Джек Лондон
Малката стопанка на голямата къща (6)

ГЛАВА VI

В университета Дик Форест не се отличи с нищо особено — освен с това; че първата година пропусна повече лекции от всеки друг студент. Причината беше, че не се нуждаеше от тези лекции, и той си го знаеше. Докато го подготвяха частно за приемните изпити, неговите преподаватели предварително минаха с него почти целия материал за първата година. Между другото той организира футболния отбор на първокурсниците, който впрочем беше толкова слаб, че бе побеждаван от отборите на всички гимназии и училища, срещу които игра.

Но Дик наистина свърши много работа, която никой не забеляза. За свое странично занимание той четеше много и задълбочено и когато през лятото предприе първото си морско пътуване с океанската яхта с бензиновия мотор, която бе построил, той не покани весела младежка компания. Гости му бяха професори по литература, история, правни науки и философия заедно със семействата си. В университета дълго време помниха това „интелектуално“ пътешествие. Когато се завърнаха, професорите заявиха, че са прекарали чудесно. А Дик се прибра с по-пълни познания из дисциплините на отделните професори, отколкото ако в течение на цели години би слушал лекции в клас. И спечеленото по този начин време му даде възможност да продължи да пропуска лекции и да посвещава повече часове на лабораторна работа.

Но той не пропускаше и чисто студентските развлечения. Професорски вдовици го ухажваха, професорски дъщери се влюбваха в него и той беше неуморим в танците. Не пропусна ни една студентска сбирка, ни една веселба с пиене, ни едно състезание и обиколи цялото Тихоокеанско крайбрежие с клуба на любителите на банджото и мандолината. И все пак не беше никакъв гений. Не блесна в нищо. Половин дузина от другарите му свиреха по-добре от него на банджо и мандолина, а цяла дузина бяха признати за по-добри танцьори. В отбора си по ръгби, който през втория курс удържа победа, той минаваше за солиден и надежден играч, нищо повече. Нито веднъж нема щастието да прекоси с топката терена надлъж под бурните овации на златно-сините и на публиката. Обаче след тежка и изморителна игра в кал и дъжд, когато резултатът се беше заковал и второто полувреме наближаваше края си, станфордският отбор беше пред наказателното поле, а отборът на „Бъркли“ беше отбелязал два гола и трябваше да премине нищожното разстояние, за да отбележи победния гол, именно тогава златно-сините започнаха да скандират: Форест да бие от центъра и да бие здравата.

Никога в нищо той не постигна особено съвършенство. Големият Чарли Ивърсън го надпиваше на всички гуляи. В хвърляне на чук Харисън Джексън винаги надминаваше най-доброто му постижение с двадесет фута. В бокса Карътърз го побеждаваше по точки. Ансън Бърдж винаги успяваше да долепи раменете му на тепиха два пъти от три хватки, макар и това всякога да му струваше много усилия.

В съчинение по английски една пета от курса го превъзхождаха. Едлин, руски евреин, го победи в диспута на тема „Собствеността е грабеж“. Шулц и Дебре надминаваха и него, и целия курс по висша математика, а Отсуки, японецът, беше несравнено по-добър от него по химия.

Но ако Дик Форест не превъзхождаше в нищо другите, той в нищо и не оставаше назад. Не притежаваше никаква особена сила, но и не проявяваше слабост и несъвършенство. Опекуните му, подведени от неизменно доброто му поведение, бяха започнали да мечтаят за някаква особено блестяща кариера за него, ала когато веднъж го запитаха какъв иска да стане, той им каза:

— Нищо особено. Просто един всестранно образован човек. Видите ли, не ми е нужно да бъда специалист. Когато ми остави парите си, баща ми ме освободи от тази необходимост. Освен това не бих и могъл да стана специалист, дори и да искам. Не ми е в природата.

