Карл Май
В Судан (18)

18. Сали Бен Акил

Не беше лесно с такава чета да се върви през гората, в която в окото да ти бръкнат не можеш да видиш. Вън на откритото нещата потръгнаха по-добре. Там сега беше дори по-светло отпреди. Юмрук напредваше със своите хора, които също като него познаваха добре пътя, по-бързо. Независимо от това аз можех приблизително да пресметна точката, в която трябваше да се срещнем при неговото връщане. При това приемах, че няма да ми е необходим повече от половин час, за да подготви хората си за нощния поход. Когато почти бяхме достигнали тази точка, аз дадох заповед за спиране и повелих да се избягва всякакъв шум. После се скрихме в храсталака. Най-важният въпрос сега беше дали Пестника на Светеца е останал изобщо на намерението си да проведе нападението. Ако ли не, нашето начинание можеше да удари на камък.

Ето защо се зарадвах, когато след известно време чухме подрънкваме на оръжия и високи гласове. Ловците на роби идваха и отмаршируваха с бързи крачки край нас. Ние почакахме заради евентуалните изостанали още малко и после продължихме пътя си. Той ни отведе благополучно до горската пътека, водеща до Махбайа.

Тук аз тръгнах начело, а всеки следващ се водеше по предния. Това ставаше толкова предпазливо и тихо, че едва чувах стъпките на лейтенанта, който вървеше след мен. Така достигнахме затворената трънена стена. Аз се провикнах — какво, беше безразлично, стига само да се отвореше. И сега стоеше един пост от вътрешната страна. Той чу вика и избута трънената врата настрани. Едва го беше сторил, то получи един прикладен удар, след което бе вързан, а устата му — запушена. Ние се намерихме във вътрешността на Ел Махбайа.

Най-напред вратата бе тикната отново на мястото й, а после аз сформирах от моите хора отделения, всяко от които получи своята задача. Работата, която имахме да свършим, се оказа много по-лесна, отколкото си бях мислил. Сега горяха само два огъня. Големите постройки бяха в миг окупирани, а сетне се установи, че Юмрук е оставил в серибата само девет мъже, които даже с пушки не бяха въоръжени. Те скоро бяха надвити. Един от тях трябваше да ни покаже пътя към южния бряг, където стоеше прословутият пост, имащ задача да се оглежда за „Шахин“. Той също беше обезвреден.

Сега тръгнахме да освобождаваме робите, при което търсих първо Сали Бен Акил. Пластира бях отстранил. Съглеждайки ме, той викна насреща ми:

— Хамдулиллах! Значи все пак не съм се излъгал! Това си ти! Това наистина си ти, ефенди! Колко прав беше навремето, когато каза, че Бог все още върши чудеса! А сега ти за втори път спаси този, който поиска да те убие! Ти все си си…

— Стига сега! — прекъснах го аз. — Ти стана навремето мой приятел и брат и трябва да благодариш на Бога, не на мен. По-късно ще ми разкажеш всичко. Сега нямам време, защото преди да са се върнали вашите мъчители, ние трябва да сме свършили тук и да сме готови за тяхното посрещане.

Сали беше освободен от оковите и в прилив на щастие поиска да се хвърли в нозете ми. Аз бързо се отдалечих, тъй като имаше още много за вършене. Лейтенантът беше освободил със своите отделения пленниците. Аз претърсих постройките за оръжия и всякакви други предмети, които можеха да послужат като такива. Накрая намерих арсенала. Там вече нямаше много нещо, понеже хората от Ел Махбайа бяха взели повечето със себе си. Но от всевъзможни неща бяха стъкмени оръжия за сечене, удряне и мушкане и ето как не мина много и всеки от освободените роби беше снабден с нещо годно за отбрана.

Въодушевлението на тези хора не можеше да се опише. В такава ситуация и най-студеният северняк не би могъл да остане спокоен. А какво да говорим пък за тези темпераментни африканци! То беше едно скачане и танцуване! Доста дълго продължи, додето успяхме да ги доведем дотам, че да ни чуят. И колко време мина тепърва, докато схванат какво трябва да правят и ни обещаят, че няма да подхвърлят на опасност задачата ни с жажда за мъст. И после, най-сетне стана тихо и Юмрук можеше да дойде с хората си.

Аз бях на мнение, че той ще тръгне обратно още щом забележи, че „Шахин“ е отведен на сигурност в средата на реката. Ако предположението ми се окажеше вярно, то можехме да го очакваме всеки миг. Ние оставихме да гори само един огън, и то така, че светлината да не достига далеч и особено входът да лежи в тъмното. Там застанах аз с Бен Нил. Двата пътя към бреговете бяха така заети, че оттам измъкване нямаше, а околовръст мегдана, покрай периферията на гората, се претегляше една непрекъсната верига от мъже, готови по мой сигнал да се нахвърлят върху роботърговците. Бяхме освободили от оковите около двеста роби, значи имаше, като прибавим към тях и хората от „Шахин“, достатъчно мишци и пестници да бъде сложен на предстоящата битка един бърз край, защото каквото бяха изгубили пленниците по отношение физическа сила, се компенсираше от техния гняв.

Дълго време се ослушвахме напразно, докато най-сетне доловихме през трънака стъпките на приближаващите. Дългоочакваният вик прозвуча. Аз отворих и враговете бликнаха тихомълком вътре. Никой не обелваше дума. Това бе последица от разочарованието. Как глъчовито щеше да е, тяхното влизане, ако бяха пристигнали като победители. Юмрук стоеше отвън, пропускайки всички да минат. Когато влезе и той като последен и видя въпреки тъмнината вместо единичният пост да стоят две фигури, ни кресна гневно:

— Каква работа имат тук двамина? Нима все трябва да бръщолевите, кучета!

Той замахна да ме удари в лицето. Аз парирах удара и така здраво го пипнах после с две ръце за гърлото, че оня увисна безсилно и безсъпротивително като вата на ръката ми. Беше набързо свързан с държаните в готовност от Бен Нил въжета. Неговите хора междувременно бяха продължили напред, без нищо да подозират. Когато достигнаха средата на мегдана, аз дадох да се чуе уговорения вик. В отговор прокънтя ревът на неколкостотин гърла. Нападателите се стрелнаха към тях от всички страни. Нищо не предугаждащите търговци на хора бяха обградени, преди да са могли да осъзнаят положението си, а когато помислиха да се отбраняват, беше вече твърде късно.

