Джек Лондон
Малката стопанка на голямата къща (3)

ГЛАВА III

Форест влезе в едно крило на Голямата къща през масивна врата от дялано дърво, обкована с железни гвоздеи, отваряща се към помещение, прилично на подземен средновековен затвор. Подът беше циментов, а наоколо имаше врати, които водеха в различни посоки. Една от тях се отвори и от нея излезе китаец с бяла престилка и бяла колосана готварска шапчица, а заедно с него се появи и шум от глухо бръмчене на динамомашина. Това отклони Форест от пътя му. Той се спря, разтвори широко вратата и надникна в хладна циментирана стая, осветена с електричество, където се намираше дълъг хладилник със стъклена предна страна и стъклени полици, отстрани на който се виждаше машина за изкуствен лед и динамомашината. На пода, облечен в омазнен работнически комбинезон, беше клекнал дребен изпоцапан човек, комуто Форест кимна с глава.

— Някаква повреда ли има, Томпсън? — запита той.

— Имаше — отговори кратко и натъртено човекът.

Форест затвори вратата и тръгна по приличен на тунел коридор. Тесни прозоречни отверстия с железни пречки, прилични на бойници за стрелци от средновековни замъци, осветяваха слабо пътя. През друга врата той влезе в дълга, ниска стая, с греди по тавана и с камина, в която би могъл да се изпече цял вол. Грамаден пън, сложен върху легло от жарава, пламтеше ярко. По-голямата част от мебелировката се състоеше от две билярдни маси, няколко масички за карти, дивани по ъглите и миниатюрен бар. Двама младежи, които натриваха с тебешир щеките си, отговориха на поздрава на Форест.

— Добро утро, мистър Незмит — поздрави весело той, — насъбрахте ли още материали за „Скотовъден вестник“?

Незмит, тридесетгодишен човек с очила, се усмихна смутено и като намигна, посочи с глава другаря си.

— Уейнрайт ме съблазни — обясни той.

— Което означава, че Лют и Ернестина сигурно още спят, за да поддържат красотата си — засмя се Форест.

Младият Уейнрайт се наежи при тази шега, но преди да изрече готовия на устните му отговор, неговият домакин вече беше тръгнал напред, обръщайки се през рамо към Незмит:

— Искате ли да дойдете с мене в единадесет и половина? Тейър и аз отиваме с колата да видим шропшиърските овни. Той иска да купи десет вагона. Вие сигурно ще намерите богат материал в тези пратки за Айдахо. Донесете и фотографическия си апарат… Видяхте ли Тейър тази сутрин?

— Той дойде на закуска точно когато пие ставахме — обади се Бърт Уейнрайт.

— Ако го видите, кажете му да бъде готов в единадесет и половина. Вас, Бърт, не каня… от любезност. По това време девойките сигурно ще са станали.

— Но вземете и Рита със себе си — замоли се Бърт.

— Не се бойте — отвърна от вратата Форест. — Ние отиваме по работа. Освен това и с крик не можеш да откъснеш Рита от Ернестина.

— Тъкмо затова бих искал да видя дали можете да го направите — усмихна се широко Бърт.

— Чудно как мъжете никога не ценят собствените си сестри. — Форест помълча малко. — Винаги съм смятал, че Рита е отлична сестра. Какво не й харесвате?

Без да дочака отговора, той затвори зад себе си вратата и задрънча шпори по коридора към една извита стълба с широки каменни стъпала. Когато се изкачи горе, той чу звуци на пиано и привлечен от ритъма на танцова мелодия и от висок смях, надникна в бяла утринна стая, цялата обляна в слънчева светлина. Млада девойка с розово кимоно и сутрешна шапчица седеше до пианото, а други две девойки, също така облечени, играеха прегърнати някакъв танц, който не се учи в никоя танцувална школа и не е предназначен за мъжки поглед.

