Джек Лондон
Малката стопанка на голямата къща (12)

ГЛАВА XII

На следното утро Греъм продължи да се запознава с порядките на Голямата къща. Предишния ден О’Май го бе посветил отчасти в някои особености и бе научил, че след като при събуждането си изпие чашка кафе, гостът предпочита да закуси на масата, а не в леглото. Също тъй О’Май го бе предупредил, че закуската се поднася в неопределен час, между седем и девет, и че гостите отиват в столовата, когато им е удобно. Ако иска кон, ако желае да поплува или ако му е нужен автомобил или друго някакво превозно средство и услуга от чифлика, уведоми го О’Май, достатъчно е само да поръча необходимото.

Като влезе в столовата в седем и половина, Греъм тъкмо имаше време да се сбогува с кореспондента на „Скотовъден вестник“ и е купувача от Айдахо, които, свършили закуската, се готвеха да вземат колата на чифлика, която щеше да пресрещне в Елдорадо влака за Сан Франциско. Той седна самичък, а един безукоризнено вежлив слуга китаец го покани да си поръча каквото иска и веднага изпълни желанието му — ледено студен грейпфрут в шери, който, гордо го уведоми прислужникът, е „отгледан на чифлика“. Отказвайки различните му предложени ястия и каши, Греъм тъкмо си беше поръчал обичайните рохки яйца с бекон, когато влезе Бърт Уейнрайт с небрежност, която Греъм веднага позна, че е само привидна. Не минаха и пет минути и в стаята се появи Ернестина Дестен, с будоарна шапчица и прелестен пеньоар, и много се учуди, като видя толкова много ранобудни хора.

По-късно, когато тримата вече ставаха от масата, пристигнаха Лют Дестен и Рита Уейнрайт. При играта на билярд с Бърт Греъм научи, че Дик Форест никога не идва на закуска, че работи в леглото от безбожно ранни часове, пие кафе в шест и само в много редки случаи се появява при гостите преди обеда в дванадесет и половина. А колкото се отнася до Паола Форест, обясни Бърт, тя спи зле, става късно, живее зад врата без дръжка в обширно крило със собствен таен вътрешен двор с рядко срещаща се растителност, който дори той е виждал само веднъж, и при много малко случаи се появява пред гостите преди дванадесет и половина, а често пъти дори не се вестява и тогава.

— Видите ли, тя е здрава и силна — обясни той, — но от рождение страда от безсъние. Никога не е можела да спи, дори и когато е била съвсем малка. Но това не й вреди, защото има силна воля и удивително умее да се владее. Нервите и са винаги напрегнати, но вместо да буйства, когато не може да спи, тя просто си налага да почива — и успява. Това тя нарича „бели нощи“. Понякога заспива призори или в девет или десет сутринта; и тогава спи цели дванадесет часа и слиза на вечеря весела и бодра.

— Сигурно й е вродено — забеляза Греъм. Бърт кимна.

— То би било пречка за деветстотин деветдесет и девет жени от хиляда, но не и за нея. Тя го понася и ако веднъж не спи, вместо да се тревожи, тя просто си отспива друг път.

Още много други неща разказа Бърт Уейнрайт за домакинята и Греъм скоро разбра, че въпреки дългото познанство младият човек изпитваше страхопочитание пред нея.

— Още не съм видял човек, когото тя да не може да подчини, ако реши — призна той. — Мъж ли е, жена ли е, слуга ли е и каква възраст, пол, положение имат — всичко това е без значение, когато тя реши да се наложи. Просто не разбирам как го прави. Може би в очите й блясва някаква светлина или устните й придобиват някакъв израз — не знам какво е, но, тъй или иначе, тя налага волята си и другите й се подчиняват.

— Тя си има… особен начин на действие — призна Греъм.

— Точно това! — Лицето на Бърт светна. — Има си някакъв свой начин. Просто умее да се налага. Кара те някак си да се смразяваш, без да знаеш защо. Може би се е научила на самообладание, когато е трябвало със силата на волята си да прекарва безсънните нощи, без да хленчи и да разваля настроението си. Положително снощи не е мигнала — възбудата, знаете, многото хора, язденето на Планинеца във водата и тъй нататък. Както казва Дик, нещата, които обикновено държат останалите жени будни, като например опасност, буря в морето и други подобни, не я смущават. Тя може да спи като малко дете, казва той, когато бомбардират града, в който се намира, или когато корабът им е заседнал. Безсъмнено тя е истинско чудо. Трябва да поиграете с нея билярд — по английски, и тогава ще видите.