Вътрешната му нагласа беше така хармонична, че той ясно я изразяваше. В нищо не се увличаше прекалено много. Той беше рядък образец на средния, нормалния, уравновесения и всестранно развития човек.

Когато в присъствието и на другите опекуни мистър Дей-видсън изрази радостта си, че след завръщането си у дома Дик не бе извършил никакво безразсъдство, той отговори:

— О, аз мога да се държа в ръцете си, когато искам.

— Да — заяви мистър Слоукъм сериозно. — Голямо щастие е, че вие се налудувахте рано и се научихте на самоконтрол.

Дик го погледна особено.

— Ха, та онези детински приключения не влизат в сметката — рече той. — Това не беше лудуване. Аз още не съм се налудувал. Ще видите какво ще стане, когато започна. Знаете ли стихотворението на Киплинг „Песента на Диего Валдес“? Нека ви издекламирам част от него. Ето — подобно на мене, Диего Валдес получил голямо богатство. Той се издигнал толкова бързо до положението на върховен адмирал на Испания, че не намерил време да се отдаде на удоволствията, от които само опитал. Бил силен и енергичен, но цялото му време отивало в усилията да се издига. Винаги се залъгвал с мисълта, че силата и енергията му ще траят вечно и че след като стане върховен адмирал, ще може да се отдаде на удоволствия. Винаги си спомнял:

Къде са днеска старите другари

от непознатите морета?

Когато преди тридесет години

купувахме безцветни перли

от тъмните островитяни

(на юг оттук хиляда левги),

не бе известен някому тогава

прочутия и благороден Валдес.

Но мен ме знаеха и ме обичаха.

 

Намереше ли някой вино,

не си го пиеше самичък.

Когато зад далечните архипелази

или зад плитчините скрити

ний корабното дъно насмолявахме

след пътя изморителен,

богатата си плячка всички

споделяха със своите другари.

 

А върху кладите висеха

котлите с врящата смола

и бледите им светлини

покрай брега догаряха безмълвно.

Съдраните ни шатри бяха покрай тях

и над веслата се развяваха платна.

И както в бурните вълни като стрела

се врязва хвърлената котва,

така безгрижните ни капитани

оставяха свободно корабите да летят.

 

Къде отвеждаха юздите ни отпуснати?

Къде се босите нозе отправяха?

Къде са днеска механите, дето

сред палми ний пирувахме в забрава?

Каква бе тази знойна жажда,

която трябваше да угасиме?

О, извор сред пустинята!

О, кладенец сред суха степ!

О, късче хляб, изядено на скрито!

О, течност, без следа

изчезнала от плиснатата чаша!

 

Нито младежът, който блянове лелее,

нито вдовицата, която страда по покойния,

нито родилката, що чака плод,

нито девойката, която осъзнава

за първи път мъжа —

не знаят болното очакване,

не знаят страдния копнеж, със който

жадувам за онези

завинаги напуснали ме дни.

О, разберете това, вие, трима стари хора, разберете го както съм го разбрал аз. Чуйте какво казва той по-нататък:

Мечтаех и очаквах свойто щастие

и мислех, че ме чака пролетта.

А за да стигна своята мечта,

нехайно минах покрай пролетта си.

 

И пръв посред избраниците на съдбата

изтеглих всъщност черен жребий,

защото аз, Диего Валдес,

съм днес върховен адмирал

на католическа Испания.

— Слушайте, опекуни! — извика Дик и лицето му пламна от силно чувство. — Нито за миг не забравяйте, че жаждата ми далеч не е утолена, че още не съм се уталожил. Аз цял горя. Но се сдържам. Не си въобразявайте, че съм направен от камък, само за това, че съм добричко, примерничко момче, което посещава университета. Аз съм млад. В мене кипи живот. Пълен съм със сила и енергия. Но няма да направя грешка. Умея да се държа в ръцете си. Нямам намерение да се отдавам на първата примамка. Сега само се готвя. Ще изчакам времето си. Няма да разлея прибързано чашата си. И накрая няма да оплаквам пропуснатото като Диего Валдес:

И няма вятър под небето,

нито вълни сред океана,

които да ми върнат шумното веселие,

когато корабното дъно насмолявахме,

които да ми върнат извора пустинен

и кладенеца сред степта,

които да ми върнат сухата кора,

изядена на скрито,

и бързо плиснатата чаша.