Девойката при пианото го забеляза, смигна му и продължи да свири. Танцуващите го зърнаха едва след няколко минути. Те нададоха викове на уплаха, паднаха, смеейки се, една друга в обятията си и музиката спря. И трите бяха великолепни, здрави млади същества и докато Форест ги гледаше, в очите му грееше същата радост, която изпитваше при вида на Принцеса Фодърингтън.

Започнаха да си разменят шеги и закачки, както е обичайно, когато се съберат млади хора.

— Стоя тук вече пет минути — увери ги Дик Форест. За да прикрият смущението си, двете танцьорки заявиха, че се съмняват в това и посочиха редица добре известни случаи, когато са го улавяли в лъжа. Девойката до пианото, Ернестина, негова балдъза, настоятелно твърдеше, че от устата му се отронват само чисти бисери истина, че го е забелязала още от момента, когато е влязъл, и че по нейното пресмятане той ги е наблюдавал много повече от пет минути.

— Е, както и да е — прекъсна Форест глъчката им, — милият наивник Бърт мисли, че още не сте станали.

— Станали сме, но не за него — възрази една от танцуващите девойки, жива и млада, хубава като Венера. — А също не и за вас. Така че бягайте, млади момко.

— Слушайте, Лют — започна строго Форест, — само поради това, че съм немощен старец, а вие на осемнадесет години и че по една случайност сте сестра на жена ми, не следва, че трябва да важничите с мене. Не забравяйте — и аз желая да изтъкна този факт заради Рита, колкото и неприятен да е той, — не забравяйте, че през последните десет години за ваш срам аз съм ви натупвал толкова много пъти, че сигурно не бихте искали да ме предизвикате да ги изброя. Вярно е, че не съм толкова млад, колкото някога, но… — Той попипа мускулите на дясната си ръка и даде вид, че се готви да засуче ръкава си. — Но още не се давам и бас държа…

— Какво? — подразни го войнствено младата девойка.

— Бас държа — промълви той заплашително, — бас държа, че… Освен това със съжаление трябва да отбележа, че шапчицата ви е изкривена. Пък и не може да се каже и при най-добро желание, че е ушита с особено голям вкус. Аз бих могъл да ушия шапчица, която да ви прилича много повече даже с пръстите на краката си, даже насън и … да, даже ако страдам от морска болест.

Лют тръсна предизвикателно русата си глава, хвърли поглед към другарките си, търсейки подкрепа, и каза:

— Съмнявам се. Мислите ли, че ние трите няма да успеем да се справим с такъв възстар, дързък и надебелял мъж. Е, момичета, какво ще кажете? Да го нападнем. Та той е вече на четиридесет години, а и страда от аневризъм. Да, макар и да ми е противно да издавам семейни тайни, трябва да кажа, че той има болестта на Мениер^[1].

Ернестина, дребна, но яка осемнадесетгодишна блондинка, скочи от пианото и се втурна заедно с другарките си в нападение с възглавниците от дълбоките дивани край прозореца. В една редица, всяка с възглавница в ръка, запазвайки умело необходимото разстояние помежду си, за да могат по-лесно да хвърлят възглавниците, те започнаха да настъпват към врага.

Форест се приготви за бой, но внезапно вдигна ръка за преговори.

— Страхливец! — подразниха го те отначало поотделно, а после в хор.

Той заклати енергично глава.

— Специално за това и изобщо за цялата ви дързост и трите ще си получите заслуженото. Сега в съзнанието ми ослепително блясват неправдите, които цял живот съм търпял от вас. Още миг и ще ви направя на пух и прах. Но най-напред аз се обръщам към вас, Лют, като селски стопанин, и ви моля най-смирено да ми обясните, какво, за бога, е това Мениерова болест? Овците прихващат ли я?

— Мениеровата болест… — започна Лют — е болестта, от която вие страдате. Знае се, че овците са единствените същества, които се разболяват от нея.