Малко по-късно, заедно с Бърт, Греъм се срещна с девойките в утринната стая, но въпреки часа, прекаран в свирене на шлагери, танци и бъбрене, той нито за миг не се отърва от чувството на самотност, на пустота, от желанието да види домакинята да влиза при тях през отворената врата в някакъв нов и неочакван образ и настроение.

А още по-късно, яхнал Алтадена и придружен от Бърт на една породиста кобила на име Моли, в продължение на два часа Греъм разглежда млечната ферма на имението и се върна тъкмо навреме, за да изиграе е Ернестина уговорената партия тенис.

Той отиде на обед с нетърпение, което не се дължеше само на изострения му апетит; и почувствува истинско разочарование, когато домакинята не се появи.

— „Бяла нощ“ — обясни Дик Форест на гостенина си и прибави нови подробности към онова, което му бе разказал Бърт за вродената неспособност на Паола да спи нормално. — Представете си, бяхме женени вече няколко години, а аз не я бях видял да спи. Знаех, че спи, но не я бях виждал. Бивал съм свидетел как прекарва три дни и три нощи, без да мигне, и все пак през всичкото време е приветлива и весела, а най-накрая заспива просто от изтощение. Това беше, когато шхуната „Ол ауей“ заседна при Каролинските острови и цялото население ни помагаше да се измъкнем. Работата не беше в опасността, защото опасност изобщо нямаше. Всичко беше шумът и възбудата. Тя цяла се бе отдала на онова, което преживяваше. И когато всичко беше почти свършено, за първи път в живота си наистина я видях да спи.

Сутринта бе пристигнал нов гост, някой си Доналд Уеър, с когото Греъм се срещна на обеда. Види се, той беше добре запознат е всички и често бе посещавал Голямата къща. Греъм подразбра също, че макар и млад, той е известен като цигулар по цялото Тихоокеанско крайбрежие.

— Безумно е влюбен в Паола — каза Ернестина на Греъм, докато двамата излизаха от столовата.

Греъм вдигна вежди.

— Но за нея това няма значение — засмя се Ернестина. — Това става с всеки мъж, който идва тук. Свикнала е. Тя просто си има един очарователен способ да не обръща внимание на симптомите им, да се радва на присъствието им и да извлича от тях най-хубавото, което имат. Това много забавлява Дик. Няма да мине и една седмица и е вас ще стане същото. А ако не стане, всички страшно много ще се изненадаме. Освен това вероятно Дик много ще се обиди. Свикнал е да очаква това като нещо напълно обичайно. А когато един предан, горд съпруг придобие такъв навик, сигурно много ще го заболи, ако види, че не оценяват жена му.

— Е, ако така е прието, ще трябва да се подчиня — въздъхна Греъм. — И все пак мразя да върша онова, което правят другите само защото всички го правят. Обаче ако е такъв обичаят — няма какво! Но човек тъй много се затруднява, когато наоколо има толкова други мили девойки.

В продълговатите му сиви очи блесна насмешлива светлинка, която засегна Ернестина така дълбоко, че тя се загледа продължително в тях, осъзна какво прави, сведе поглед надолу и се изчерви.

— Малкият Лео — младичкият поет, когото видяхте снощи — продължи да бъбри тя, мъчейки се да излезе от неловкото положение, — също е лудо влюбен в Паола. Чувала съм Аарън Хенкок да го закача за някакъв цикъл сонети и не е трудно да се отгадае откъде идва вдъхновението. Терънс, ирландецът, знаете — той е лекичко влюбен. Видите ли, те просто не могат да се удържат; и можете ли да ги обвинявате?

