й. Тя бавно излезе.