Джек Лондон
Малката стопанка на голямата къща (14)

ГЛАВА XIV

Тъй като беше посредствен плувец, Доналд Уеър не взе участие в следобедното плувно състезание; но подир вечеря за досада на Греъм, цигуларят завладя Паола и не я пускаше от пианото. Както беше обичайно в Голямата къща, там бяха надошли нови гости — един адвокат на име Адолф Уайл, който имаше да говори с Дик по някакво голямо дело за водно право; Джеръми Брекстън, пристигнал току-що от Мексико, главен директор на златната мина на Дик „Харвест груп“, чиито залежи според Брекстън били както винаги „неизчерпаеми“; Едуин О’Хей, червенокос ирландец, музикален и драматичен критик, и Чонси Бишъп, издател и собственик на вестник „Сан Франциско Диспеч“ и както подразбра Греъм, колега на Дик от университета и студентските дружества.

Дик бе започнал шумна игра на карти, която той наричаше „Страшната петорка“; и макар при нея възбудата да беше голяма и играчите да се отдаваха страстно на хазарта, най-голямата печалба беше десет цента и при сполука този, който държеше банката, можеше да спечели или изгуби до деветдесет цента, като за подобен късмет трябваше да се играе поне десет минути. Играеха около една голяма маса в далечния край на стаята, като постоянно се взимаха и даваха назаем малки парични суми и непрестанно се чуваха викове, че трябват дребни пари.

В играта участваха девет души, край масата беше тясно и Греъм играеше по-малко за своя сметка, като предпочиташе да залага на картите на Ернестина, и през всичкото време поглеждаше към другия край на дългата стая към цигуларя и Паола Форест, погълнати от симфониите на Бетовен и балетите на Делиб. Джеръми Брекстън искаше максималната печалба да се повиши на двадесет цента, а Дик, който според собствената му декларация бил изгубил най-много — четири долара и шестдесет цента, жаловито предлагаше да се образува фонд, за да може да плати електричеството и за почистването на стаята сутринта. Тогава Греъм, въздъхвайки дълбоко при загубата на последните си пет цента, които трябваше да заплати двойно, заяви на Ернестина, че ще пообиколи стаята, за да му дойде нов късмет.

— Предсказах ви го — прошепна му тя.

— Какво? — запита той.

Тя погледна многозначително по посока на Паола.

— Тъкмо за това сега просто трябва да отида там — отвърна той.

— Не можете ли да се откажете от предизвикателството? — подразни го тя.

— Ако е предизвикателство, аз не бих посмял да го отхвърля.

— Тогава аз ви го подхвърлям — подзе тя.

Той поклати глава:

— Още по-рано бях решил да отида именно там и да отстраня онзи цигулар от състезанието. Вече е късно да ме предизвиквате да не участвам в него. Освен това ето че мистър О’Хей ви чака да заложите.

Ернестина бързо постави десет цента и дори не разбра дали печели, или губи, толкова напрегнато следеше как Греъм отиде на другия край на стаята, макар и да забеляза, че Бърт Уенрайт не бе пропуснал погледа й. От друга страна, нито тя, нито Бърт, нито който и да било друг от играчите разбра, че от острите очи на Дик, които светеха весело, докато шегите му разсмиваха всички, не бе убягнала ни една подробност от страничната драма.

Ернестина, малко по-висока от Паола, но със склонност към напълняване, беше цветуща, свежа блондинка, с почти прозрачна руменина на кожата, присъща за осемнадесетгодишните девойки. На човек се струваше, че погледът му просто може да проникне през деликатната розовина на пръстите, ръката, китката, шията и бузите й. И тази прелестна нежнорозова прозрачност излъчваше една топлота, която не се изплъзна от погледа на Дик, когато забеляза как тя следи стъпките на Евън Греъм към другия край на стаята. Дик долови и определи породилата се у нея мечта или догадка, но не можа да прозре каква точно беше тя.

Ернестина гледаше неговия, както й се струваше, царствен вървеж, гордата осанка, високо вдигнатата глава, вчесаните с изящна небрежност, позлатени от слънцето, светлопепеляви коси, които събуждаха силно до болка желание да зарови в тях пръстите си с милувка, за каквато сега за първи път се чувствуваше способна.