— Разбира се, тя напълно заслужава това преклонение — промърмори Греъм, макар и да се чувствуваше смътно засегнат, че този празноглав ирландец, маниак на тема „азбука“, този анархист-епикуреец, който се гордее, че е безделник и че живее на чужд гръб, може да бъде дори леко влюбен в Малката стопанка. — Тя напълно заслужава възхищението на всички мъже — продължи спокойно той. — От беглите си впечатления от нея съдя, че е твърде забележителна и много очарователна.

— Тя е моя несъща сестра — съобщи Ернестина, — макар че не бихте могли да си представите, че във вените ни тече една и съща кръв. Толкова е различна. Различава се от всички Дестеновци, от всяка девойка, която познавам — впрочем не може да се каже, че е точно девойка. Тридесет и осем годишна е, знаете…

— Котенце, котенце — прошепна Греъм.

Хубавичката млада блондинка го погледна изненадана и удивена, смутена от привидно необяснимото му прекъсване.

— Котка — повтори той с насмешлив упрек.

— О! — възкликна тя. — Съвсем не го казах в този смисъл. Ще видите, че тук ние сме много откровени. Всички знаят възрастта на Паола. Тя сама си я казва. Аз пък съм на осемнадесет години. И за да ви накажа за лошотията ви, ще ви попитам вие колко сте годишен.

— Колкото е Дик — отвърна веднага той.

— А той е на четиридесет — изсмя се тържествуващо тя. — Ще дойдете ли да плувате? Водата ще е страшно студена.

Греъм поклати глава:

— Отивам с Дик на езда.

По лицето й се изписа огорчение с всичката непосредственост на осемнадесетте й години.

— О — запротестира тя, — пак неговите вечнозелени пасища или терасовидни склонове, или някакви чудеса по напояването.

— Но той спомена нещо за плуване в пет часа.

Лицето й радостно светна.

— Тогава ще се видим при басейна. Сигурно ще е същата компания. Паола каза, че в пет часа ще отидем да плуваме.

След като се разделиха под една дълга аркада, откъдето той трябваше да се отправи към стаята си в кулата, за да се преоблече за езда, тя спря внезапно и извика:

— О, мистър Греъм. Той се обърна послушно.

— Всъщност вие не сте длъжен да се влюбите в Паола, знаете. Аз само така се изразих.

— Ще бъда много, много внимателен — обеща тържествено той, макар че в очите му блесна насмешливо пламъче.

И все пак, вървейки към стаята си, той не можеше да не си признае, че очароването на Паола Форест или по-право далечните му вълшебни пипалца го бяха докоснали и вече се обвиваха около сърцето му. И в този момент той почувствува, че би предпочел да отиде на езда с нея вместо със стария си приятел Дик.

Когато се отправи от къщата към дългия коневръз под старите дъбове, той се оглеждаше жадно за домакинята. Там бяха само Дик и конярят, но многото оседлани коне, които биеха копита на сянка, събудиха надеждата му. Двамата обаче потеглиха сами. Дик посочи коня й, буен и дорест породист жребец е малко австралийско седло и стоманени шпори, е двойни юзди и обикновен мундщук.

— Не знам какви са плановете й — каза той. — Още не се е появила, но поне е положително, че по-късно ще отиде да плува. Ще я видим тогава.

Язденето достави голямо удоволствие на Греъм, но все пак той неведнаж се улови как хвърля поглед на ръчния си часовник, за да види колко още остава до пет часа. Наближаваше време за агнене на овците; двамата мъже прекосяваха една след друга ливадите, като ту единият, ту другият трябваше да слиза от коня и да изправя на краката им закръглените великолепни шропшиърски и рамбуйе-мериносови овци, които, бедни жертви на извършвания от хората подбор, не можеха сами да станат, след като веднъж се бяха повалили на широките си гърбове, и безпомощно размахваха към небето четирите си крака.

— Наистина доста се потрудих, за да създам американски мериносови овци — казваше Дик, — да имат добре развити крака, силен гръб, здрави ребра и издръжливост. На европейската порода липсваше издръжливост. Тя бе твърде много гледана и изнежена.

— Големи неща правите, големи — увери го Греъм. — Представете си, да изпраща човек овни в Айдахо! Това говори само за себе си.