Аз бях останал с Бен Нил при входа, тъй като не сметнах за необходимо да участвам в битката, чийто изход не подлежеше на съмнение. Едва когато неистовото беснеене и крясъци бяха отминали и чух лейтенанта да вика по мен, закрачихме към мегдана, където бяхме станали господари на Ел Махбайа. Нито един-едничък враг не се беше изплъзнал. За съжаление имаше убити. Ранени и неранени лежаха вързани на земята. Материал за връзване имаше налице повече от достатъчно. Екзалтираните чернокожи танцуваха, макар мнозина от тях да бяха също ранени, като умопобъркани около плаца. Други се нахвърляха да удрят победените, да ги заплюват и тъпчат с крака. Отвори ми се доста работа, докато сложа край на това изстъпление. Сега накарах да отведат Юмрук в неговото жилище, поставяйки уговорката, че той принадлежи само на мен и никой не бива да му посяга. Бен Нил трябваше да го пази, но получи заповедта нищо да не му казва. Както бях предвидил, сега настана едно безразборно оплячкосване на серибата и ми костваха усилия, за да попреча на това. Бях принуден да пусна в ход дори пестници и в крайна сметка постигнах целта си единствено като обещах на примрелите от глад роби едно голямо ядене, което в действителност придоби повече облика на плюскане. Когато денят настъпи, чернокожите лежаха по целия мегдан наоколо, натряскани до безсъзнание от прекомерно изпитата мерриса^[1], което все пак бе по-добре, отколкото, ако бяха подхванали други ексцесии.

През това време, сиреч още през нощта, аз огледах плячката. Тя беше толкова голяма, че предизвика прехлас у асакерите. Един такъв успех Рейс Ефендина никога не бе имал и аз бях кажи-речи затрупан с възхвали, толкова повече че войниците бяха достигнали до тези богати дялове, без нито един от тях да е бил ранен или убит.

После, когато си бях свършил задълженията и можех вече да отдъхна, при мен дойде Сали и ме помоли да му позволя да ми изкаже все пак най-сетне своята благодарност. Не исках да му причиня огорчение, трябваше да удовлетворя молбата му и ето как той седна при мен и ме заля с благодарствени слова, на които едва съумях да сложа край, а сетне ми разказа какво е преживял от нашата раздяла в околностите на Хой. То беше и много, и малко. Малко — по отношение външни събития, ала много — по вътрешни промени.

Той все още си въобразявал, че имал заръка да търси Махди. Така дошъл отново в Египет и поискал да бъде приет в светата Кадирине. Може би там щял да намери водача на истинското учение. Още много скоро стигнал до познанието, че му се предлага безсъдържателен, сух формализъм, бездушна високопарност, че и още къде по-лошо. Сега поискал да излезе отново от братството, ала му било казано, че напускането ще означава неговата гибел, защото където и да идел, отмъстителят щял да го последва. Работата го довела до един мъж, който заемал висок ранг и трябвало да го предупреди във връзка с възнамеряваното оттегляне. Той бил офицер и също в друго отношение влиятелен мъж, който си бил поставил, види се, някакви, специални цели. Сали Бен Акил не ми издаде името. Но няколко неволно изплъзнали му се недомлъвки ми навяха предположението, че се има предвид Араби паша, който, както е известно, залагаше прекомерно възторжени надежди на Кадирине. Този височайши член на организацията в началото скастрил строго Сали, ала скоро проявил по-голяма мекота, като се запознал с неговото дарование. Той не само му отказал разрешението за напускане, но му обърнал внимание, че тъкмо чрез Кадирине може да стигне до целта си, защото единствено сред нейните привърженици, в някои от нейните подразделения или в някое от подобните на нея братства може да произлезе очакваният с копнеж Махди. Имало един съмишленик на Кадирине, който можел да каже повече по въпроса, са, той вече може би знаел името на Махди. Този удостоен с милостта на Аллах мъж изповядвал понастоящем Терика Самания, казвал се Мохамед Ахмед Ибн Абдуллахи и живеел на остров Аба на Бели Нил. Сали трябвало като наказание за своето съмнение и непостоянство да отиде при него на поклонение, за да измоли опрощение и се примоли да стане негов ученик. Той се подчинил на повелята и получил от офицера едно запечатано писмо до Мохамед Ахмед.

След дълго, уморително пътуване, яздене и странстване пеша стигнал до Хартум и оттам до остров Аба, където намерил Мохамед Ахмед. Този прочел писмото, показал се извънредно строг към него и му наложил самоизтезания за покаяние, които заплашвали да подрият неговото телесно здраве и унищожат остатъка от упованието му във вярата. Надарен с необикновена проницателност, Сали скоро прозрял душевната същност на мъжа, който досега се наричал Факир ел Фукара, сетне възприел сана шахид — човек, отрекъл се от земните блага, скоро след това накарал да го почитат като Ел Марабут, Светеца, и накрая гордо споделил със своя ученик, че общувал непосредствено с Аллах и бил получил от него повелята да покори в качеството на дългоочаквания Махди света и на всички вярващи да донесе щастието на истинското познание. Сали бил копнял с болка по Махди и бил убеден, че ако му се отдаде щастието да го намери, душата му ще възликува в неземна екзалтация. Къде обаче останало сега това възликуване? Той се уплашил, вместо да се зарадва, понеже го обхванал ужас от този мъж, който се одързостявал да донесе на човечеството блаженствата на всички небеса. Той да бил Махди?

Една по-голяма лъжа, или най-малкото самозаблуждение, не можело да има.

Сали сметнал за свой дълг да не въздържа мнението си и от този миг бил третиран като затворник. Онова, което изложил в своя защита, имало за последица само влошаването на неговото положение, тъй като излязло наяве, че той притежава изключителен дар-слово. Мохамед Ахмед искал на всяка цена, дори чрез крайна принуда, да подчини в своя служба тази дарба. Марабутът разбрал, че е прозрян от Сали, и ето как според неговите виждания и планове за последния имало само два пътя: или Сали приема Терика Самания и преминава към съмишлениците на новопородилия се Махди, или трябва да умре. Ученикът по никой начин нямало да бъде пуснат да се върне, без да е спечелен за каузата. Сали обаче не бил мъжът, който ще се остави да го принудят. Изключителната суровост, с която се отнасяли към него, имала само противоположния ефект — довела до бързо съзряване семената, които навремето при Мусаллах ел Амват бях пръснал в неговото сърце. Съмнението му в истинността на исляма нараствало от час на час, а духовната тирания, под която страдал, накарала в него да се пробуди горещият копнеж по обичта, за която аз чрез думи и дела бях проповядвал. Ето как не било чудо, че той заговорил пред Мохамед Ахмед, който се появявал при него от време на време, за да прави опити за привличане към „делото“, за тази любов и същевременно споменал името ми. Въздействието било изненадващо. Сали смятал, че аз съм напълно непознат на Махди, и се изплашил от яростта, в която онзи изпаднал, като чул името Кара Бен Немзи.