А и Паола, която разговаряше с цигуларя и възразяваше против последната критика на О’Хей срещу Харолд Бауер, не можеше да свали очи от идващия към тях Греъм. И тя забеляза с удоволствие изящните му движения, високата, лека стойка на главата, небрежно вчесаната коса, лекия загар на гладките бузи, великолепното чело, продълговатите сиви очи с малко спуснати клепачи и момчешко сърдитото изражение, което се разсея от усмивката, с която я поздрави.

Тя бе забелязала тази усмивка още от началото на познанството им. Това бе усмивка, на която не можеше да се устои, усмивка, която озаряваше очите му с дружелюбност, а в ъгълчетата им се появяваха мънички весели бръчици. На тази усмивка просто не можеше да не се отговори и Паола усети, че и тя му се усмихва в мълчалив поздрав, докато продължаваше да излага пред Уеър възраженията си против прекалено снизходителната похвала на О’Хей за музиката на Бауер.

Но Паола, изглежда, мълчаливо бе обещала да посвети тази вечер на Доналд Уеър до пианото и като само мимоходом размени няколко думи с Греъм, се впусна да свири няколко унгарски танца и отново предизвика възхищението на Греъм, който се отдалечи и седна до прозореца с цигара в ръка.

Той се удивяваше на нейната многоликост, възхищаваше се, когато си представяше как тези гъвкави пръсти направляват и укротяват Франт, борят се с подводните глъбини, летят през въздуха като лебеди от четиридесетметрова височина и се сключват като свод над самата вода, за да защитят от удара главата на гмуркащата се жена.

Той се побави няколко минути само от приличие, а после се върна при играчите и предизвика шумния възторг на цялата маса, тъй като умело имитираше алчността и отчаянието на евреин, който всеки няколко минути губи скъпоценни монети в полза на щастливия и надут минен директор от Мексико.

По-късно, когато престанаха да играят на „Страшната петорка“, Бърт и Лют Дестен развалиха адажиото на „Патетичната соната“ на Бетовен, като импровизираха към него един такъв гротескен фокстрот, който Дик веднага нарече „Бавно любовно влачене“, че Паола най-после се заля в смях и спря да свири.

Образуваха се нови групи. Уайл, Рита, Бишъп и Дик седнаха да играят бридж. Доналд Уеър се видя принуден да отстъпи монопола си над Паола на младежите, предвождани от Джеръми Брекстън; докато пък Греъм и О’Хей се уединиха до прозореца и О’Хей заговори по специалността си. Известно време всички край пианото пяха хавайски мелодии, а след това Паола пя соло, като самичка си акомпанираше. Тя изпя последователно няколко любовни немски песни, но не за всички, а само за групата около нея, и Евън Греъм почти с радост реши, че най-после е открил в какво е слаба. Тя може да е великолепна пианистка, ездачка, може отлично да се хвърля във водата и да плува, но беше ясно, че въпреки създадената й за пеене шия не е прекрасна певица. Но той скоро се принуди да измени тази преценка. Тя беше истинска, завършена певица. Несъвършенството й беше само относително. В гласа й нямаше мощност, но той беше нежен и сочен, с онзи топъл трепет, който се чувстваше и в смеха й; и все пак липсваше й силата, така необходима за един голям глас. Тя притежаваше естествена точност на слуха и звука и в пеенето й имаше чувство, художествено майсторство, школовка, разбиране, а колкото се касае до мощността, там, според преценката му, тя беше на средно равнище.

Но съвсем друго нещо беше самият характер на тембъра й. Това беше глас, облъхан от зряла женственост. В него се таеше пламенен темперамент, удържан със силата на волята. Той не можеше да не се възхищава от умението, с което тя използваше възможностите на гласа си, без да го напряга. Тук тя показваше истинско майсторство.

И докато кимаше разсеяно на разсъжденията на О’Хей за състоянието на операта, Греъм се питаше дали Паола Форест, която с такова съвършенство владееше темперамента си в изкуството, не го владее със същото съвършенство и в по-дълбоката сфера на чувствата и страстите. Ето един въпрос, който го занимаваше отчасти от любопитство, както сам си казваше, но той произтичаше и от нещо по-дълбоко, по-основно, по-скрито, вложено от незапомнени времена в мъжката природа.

