Джек Лондон
Малката стопанка на голямата къща (21)

ГЛАВА XXI

Греъм яздеше сам сред секвоите, осеяли каньона, сгушен между хълмовете, които се спущаха към централната част на стопанството. Той се опознаваше със Селим, едър вран кон, който Дик му бе дал вместо по-леката Алтадена. Докато яздеше и изучаваше добродушния нрав на животното, което не бе лишено от игривост, Греъм тихо запя „По циганските следи“ и се отдаде на мислите си. Сети се за пасторалните идилии, в които влюбените дълбаят инициалите си по дърветата, и без да мисли, откърши клонка лаврово дърво и друга от секвоя. Стъпил на стремената, наведе се и откъсна дългостеблена петолистна папрат, за да завърже клонките на кръст. Патеранът беше готов, той го хвърли на пътеката пред себе си и забеляза, че Селим мина над него, без да го стъпче. Обърнал глава, Греъм продължи да го гледа, докато изчезна зад завоя. „Конят не го стъпка, това е добро предзнаменование“ — помисли си той.

Пътят му беше осеян с дългостеблени папрати, клонките на секвоите и лавровите дървета подканващо докосваха лицето му; той продължи да прави патерани и да ги хвърля по пътя. След час излезе при гърлото на каньона. Знаеше, че пътеката преваля вододела и е доста стръмна; поколеба се дали да продължи и свърна назад.

Селим изцвили — това беше предупреждение. В отговор се чу друго изцвилване, съвсем наблизо. Пътеката беше широка и удобна, Греъм пришпори коня, сви по един широк завой и настигна Паола, която беше на Сърна.

— Здравейте! — провикна се той.

Тя дръпна юздите и изчака той да я настигне.

— Тъкмо бях тръгнала да се връщам — каза тя. — Защо се върнахте и вие? Мислех, че ще превалите вододела и ще поемете към Литл Гризли.

— Нима знаехте, че съм пред вас? — запита я той, като се възхищаваше на момчешко открития й поглед, устремен право в него.

— Знаех, разбира се. След втория патеран вече не се съмнявах.

— О, бях забравил — засмя се той виновно. Защо тогава се върнахте назад?

Тя изчака Сърна и Селим да прекрачат една бреза, повалена на пътеката, и му отговори, като го гледаше право в очите:

— Защото не искам да вървя по вашите следи. Изобщо по ничии следи — поправи се бързо тя. — Обърнах коня, като видях втория патеран.

Той не намери какво да отговори и настъпи неловко мълчание. Те почувствуваха смущение — знаеха, че то идва от нещо, което, макар и неизречено, е ясно и за двамата.

— Привичка ли ви е да хвърляте патерани? — запита Паола.

— Това е за пръв път в живота ми — отвърна той, като поклати отрицателно глава. — Подръка има толкова много подходящ материал, че ми бе жал да пропусна случая. А освен това песента не ми излизаше от главата.

— И от моята също… тази сутрин, когато се събудих — каза тя, но този път гледаше право пред себе си, защото наближаваха един лиан от дива лоза, надвиснал над пътеката откъм нейната страна.

А Греъм, вгледан в профила й, в златистокестенявите коси и в изящно извитата шия, почувствува познатата болка в сърцето си, примесена с желание и копнеж. Нейната близост беше изпитание за него. Гледаше я в бледожълтия кадифен костюм, а в главата му изплуваха рой спомени — видя я как влиза във водата, яхнала Планинец, как полита във въздуха и се гмурка от дванадесетметровата кула, как прекосява дългия салон в тъмносиня рокля в средновековен стил, а коленете предизвикателно повдигат тежките дипли, прилепнали о тялото й.

— Искам да знам за какво мислите — прекъсна тя нишката на спомените му.

Отговорът не се забави:

— За това, че, слава Богу, досега не споменахте ни веднъж за Дик.

— Толкова ли го мразите?

— Бъдете справедлива — каза той рязко. — Именно защото го обичам. Иначе.

— Иначе какво? — запита тя.

Гласът й прозвуча смело, въпреки че гледаше право пред себе си в щръкналите уши на Сърна.

— Не мога да разбера защо още съм тук. Отдавна трябваше да си отида.

— Защо? — запита тя, без да снема поглед от щръкналите уши на коня.

— Бъдете справедлива — сурово каза той. — Между нас двамата думите са почти излишни.

Тя се извърна цяла към него и го погледна, безмълвна, с поруменели страни.

Поиска да притисне към сърцето си ръката, с която държеше бича, но тя замръзна във въздуха и безпомощно увисна. Той видя, че в очите й се четеше радост и уплаха. Да, не грешеше. В тях имаше уплаха, но и радост. Надарен с верния усет, присъщ на някои мъже, той прехвърли юздите в другата си ръка, приближи коня си до нейния, обгърна я с ръка, привлече я към себе си тъй, че конете се олюляха и както яздеха редом, коляно до коляно, долепи устни до нейните. Не, той не се мамеше — тя му отговаряше, целуваше го тъй горещо, както той нея; ликуващ, той чувствуваше диханието й в лицето си.

Миг след това тя се изтръгна от него. Пребледня. Очите й горяха. Бичът отново се издигна, сякаш за да го удари, но след това се стовари върху изненаданата Сърна. В същото време тя пришпори кобилата тъй силно и неочаквано, че Сърна подскочили зацвили от болка.

Вслушан в глухия тропот, който замираше по горската пътека, той стоеше зашеметен на седлото и усещаше, че сърцето му бие до пръсване. Когато заглъхнаха и последните удари от копитата на Сърна, той се свлече от седлото и седна на един мъхест камък. Да, беше се увлякъл повече, отколкото предполагаше. Разбра това в незабравимия миг, когато тя беше в прегръдките му. Жребият беше хвърлен.