Очите на Дик заблестяха, когато отговори:

— Не само в Айдахо. Може да ви прозвучи невероятно и простете, че се хваля, но днешните големи стада на Мичиган и Охайо са потомство на моите отгледани в Калифорния овни порода рамбуйе. Вземете Австралия. Преди дванадесет години продадох три овена по триста долара всеки на един тамошен заселник. След като ги завел в Австралия и ги показал, продал ги за три хиляди долара, а сетне поръча от мене цял кораб товар. И Австралия наистина спечели от това. Там заявяват, че люцерната, артезианските кладенци, хладилните параходи и овните на Форест са утроили производството на вълна и агнешко месо.

Съвсем случайно, на връщане, те срещнаха управителя на конезавода, Мендънхол, и той ги заведе в едно обширно пасище, прорязано от гористи долове и осеяно с дъбове, за да разгледат стадо едногодишни шаиърски коне, които на следното утро щяха да бъдат изпратени по високите пасища и заслони на Мирамар Хилз.

Бяха около двеста, с груба козина, която започват да сменят, с голям кокал и едри за възрастта си.

— Не може да се каже, че ги угояват — обясни Дик Форест, — но мистър Мендънхол се грижи да не им липсва необходимата храна още от самото им раждане. Там горе на хълмовете, където сега отиват, към тревата ще се прибавя и зоб. Така те всяка вечер ще се събират на хранилищата и хората, които ги гледат, ще могат да ги следят без особено усилие. През последните пет години само за Орегон ежегодно съм изпращал петдесет двегодишни жребци. Те са, така да се каже, стандартни. Хората там знаят какво получават. Познават така добре моя стандарт, че купуват на вяра, без предварително да са ги видели.

— В такъв случай сигурно правите много строг подбор — забеляза Греъм.

— Да. Бракуваните коне можете да видите като товарни животни по улиците на Сан Франциско — отвърна Дик.

— А също и по улиците на Денвър — допълни мистър Мендънхол — и на Лос Анжелис, и… само преди две години, когато имаше глад за коне, за Чикаго изпратихме двадесет транспорта четиригодишни кастрирани коне средно по хиляда и седемстотин долара всеки. Най-леките струваха по хиляда и шестстотин, а имаше чифтове до хиляда и деветстотин. Боже мой, какви цени се получаваха нея година от конете!

Когато мистър Мендънхол се отдалечи с коня си, към тях приближи един човек, яхнал стройна, размахваща гривата си кобила, порода паломина. Дик го представи на Греъм като мистър Хенеси, ветеринар на имението.

— Чух, че мисис Форест разглеждала жребците — обясни той на Дик — и отидох да й покажа нашата Сърна. След по-малко от една седмица ще може вече да я язди. Кой кон си е избрала днес?

— Франт — отвърна Дик, сякаш очакваше неодобрението, което мистър Хенеси веднага показа, като поклати глава.

— Никога няма да се примиря с това — жени да яздят жребци — промърмори ветеринарят. — Франт е опасен. По-лошо — макар и да свалям шапка на постиженията му, — той е зъл и коварен. Тя… мисис Форест, трябва да го язди с намордник… но той обича и да рита и не виждам как би могла да сложи възглавнички на копитата му.

— Е, няма що — успокои го Дик, — той е с мундщук, който наистина върши работа, а пък тя умее да си служи с него.

— Дано някой ден не я хвърли от седлото — замърмори Хенеси. — Както и да е, ще си отдъхна, когато свикне със Сърна. Това е кон тъкмо за дама — колкото искаш буен, но не коварен. Чудесна кобилка, чудесна! Пък и ще се поукроти. Но винаги ще си остане весела и жива — няма да се превърне в екземпляр от манеж.

— Да отидем отсреща — предложи Дик. — Франт добре ще разиграе мисис Форест, ако го закара сред онези младоци. Това, знаете, е нейно царство — поясни той на Греъм. — Всички коне за езда и за работа са нейно занимание. И тя постига чудесни резултати. Сам не мога да разбера как става това. Все едно, че някакво момиченце попада в химическа лаборатория, пълна със силно избухливи вещества, и като ги смесва, както й дойде, получава помощни съединения от онези; които получават сивобрадите химици.

