Джек Лондон
Малката стопанка на голямата къща (19)

ГЛАВА XIX

След като мисис Тъли отпътува, Паола напълни къщата с гости, както се бе заканила. Сякаш се бе сетила за всички, очакващи да ги поканят, и лимузината, която изминаваше осемте километра до гарата, за да посреща влаковете, рядко заминаваше или се връщаше празна. Надойдоха певци, музиканти, художници и цели рояци млади момичета, следвани, както се полага, от тълпа младежи, а майките, лелите и възрастните дами, изпратени да ги придружават, почти задръстиха коридорите на Голямата къща и напълваха две коли, когато се устройваха излети.

Греъм се питаше дали Паола не се обгражда умишлено с толкова много хора. Той от своя страна окончателно престана да работи върху книгата; преди закуска плуваше заедно с някои от по-калените младежи, до обед яздеше из чифлика и участваше във всички развлечения в къщи или на открито.

Лягаха си късно и ставаха рано; Дик, който спазваше правилото никога да не се появява пред гостите си преди пладне, една нощ остана до разсъмване на покер в Еленовата стая.

Греъм, който също участваше в играта, се почувствува възнаграден, когато призори ненадейно ги посети Паола. Каза им, че и тя не е мигнала цяла нощ, въпреки че това съвсем не личеше от свежия й цвят. Греъм трябваше да полага усилия да не поглежда твърде често към нея. В момента тя приготвяше искрящи газирани питиета, за да освежи уморените играчи с тъмни кръгове под очите. След това ги убеди да раздадат картите за последна игра, да отидат да се изкъпят, после да закусят и едва тогава всеки да започне своя ден на работа или развлечения.

Паола никога не оставаше сама. Греъм можеше само да се присъединява към групите, които винаги се образуваха около нея. Въпреки че младите много често танцуваха танго и регтайм, тя рядко танцуваше, и то само с младежи. Веднъж обаче й хрумна да танцува с него класически валс.

— Вижте прародителите си в изпълнение на един допотопен танц — обърна се тя шеговито към младежите, като се насочваше към средата на салона, защото тя и Греъм бяха единствената двойка.

След първата обиколка движенията им се съгласуваха напълно. Греъм разбра защо Паола яздеше и акомпанираше така добре — тя просто имаше усет да влезе в унисон с партньора си. Тя се остави на него да я води и двамата се сляха в едно общо цяло, което се движеше плавно и ритмично. След като изтекоха няколко минути и те съвършено съгласуваха стъпката и ритъма, Греъм, почувствувал, че Паола всецяло се е отдала на танца, опита различни ритмични паузи и фигури. Краката им ни за миг не се откъсваха от пода, но създаденото впечатление беше такова, че Дик се провикна:

— Те плуват! Носят се!

Двамата танцуваха под звуците на „Валса на Саломе“ — мелодията бавно замираше, постепенно замираха и техните движения, за да застинат накрая неподвижни.

Думите бяха излишни. Смълчани, без да се погледнат дори, те се върнаха при останалите, където Дик поучаваше младежта:

— Хей, вие, новоизлюпени, вчерашни хлапета и всякакви други дребосъци, видяхте ли как танцуваме ние, старите! Разбира се, не казвам ни дума против новите танци. Много са хубави, нямам нищо против тях. Но все пак няма да ви навреди да се научите да валсирате прилично. Когато се опитате да танцувате валс, просто е срамно да ви гледа човек. Ние старите все знаем нещичко, което не е излишно да се научи.

— Например? — запита едно от момичетата.

— Ще ви кажа. Нямам нищо против това, че младото поколение вони на бензин — нещо, което никой не може да отрече…

За момент думите му бяха заглушени от викове и протести.

— Знам, че и аз самият воня на бензин — продължи той, — но вие въобще не сте научили хубавите стари начини на придвижване. Ни едно момиче измежду вас не може да ходи пешком толкова, колкото Паола. А ако някой се опита да се мери с Греъм или с мен, след това ще трябва да го върнат на носилка. О, знам, че можете да натискате педала за газта и виртуозно да превключвате скоростите. Но ни един измежду вас не може да язди както трябва — да язди истински кон, и то тъй, както аз разбирам. А пък да карате двойка буйни коне, това вече съвсем не можете. А колцина от вас — млади здравеняци, които се носите с шеметна бързина с моторниците си из залива — могат да вземат в ръце кормилото на една старовремска шхуна или гемия и без чужда помощ да я насочат по желания курс?

— Независимо от това и ние стигаме там, за където сме тръгнали — възрази същото момиче.

— Не го отричам — отвърна Дик. — Но не винаги вършите това красиво. Представете си Паола, сграбчила в ръце юздите на четворка буйни коне, с крак на спирачката се носи по планинския път. Красива картина, нали? Но недостъпна за всички вас.