Избухна истинска война и хаос. Форест предприе един футболен ход, който бе популярен в Калифорния, преди там да бяха започнали да играят ръгби; девойките го оставиха да пробие редицата им, втурнаха се към него откъм фланговете и почнаха да го удрят с възглавниците. Той тръгна към тях с широко разперени ръце, с прострени напред и извити като куки пръсти и сграбчи и трите. Битката се превърна във вихрушка около мъжа с шпори, върху когото полетяха късове лек копринен плат, пантофи, шапчици и игли за коса. Чуваха се ударите на възглавниците, ръмженето на нападнатия, виковете, писъците и кикотенето на девойките и над целия грохот на битката се носеше неудържим смях и звук от раздирането и късането на нежни материи.

Дик Форест се озова проснат на пода, задушен от майсторски хвърляните върху му възглавници, с бръмнала от ударите глава, повлякъл с ръка разкъсан и цял изпомачкан бледосин копринен колан с избродирани на него рози.

До едната врата, с пламнали от борбата бузи, беше застанала Рита, настръхнала като сърна, готова да бяга. До другата врата, също с пламнали бузи, стоеше Ернестина в повелителната поза на майката на братята Гракхи, увила се грижливо в жалките остатъци на кимоното си, което крепеше здраво с ръка. Лют, скрила се зад пианото, се опита да избяга, но бе спряна от заплашванията на Форест, който, застанал на четири крака, удряше силно с длани по пода, въртеше свирепо глава и ревеше като разярен бик.

— А хората все още вярват в древния праисторически мит — заяви Ернестина от безопасното си място, — че това клето подобие на човек, съборено в праха, някога е било капитан на отбора на „Бъркли“ и е победило отбора на „Станфорд“.

Тя се задъхваше от умора и Форест с особено възхищение забеляза как блестящата вишнева коприна трепкаше върху повдигащите й се гърди, а сетне хвърли поглед и към другите две девойки, също така задъхани.

Пианото беше миниатюрен роял — изящно съчетание на бяла полировка и злато, в тон със сутрешната стая. То стоеше настрани от стената, така че Лют можеше да избяга, като го заобиколи. Форест се изправи на крака и застана срещу нея над широкия плосък капак на инструмента. Той понечи да го прескочи, но тя извика ужасена:

— Шпорите ви, Дик! Шпорите ви!

— Почакайте да ги махна — предложи той.

Когато се наведе да ги свали, Лют се втурна да бяга, но той незабавно я върна в убежището й зад пианото.

— Чудесно! — извика той. — Нека всичко падне върху главата ви. Ако пианото се издраска, ще разкажа работата на Паола.

— Имам свидетели — рече тя задъхано, като посочи с веселите си сини очи двете млади същества до вратите.

— Много добре, миличка. — Форест се отдръпна назад и разпери длани върху капака на пианото. — Идвам при вас.

Думите и действието се сляха. С отдръпнато настрани от ръцете си тяло той прескочи пианото, като опасните шпори минаха цял фут над лъскавата бяла повърхност. В същия миг Лют се мушна пълзешком под пианото! За нещастие обаче тя си удари главата и преди да се съвземе, Форест заобиколи пианото и я натика под него.

— Излезте! — заповяда той. — Излезте, за да си получите наказанието!

— Примирие — замоли се тя. — Примирие, рицарю, в името на възлюблената ви и на всички девойки в беда.

— Не съм никакъв рицар — заяви с дълбок бас Форест, — а людоед, мръсен, долен и съвсем непоправим. Роден съм сред блатата. Баща ми беше людоед, а майка ми още по-страшна людоедка. Приспивали са ме воплите на умиращи деца, прокълнати и обречени на гибел. Отхранен съм само с кръвта на девойки, възпитавани в пансиона „Милз“. Любимото ми място за ядене винаги е било твърдият дървен под, храната ми — парче от девойка от пансиона „Милз“, а покривът ми капак на пиано. Баща ми беше не само людоед, но и калифорнийски конекрадец. Аз съм по-свиреп от баща си. Имам повече зъби. Майка ми беше не само людоедка, но и агент-разпространител на книги в Невада. Нека разкрия целия й позор. Тя дори записваше абонати за женски списания. Аз съм по-страшен от майка си. Бил съм амбулантен търговец на самобръсначки.