Тримата мъже свърнаха по един пряк път през имението и след около половин миля пресякоха един залесен дол, където течеше малко поточе, и излязоха на заоблен терасовиден склон, покрит е богати пасища. Първото нещо, което видя Греъм, бе цяло множество едногодишни и двугодишни жребци, насъбрани любопитно около Паола, възседнала златисточервения породист Франт, който, изправен на задните си крака, размахваше предните във въздуха и цвилеше пронизително. Те спряха конете си и загледаха.

— Някой ден ще я хвърли — измърмори сърдито ветеринарят. — Този Франт е опасен.

Но в същия миг Паола Форест, незабелязала зрителите, извика нещо рязко и повелително и подобно на същински кавалерист забоде острите шпори в гладките като коприна хълбоци на Франт и го накара да застане на четирите си крака на земята, вече усмирен, макар и да потръпваше неспокойно и да хапеше юзди.

— Пак ли рискове? — упрекна я меко Дик, когато тримата се приближиха към нея.

— О, аз мога да се справям е него — промълви тя през стиснати зъби, докато е опънати назад уши и злобно святкащи очи Франт оголи зъби и за малко щеше да ухапе крака на Греъм, ако тя не бе дръпнала бързо поводите през врата му и не бе забола здраво и двете шпори в хълбоците му.

Франт се разтрепери, изцвили и за момент се усмири. — Старата игра, играта на белия човек — засмя се Дик. — Тя не се бои от него и той го знае. Тя го надхитрява, надминава го по необузданост и му показва какво значи истинска свирепост.

Докато те наблюдаваха сцената, готови да се хвърлят от конете си и да се притекат на помощ, Франт три пъти се опита да се разбеснее и три пъти, решително, боравейки внимателно и леко с мундщука, Паола Форест заби шпори в ребрата му — и той най-после застана на място, изпотен, запенен, разтреперан, победен и усмирен.

— Белият човек винаги е действал така — поучително говореше Дик, докато Греъм цял бе обладан от трепетно възхищение пред малката звероукротителка. — Той е надминал по свирепост дивака навред в света. Надминал го е в издръжливост, в мръсотия, в скалпиране, в измъчване, в човекоядство — да, човекоядство. Положително може да се каже, че доведен до крайност, белият човек е изял повече хора от доведения до крайност дивак.

— Добър ден — поздрави Паола гостенина, ветеринаря и съпруга си. — Смятам, че вече съм го обуздала. Нека разгледаме жребците. Пазете се от зъбите му, мистър Греъм. Ужасно хапе. Стойте по-далеч от него и ще запазите крака си за стари години.

Сега, след като представлението на Франт свърши, жребците, подгонени от някакъв дяволски дух сред тях, се разбягаха и разскачаха по зелената поляна, докато любопитство отново ги привлече, и те се спряха в кръг и загледаха, а сетне, поведени от една особено дръзка кестенява кобила, се събраха в полукръг пред ездачите.

Отначало Греъм едва забелязваше жребците. Той виждаше своята многолика домакиня в нова роля. Нямаше ли край нейната многоликост? — запитваше се той, поглеждайки над великолепното, потно, покорено животно, което тя яздеше. Въпреки огромните си размери Планинеца беше благонравно и кротко животно в сравнение с този Франт, който цвилеше, хапеше, риташе и изобщо проявяваше цялата буйност и коварство, на които е способен един породист кон.

— Погледни я — прошепна Паола на Дик, за да не изплаши дръзката кестенява кобила. — Не е ли чудесна! Ето за какво съм се трудила — обърна се Паола към Евън. — У тях винаги ще се намери някакъв недостатък, някакъв порок, в най-добрия случай само се доближават до идеала, без да са съвършени. Погледнете я. Едва ли някога ще ми се удаде да постигна нещо по-добро. Баща й е Великия вожд, ако познавате родословната книга на конете ни. Продадоха го за шестдесет хиляди долара, когато окуця. Наехме го временно за използуване. Тя беше единственият му приплод за сезона. Обаче погледнете я! Взела е неговите гърди и дробове. Имах богат избор от кобили. Майка й не беше от тях, но аз я избрах. Тя беше упорита стара мома, но беше тъкмо кобила за Великия вожд. Това е първото й жребче и тя беше осемнадесетгодишна, когато го роди. Но аз си знаех, че ще се получи нещо чудесно. Достатъчно беше само да погледна Великия вожд и нея, за да разбера, че резултатът ще бъде великолепен.