И този именно въпрос го накара да се спре и дори да огледа цялата обширна стая до дървените греди на високия таван, до висящата галерия, украсена с трофеи от цял свят, и до Дик Форест, господар на тези материални блага и съпруг на тази жена, Дик Форест, който играеше бридж тъй, както и работеше, с цялото си сърце, и който сега се смееше звънливо, уловил Рита в измама на карти. Греъм беше достатъчно смел да не бяга от крайните изводи. Зад неговия въпрос и абстрактните му разсъждения стоеше жената. Паола Форест беше великолепна, прелестна, необикновена жена, въплъщение на самата женственост. Още от първия миг на поразяващо впечатление, което просто го зашемети, когато я видя да плува в басейна, яхнала грамадния жребец, тя все повече и повече обайваше мъжкото му въображение. За него жените бяха обичайно явление и те изобщо му бяха дотегнали с тяхната еднообразна посредственост. Да попадне на необикновена жена, за него бе все едно да намери рядък бисер в езеро, чиито води са били претърсвани от цели поколения водолази.

— Радвам се да ви видя все още жив — каза му със смях Паола подир малко.

Тя се готвеше да си иде с Лют да спи. Беше образувана нова четворка за бридж — Ернестина, Бърт, Джеръми Брекстън и Греъм, а О’Хей и Бишъп вече се бяха увлекли в пинакъл^[1].

— Всъщност този ирландец е очарователен, когато не го засегнеш на болното място — продължи Паола.

— Което, смятам, е музиката — подхвърли Греъм.

— А като говори за музика, той е непоносим — забеляза Лют. — То е едничкото нещо, от което не разбира абсолютно нищо. Може да те накара да подлудееш.

— Не се тревожи — успокои я Паола с напевен глас. — Всички ще бъдете отмъстени. Дик току-що ми пошепна да повикам тук философите утре вечер. Вие знаете как те разговарят за музика. Един музикален критик за тях е чудесна плячка.

— Терънс заяви онази вечер, че за лов на музикални критици няма забранен сезон — добави Лют.

— Терънс и Аарън ще го доведат дотам, че ще започне да пие — засмя се Паола, предвкусвайки удоволствието. — Ами пък Дар Хиал, с неговата нихилистична теория за изкуството — та той може да я приложи и към музиката, за да обори от първия до последния довод на противника си. Сам той не вярва ни думичка от тази своя нихилистична теория и към нея се отнася също тъй несериозно, както към танцуването си онази вечер. Това е просто негов начин за развличане. Той е такъв дълбок философ, че просто трябва да се развлича с нещо.

— А ако О’Хей се счепка с Терънс — пророкува Лют, — виждам как Терънс ще го вземе под ръка, ще го заведе в билярдната и ще подсили доводите си със смесица от най-разнообразните напитки, които О’Хей някога е вкусвал.

— Което значи, че на следния ден О’Хей зле ще се разболее — продължи да се смее Паола.

— Ще му кажа да го направи! — възкликна Лют.

— Не бива да мислите, че всички сме лоши — обърна се Паола към Греъм. — Такъв е духът в тази къща. Това се харесва на Дик. Сам той все прави различни шеги. По този начин си почива. Обзалагам се, че той е подхвърлил на Лют да каже на Терънс да отведе О’Хей в билярдната. Хайде, Лют, признай си!

— Е, мога да кажа — отговори Лют, като подбираше грижливо думите си, — че тази идея не беше само моя.

В този момент Ернестина се присъедини към тях и обсеби Греъм с думите:

— Всички ви чакаме. Сякохме картите и двамата с вас сме партньори. Освен туй на Паола много й се спи. Затова пожелайте й лека нощ и я пуснете да си върви.

Паола отиде да си легне в десет часа. Бриджът свърши чак в един. Дик прегърна братски Ернестина, придружи Греъм до мястото, откъдето се отделяше коридора за наблюдателната кула, и като му пожела лека нощ, изпрати хубавичката сестра на жена си до стаята й.