„Ти го познаваш? Значи и ти го познаваш? — креснал му Мохамед Ахмед. — Даже си привърженик, приятел на тоя хиляди пъти проклет кучи син?“

„Да, аз го познавам и го обикнах, защото той е този, благодарение на когото опознах любовта и милосърдието на Бога, от който при вас няма и помен“ — отговорил Сали.

„Тогава няма защо да се дивя на шашавата съпротива, която дръзваш да ми оказваш. Всяка душа, влязла в съприкосновение с тоя гяур, е обречена на Шейтана. Аз въпреки туй ще опитам да те спася, което, разбира се, може да стане само чрез дваж по-голяма суровост. Не се ли оставиш и тогава да те поведа към истината, то аз ще съм си сторил моя дълг, а ти ще бъдеш изгубен.“

От тоя момент на Сали потръгнало още по-зле отпреди. Неговата упорита съпротива от това само станала по-твърда и ето как се стигнало, че завчера го откарали заедно с други пленници с бързата платноходка, която служела за превоз на хора, станали неудобни на „Светеца“ и затова трябвало да попаднат във властта на неговия „Пестник“. С един безкрайно благодарен и сияеш от обич поглед на тъмните си очи Сали заключи своето изложение:

— Очакваше ме робство или смърт. Тогава Бог се смили над мен в най-голямата злочестина и те изпрати, изпрати те отново при мен. Има ли едно по-ясно и по-необоримо доказателство, че любовта, възвестена на вас, е най-голямата сила на небето и земята? Ти, който я проповядваш повече чрез своите дела, отколкото с думите си, се намираш съвсем сам в този затънтен, неотраден земен кът сред апостолите на жестокостта, омразата и богохулничеството и все пак надвиваш всички тези хора, които си въобразяват, че могат да ви унищожат с остриетата на ненавистта и ятагана и покорят земния мир. Не трябва ли тук да затръшна зад себе си мрачните двери на исляма и да потъна в обятията на Този, който е единственият и правдив Махди, като учи, че единствено любовта е пътят към Небесния Отец?

Силно зарадван, аз сграбчих ръката му и потиха:

— Спомняш ли си думите, които ти казах при Мусаллах? Те гласяха: „Досега ти се скиташе в заблудата, понеже си си поставил задачата да бъдеш един водител. Веднага щом стигнеш до познанието, че ти самият се нуждаеш много повече от водителство, за теб ще се появи, както някога на тримата царе от Изтока, звездата на Байт Лахм^[2], за да те отведе при истинския и единствен Махди, чийто глас и до днес ехти по всички страни: «Аз съм Пътят, и Истината, и Животът; никой не отива при Отца Ми, освен чрез мене.»“ Помниш ли, Сали Бен Акил?

— Да, ефенди? Но помниш ли и ти моите думи при раздялата? Аз казах: „Ако Аллах изпълни желанието ми, то аз някога отново ще те срещна и тогава ти ще узнаеш дали още вървя по дирите на Махди, или за мен се е появила другата звезда, за която ни говори.“ Тя ми се появи, още тогава. Ти ми я показа. Тя беше, наистина, още малка и далечна, когато я видях за пръв път, но идваше все по-близо и по-близо към мен. Ставаше все по-голяма и днес стои току над мен и сияе с блясък, в който желая да се движа до смъртта си и после в Отвъдното. О, ефенди, колко прав беше ти: „Бог е Любовта, а който не живее в любов, живее в нищета, защото обитава мрака!“

Признавам искрено, че се радвах на спасението на тази душа повече, отколкото на всички други успехи, които днес бях постигнал. Ето защо останахме да седим, задълбочени в светото учение на Христос, още дълго един до друг, додето стана светъл ден и аз бях ангажиран от други задължения. Когато станах да вървя, Сали ме задържа още за миг.

— Тук се сещам още нещо, ефенди, което трябва да ти кажа, защото зная, че ще те зарадва. Ти навремето посъветва съдържателя от Хой да се откаже от пиенето. Али те послуша и Духът на раки повече никога не намери достъп до неговата душа. Така мръсотията и немотията се отдръпнаха от него. Той отново спечели любовта на своята жена и децата си и пак стана уважаваният мъж, какъвто по-рано е бил. Сега върви! Аз не бива да те задържам по-дълго само за себе си.

Сали беше прав. За мен имаше още много неща за вършене. Най-напред Бен Нил трябваше да ми изведе Юмрук ел Марабут, който още изобщо не знаеше как стои работата с Ел Махбайа и чий пленник всъщност беше. Когато стъпи на открити и ме видя пред себе си, той веднага ме разпозна, въпреки че нямах пластира вече на лицето си.

— Ти ли си това, Бен Собата от Гуради? — извика. — Значи правилно си предчувствах. Рейс Ефендина е нападнал Ел Махбайа, когато съм се изнесъл с моите войни? След като те виждам сега тук, а ти ми стана приятел, съм убеден, че ще ме вземеш под своя закрила.

— Ти се намираш в една многократна заблуда — отговорих аз сериозно. — Не Рейс Ефендина нападна Махбайа, а това се удаде на Кара Бен Немзи. Второ, аз не съм ти приятел и, трето, не се казвам Бен Собата, който впрочем никога не би те взел под своя закрила, понеже ти поиска да го убиеш.

— Да го убия? — попита оня учуден и изплашен. — Кой ти надрънка тези лъжи…

— Не са лъжи! — пресякох го аз. — Веднага щом изречеше думата „Втоле!“, Бен Собата трябваше да бъде намушкан изотзад.

Видях въпреки неговия тъмен тен на лицето, че кръвта му се отдръпна от страните.

— Кой… кой го… издаде? — пропелтечи той. — И как… как можеш да кажеш… че не си… Бен Собата…

— В своето високомерие ти се осмели да твърдиш, че ще заловиш Кара Бен Немзи и ще го вържеш заедно със Сали Бен Акил — заявих аз. — Как може един връх на дивотията, какъвто си ти, да си въобрази, че ще ме надхитри!

— Теб ли… теб…? — запита онзи.

— Да, мен! Все още ли си нямаш хабер, че аз съм този Кара Бен Немзи, това краставо християнско куче, което се канеше да предадеш на Марабута?

— Ти… ти… си този… — запъна той, без да доведе въпроса докрай.

— Да, аз съм този! Сега навярно ти светна какво ти предстои. Когато ме смяташе за Бен Собата, ти симулираше благосклонност, та по този начин по-лесно да премахнете от пътя си един свидетел на вашите злодеяния. Ама че баламурник! Аз чух козните ти срещу мен, защото езикът динка ми е много по-добре познат отколкото на теб, и когато поиска да ме надхитриш, сам ти беше вече напълно надхитрен от мене! Ти се наричаш Пестника на Светеца. Нищо обаче не стои по далеч от този марабут, както светостта, а твоите престъпни ръце никога няма да се свият отново в пестник — те са станали по-слаби от кутрето на едно новородено и не могат нито даже малкото златен прах да задържат, който ти привидно толкова умно и хитро ми отне. Ти имаш твърде малко мозък, за да можеш да предугадиш, че донесох торбичките само за да ти замажа очите!

