Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Little Lady of the Big House, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
tanyaberb (2007)

Издание:

ДЖЕК ЛОНДОН

МАЛКАТА СТОПАНКА НА ГОЛЯМАТА КЪЩА

Американска. Второ издание

95366 25432

Литературна група IV. Код 04.

5704 —38—79

Редактор Красимира Тодорова

Рисунки Борис Ангелушев

Художник-редактор Ясен Васев

Техн. редактор Радка Пеловска

Коректори Петя Калевска Людмила Стефанова

Дадена за набор 20.II.1979 г. Подписана за печат април 1979 г. Излязла от печат май 1979 г.

Формат 60×90/16. Печатни коли 163/4. Издателски коли 16,75. Цена 3,15 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г.Генов“ 4

ДП „Тодор Димитров“ — София, бул. „Г.Трайков“ 2

 

Grosset & Dunlap, New York

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XV

Десет часът беше минал отдавна, когато Греъм, който се скиташе неспокойно из къщата и се чудеше дали понякога Паола Форест не се появява преди средата на деня, влезе случайно в стаята за музика. Макар той да гостуваше в Голямата къща вече от няколко дни, тя беше толкова обширна, че стаята за музика беше за него непозната територия. Това беше прекрасна стая, може би тридесет и пет на шестдесет фута, с подпорни колонки до високия таван, от чиито обърнати към небето прозорци с жълти стъкла се разливаше мека златиста светлина. По стените и в мебелите преобладаваха червените тонове и му се струваше, че това място още пази приглушените тонове на музиката.

Греъм разглеждаше лениво една картина от Кийт с неговата неизбежна атмосфера на обилна слънчева светлина и стадо овце на паша в сумрачна сянка, когато с крайчеца на окото си забеляза Паола да влиза от по-далечната врата. И пак, като я видя, сякаш в някаква картина, той леко затаи дъх. Беше облечена цяла в бяло и изглеждаше много млада и доста висока в широките дипли на едно холоко[1], изискано просто и привидно безформено. Той познаваше холокото от самата му родина, Хавайските острови, където то придаваше очарование дори на некрасивите жени и удвояваше прелестта на красивите.

Те отдалеч се поздравиха с усмивка и той забеляза как всичко у нея — стойката на тялото, позата на главата, прямотата на погледа — сякаш казваше дружелюбно и сърдечно: „Здравейте, нали сме приятели.“ Така поне се стори на Греъм, докато тя идваше към него.

— В тази стая сте допуснали голяма грешка — каза сериозно той.

— Виж ти! Но каква?

— Тя трябваше да бъде по-дълга, много по-дълга, поне двойно.

— Защо? — запита тя, поклащайки неодобрително глава, докато той се любуваше на моминската руменина на бузите й, която опровергаваше, че е на тридесет и осем години.

— Защото — отвърна той — в такъв случай сега щяхте да вървите двойно по-дълго и удоволствието да ви гледам също щеше да се удвои. Винаги съм поддържал, че холокото е най-прелестната дреха, която може да се измисли за жените.

— Значи, красотата е в моето холоко, не в мене — отвърна тя. — Виждам, че и вие сте като Дик — комплиментите ви са вързани на канап. Веднага щом ние, клетите глупачки, захапем въдицата, вие дръпвате канапа и ние оставаме без нищо. А сега елате да ви покажа стаята — бързо продължи тя, за да му попречи да възрази. — Дик ми предостави да я направя, както си искам. И тя цялата е по мой вкус, дори размерите й.

— А картините?

— Аз ги избрах — кимна тя, — всички до една, и сама ги окачих на стените, макар че Дик поспори с мене за Верешчагин. Той одобри двете от Миле и онази там от Коро, както и другата, от Изаби; дори призна, че някои творби на Верешчагин могат да подхождат за музикална стая, но не тъкмо тази. Работата е там, че той е ревнив по отношение на местните ни художници. Искаше да имаме повече техни картини, искаше да покаже, че цени родните ни таланти.

— Не познавам много добре изкуството на художниците от вашето Тихоокеанско крайбрежие — каза Греъм. — Разкажете ми за тях. Покажете ми… Разбира се, тази картина там е от Кийт; но от кого е другата до нея? Прекрасна работа.

— От Маккомъс — отговори тя.

Изпълнен с приятно чувство, Греъм тъкмо се готвеше да прекара половин час в разговор за изкуството, когато в стаята влезе Донълд Уеър с очи, които търсеха някого и които светнаха при вида на Малката стопанка.