— Само една думичка, Ернестина — каза на разделяне той и сивите му очи я погледнаха откровено и ласкаво, обаче в гласа му прозвуча сериозно предупреждение.

— Какво пак съм направила? — нацупи се засмяно тя.

— Нищо… засега. Но по-добре не започвай, защото ще си нараниш сърчицето. Ти си още малко момиченце — осемнайсетгодишно, при това чудесно, обичливо момиченце, на което почти всеки мъж може да обърне внимание. Но Евън Греъм не е „почти всеки мъж“.

— О, аз мога сама да се пазя — изведнъж избухна недоволно тя.

— Но все пак ме изслушай. В живота на всяко момиче идва време, когато в хубавата му главичка забръмчава силно пчелата на любовта. И тъкмо тогава то не трябва да направи грешката да се влюби в неподходящ мъж. Ти още не си се влюбила в Евън Греъм и едничкото нещо, което трябва да направиш, е просто да не се влюбваш в него. Той не е за тебе, изобщо не е за никое младо момиче. Той е стар, много стар; и за любовта, за романтичната любов, за младите девойки той навярно е знаел и забравил много повече неща, отколкото ти някога би узнала, дори и десет пъти да живееш. Ако би се оженил отново…

— Отново! — прекъсна го Ернестина.

— Та, миличка, той е вдовец повече от петнадесет години.

— И какво от това? — предизвикателно запита тя.

— Само туй — продължи спокойно Дик, — че той вече е преживял романтиката на младежката любов, и как дивно я е преживял! И това, че в тези петнадесет години не се е оженил повторно, значи…

— Че никога не е могъл да дойде на себе си след претърпяната загуба? — отново го прекъсна Ернестина. — Но това още не доказва…

— … значи, че е изживял, романтичната младежка любов — продължи твърдо Дик. — Само като го погледнеш, ще разбереш, че не са му липсвали възможности и че е имало случаи, когато чудесни жени, истински умни и зрели жени, са се впускали с него в такива състезания на чувствата, които са поставяли на изпитание цялата му издръжливост и опитност. А колкото се отнася до младите девойки, ти знаеш, че за човек като него светът е препълнен с тях. Размисли върху това и не давай воля на чувствата си към него. Ако сега не дадеш на сърцето си да се възпламени, ще го спасиш от гибелно смразяване по-късно.

Той взе ръката й в своята и я привлече към себе си, прегърнал нежно рамото й. Изминаха няколко минути на мълчание, в които Дик напразно се мъчеше да отгатне мислите и.

— Знаеш, ние старите, с голям опит хора… — започна той полушеговито, полувиновно.

Но тя се раздвижи рязко и нетърпеливо и извика:

— Та само този вид хора заслужават внимание! Младежите са просто хлапаци и тъкмо това е недостатъкът им. Пълни са с живот и са буйни като жребци — дай им само да танцуват и да пеят, но не са сериозни. Не са интересни. Не са… у тях девойките не чувстват ни мъдростта, ни силата на… на истинската мъжественост.

— Разбирам — промълви Дик. — Но, моля ти се, не забравяй да погледнеш и другата страна на медала. Вие пламенните млади същества създавате у възрастните мъже съвсем същото впечатление. Те могат да гледат на вас като на играчка, развлечение, прелестни деца, които да научат на някои приятни глупости, но не като на другари, на равни, с които да споделят… истински… всичко. Животът е нещо, което трябва да се изучи. Те са го изучили… част от него. Но младите девойчета като тебе, Ернестина, научили ли сте вече нещо от него?

— Разкажи ми — обърна се тя рязко, почти мрачно към Дик — за неговия дивен младежки роман, за онази млада девойка, когато е бил млад, преди петнадесет години.

— Петнадесет? — отговори бързо Дик. — Не, осемнадесет. Оженили се три години, преди тя да умре. Всъщност… пресметни сама… те са били вече венчани, от служител на англиканската черква, и са били съпрузи по същото време, когато с първия си плач ти си възвестила идването си в света. — Да, да — продължавай — настояваше нервно тя. — Каква е била тя?