— Чуйте, опекуни! Знаете ли какво значи да удариш врага, да го удариш, когато кръвта ти е кипнала, право в челюстта и да го повалиш мъртъв? Това искам. И искам да любя, да целувам и да рискувам, да безумствувам като силен, енергичен мъж. Искам да използвам всичките си възможности. Искам да изживея буйствата и страстите на младостта, но не докато съм много млад. Това наистина ще стане. Междувременно обаче ще играя футбол в университета, ще се въздържам, ще събирам знания, така че, когато му пусна края, да уловя възможно най-добрия случай. О, повярвайте ми, сънят ми не винаги е спокоен.

— И какво искате да кажете? — запита мистър Крокет.

— Точно това. Точно, което казвам. Още не съм се разлудувал и вие само наблюдавайте, когато започна.

— И смятате да започнете, когато свършите университета?

Чудноватият младеж поклати отрицателно глава.

— След като свърша, възнамерявам да премина поне едногодишен курс в селскостопанския институт. Хванала ме е една мания — селско стопанство. Искам да направя нещо… да създам нещо. Баща ми не беше достатъчно творец. А и вие тримата не сте. Вие сте открили една нова земя през пионерския период и само сте събирали парите като моряци, които са намерили самородно злато в някоя девствена земя…

— Мое момче, аз имам малко опит в селското стопанство в Калифорния — прекъсна го обидено мистър Крокет.

— Разбира се, че имате, но не сте се проявили като творец. Вие — все пак фактите са си факти, — вие сте били рушител. Били сте земеделски стопанин в целините. И какво сте направили? Заграбили сте четиридесет хиляди акра от най-хубавата земя в долината на река Сакраменто и година след година сте отглеждали там пшеница. И представа не сте имали за многополната система. Изгаряли сте сламата. Изтощавали сте чернозема. Разоравали сте земята на дълбочина четири инча и сте оставяли недокосната лежащата надолу почва, твърда като циментен тротоар. Изтощили сте този тънък слой от четири инча така, че сега добивът е дори по-малък от посятото зърно.

Да, рушили сте. Това е правил и баща ми. Всички са го правили. Аз обаче ще използвам парите на баща си и ще творя. Ще взема изтощена от пшеницата земя, която може да се купи на безценица, ще я преобърна цялата и в края на краищата ще изкарам от нея повече, отколкото сте изкарвали вие, когато най-напред сте започнали да я обработвате.

В края на последна му година в университета мистър Крокет отново спомена за заплахата на Дик „да се налудува“.

— Веднага щом свърша селскостопанския институт — отвърна той, ще купя земя и инвентар и ще уредя скотовъдна ферма, но истинска скотовъдна ферма. И тогава ще се впусна в лудории.

— А горе-долу с колко голяма ферма смятате да започнете? — запита мистър Дейвидсън.

— Може би петдесет хиляди акра, може би петстотин. Както дойде. Ще искам да получа максимални добиви. Калифорния всъщност още не е заселена. Без пръст да помръдна и без преобръщане на почвата, след петнадесет години, земя, която сега мога да купя за десет долара акра, ще струва петдесет долара, а която купя за петдесет, ще струва петстотин.

— Половин милиона акра по десет долара за акър прави пет милиона долара — предупреди загрижено мистър Крокет.

— А по петдесет прави двадесет и пет милиона — изсмя се Дик.