С цигулка под ръка, той отиде при пианото енергично и делово и започна да нарежда нотите.

— Ще поработим до обед — обясни Паола на Греъм. — Той ме уверява, че страшно съм изостанала и смятам, че е отчасти прав. С вас ще се видим на обед. Ако искате, можете да останете, разбира се; предупреждавам ви обаче, че наистина ще работим сериозно. А следобед ще отидем да плуваме. Дик е определил в четири часа да сме при басейна. Казва също, че е намерил нова песен и тогава ще ни я изпее… Колко е часът, мистър Уеър?

— Единадесет без десет — отвърна цигуларят кратко и малко остро.

— Подранили сте… бяхме се уговорили за единадесет. Затова, господине, до единадесет ще почакате. Трябва най-напред да изтичам да видя Дик. Още не съм му казала добро утро.

Паола знаеше добре как е разпределено времето на съпруга й. Последният лист на бележника, който винаги стоеше на нощната й масичка, бе тайно надраскан с йероглифни знаци, които й припомняха, че той пие кафе в шест и половина; че е възможно да го завариш в леглото с коректури или книги до осем и четиридесет и пет, ако не е отишъл на езда; че между девет и десет е недостъпен, тъй като диктува на Блейк писмата; че между десет и единадесет пак е недостъпен, понеже разговаря с управители и завеждащи служби, докато Бонбрайт, помощник-секретарят, подобно на някакъв съдебен секретар, записва всяка думичка от мълниеносните разговори.

В единадесет, ако нямаше неочаквани телеграми или друга работа, тя обикновено можеше да разчита, че ще намери за малко Дик самичък, макар че винаги биваше зает. Като мина край стаята на секретарите, тракането на пишещата машина й подсказа, че тази именно пречка бе отстранена. В библиотеката тя видя мистър Бонбрайт да търси някаква книга за мистър Менсън, скотовъда, отговорен за късорогите породи, и това означаваше, че разговорите на Дик с управителите бяха завършили.

Тя натисна копчето, чийто механизъм отмести настрани част от изпълнените с книги полици и откри мъничката спираловидна желязна стълба, която водеше до работната стая на Дик. Горе тя натисна друго копче, нова редица полици послушно се отместиха и тя влезе безшумно в стаята му. Сянка на досада мина по лицето й, когато дочу гласа на Джеръми Брекстън. Тя се спря в нерешителност, без да вижда никого и без да я виждат.

— Ако решим да наводним, ще наводним — казваше директорът на мината. — И за да се изпомпа обратно водата, ще хвръкне цяло състояние. Пък и ще е наистина срамно да потопим по този начин старата мина.

— Като се изключи последната година, сметководните ни книги показват, че сме работили на загуба — чу Паола гласа на Дик. — Ограбвал ни е всеки дребен бандит, от Хуерта[2] до последния пеон-конекрадец. Работата става лоша — тежки данъци, бандити, революционери, федералисти. Бихме могли да превъзмогнем всичко това, стига само да му се виждаше краят; но нищо не ни гарантира, че този безпорядък няма да трае десет или двадесет години.

— И все пак да наводняваме старата мина! — запротестира директорът.

— А не забравяйте и Виля[3] — отвърна Дик с язвителен смях, чиято горчивина не убягна от вниманието на Паола. — Ако победи, той казва, че ще раздаде цялата земя между пеоните. Следващата логична стъпка ще са мините. Колко, мислите, сме пъхнали в ръцете на конституционалистите през изтеклите дванадесет месеца?

— Над сто и двадесет хиляди — отговори веднага Брекстън. — Без да смятаме онези петдесет хиляди долара суха пара, които дадохме на Тореняс, преди да се оттегли. Той изостави армията си в Гуаймас и забягна с тях в Европа Аз ви писах всичко това.

— Ако продължаваме да работим, Джеръми, те ще ни изстискват, изстискват, докрай. Мисля, че ще е по-добре да наводним мината. Ако можем да трупаме богатства по-умело от тези негодници, нека им покажем, че със същата лекота можем и да ги унищожаваме.