Една гореща утрин под прохладните сводове на големия вътрешен двор около Греъм, който четеше седнал сам, се събра смесена компания от няколко души, между които и Паола. След като поговори малко, той отново се вдълбочи в списанието, и то до такава степен, че забрави всички около себе си, докато зацарилата тишина проникна в съзнанието му. Той вдигна очи. Бяха се отдалечили всички освен Паола. От другия край на двора долиташе смехът им. Но Паола! Порази го изразът на лицето й, на очите й. Погледът й беше впит в него, беше поглед само за него. Съмнение, колебание и почти страх се четяха в очите й; и все пак в този кратък миг той забеляза, че това беше изпитващ и проницателен поглед — поглед на човек, надзърнал в книгата на съдбата, разтворена пред него, както му подсказа неговото въображение. Ресниците й трепнаха, тя сведе очи, страните й поруменяха. Изчерви се. На два пъти устните й се раздвижиха, като че ли се готвеше да каже нещо; но нищо не й идваше на ум — бяха я заловили съвсем неочаквано. Греъм я спаси от неудобното положение, като каза непринудено:

— Знаете ли, точно сега чета хвалебствията на Врие за делото на Лютер Бърбенк и струва ми се, че в царството на домашните животни Дик е онова, което е Бърбенк в земеделието. Вие тук създавате живот — ваяте от материята нови форми на полезното и красивото.

Паола, която се беше вече овладяла, прие комплимента с усмивка.

— Боя се — продължи Греъм е известна сериозност, — че като гледам вашите постижения, мога само да съжалявам за безполезно пропиления си живот. Защо не се заех и аз да създавам, да творя? Ужасно завиждам и на двама ви.

— Наистина благодарение на нас се раждат много живи същества. Дъхът ми спира, като си помисля каква отговорност е това — каза тя.

— Чифликът ви е царство на плодородието — усмихна се Греъм. — Поразява ме, че тук всичко е пълно с живот, цъфти и носи плодове, всичко преуспява и се множи…

— О! — прекъсна го внезапно Паола, сетила се за нещо. — Трябва някой ден да ви покажа златните си рибки. Отглеждам ги аз, при това с търговска цел: снабдявам доставчиците в Сан Франциско с най-редките видове, изпращам дори в Ню Йорк. На всичко отгоре имам приходи, печеля пари. Това личи от книгите на Дик, а той е най-педантичният счетоводител. Тук при нас и последното чукче е вписано в инвентара; отчетено е и последното пиронче за подкови. Затова Дик има такъв щаб от книговодители. Впрочем, знаете ли, той пресметна в безкрайни колони цифри всички разходи за впрегатния добитък, включително средната загуба на работоспособност поради стомашни разстройства и окуцяване. Така той изчисли колко му струва работният час на един впрегатен кон с точност до трети десетичен знак.

— Щяхте да разправяте за златните рибки — припомни Греъм, раздразнен от това, че непрекъснато говореше за мъжа си.

— Да, наистина: Дик кара счетоводителите си да водят същите сметки и за моите златни рибки. Плащам за всеки час наемен труд, който използвам за тях, и представете си — дори за пощенските марки и канцеларските принадлежности. Той ме кара да плащам дори за водата, сякаш той е градската водоснабдителна компания, а аз жилищен собственик. И въпреки това имам десет процента чист приход, а понякога дори тридесет. По Дик се смее и казва, че като извадя заплатата на шефа на предприятието — а шефът, това съм аз, — ще излезе, че имам нищожна печалба или дори че работя на загуба. И че с такъв малък приход не бих могла да наема толкова способен ръководител на предприятието.

И все пак точно затова Дик успява в своите начинания. Винаги когато предприема нещо, изяснил си е най-точно всичко до последната микроскопична подробност, естествено освен ако не се касае до чисто научен опит.

— Той е много уверен в себе си… — отбеляза Греъм.

— Никога не съм срещала човек тъй уверен в себе си — отговори Паола с убеждение. — Но, повярвайте ми, той има пълно основание за това. Познавам го добре. Той е изключителен — но изключителен в най-парадоксалния смисъл на думата. Изключителен е с това, че е тъй уравновесен и нормален, с това, че у него няма нищо изключително. Такива хора са по-ценни и по-редки от ония, които минават за изключителни. Понякога си мисля, че Ейбръхам Линкълн е бил човек от тоя тип.

— Да си призная, не ви разбирам много добре — каза Греъм.

— О, не бих могла да кажа, че Дик е от същия мащаб като Линкълн — побърза да каже тя. — Дик има качества, но не е там въпросът. И двамата са от същия тип: крайно уравновесени, нормални, не се запалват. Аз, напротив, съм самобитна и интуитивна. Защото правя някои неща просто без да зная как. Когато свиря например. Или когато изпълнявам скокове във вода. Честна дума, сама не зная как правя скок от кула или от трамплин, или пък салто и половина.