Служех си с този презрителен начин на изразяване, за да го унижа още повече, отколкото това вече бе станало чрез фактите. Разликата между вчерашната му надменна самоувереност и сегашната принизеност действително му подейства така угнетително, че той се облегна немощно на стената от пръти и изпъшка с отмалял глас:

— Така, значи така е станало! Ти си Кара Бен Немзи християнинът! Иа хусн, иа мусаба, иа шаква! (О, мъка, о, нещастие, о, несрета! (Как можа всичко това да се случи в толкоз късо време!

— Как можа да се случи? — попита Сали Бен Акил, като пристъпи досами него и му метна един искрящ поглед от тъмните си очи. — Така трябваше да стане. Да, трябваше! Защото престъплението трябва да намери своето наказание, тук и там който дава любов, получава любов. Който обаче сее семената на омразата, той не може да пожъне нищо, освен единствено отмъщение. Божието наказание! Аз вчера ти пожелах спокойна нощ и радостно пробуждане. Ти не ме разбра. Аз разпознах в Бен Собата моя приятел Кара Бен Немзи, прокълнатият от вас, и веднага щом го видях, знаех, че още тази нощ ще се свърши с моята злочестина. Сега ти окайваш нещастието си. Как тепърва ще се вайкаш и ревеш, когато наказанието, което сега виждаш все още в далечина, пристъпи към теб, за да те тръшне на земята със силата на лъвски лапи!

Фактът, че Сали, неговият пленник, можеше да си позволи да му говори по този начин, възмути неговата гордост и възкреси дееспособността му. Той се изпъна в цял ръст, сви вързаните си ръце и ги издигна заплашително.

— Замълчи, червей! Защото ти и сега си само един жалък червей, макар близостта на тоя християнин да ти придава безогледната дързост да ме оскърбяваш! Вие още не сте победили! Аз виждам, наистина, всичките ми хора вързани, а робите ми освободени. На вас ви се удаде само с долно коварство да получите Ел Махбайа за малко часове във ваша власт, но радостта ви ще се превърне в горест, а ликуването ви — във вопли защото Светеца от Аба ще вдигне своята могъща ръка, за да ме освободи, а вас да погуби!

— Светеца? Ръката си да вдигне? Струва ми се, ти май беше неговата „ръка“? Нали се наричаш „Юмрук ел Марабут“! Щом виждаме пред себе си тоя „Пестник“ в такава немощна слабост, как да се боим тогава от онзи, на когото той принадлежи! Не се ли е уплашил навремето си вашия марабут от Кара Бен Немзи? Не е ли бил негов пленник? Не дължи ли на него той живота си, на него, който го е съжалил, когато, захвърлен след бастонадата, е лежал почти умиращ край блатото? И един такъв мъж наричате вие марабут? Един мъж, чиито ходила са били смазани от бой по заповед на Рейс Ефендина, да бил Махди, проведен от Аллах да донесе на човечеството благочестивост и праведност, а на вас да разтвори портите на Дженнет? О, Юмрук ел Марабут, как щях да ти се присмея, ако не беше така тъжно да слушаш един човек, на когото Аллах все пак е дал разсъдък, да изрича такива безумни дивотии!

— Мълчи, че да не задушиш от собствените си думи! — кресна му Юмрук. — Аз знам точно какво съм казал и защо съм го казал. За вашата победа няма какво да си въобразявате, защото…

— Стига! — прекъснах го аз. — Ако ти си мислиш, че знаеш какво казваш, то ние още къде по-добре знаем какво правим. Аз именно предпочитам действията пред приказките и на теб няма да ти се наложи дълго да чакаш, за да получиш чрез дела отговор на твоите заплахи. Вкарайте го пак вътре и му вържете краката!

Той поиска да се опъне, ала по мой знак довтасаха няколко асакери, които помогнаха на Бен Нил да усмири съпротивяващия се. Аз прекъснах толкова бързо с него, защото видях да идва аскери, когото бях поставил на южния бряг на полуострова на мястото на вражеския страж, за да следи за приближаването на „Шахин“. Този мъж сега ми доложи, че корабът се виждал.

Аз се бях уговорил с кормчията, в случай че на полуострова всичко е наред, да дам два изстрела от моя надалеч отекващ мечкоубиец. При този сигнал той трябваше да акостира на северния бряг на полуострова, понеже там водата бе по-спокойна, отколкото от другата страна. Видях „Шахин“ да идва, и то бързо, тъй като попътният вятър му позволяваше да си служи с платната. Когато приближи достатъчно, аз изстрелях двете цеви, след което от борда прозвуча в отговор висок трикратен вик. После „Шахин“ се плъзна на запад, за да заобиколи полуострова. Докато той описваше този завой, аз тръгнах от южната страна към северната и пристигнах там тъкмо когато навлезе в тихата бухта, където лежеше на котва и бързоходната шахтура, която Юмрук бе наредил да му построят, и на която аз гледах като на най-добрия трофей, понеже отлично подхождаше за моите намерения.

Още преди „Шахин“ да е хвърлил котва, кормчията се провикна да ме пита дали номерът ми е успял.

— Да, по-добре и отколкото си мислех — отговорих аз. — Прати ми най-напред на сушата Абу Рекик под добър конвой!

Само след няколко минути роботърговецът беше изведен.

Когато водещите го асакери слязоха с него от борда, аз пристъпих напред.

— Ти имаше голям мерак да се запознаеш с Ел Махбайа, а Хубахр трябваше да бъде твой водач. Само че той не беше подходящ за тая цел и ето как аз застъпих неговото място. Под мое водителство ти ще видиш не само нея, но и Юмрук ел Марабут, който те очакваше с такова нетърпение.

— Аллах йил’анак! (Аллах да те прокълне!) — промърмори оня полугласно през зъби.

Аз се престорих, все едно не съм го чул и наредих да бъде закарай на мегдана. Там Тамек трябваше да влезе в къщата на Юмрук. Този седеше с Бен Нил във вътрешното помещение и погледна към нас двамата с мрачен поглед.

— Водя ти един приятел, о, Юмрук ел Марабут — рекох аз. — Той се нарича Абу Рекик и е запленен от изключителното щастие, дето има възможност да те поздрави тъкмо под моята радушна закрила.

Вървите му пречеха да скочи от мястото си. Той направи напразен опит, ала падна отново обратно.