— Майката беше само наполовина чистокръвна — обясни Дик.

— Но пък, от друга страна, имаше доста моргановска кръв — добави веднага Паола — и по гърба й се вижда характерната ивица на мустангите. Ще я наречем Нимфа дори и ако за нея няма място в родословната книга. Тя ще е първият ми безупречен и съвършен кон за езда, уверена съм, и ще е точно каквото обичам — най-после мечтата ми ще се сбъдне.

— Конят има четири крака, по два от всяка страна — заяви дълбокомислено мистър Хенеси.

— И от пет до седем вида вървеж — подхвана шеговито Греъм.

— И все пак нямам слабост към тези кентъкски коне с техния разнообразен вървеж — каза бързо Паола, — годни само за разходка в парк. Но за Калифорния, с нейните неравни пътища, планински пътечки и тъй нататък, дайте ми бърз кон, ситен тръс, дълга крачка и не твърде силен галоп, пригоден за големи разстояния. Разбира се, добра е и ситната стъпка на лекия галоп, но това едва ли бих могла да нарека отделен вид вървеж — той е чисто и просто дълъг галоп, приспособен за яздене във ветровито време и по неравен терен.

— Истинска красавица — възхити се Дик, като наблюдаваше със светнали очи дръзката кестенява кобилка, която смело се беше приближила и тревожно душеше разтрепераната и с разширени ноздри муцуна на укротения Франт.

— Предпочитам конете ми да бъдат почти чистокръвни, а не напълно — заяви Паола. — Конят-бегач е добър за хиподрума, но е твърде специализиран за ежедневните ни нужди.

— Хубаво съчетание — забеляза мистър Хенеси, като посочи Нимфа. — Достатъчно къса, за да тича добре, и достатъчно дълга за хубав тръс. Признавам, никак не вярвах, че комбинацията ще излезе сполучлива; но все пак вие успяхте да получите чудесен резултат.

— Когато бях млада девойка, нямах коне — обърна се Паола към Греъм — и просто е невероятно хубаво, че сега не само ги имам, но дори мога да ги развъждам и да създавам каквито си желая видове. Понякога дори самата аз не мога да повярвам и трябва да дойда тук да ги погледам и да се уверя, че е истина.

Тя извърна глава и погледна Форест с благодарни очи.

Греъм проследи как те се гледаха един друг цяла половин минута. Стана му съвсем ясно какво удоволствие доставя на Форест радостта на жена му, младежкият й ентусиазъм, жизнерадостността й. „Щастливец“ — помисли си Греъм, но не защото приятелят му имаше обширно имение, което му носи успехи и придобивки, а защото притежаваше тази чудесна жена, която можеше да го гледа е такива открити и благодарни очи, с каквито го бе погледнала Малката стопанка.

Когато Паола Форест се обърна към жребците и посочи с бича си едно черно едногодишно конче, което подръпваше пролетната трева, Греъм с недоверие си спомни думите на Ернестина, че тя била на тридесет и осем години.

— Погледни тази плоска задница, Дик — каза тя, — и тези крака и бабки^[1] — и като се обърна към Греъм, добави: — По-различни са от дългите глезени на Нимфа, нали? Но аз ги исках именно такива. — Тя се позасмя с едва доловима нотка на раздразнение. — Майката беше светло червеникавокафява — почти като току-що отпечатана двадесетдоларова банкнота — и така ми се искаше да имам от нея един чифт, от същия цвят, за собствената ми карета. Е, не мога да кажа, че получих точно каквото исках, макар и да я събрах с великолепен дорест бегач. И ето наградата ми, този черния — почакайте да отидем при породистите кобили и ще видите другия, негов еднороден брат, пък махагоново-кафяв. Така съм разочарована.

Тя посочи чифт тъмночервени коне, които пасяха заедно:

— Тези двата са от Гай-Дилън, знаете, брата на Лу Дилън. Те са от различни кобили, не съвсем еднакво дорести, но не са ли чудесна двойка? А и двата са взели кожата на Гай-Дилън.