— Точно това им казвам. А те се усмихват и повтарят, че при крайна необходимост такива и такива жертви ще се приемат на драго сърце от революционните водачи — като имат пред вид себе си. Големите водачи не ще се докоснат ни до едно песо. Мили боже! Аз им посочвам какво сме направили. Осигурили сме постоянна работа на пет хиляди пеони. Повишили сме надниците от десет сентавос на сто и десет. Показах им пеони, които са получавали десет сентавос, когато ги взехме, а сега получават пет песос. А те пак се усмихват, пак се почесват по дланта и пак повтарят, че са готови да приемат драговолната ни жертва за светото дело на революцията. Бога ми! Старият Диас беше разбойник, но почтен разбойник. Казвам на Арансо: „Ако затворим мината, пет хиляди мексиканци ще останат без работа, какво ще ги правите?“ А той се усмихва и ми дава готов отговор: „Какво ще ги правим ли? — казва. — Ами просто ще им дадем пушки и ще ги пратим да завземат столицата на Мексико.“

Паола си представи как Дик вдига презрително рамене, когато го чу да казва:

— Бедата е там, че в мината имаме още злато и само ние можем да го извлечем. Мексиканците не могат да направят това. Нямат достатъчно мозък. Едничкото нещо, което имат, е оръжие, и ни заставят да им пускаме в джоба повече, отколкото изкарваме. Само едно нещо ни остава, Джеръми. За около една година ще забравим всякаква печалба, ще разпуснем работниците, като задържим само техниците, и ще продължаваме да изпомпваме водата.

— Подметнах това на Арансо — прогърмя гласът на Брекстън — и какво ми отговори той? Че ако разпуснем пеоните, той ще се погрижи и техниците да изоставят работата и тогава нека мината се наводни и нека си я чукаме в главите… Последното той не каза, само се засмя, но усмивката му означаваше точно това. Като нищо щях да му извия жълтия врат, само че на следния ден вместо него в канцеларията щеше да дойде друг патриот и сигурно щеше да се опита да ни изстиска още повече. Така Арансо получи своя „пай“ и на всичко отгоре, преди да се присъедини към главната банда на Хуарес, позволи на хората си да отвлекат триста наши мулета. Да, мулета за триста хиляди долара, и то след като му дадох рушвет.

— Кой е сега водачът на революционерите в нашия район? — чу Паола съпруга си да запитва с такава острота в тона, която, както й беше известно, означаваше, че той е уловил нишките на едно заплетено положение и вече пристъпва към действие.

— Раул Бена.

— Какъв чин има?

— Полковник, събрал е около себе си към седемдесет пройдохи.

— Какво е работил по-рано?

— Овчар.

— Много добре. — Дик говореше бързо и отсечено. — Ще трябва да играете роля. Дайте си вид на патриот. Върнете се там колкото е възможно по-бързо. Дайте рушвет на този Раул Бена. Той ще разбере играта ви, иначе няма да е мексиканец. Дайте му рушвет и му кажете, че ще го направите генерал, втори Виля.

— Господи, но как? — запита Джеръми Брекстън.

— Като го сложите начело на армия от пет хиляди души. Разпуснете работниците. Накарайте го да състави от тях доброволческа армия. Ние сме в безопасност, тъй като работата на Хуерта е спукана. Уверете го, че сте истински патриот. Дайте на всеки работник пушка. С това ще се изръсим за последен път и то ще докаже, че сте патриот. Обещайте на работниците, че всичките ще ги вземете отново на работа, когато войната свърши. Нека те и Раул Бена тръгнат с вашата благословия. Оставете само толкова хора, колкото са нужни за изпомпването на водата. Вярно, че за година или повече няма да имаме печалба, но не ще понасяме и загуба. И в края на краищата може би няма да се наложи да наводним мината.

Като се връщаше крадешком по извитата стълба към стаята за музика, Паола се усмихваше при мисълта за изнамереното от Дик разрешение. Тя беше подтисната, но не поради положението на рудниците „Харвест груп“. Още от женитбата им постоянно имаше някакви неприятности около наследените от Дик мексикански мини. Подтиснатостта й се дължеше на това, че сутрешната им среща не можа да се състои. Но лошото й настроение се разсея, като видя Греъм, който се бе застоял с Уеър при пианото, но при появяването й показа явно намерение да си излезе.

— Не бягайте — каза настоятелно тя, — останете и вижте как усърдно работят хората и дано това ви подтикне да се заловите с онази книга, за която ми е разправял Дик.

Бележки

[1] Холоко — женска дреха от Хавайските острови. Б. пр.

[2] Хуерта — генерал, извършил контрареволюционния преврат в Мексико в 1913 г. Б. пр.

[3] Франсиско (Панчо) Виля (1877–1923) — виден мексикански революционер. Б. пр.