— Ти си едно куче, което не е научило нищо друго, освен да си показва зъбите — процеди. — Дано Аллах даде да можем да избягаме от теб?

За това оскърбление получи от Бен Нил една оглушителна плесница, която го вразуми дотолкова, че оттук насетне повече дума не обели. А аз продължих спокойно, сякаш нищо не бях чул:

— Събрах ви, за да ви кажа какви са ми намеренията относно вас. Вие сте мои смъртни врагове и аз бих могъл според господстващите тук закони да ви отнема живота. Така човечеството би се задължило към мен с най-голяма благодарност. Но като християнин аз съм длъжен да ви опростя всичко, което имам лично към вас, макар и да не бива да си мислите, че съдията ще ви се размине. Аз, напротив, съм принуден да ви предам на него за наказание. Рейс Ефендина е представителят на гражданското правосъдие, под чиито удари вие попадате, и ето как трябва да знаете, че ще ви предам на него.

Тук Абу Рекик вметна бързо:

— Не го прави, ефенди? Той веднага ще ни убие. По-добре ни съди според законите на християнството!

— Аха! Когато е за твое добро, че дори се касае за живота ти, предпочиташ християнството пред исляма, а? Ако искаше да се възползваш от моята милост, то не биваше да пожелаваш преди малко Аллах да ме прокълне. Какво може да те грее милосърдието на един прокълнат? Щом умоляваш за милост един християнин, провалил се в бездната на проклятието, то колко ли дълбоко ти тепърва трябва да потънеш!

Тогава оня ми кресна:

— Твоята душа е толкова черна, че просто няма как да стане по-черна! Предадеш ли ни на Рейс Ефендина и той ни убие, то Аллах в Съдния ден ще поиска душите ни от теб!

— Аз спокойно ще му покажа Джехеннема, където той ще трябва да ги поиска от Шейтана, чието притежание ще сте станали заради своите злодеяния. Рейс Ефендина ще ви съди според поговорката си: Горко на онзи, който стори зло! За жалост той не може да ви възмезди и за едната хилядна част от злото, което сте разнесли. Но едно може и той определено няма да го пропусне, а именно да ви обезвреди, както човек стъпква отровна змия.

— Помисли какво вършиш, ефенди! Ти си човек и ние също сме хора.

— Не бяха ли хора онези, които сте убивали и продавали в робство?

— Черните са само наполовин хора. Те нямат никакви чувства!

— Вие все така се оправдавате, макар много добре да знаете, че това не е нищо друго освен лъжа. А и дори да приемем, че е вярно, ел хомрите, които се канеше да продадеш, също ли са черни? Нима сред освободените роби няма повече от трийсет човека, които не са негри, ами даже изповедници на исляма? Аз тук не правя разлика, понеже за мен един човек е точно толкова ценен, колкото другият, независимо каква вяра и произход има. Но при Рейс Ефендина ще натегне могъщо в блюдото на везните обстоятелството, че вие сте третирали съизповедници на вашата вяра също така, както езичните-негри. Човешката съдба лежи в неговата ръка. Вие сте потопили вашите в кръв, затова краят ви ще бъде кървав!

— Това окончателното ти решение ли е?

— Да.

— В такъв случай ти ще умреш по-рано от мен и всички нас, куче на проказата и порочността!

Той скочи към мен, което му бе възможно, понеже краката му не бяха вързани, и вкопчи ноктите на двете си ръце в гърлото ми. Искаше да му удуши. Бен Нил се изстреля пъргаво нагоре да ми помогне, ала бе излишно, тъй като аз цапардосах разбеснелия се човек под брадата, от което пръстите му се разхлабиха и той се срина на земята с отметната назад глава. Сега и краката му бяха свързани наедно. След това командировах няколко асакери да пазят двамата роботърговци, понеже надзиравалият ги досега Бен Нил беше необходим при разпределянето на плячката, което сега щеше да започне.

Плячка! Каква приятна дума за всички, които имаха правото да участват в нея, двойно по-приятна, защото във всички случаи не Рейс Ефендина, а аз щях да имам решаващия глас! Тази дума предизвика такова ликуване и трескаво вълнение, че ми костваше усилие да въдворя необходимите тишина и ред. Вярно, народът още през нощта се бе занимавал с тая работа, ала същинската част щеше да започне сега.

Аз постанових, че не само онези, участвали в нощния поход, но и всички, които се числяха към кораба, ще имат дял в плячката. Това бяха следователно нашите първоначални асакери, после наетите във Фашода такалехи, по-нататък войниците от серибата Алиаб и накрая ел хомрите. Ратниците, намирали се на кораба извън споменатите, бяха напуснали във Фашода. Освен това имаше и няколко отделни лица, които също не биваше да бъдат подминати, а именно Абу ен Нил, Бен Нил и дългият Селим, който като „най-големият герой във всемира“ претендираше най-много да получи, макар и пръст за успеха на нашия удар да не бе мръднал, а и изобщо откак го познавах повече ми бе пречил, отколкото помагал. Даже повечето затруднени положения, в които бяхме изпадали, дължах на него.

За моя особена радост бях узнал от неколцина от освободените пленници, че към Ел Махбайа принадлежали няколко дузини ездитни и товарни камили, намиращи се в едно ограждение при окрайнината на гората. Тези животни отредих за ел хомрите и такалехите, предоставяйки им по този начин отлична възможност да се „експедират“ до родните си места. Погрижих се също и тези хора да бъдат достатъчно снабдени с дрехи, оръжия и муниции, каквито имаше колкото щеш.

Разпределянето между многото, лесно възбудими хора не минаваше без инциденти, при което се прибягваше дори до помощта на юмруците. Аз се видях принуден да пусна в употреба същия аргумент и когато една пиперлива дума от моя страна не даваше възнамерявания ефект, си помагах с някой порядъчен удар, който никога не пропускаше своето въздействие.

Тримата офицери, от само себе си се разбира, дойдоха първи наред. Те получиха „на осем очи“ толкова от личното имущество на Юмрук, че изразиха пълно задоволство. Абу ен Нил, Бен Нил и Селим също бяха без свидетели „обслужени“ от мен. Аз гледах на тях като на най-свои хора и поради това ги удостоих с предпочитание пред войниците, за което тези не бе необходимо да знаят. И Юмрук като хората от Ом Кари, но много повече от тях, бе притежавал тхибур, по-голямата част от който се падна на офицерите. Остатъка разпределих между тримата споменати.