— Нищо ли не може да смекчи и умилостиви жестокото ви сърце? — замоли се Лют с трогателен глас, като същевременно търсеше възможности за бягство.

— Само едно-единствено нещо, клето женско същество. Само едно-единствено нещо на земята, над земята и под буйните вълни…

Ернестина го прекъсна, като извика, че е плагиат.

— Виж: Ърнест Даусън, страница седемдесет и девета, тъничка книга със слабички стихове, раздавани заедно с овесената каша за закуска на младите девойки, затворени в пансиона „Милз“ — продължи Форест. — Както вече оповестих, преди да ме бяха прекъснали така грубо, едничкото нещо, което може да успокои и смекчи жестокото ми сърце, е „Молитвата на девицата“. Слушайте с четири уши, преди да съм ви ги отхапал, всички наведнаж! Слушайте вие, глупаво, неугледно, ниско, късокрако, грозно женско същество под пианото! Можете ли да изсвирите „Молитвата на девицата“?

Радостните крясъци на младите девойки до вратите не позволиха да се чуе отговорът и Лют извика изпод пианото към току-що появилия се Уейнрайт:

— Помощ, благородни рицарю! Помощ!

— Освободете девойката! — заповяда Бърт.

— Кой сте вие? — запита Форест.

— Аз съм крал Георг, човече… хм, искам да кажа, свети Георги.

— Тогава аз съм твоя змей — отговори Форест с подобаващо смирение. — Пощади тази стара, почтена и единствена моя глава.

— Отсечете му главата! — изкомандуваха младите девойки.

— Почакайте, момичета, моля ви — продължи Бърт. — Аз съм един незначителен човечец. Но все пак, не се боя. Ще се разправя със змея. Ще забия меч в гърлото му и докато той се задушава и гърчи, в предсмъртни мъки от моята неумолимост и жестокост, вие, хубави девойки, бягайте в планината, за да не се сгромолясат върху вас долините. Йоло, Петалума и Западен Сакраменто са застрашени от мощен прилив и много едри риби.

— Отсечете му главата! — скандираха девойките. — Да се заколи и да се изпече!

— Съдбата ми е решена — изпъшка Форест. — Свършено е с мене. Върви, че се доверявай на безкрайното милосърдие на християнските момичета от 1914 година, които някой ден ще получат избирателни права, ако изобщо пораснат и не се омъжат за чужденци. Отсечи главата ми, свети Георги! Издъхвам и потомството никога нищо не ще узнае за мене.

И с ридания и хлипания, като се гърчеше и риташе, звънтейки през всичкото време с шпорите си, Форест се търкулна на земята и издъхна.

Лют изпълзя изпод пианото и заедно с Рита и Ернестина изпълниха импровизиран танц на фуриите над тялото на убития.

Но посред танца Форест се изправи и седна на пода, като запротестира шумно. При това той намигна тайно и многозначително на Лют.

— Героя! — извика той. — Не забравяйте героя. Увенчайте го с цветя!

И Бърт бе увенчан с цветя от вазите, където водата не бе сменявана от предишния ден. Когато омекналите от водата стръкчета ранни лалета, забодени на ухото му от енергичната ръка на Лют, измокриха врата му, той избяга. Глъчката на буйната гоненица отекна по коридора и замря надолу по стълбите към билярдната зала. Форест се изправи и усмихнат широко, продължи пътя си през Голямата къща, дрънчейки с шпорите.

През тухлени коридори-тунели, покрити с испански керемиди, той прекоси два вътрешни двора, потънали в ранна зеленина и цветя, и все още задъхан от играта, стигна до своето крило на сградата и намери в канцеларията си секретаря, който го чакаше.

— Добро утро, мистър Блейк — поздрави той. — Съжалявам, че се забавих. — Той погледна ръчния си часовник. — Впрочем само четири минути. Не можах да се откъсна по-рано.