Но всъщност опекуните не вярваха, че той ще се впусне в лудориите, с които ги заплашваше. Той можеше да прахоса богатството си за някакви си там нови начини на земеобработване, но действително да се разлудува след толкова години на самоограничаване, според тях беше недопустимо.

Дик завърши висшето си образование не особено блестящо. Беше двадесет и осми поред в курса и не остави някаква голяма следа в университетския свят. Най-забележителното му постижение беше отпорът, който даде на много мили девойки, и разочарованието, което причини на тях и на майките им. Той ознаменува последната си година и с това, че като капитан на университетския футболен отбор го поведе към победа срещу отбора на Станфордския университет за първи път в течение на пет години. Това беше по времето, когато още нямаше богато заплащани треньори и когато се отдаваше особено значение на играта на отделния член на отбора; но той приучи своите другари да играят като едно цяло и да жертват индивидуалните проявления заради целия отбор, така че в Деня на благодарността^[1] златно-сините можеха да отпразнуват победата си над една много по-блестяща единадесеторка с тържествено шествие по главната улица на Сан Франциско.

В селскостопанския институт Дик се отдаде на лабораторна работа и напълно пренебрегна всички лекции. Всъщност той сам си наемаше преподаватели и изразходва цяло състояние само за пътните им разноски из цяла Калифорния. Жак Риб, който се славеше като един от най-големите световни специалисти по земеделска химия, някога получаваше във Франция две хиляди долара годишно, но Калифорнийският университет го привлече с предложение за шест хиляди, а след това десетте хиляди на плантаторите на захарна тръстика го подмамиха на Хавайските острови, откъдето Дик пък го съблазни с петнадесет хиляди заплата и с по-приятния умерен климат на Калифорния, сключвайки с него договор за пет години.

Господата Крокет, Слоукъм и Дейвидсън вдигнаха в ужас ръце и решиха, че това е лудорията, която си предричаше Дик.

Но тя беше само една от многото подобни прояви на разсипничество. Той грабна от федералното правителство, с щедро увеличаване на заплатата, най-прославения му специалист по скотовъдство и по същия неблагопристоен начин отмъкна от университета в Небраска най-големия авторитет по млекарство, а след това сломи сърцето на декана на Агрономическия факултет при Калифорнийския университет, като си присвои професор Нирденхамер, истински магьосник по въпросите за уредбата на земеделските стопанства.

— Евтино е, вярвайте, евтино е — обясняваше Дик на опекуните си. — Нима не предпочитате да харча парите си за професори вместо за конни надбягвания и актриси? Освен това, господа, бедата е там, че вие не разбирате колко е изгодно да се купуват чужди мозъци. А аз разбирам. Това ми е специалността. Благодарение на тях ще спечеля пари, но, най-важното, ще изкарам една дузина стръкчета трева там, където вие не сте изкарвали и половин стръкче, от земята, която сте разхищавали.

Понятно е защо след това опекуните му не можаха да повярват в предупреждението му, че ще се отдаде на лудории, че ще целува и рискува, че ще събаря мъже с един удар в челюстта.

— Още една година — предупреждаваше той, заровил се в научни трудове по земеделска химия, почвознание и устройство на фермите и зает с пътувания из Калифорния със свитата си от високо платени специалисти. На опекуните му не оставаше нищо друго, освен да се боят, че Дик бързо-бързо ще прахоса Форестовите милиони, когато навърши пълнолетие и сам поеме всичките си работи в собствените си ръце и когато наистина се впусне в налудничавите си селскостопански начинания.

В деня, когато навърши двадесет и една години, бе оформена покупката на имението му, простиращо се на запад от река Сакраменто до планинските върхове.

— Невероятно скъпо — заяви мистър Крокет.

— Невероятно евтино — забеляза Дик. — Трябва да видите сведенията, които получих, за качествата на почвата. Трябва да видите сведенията за водните източници. И трябва да чуете песента ми. Слушайте, опекуни мои, песен за верни неща. Аз съм и певецът, и песента.