Подофицерите получиха петкратно по-голям дял от един аскери и все пак накрая всички асакери заявиха, че никога, откак са на служба, не им се е падала такава богата плячка както днес. А робите? Е, то се подразбира, че аз се погрижих и за тези бедни дяволи, доколкото бе възможно. Войниците не бяха съгласни, ала трябваше да се подчинят. Ами мъжът, който щеше да си определи най-малкото една трета от плячката, сиреч Рейс Ефендина? Него аз не споменах, а и неговите подчинени добре се пазеха да го упоменат. По мое мнение той нямаше да поиска нищо, ако ли пък повдигнеше претенции, след като съм си заминал, то това можеше да ми е безразлично. Аз бях скъсал с него.

Когато всеки получи своето, крамолите замлъкнаха и навсякъде възцари ликуване. Народът ме хвалеше и славеше във всички тоналности. За съжаление бях принуден да сложа сурдинка на радостта с изявлението, че е настъпил часът на раздялата. Никой не поиска да го повярва и аз трябваше да държа няколко дълги речи, за да схванат добрите хорица, че през ум не ми минава да се срещам отново на борда на „Еш Шахин“ с Рейс Ефендина. Аз не се опасявах, наистина, от неговото отмъщение, но след днешния успех едно съвместно съществуване с този завистлив офицер за мен бе пълна невъзможност.

Шахтурата на Юмрук бях определил за пътуването си до Хартум и сега тръгнах към реката с тези, които щяха да ме придружават, за да приведем в изправност плавателния съд. Това бяха Сали Бен Акил, Абу ен Нил, Бен Нил, Хафид Сихар и Селим, „героят на всички герои“. Докато се занимавахме с бързата платноходка, при мен дойде един, който също бе слязъл заедно с другите от „Шахин“, за да види Ел Махбайа, но не бе получил дял от плячката, а именно Мурад Насър, турчинът. Той беше ни придружавал до Вагунда и после обратно, като изпървом бе третиран с открито недоверие от Рейс Ефендина, ала сетне полека-лека бе съумял да го накара да си състави едно по-благоприятно мнение за него. Странното бе, че Рейс Ефендина ставаше с него толкова по-любезен, колкото се отдръпваше от мен. Този факт и някои други наблюдения ми бяха дали основание да допусна, че съм изгубил доверието на Рейс Ефендина не само вследствие неговата ревност, а и заради тайното подстрекателство от страна на Мурад Насър. Турчинът от дълго време бе разговарял с мен само по най-необходимото. Много вероятно хранеше към мен дълбоко желание за мъст, понеже по негово гледище аз единствено бях съсипал красивите му планове, така че сега трябваше да се прибере вкъщи с Кумру, гургулицата, с несвършена работа.

Сега той дойде при мен и ме помоли да го взема на шахтурата заедно с неговите женоря.

— Как стигна до тая молба? — попитах го. — Рейс Ефендина ще бъде нещастен, ако пожелаеш да го напуснеш.

— Не го вярвай, ефенди! Ти си ми много по-драг от него!

— Откога?

— Всякога! — врече се дебелакът.

— Не лъжи! Аз те познавам и знам точно какво ти дължа. И сега отгатвам причините ти, без да е нужно да ми ги казваш.

— Аз нямам друга причина за молбата си, освен приятелството, което питая към теб, ефенди.

— Не ме баламосвай. Аз ще ти кажа, защо желаеш да пътуваш с нас. Първо, за това те е помолила твоята сестра Кумру. При мен тя би се чувствала по-сигурна, отколкото на „Шахин“, където множеството асакери буквално я принуждават към затворнически живот. Основната причина обаче е залегнала в твоя страх от Рейс Ефендина.

— Страх? Та той нали постоянно бе така приятелски разположен към мен. Защо трябва тъкмо сега да се страхувам от него? Че нали нищо не съм му сторил!

— Ти не, но аз! И все пак и ти ще отнесеш вината, както много добре знаеш. Когато се качи отново на борда при остров Талек хадра, той ще се намира в такова люто настроение, че за всекиго ще е уместно да му се махне от пътя. Това е, което те подтиква към желанието да пътуваш с мен.

— Не! Само от чисто приятелско чувство желая да остана при теб!

— Наистина ли? Толкова ли е голямо приятелското ти чувство, че да споделиш и опасностите с мен?

— Да.

— Мурад, Насър, нека желанието ти бъде изпълнено. Иди и доведи харема си! След най-много час отплаваме оттук.

При тези думи му се ухилих подигравателно в лицето. Той се смути, преглъща, преглъща и сетне попита:

— Какви опасности имаш предвид?

— Не някои обичайни, защото ще плаваме непосредствено до ръба на смъртта. Светеца от остров Аба иска да ме залови, а тази лодка принадлежи на Пестника на Светеца. В този район Нил е зает от стражи, които ще следят за нас. Оттук произтичат опасности, които големият, добре попълнен с екипаж „Шахин“ не е нужно да зачита, но на които една толкова малка лодка като тази шахтура едва ли може да убегне. Твоето приятелство, разбира се, няма да държи сметка за това!

— Не, съвсем определено не, ефенди! Аз на драго сърце съм готов във всичко да рискувам редом и те моля само за разрешение да говоря преди туй с моята сестра Кумру!

Той побърза да се отдалечи и щял още днес да се върне! О, Мурад Насър, брат на две сестри, едната от които трябваше да ме ощастливи, каква болка ми причини твоето припряно сбогуване!

Че аз ще отплавам още след час, беше едно празнословие от моя страна. Толкова скоростно не можех да замина, защото не исках да напусна Ел Махбайа, преди да знам ел хомрите и такалехите в безопасност от Рейс Ефендина. Те трябваше да се прехвърлят с камилите на отвъдния бряг, за което „Шахин“ не бе удобен, тъй като натоварването и разтоварването на животните щеше да е трудна работа. За целта се искаха няколко големи сала, които при многобройната налична ръка бяха набързо стъкмени. Камилите бяха откарани на тях, както и тези, които се бяха намирали на кораба, и после се стигна до сбогуването, което отне немалко време. Аз съкратих посветената на мен част, като просто ударих на бяг пред пороя от благодарности, и се върнах на брега едвам когато саловете плаваха вече далеч от Ел Махбайа в средата на реката. На оттатъшния бряг за спасените бе необходимо само да яздят на запад, за да стигнат до керванския път за Абу Хабле.

Сега вече нищо не ме препятстваше да напусна полуострова. Събрах офицерите и асакерите, за да им говоря за последен път и им дам последните си указания. Те трябваше да вземат на борда пленените търговци и освободените роби, да пропътуват късото разстояние до остров Талек хадра и там да чакат Рейс Ефендина. Какво щеше да прави той после и кога и как щеше да тръгне за Хартум, можеше да ми е безразлично.

Преминах към сбогуването. То и за двете страни не беше леко, тъй като ние по време на дългото пътуване се бяхме, така да се каже, сраснали в многобройните, задружно преодолени опасности.