А Дик, напротив, за да направи нещо, трябва предварително да му е ясно как ще го направи. Във всичко, което върши, е уравновесен и прозорлив. Изключителен е с това, че е развит хармонично и всестранно, без да е изключителен в каквото и да било. О, аз го познавам. В нито един спорт не е бил шампион или рекордьор. Но и посредствен не е бил. Такъв е и във всичко останало — така е устроен умствено. Той е като равно изкована верига. Няма нито слаби брънки, нито пък изключително масивни.

— Боя се, че съм като вас — каза Греъм, — че и аз съм едно от тези по-обикновени и посредствени същества, надарени в едно само направление. Защото и аз в някои случаи се запалвам и правя неща, за които не съм и помислял. Нямам такова самочувствие, че да не се прекланям пред неизвестното.

— А Дик ненавижда неизвестното — тъй поне изглежда. За него не е достатъчно да знае „как“ — винаги търси отговор на въпроса „защо“. Той приема неизвестното като лично предизвикателство. Действува му тъй, както червеният цвят на бика. Веднага се заема да разкъса всички покрови, да стигне до сърцето на тайната, да намери отговор на въпросите „как“ и „защо“, тъй че неизвестното да стане факт, който може да се обобщи и докаже научно.

Положението, което назряваше, криеше редица неизвестни за трите действащи лица. Греъм не знаеше с какви отчаяни усилия Паола се стремеше да не се откъсне от мъжа си, който пък, погълнат от хиляди планове и проекти, се изолираше все повече. На обед винаги се появяваше, но след пладне рядко излизаше с гостите си. От многобройните и дълги шифровани телеграми от Мексико Паола знаеше, че работите на мините „Харвест груп“ не вървят. Освен това тя виждаше агенти и пратеници на чуждестранните капиталовложители в Мексико, които — винаги забързани и често в най-неподходящото време — пристигаха в стопанството да се съвещават с Дик. Той се оплакваше, че те му отнемат скъпоценно време, без дори да загатва какви въпроси обсъждат.

— Ах! Как бих искала да не си тъй зает — въздъхна тя, седнала на коленете му и притисната до него. Имала беше късмет да го завари сам — това ставаше към единадесет часа преди обед.

Но тя беше прекъснала писмото, което той съставяше, застанал пред диктофона и въздъхна не за друго, а защото Бонбрайт, когото видя да влиза с още телеграми, предупредително се закашля.

— Не искаш ли днес следобед да те повозя с Дъди и Фъди: ще зарежем останалите и ще бъдем само двамата — замоли го тя.

Той поклати глава и се усмихна.

— Днес на обед ще видиш една необикновена по състав компания — обясни Дик. — Ще ти разправя, но не казвай никому. — Той понижи глас, Бонбрайт дискретно си намери работа при картотеката за документация. — Това са хората, които стоят зад петрола в Тампико. Самият Самуелс, председател на „Насиско“, Уишър — човекът, който дърпа конците за акционерите „Пирсън-Брукс“ и нагласи удара със закупуването на железницата по източното крайбрежие заедно с „Тайуана Сентръл“, за да ликвидират „Насиско“ като конкурент; също и големият шеф Матюсън, който представлява интересите на „Палмерстън“ в Америка — нали си спомняш за „Палмерстън“ — английската компания, която се сблъска с хората на „Насиско“ и на „Пирсън-Брукс“; освен това ще присъстват и други. Можеш да си представиш колко зле вървят нещата в Мексико, щом хора като тях са престанали да се самоизяждат и се обединяват.

Те са заинтересовани за петрола, а аз също имам известно влияние в Мексико и те искат петролът и мините да действат съгласувано. Голяма опасност е надвиснала и трябва да се обединим и да сторим нещо или да бягаме от Мексико. Признавам, че нарочно ги накарах сами да дойдат при мен и се държа на положение след оная каша преди три години, когато те искаха на мой гръб да стоварят всичко.

Той я милваше и я наричаше с нежни имена, но тя забеляза как нетърпеливо погледна към недовършеното писмо в диктофона.

— И тъй — заключи той и я притисна по начин, който тя изтълкува като подсещане, че е време да си върви, — уговаряме се за днес следобед, нали? Никой от тях няма да остане за дълго. Всички ще отпътуват преди вечеря.

Неочаквано рязко тя се освободи от прегръдките му, скочи на крака и застана пред него с искрящи очи и побледнели страни. На лицето й се изписа решителност, самият й вид говореше, че тя се готви да каже нещо извънредно важно. Но в същия миг се чу звън и той посегна към телефона на бюрото си.