И той изпя със своебразния треперлив фалцет, с който обикновено пеят североамериканските индианци, ескимосите и монголците:

Ху-тим йо-ким кой-о-ди!

Уи-хи йан-нинг кой-о-ди!

Ло-хи йан-минг кой-о-ди!

ИО’Хо най-ни хал-у-дом

йо най-йО’Хо най ним!

— Сам съм съчинил музиката — промърмори смутено той, — пея я така, както смятам, че би трябвало да звучи мелодията. Видите ли, никой човек не е чул как я пеят. Племето нишинами я е взело от племето майду, което я взело от племето конкау, което пък я съчинило. И трите тези племена са изчезнали. Но не и последното им парче земя. Вие го изтощихте, мистър Крокет, с вашето хищническо, разрушително земеделие. А песента намерих в един етиологичен доклад, в том трети на „Географско и геоложко проучване на Тихоокеанското крайбрежие на Съединените щати“. Индианският вожд Червения облак, роден от небето, изпял за първи път тази песен на звездите и на планинските цветя в утрото на света. Ще ви я изпея сега на английски. И той отново запя, с индиански фалцет, и в гласа му звучеше пролетното ликуващо тържество; в същото време той се тупаше по бедрата и тропаше с крака в такт с песента. Дик пееше:

Жълъдите падат от небето!

Засявам младите жълъди в долината!

Засявам големите жълъди в долината!

Пониквам, аз — жълъдът на черния дъб, пониквам, пониквам!

Името на Дик Форест започна да се появява във вестниците все по-често и по-често. Той изведнъж се прослави, когато пръв в Калифорния заплати десет хиляди долара за един-единствен бик. А неговият специалист по животновъдство, когото той отмъкна от федералното правителство, даде по-голяма цена от предлаганата от конезавода за шайърски коне на английския Ротшилд и купи за фермата на Дик, Хилкрест Чифтън, един жребец, който бързо се прочу под името Каприза на Форест, като заплати за това царствено животно цели пет хиляди гвинеи.

— Нека се смеят — казваше Дик на бившите си опекуни, — аз ще докарам четиридесет шайърски кобили. Жребецът ще си изплати половината стойност още първите шест месеца. Той ще бъде баща и дядо на синове и внуци, които калифорнийци ще се надпреварват да купуват от мене за по три до пет хиляди долара единия.

През тези първи месеци след пълнолетието си Дик Форест направи много подобни лудории. Но връх на всичко беше, че след като в първоначалната си лудория зарови милиони, той предаде имението в ръцете на специалистите си да го управляват по общите, набелязани от него указания и като ги ограничи с взаимен надзор, за да не допускат катастрофални грешки, си купи билет за един пътнически кораб, който отиваше на Таити, и тръгна да се отдаде на бурен живот.

От време на време опекуните му получаваха вести от него. Веднъж узнаха, че бил собственик и капитан на четиримачтов товарен кораб под английско знаме, пренасящ въглища от Нюкасъл. Разбраха това, защото трябваше да внесат пари за покупката на кораба, защото името на Форест се появи във вестниците, когато корабът му спаси пасажерите на засегнатия от корабокрушение „Орион“, и защото получиха сумата от застраховката, когато корабът на Дик загина с по-голямата част от екипажа в големия ураган край островите Фиджи. В 1869 година Дик се озова в Клондайк, в 1897 година — на Камчатка, където се разболя от скорбут; а след това неочаквано се появи на Филипините под американско знаме. Веднъж, без да разберат как и защо, той стана собственик и капитан на някакъв загубен пътнически параход, отдавна задраскан от списъците на Лойд, плуващ под знамето на Сиам.