— С теб, ефенди, си тръгва нашата радост — рече старият онбаши Мустафа, който винаги бе проявявал преданост към мен. — Без теб няма да имаме вече мерак за такива пътувания. Когато стигнем в Хартум, аз ще си отпиша сабята. Аллах да бъде с теб толкова често и дълго, както ние ще те мислим!

Той поднесе ръце към очите и се махна настрани. Сред всички тези хора имаше само един, който не пожела да ми стисне ръката. Това беше Азис, „Любимеца“ на Рейс Ефендина, размахващ по заповед на своя господар неумолимия камшик. Когато му подадох ръка за изпроводяк, той се дръпна крачка назад и ме погледна мрачно в лицето.

— Не очаквай от мен ръкостискане! Аз обичам господаря си и съм му верен. Ти го докачи и оскърби. Не искам да зная за теб!

— Радвам се за твоята вярност, ала тя не ти дава правото да ме мразиш — отговорих аз. — Ако твоят господар се чувства оскърбен, то вината за това носи единствено той, не аз. Предай му моя последен поздрав и му кажи, че не се разделям с него като враг!

Бяхме съпроводени до брега, качихме се и се отблъснахме. На всички нас, и най-вече на мен, бе тъжно на сърцето. Моето сбогуване с „Еш Шахин“ можеше да е съвсем различно. Аз искрено бях обикнал Рейс Ефендина.

Дълго седяхме мълчаливо в лодката, изпълнявайки безгласно необходимите манипулации. Там зад нас в Юга беше останал един кратък, но изпълнен с много събития отрязък от нашия живот! Минахме, гребейки, покрай Мавджара и пристанахме после до брега, за да не минем през деня край остров Аба. С какво удоволствие бих останал там, срещу „великия и свят Факир ел Фукара“! Но това щеше да ни подхвърли заради едно голо любопитство безполезно на опасност и ето как след настъпването на вечерта се понесохме с течението край него при светлината на звездите, а когато луната изгря и повя вятърът от юг, издигнахме двете платна, за да изпробваме скоростта на шахтурата.

Можехме да бъдем доволни от нея, защото се убедихме, че Рейс Ефендина, дори и да му бе възможно още днес да се качи на борда на „Шахин“, пак не би могъл да ни настигне до Хартум. За пътуването ни надолу по реката няма нищо важно за казване, то превръщаше в реалност моето предсказание към Рейс Ефендина: „Аз ще бъда преди теб в Хартум и също в Кайро!“

Беше ранен предиобед, когато се шмугнахме между многото баркове и легнахме до брега. Аз веднага побързах да отида до мисионерската църква, която винаги беше отворена, за да отдам почитта на Този, Комуто дължах честта за избавлението от толкова много опасности. Сали — казвам това с радост — ме придружи и коленичи до мен. Когато напуснахме Божия храм, той каза:

— В този четвърт час аз приключих и външно с исляма, ефенди. В родината ще започна да посещавам някое християнско медресе^[3], за да стана проповедник на учението за любовта, както бях учител за лъжовностите на Мохамед.

Нека на това място си спестя описанието на този изключително забележителен град, това би дало твърде голям обем. Най-важното, което имахме да свършим, бе да потърсим Баряд ел Амин, ограбил навремето заедно с Ибн Асл златото на Хафид Сихар, а самия него продал в робство. Къщата му се намираше в близост до Хакмюдюрието^[4]. Заварихме я обитаема, но вече не от търсения. При запитванията си узнахме, че Аллах му проводил тежко изпитание. Ел Асфар, холерата, покосила семейството му, оставяйки единствено него, налегнат от горест и тежка меланхолия. Дирейки самотата, той все по-рядко се показвал и накрая съвсем изчезнал. Хората смятали, че е сложил край на живота си. Къде беше отишло неговото състояние, не можеше никой да каже.

Хафид Сихар направи движение с ръка, сякаш отмахва нещо от себе си, и каза:

— Пусто опустяло златото му! Аллах не е пожелал да го получа обратно. Аз си имам отново моята свобода, а тя за мен с много по-ценна от всички иманета на земята. Да бъде възславен Аллах, дето след толкова дълга работа под земята мога пак да се наслаждавам на светлината на слънцето!

Неговото доволство ме успокои. Дадох вид, сякаш мисля като него, ала тайно размишлявах усърдно, къде ли би трябвало да търся тоя Баряд ел Амин. Парите не бяха мои, но една сума от 150 000 пиастри плюс лихвата, сложната лихва, не можех ей така с лека ръка да изоставя. Къде се беше дянало състоянието на изчезналия? То не бе нито откраднато, нито пък някой бе чул нещо за ифлас^[5]. Оня трябва да го бе взел със себе си, защото в цял Хартум нямаше търговец, при когото да го е депозирал.

Покрай тези напразни издирвания от моя страна мина една седмица. После моите спътници, които копнееха по родния си край, поискаха да не се застояваме повече и ето как решихме да отпътуваме.

И през ум не ни минаваше да хванем пътя през степта Баюда. Ние си имахме шахтурата, която досега никой не бе ни оспорил, и възнамерявахме да се спуснем по Нил. Онова, което много ме учудваше, бе, че Рейс Ефендина още никакъв не се бе веснал. По мои сметки той можеше да дойда най-много два дни след нашето пристигане. Аз често бях ходил до реката, за да се оглеждам за „Шахин“, без обаче да го мерна.

Но ето ти на, само един ден преди нашето отплаване — бях си имал работа заради снабдяването на лодката с провизии в хамбарите и минавах край разположеното в съседство Сарайе^[6], една от малкото тухлени постройки в града, който иначе се състоеше най-вече от кирпичени жилища, когато някой излезе с толкова бързи крачки от портата, че се блъсна в мен. Беше… Рейс Ефендина!

Той отстъпи назад, за да се извини. Тогава видя, че това съм аз, и веднага посегна към сабята. Стояхме няколко мига един срещу друг. После той направи едно изпълнено с презрение движение с ръка и се изплю.

— За мен ти си хава, съвсем ел хава ер раик^[7]!

От думите лъхаше такава безкрайна пренебрежителност, че с мъка съумях да отговоря на Ахмед само с една спокойна усмивка. С това той призна своето поражение. Ако бе имал и най-малкия изглед за успех, то сигурно щеше да ми подири сметка. Той се изплю още веднъж и се отдалечи с горди крачки.