Паола сведе глава, тихо въздъхна, прекоси стаята и отвори вратата. Бонбрайт делово се приближи с телеграмите и тя можа да чуе началото на разговора на Дик, който казваше:

— Не, невъзможно! Той трябва да изпълни поетите задължения — в противен случай ще го съсипя. Това джентълментско споразумение не струва ни пукната пара. Ако беше само то, като нищо щеше да го наруши. Но аз пазя една твърде интересна преписка, за която той е забравил… Да, да, тя ще бъде решаваща, в който и да е съд. Ще изпратя папката в кантората ви днес следобед към пет часа. Кажете му от моя страна, че ако се опита да ми играе такива номера, ще го смажа. Ще създам мореплавателна линия, която да го конкурира, и преди да е изтекла една година, параходите му ще се продават на търг… и… ало! Чувате ли ме?… Все пак проучете това, което ви казах. Имам основание да смятам, че комисията за контрол над междущатската търговия може да го преследва по две точки, както сами ще се убедите…

Нито Греъм, нито дори Паола предполагаха, че Дик — прозорливият, дълбокият Дик, който предусещаше нещата, преди да са станали още, и от неуловими и откъслечни отсенки и признаци изграждаше далновидни догадки и предположения, които събитията често потвърждаваха — вече чувствуваше онова, което макар да не се беше случило, можеше да се случи. Той не бе чул кратките, но многозначителни думи на Паола при коневръза; не бе видял как Греъм я изненада, когато тя изпитателно го гледаше под сводовете във вътрешния двор. Дик не бе чул нищо, бе видял малко, но бе почувствувал много и по неясни пътища бе успял вече да разбере онова, което Паола разбра едва по-късно.

Най-осезателният факт, на който той можеше да гради предположения, беше случилото се през оная нощ, когато, макар и погълнат от играта на бридж, от него не избягна как те внезапно оставиха пианото, след като изпяха „По циганските следи“. Докато ги поздравяваше безгрижно усмихнат, от него не се изплъзна и това, че имаше нещо необикновено в палавото лице на Паола, дошла заедно с Греъм да го подразни, че все той губи. Докато отговаряше весело на закачките им, засменият му поглед се плъзна към Греъм, застанал до нея. Дик забеляза, че у него също имаше нещо необикновено. „Греъм е обтегнат като струна“ — помисли той тогава. Но защо беше той в такова състояние? Имаше ли някаква връзка с това, че Паола ненадейно остави пианото? И докато всички тия въпроси се прокрадваха през мислите му, той се смееше на техните шеги, размеси картите, раздаде ги и дори спечели в играта без козове.

Въпреки това пред самия себе си той отхвърляше като нелепа и невероятна възможността, че смътните му предчувствия биха могли да се осъществят. „Това бе случайна догадка, глупаво предположение, основано на дребни неща, които нищо не значат“ — внушаваше си той благоразумно. Всичко това просто доказваше колко са привлекателни жена му и приятелят му. Но защо тъй внезапно престанаха да пеят онази вечер? В някои моменти той не можеше да пропъди тази мисъл от съзнанието си. Защо му се беше сторило, че става нещо необикновено? И защо беше Греъм като обтегната струна?

Не се досети и Бонбрайт, който една сутрин, малко преди обяд, пишеше телеграма под диктовката на Дик, че господарят му се приближи до прозореца не случайно, а защото от алеята долетя далечен шум от копита. Не за пръв път през последните преди обеди Дик, както крачеше из стаята, се приближаваше до прозореца и с привидна разсеяност поглеждаше ездачите, които се завръщаха към коневръза от предиобедна разходка и за последен път пришпорваха конете. Но тая сутрин, преди още да се бяха откроили в далечината първите силуети, той знаеше кого ще види.

— Няма опасност за Брекстън — продължи той да диктува, без да промени тона си, с поглед, устремен към пътя, откъдето ездачите щяха да се зададат. — Ако стигне до провал, той може да се прехвърли през планините в Аризона. Срещнете се незабавно с Конърс. Брекстън е оставил на Конърс подробни инструкции. Утре Конърс ще бъде във Вашингтон. За всякакви инициативи ми съобщавайте най-подробно — подпис.

По алеята се зададоха Сърна и Алтадена, те препускаха редом. Дик не се бе излъгал. Той видя ония, които очакваше да види. Зад тях се чуваха викове, смях и шум от много копита, което показваше, че останалите ги следват по петите.

— А следната телеграма, мистър Бонбрайт, съставете, моля, по шифъра Харвест — продължи делово Дик, като си казваше наум, че Греъм е добър ездач, но не много добър и би трябвало да му се даде кон, по-тежък от Алтадена. — Адресирайте я до Джеръми Брекстън. Изпратете я в две копия по различни пътища — тъй ще има по-голяма вероятност да стигне до него…