От време на време те завързваха с него делова преписка, благодарение на която получаваха вести от разни далечни пристанища на разни далечни морета. Веднъж стана нужда да използуват влиянието на политиците от Тихоокеанското крайбрежие, за да се окаже натиск на висшите среди във Вашингтон да го измъкнат от някаква тъмна история в Русия. За тази работа не се появи нито ред във вестниците, но тя достави тайничко пиперливо удоволствие на целия дипломатически свят в Европа.

Случайно узнаха, че лежал ранен в Мейфкинг; че прекарал жълта треска в Гуаяквил; и че в Ню Йорк бил съден за безжалостно отнасяне с моряци в открито море. На три пъти прочитаха съобщения във вестниците, че е умрял: веднъж в сражение в Мексико, а два пъти — че бил екзекутиран във Венецуела. След тези лъжливи тревоги опекуните му престанаха да се вълнуват, когато чуха, че преплувал Жълтото море с туземна лодка; когато се пусна слух, че умрял от бери-бери, че бил заловен сред руските военнопленници от японците при Мукден и че се намирал във военнопленнически лагер в Япония.

Едничкото вълнение, което все още бяха способни да изпитат, ги обзе, когато, верен на обещанието си, тридесетгодишен, налудувал се, той се завърна в Калифорния със съпруга, за която, както той съобщи, бил женен от няколко години и която се оказа позната и на тримата му опекуни. На времето си мистър Слоукъм бе изгубил осемстотин хиляди долара, когато заедно с тях пропадна и цялото състояние на баща й в последната катастрофа с рудниците Лос Кокос в Чихуахуа, след като Съединените щати извадиха среброто от обръщение. Мистър Дейвидсън бе пипнал един милион от „Последния залог“ при прокопаване руслото на скрилата се в земята река в окръга Амадор, когато от същата сделка баща й изкара осем милиона. Мистър Крокет, младеж по онова време, „изгреба“ дъното на река Мерсед с баща й в края на петдесетте години, стана му шафер, когато той се ожени за майка й, а в Грантс Пас игра покер с него и с лейтенант У. С. Грант^[2] — тогава за този млад лейтенант западният свят знаеше само, че умее да се сражава с индианците, но че не го бива в покера.

И така, Дик Форест се бе оженил за дъщерята на Филип Дестен! Тук вече нямаше защо да му се пожелава щастие. Тук само можеше да се поддържа най-настоятелно, че той просто не знае какво щастие му се е паднало. Опекуните му простиха всички безразсъдни постъпки. Беше изкупил всичко. Най-после бе постъпил наистина разумно. Нищо повече: бе постъпил гениално. Паола Дестен! Дъщерята на Филип Дестен! Кръвта на семейство Дестен! Дестеновци и Форестовци! Това беше достатъчно. Тримата поостарели другари на Форест и Дестен, преживели заедно отшумелите дни на златната треска — другари на двамата, които бяха свършили играта на живота и си бяха отишли, заговориха строго на Дик. Изтъкнаха му чрезмерната стойност на съкровището му, напомниха му за свещения дълг, който му налага една такава женитба, споменаха за всички традиции и добродетели на Дестеновци и Форестовци, докато накрая Дик се разсмя и ги прекъсна със смущаващата декларация, че говорят като търговци на животни или като маниаци на тема евгеника. И това беше самата истина, макар че никак не им се искаше да им я кажат така грубо.

Тъй или иначе, самото обстоятелство, че се бе оженил за една Дестен, ги накара да кимнат одобрително, когато им показа плановете и сметката за построяването на Голямата къща. Благодарение на Паола Дестен те поне този път се съгласиха, че разходите му са благоразумни и целесъобразни. А колкото се отнася до селското му стопанство, безспорно беше, че мините „Харвест груп“ даваха чудесно производство, така че можеше да му се позволи да се забавлява по угодата си. Все пак обаче, както заяви мистър Слоукъм: да дадеш двадесет и пет хиляди долара за един обикновен впрегатен кон, е лудост. Защото работният кон си е работен кон; съвсем друго би било кон за надбягване …