Тя подкара напред укротения си жребец, като обиколи отстрани стадото, за да не го подплаши, обаче няколко жребеца се разбягаха.

— Погледнете ги! — извика тя. — Ей там онези пет са впрегатни. Вижте как вдигат предните си крака, когато бягат.

— Ще остана страшно разочарован, ако не направиш от тях достойна за награда четворка за карета — похвали я Дик и отново извика в очите й благодарствения поглед, който причини болка на Греъм.

— Два са от по-тежки кобили — ето онзи в средата и най-крайният вляво, — а ето другите три, от които може да се избере преден кон за впрягане. Един и същ баща, пет различни майки, и от петте — кончета, всички родени по едно и също време, четири си приличат напълно — това е истински късмет, нали?

Тя се обърна бързо към мистър Хенеси:

— Вече виждам кой измежду двугодишните ще можем да продадем за игра на поло. Веднага можете да ги познаете.

— Ако мистър Мендънхол не получи за онзи пъстър кон чисти хиляда и петстотин, то ще е само защото вече не е модерно да се играе поло — съгласи се ветеринарят със засилващ се ентусиазъм. — Следил съм ги. Ето там бледочервения. Спомняте си как той не вървеше добре. Дайте му още една годинка и ще видите какво ще излезе от него… Вижте родителите му! Наблюдавайте го как се обръща! Кравешка кожа ли? Сребърен медал ще ни донесе той! Трябва му една година да се оправи и ще може да участвува в международен конкурс. Чуйте какво ви казвам. Още от самото начало си имах вяра в него. Оставете онази бърлингеймска пасмина. Когато отрасне, изпратете го право на Изток.

Паола кимаше, слушайки преценките на мистър Хенеси, а очите й блестяха заедно с неговите, изпълнени с възхищение при вида на бликащия наоколо млад живот, за който тя беше отговорна.

— Много ти става болно обаче, когато продадеш такива красавици — призна си тя на Греъм, — и знаеш, че така бързо могат да ги съсипят на игрището.

Вниманието й бе така погълнато от животните, че в думите й не се долавяше капчица преструвка или поза — дотолкова, че Дик не можа да се удържи да не похвали пред Евън правилните й преценки.

— Аз мога да преровя цяла библиотека по коневъдство и да предъвквам и размишлявам върху закона на Мендел, докато ми се завие свят, и пак си оставам тъпак. Тя обаче е гений. Не й е необходимо да изучава никакви закони. Долавя ги някак си по интуиция, като по магия. Нужно й е само да измери с очи стадо кобили, да ги поопипа малко с ръка, да огледа наоколо, докато намери подходящите жребци, и почти винаги получава желания резултат — освен цвета, нали тъй, Паола? — подразни я той.

Тя се засмя на отправената срещу самата нея шега и зъбите й блеснаха. Мистър Хенеси се присъедини към смеха, а Дик продължи:

— Погледнете там онова жребче. Ние всички смятахме, че Паола е объркала. А погледнете го! Една стара, болнава чистокръвна кобила, която ние искахме да извадим от строя паради старост, тя кръстоса със стандартен жребец; получи се кобила; кръстоса я с чистокръвен; кръстоса дъщерята със същия стандартен кон; преобърна теориите ни с главата надолу и — погледнете го сега: ще вземе всесветски рекорд като пони за игра на поло. За едно нещо трябва да й свалим шапка: тя не позволява на женската си сантименталност да пречи на подбора й. О, достатъчно е твърда. Безпощадна е като мъж, когато трябва да изхвърля нежелателните екземпляри и да подбира онези, които й са нужни. Но още не е овладяла тайната на цветовете. Ето къде дарбата й изменя, нали, Паола? Ще трябва още известно време да се задоволяваш с Дъди и Фъди за каретата си. Впрочем как е Фъди?

— Поправи се — отвърна тя — благодарение на мистър Хенеси.

— Нищо сериозно — добави ветеринарят. — Известно време храната не му понасяше. Конярят се беше поуплашил малко повече, нищо друго.