— Ослепително красива, златистомургава или матовозла-тиста полинезийска кралица със смесена кръв. Майка й царувала преди нея, а баща й бил английски благородник, получил образованието си в Оксфорд, истински учен. Наричала се Номаре. Била царица на остров Хуа-хоа. Била дивачка. Но той бил достатъчно млад, за да се прояви като по-голям дивак от нея. В брака им нямало нищо долно. Той не е бил беден авантюрист. Тя му донесла островното си царство и четиридесет хиляди поданици. Той пък донесъл на острова богатството си — а то съвсем не е било незначително. Построил такъв дворец, какъвто по-рано никой остров в Южното море не е притежавал и няма никога да притежава. Напълно в туземен стил, тревист покрив, ръчно дялани греди, преплетени с кокосови влакна, и всичко останало. Просто като че ли този дворец бил пуснал корени в острова, като че ли бил израсъл от него; като че ли бил неразделна част от всичко наоколо, макар и да е бил създаден от архитект Хопкинс, когото Греъм повикал за тази цел от Ню Йорк.

И какъв живот! Имали си собствена царска яхта, планинска къща, морско летовище — самото то същински дворец. Познавам го. Бил съм там на големи пиршества — макар и не по тяхното време. Номаре беше умряла и никой не знаеше къде бе Греъм. Цар на острова бе някакъв неин роднина по странична линия.

Казах ти, че той се показал по-голям дивак от нея. Приборите им за ядене били златни… О, какъв смисъл има да разказвам повече. Та той е бил още момче. Тя била наполовина англичанка, наполовина полинезийка — истинска, същинска царица. Те били цветя на своята раса, две прекрасни деца. Живели като в приказките. И… и тъй, Ернестина, годините минавали и Евън Греъм излязъл от царството на младостта. Жената, която ще го обае сега, ще е наистина забележителна. Освен това той е почти разорен, макар че не е пропилял парите си. Просто е имал нещастна съдба, нищо друго.

— Паола би му подхождала повече — каза замислено Ернестина.

— Да, наистина — съгласи се Дик. — Паола или друга някоя, забележителна като нея, би го привлякла хиляди пъти повече от всички сладички млади, прелестни същества като тебе, взети заедно. Знаеш, ние по-възрастните си имаме идеали.

— А аз ще трябва да се задоволявам с младоците — въздъхна Ернестина.

— Междувременно да — усмихна се той. — Не трябва обаче никога да забравяш, че след време и ти можеш да станеш забележителна, зряла жена, която в любовното състезание ще успее да надвие мъж като Евън.

— Но тогава аз ще съм вече отдавна омъжена — нацупи се тя.

— Което ще е само щастие за тебе, миличка. А сега лека нощ. Не ми се сърдиш, нали?

Тя се усмихна жално и поклати глава, вдигна устните си за целувка и каза, когато се разделяха:

— Обещавам да не се сърдя само ако ми покажеш пътя, който най-накрая ще ме доведе до такива посивели старци като теб и Греъм.

Загасяйки лампите по пътя си, Дик Форест влезе в библиотеката и докато избираше половин дузина трудове но механика и физика, той се усмихваше с доволство при спомена за разговора с Ернестина. Беше уверен, че е отправил предупреждението си тъкмо навреме. Но докато се изкачваше по скритата зад книгите стълба, която водеше към работната му стая, една забележка на Ернестина, отекваща в съзнанието му, го накара да спре внезапно и да облегне рамо на стената… „Паола би му подхождала повече.“

— Глупаво магаре! — изсмя се високо той, като продължи пътя си. — И си женен от дванадесет години!

Той повече не се сети за това докато не се намери в леглото си на спалната веранда, и преди да се залови с разрешаването на задачата из областта на електричеството, която го занимаваше, не погледна своите барометри и термометри. И точно тогава, когато се взираше през големия двор към тъмното крило и тъмната спална веранда на жена си, за да види дали е още будна, думите на Ернестина отново прозвучаха в съзнанието му. Той ги прогони с едно презрително „Глупаво магаре!“, запали цигара и зашари с опитно око по съдържанието на книгите, като отбелязваше нужните страници с кибритени клечки.