Аз се огледах сега за „Шахин“, ала не можах да го зърна. Едва на другото утро узнах, малко преди заминаването ни, че корабът на Рейс Ефендина вече от два дни лежи на котва от другата страна на paca^[8] при така наречения Шедрих Махобе, срещу сетнешния Омдурман, и че Рейса не разрешил на никого от хората си да слезе от борда. И тогава всички те, с изключение само на офицерите, офейкали през последната нощ с все багаж. За съжаление не мернах никого от асакерите, а и една повторна среща с Мурад Насър и неговата гургулица не можех да отпразнувам — трябваше да тръгваме. Заради цялостната свързаност на нещата искам веднага да отбележа, че аз още на няколко пъти виждах впоследствие Рейс Ефендина. Той сега вече не се казва Ахмед Абд ел Инсаф, а носи друго име. И отдавна вече не е Рейс Ефендина, а е станал по-висш, често споменаван чиновник, което обаче мен ни най-малко може да ме засяга.

Но нататък!

След дълго, благополучно пътуване нашата шахтура пристана при брега на Маабдех. Попитахме за Бен Васак, водача. Той живееше още тук, но ни бе казано, че вече не се главявал като водач, понеже бил станал много богат. Той отдавна да се бил изтеглил в Кайро, ако не трябвало да чака завръщането на някакъв немски ефенди, когото бил пратил до Хартум да издири безследно изчезналия му брат. Богат, помислих си, е станал чрез забранената, контрабандна търговия с мумии.

Предпазливостта ми запретяваше да го събера веднага с брат му. Така че аз отидох при него най-напред сам, за да го подготвя. От радост той едва не ми се хвърли на врата. Аз трябваше първом да бъда тържествено нагостен и после да разправям. Гощавката отклоних, на разказването се съгласих. Преди обаче да започна доклада си, му казах, както току-що бях чул за него.

— Да, сега съм богат, ефенди — потвърди той. — И знаеш ли благодарение на кого? Как ще има да се чудиш, като узнаеш!

— Е, кой е мъжът?

— Баряд ел Амин.

— Машаллах! Той ли?

— Да. Аз горя от желание да науча какво си открил за моя брат. Ето защо само ще ти кажа накъсо, че той е бил предаден от Баряд ел Амин на известния с мрачната Си слава Ибн Асл. Те му задигнали парите ми и с тях подхванали търговия с роби, която им донесла големи печалби. За тая работа обаче наказващата ръка на Аллах се стоварила върху Баряд ел Амин — жена му и всичките му деца били завлечени от холерата. Болката от нещастието проникнала толкова дълбоко в неговата съвест, че той взел решението да изкупи своето престъпление. Превърнал състоянието си и всичко, което имал от Ибн Асл за боравене още в ръце, в ликвиден капитал и ми го донесе. Седяхме долу при реката, когато ми разказа всичко и ми връчи камарата пари. После си тръгна, не можах да го спра. На другия ден лежеше мъртъв във водата, беше се удавил. Аллах да се смили над душата му? По-добре все пак да беше задържал парите, а да можеше в замяна да ми каже къде е бил откаран брат ми?

— Не можеше ли?

— Не. Ибн Асл така и не му съобщил мястото.

— Това не бива да те натъжава, защото аз го дирих и го намерих.

— Мястото или брат ми?

— Двете!

Тогава Бен Васак скочи и така ме щурмува с въпроси и молби, че нещата повече не можеха да се отлагат. Трябваше да кажа къде го чака Хафид Сихар. После той изтърча от къщата. Аз обаче останах спокойно да си седя, защото поделената радост често е само половин радост.

В Маабдех преживяхме два чудно хубави, щастливи дни. Когато си вземахме сбогом с двамата братя, в ръцете си имах цял пакет египетски антики. Абу ен Нил, Бен Нил и Селим получиха да си разпределят сумата, предадена ми навремето от Бен Васак за Хартум, а и Сали Бен Акил беше дарен като скъп приятел.

Ако Абу ен Нил и неговият внук искаха да тръгнат направо за Губатар при близките си, трябваше да се разделят с нас само след кратко пътуване. Те обаче решиха да дойдат с мен до Кайро, където на практика, съобразно думите ми, пристигнахме преди Рейс Ефендина. Там от нас се отдели първо Селим. Със своите пари той си обзаведе една махлака^[9], ведно с почистване на нокти, уши и носове. Там можеше да разказва на клиентите си хилядите приключения, на които сам-саменичък противостоял, докато ние само сме били сеирджии. Доколкото престоях в Кайро, аз бях неговият пръв и единствен клиент, което означава, че аз самичък си се бръснех. Слушатели иначе имаше колкото щеш, ала никой не притежаваше сербезлъка да се подхвърли на опасността да издъхне от кръвоизлияние под неговия храбър нож.

После продадох шахтурата. Реализираната печалба дадох на Сали. След един двуседмичен престой, Бен Нил и неговият дядо се сбогуваха с мен. Какво да кажа за това! Чувствата не могат да се предадат върху хартията. Когато приятели се разделят, те си казват „довиждане!“ И аз ги видях отново и двамата. Абу ен Нил малко преди смъртта му — той ми предаде благословията си, а Бен Нил по водата.

Сред моите читатели, които искат да посетят страната на фараоните и да попътуват към Горен Египет, навярно ще има сегиз-тогиз някой, комуто не се налага да бърза и се надпреварва, а разполага с достатъчно време да се откаже от железницата и парахода и да направи това пътуване на рахат с ветроход. Ако той се осведоми в Булак, пристанището на Кайро, за дахабийето „Барака ел Фадл“^[10], ще му покажат един кокетен, чист плавателен съд, чийто рейс с особено удоволствие и евтино взема немски пътници. А каже ли пасажерът, че е чел книгите на Кара Бен Немзи, то ще узна от рейса, че се нарича Бен Нил и е дал на кораба си името „Барака ел Фадл“, понеже е придобил средствата за него благодарение добротата на своя приятел. Той е добър разказвач и пътуването нагоре до първия шеллал^[11] сигурно ще мине за слушателя като в полет, макар дахабийето да не е някой бърз параход.

А Сали Бен Акил? Аз тръгнах с него от Александрия за Йерусалим, за да му покажа светините на християнството. После се разделихме — той отпътува за родината си през Дамаск, аз пък за своята през Константинопол и Дунавските страни. Оттогава ние се намираме в непрекъсната кореспонденция и дори се видяхме отново. А попитат ли ме дали е сдържал думата си е станал проповедник на обичта, отговарям: да, той я сдържа. Но му беше трудно, много трудно, защото това му коства дълга борба с неговите сродници и цялото племе. Аз стоях на негова страна и се сражавах не само с уста, но трябваше да поръчителствам за него и с оръжие. Това е един от най-забележителните откъслеци от моя бурен скитнически живот. Той показва така правдиво истинността на думите на апостол Павел: „Ако говоря с человечески и ангелски езици, а любов нямам, ще съм мед що звънти или кимвал що дрънка“^[12]. За тези неща ще разкажа в моята книга „Марах Дуримех“.