Изправи се на крака тъй бързо, че уплаши Селим, който отскочи, доколкото му позволяваше дължината на повода, и изпръхтя.

Станалото не беше предумишлено. То бе едно от ония неща, които са неизбежни — трябваше да се случи. Не го беше сторил нарочно, макар и вече да знаеше, че можеше да го предотврати, ако не бе протакал заминаването си, ако не се бе оставил да го носи течението. Сега и да замине, нещата нямаше да се оправят. Вече нямаше място за съмнение — тази мисъл го подлудяваше, терзаеше го и го изпълваше с радост. Тя му бе казала всичко без думи — устните му още тръпнеха от спомена за нейните. Бе отвърнала на неговата целувка — това не излизаше от главата му и мислите му плуваха в опиянение от преживяното.

Нежно сложи ръка на коляното си, което се бе докоснало до нейното. Беше изпълнен със смирената благодарност на ония, които любят истински. Прекрасно беше, че го бе обикнала такава прекрасна жена. Тя не беше някое малко момиче, а разумна жена, вслушала се в гласа на собствената си воля. И дъхът й се бе пресякъл в прегръдките му, и устните й бяха отговорили на неговите. Припомни си колко много чувство той вложи в тази целувка. Не бе и дръзвал да помисли, че след всички изтекли години ще може да даде толкова много от себе си.

Застана до Селим, готов да го яхне. Конят докосна муцуна до рамото му, а той се спря и се замисли.

Въпросът вече не беше дали да отпътува, или не. Това бе решено окончателно. Наистина Дик имаше известни права. Но Паола също имаше свои права. А той имаше ли правото да замине след случилото се — освен заедно с нея? Ако отпътува сега, ще излезе, че я е целунал и е побягнал. След като законът на любовта бе повелил често да се случва двама мъже да обичат една жена и в създадения триъгълник неизбежно да се промъква вероломството — безспорно по-малкото зло бе да си вероломен към мъжа, отколкото към жената.

„Живеем в света на реалното“ — разсъждаваше той, като яздеше бавно; Паола, Дик и той бяха живи хора, убедени реалисти, способни да погледнат очи в очи фактите на живота. В случая не можеха да помогнат нито църквата, нито законът — мъдростта на странични съдници не би разрешила нещата. Самите те трябваше да ги разрешат. Един от тях трябваше да пострада. Но животът е страдание. Успява оня, който знае да забравя болките си. Добре поне, че и Дик мисли така. Така мислеха и тримата. Не се беше случило нещо необикновено — нямаше нищо ново под слънцето. В безброй поколения е имало безброй триъгълници и всички те са били някак разрешавани. Ще се разреши и този. Човешките проблеми винаги намират някакво разрешение.

Пропъди от главата си тези трезви мисли и се предаде на чудния спомен. Отново протегна ръка да погали коляното си, устните му пак почувствуваха нейния дъх. Дори дръпна юздите и спря Селим; сви ръка тъй, както когато я бе прегърнал, и погледна празното място, което тя беше изпълнила.

Едва на вечеря Греъм видя отново Паола и намери, че тя е същата както винаги. Дори неговият поглед, изострен от съзнанието за станалото, не можеше да открие следа от голямото събитие през тоя ден, нито следа от гнева, пламнал в очите й, когато, побледняла, тя едва не го удари. Във всичко тя си бе както по-рано, Малката стопанка на Голямата къща. Дори в ония мигове, когато очите й случайно срещаха неговите, те бяха невъзмутими, спокойни, не загатваха за никаква тайна. Положението се облекчаваше от това, че присъстваха неколцина новодошли, нейни приятелки и на Дик, пристигнали за няколко дни.

На другия ден предиобед той ги намери в концертната зала заедно с Паола, седнала на пианото.

— А вие не пеете ли, мистър Греъм? — запита го някоя си мис Хофман.

Бяха му казали, че тя е редактор на женско списание, издавано в Сан Франциско.

— О, пея божествено — увери я Греъм. — Нали, мисис Форест? — обърна се той за подкрепа към Паола.

— Съвършено вярно — усмихна се Паола. — Много е добър, в смисъл, че гледа да не заглуши съвсем моя глас.

— Остава ни само да докажем това — осмели се да предложи той. — Преди няколко вечери пяхме един дует… — Греъм въпросително погледна Паола — който особено ми допада. — Той отново хвърли бегъл поглед към нея, но не можа да отгатне какви са желанията й. — Нотите са в хола. Ще отида да ги взема.

— „По циганските следи“. Много жива и мелодична песен — чу я той на излизане да казва на другите.

Този път не пяха тъй предизвикателно, както по-рано, в гласовете им не звучеше толкова трепет и пламенност. Но затова пък излизаше по-звучно, бяха по-близко до замисъла на композитора и влагаха по-малко собствено тълкуване. И докато пееха, Греъм чувствуваше — а знаеше, че и Паола чувствува същото, — че в сърцата им звучи друг дует, за който не можеха и да предполагат присъстващите жени, които посрещнаха с аплодисменти края на песента.

— Обзалагам се, че никога не сте я пели по-добре — каза той на Паола.

Защото бе доловил нови нотки в гласа й. Той звучеше по-пълно, по-плътно. Звучеше тъй мощно, както можеше да се очаква от нейната шия, сякаш нарочно създадена за пеене.

— А сега ще ви обясня какво значи патеран, защото съм сигурна, че не знаете… — започна да обяснява Паола.