Карл Май
В Судан (12)

12. „Мечката на безсмъртието“

Кюрдската мечка се нарежда по отношение опасност веднага след гризли на американските Скалисти планини, а това говори нещо, толкова повече, че не можехме да си позволим да използваме пушките си. Тъй като бяхме разузнали терена през деня, познавахме го точно. Той не ни предлагаше никакви мъчнотии, освен по местата, където попадахме в зрителното поле на кюрдите. Там трябваше да се просваме плътно на земята и по възможност да се движим така във вдлъбнатините, че да не се появяваме между келхурите и осветените отверстия на Мусаллах.

По тази причина мина може би четвърт час, преди да достигнем Капелата, и то не от предната и също не от лежащата към скалното свлачище страна, а от третата, която още не бяхме видели, и която за мое голямо задоволство не можеше да бъде обозряна от враговете. Четвъртата страна се натъкваше на скалите. Поради това тя не влизаше в сметката. Ние следователно се намирахме при отдалечения от мечките фланг на руините, което можеше само да ни е от полза. За мое още по-голямо задоволство забелязах, че тук също имаше прозорец, чийто перваз бе хлътнал толкова ниско, че бе необходимо само да се прескочат няколко камъка и да се достигне във вътрешността на Мусаллах.

Ние залегнахме в сянката на тези камъни. Достатъчно беше само да надигнем глави, за да обгърнем с поглед цялата вътрешност на Мусаллах. Не видяхме нищо друго освен развалини, купища отломъци и зидове. Тук не се мяркаше също и най-малкият предмет, от който да се заключи за някогашната цел на постройката. Големи камъни и дребен камънак лежаха разпръснато по земята и само по задната страна, скалната стена, забелязах изронени линии, изсечени вероятно с длето, и ако бледата, несигурна светлина не ме подвеждаше, трябваше да се четат на гръцки шрифт като „Кирие“. Кирие елеисон! (Господи, смили се!) Никой надпис не можеше по-добре да подхожда на тази арена на заколението на преданите на вярата християни! И не по-малко подходящи бяха словата за картината, която се предлагаше сега на очите ни.

Келхурите бяха забили на заден план в земята коловете, към които бяха вързани двамата беббехи, и така ги укрепили долу с тежки камъни, че да не могат да ги разклатят. Бяха го сторили много вероятно с цел удължение на предсмъртните им мъки. По тоя начин мечките щяха да започнат своето потресаващо деяние от краката на жертвите. Беббехите още носеха дрехите си и бяха омотани с ремъци и въжета. Намазаните им с мед лица едва можеха да се различат. Той се стичаше и капеше от тях, образувайки малки локвички. Беббехите, изглежда, напразно бяха напрягали всичките си сили да разкъсат вървите. Те бяха така изтощени от усилията, че на първо време чувахме само морни въздишки. После от устата на Акил прозвуча едно тежко проклятие срещу келхурите.

— Не кълни тях, ами се оплаквай от себе си! — назида го неговият син. — Те само упражняват над нас отмъщението, към което си ги предизвикал.

— Трябваше ли обаче да си отмъстят по тоя ужасен начин? — възрази инатливо старият. — Нямаше ли да е достатъчно наказанието, ако чисто и просто ни бяха застреляли?

— Не! Ти да не би преди две години също само да си застрелял келхура, или го затвори в дупката, оставяйки го бавно да умре от глад? Той е трябвало да чезне от глад, а ние ще бъдем изядени. Това е отмъщението на Шир Самурек — справедливо спрямо теб, но несправедливо спрямо мен, защото аз не съм виновен за смъртта на онзи мъж. Когато е умрял, аз съм бил в Кахира, далеч от Кюрдистан. Защо ли Аллах е отредил да бъда твой син и да изтегля докрай сетнините на твоите дела и щуротии!

— Кръвното отмъщение се предава от член на член. То е закон на Аллах, така че не бива да се окайваш.

— Аз не говоря за кръвното отмъщение, а за серсемлъците ти!

— Серсемлъци? Как може един син да се одързости да изрече такава дума на баща си!

— Може, когато тя съдържа истината! Не беше ли повече от серсемлък, дето въпреки витаещото между вас кръвно отмъщение си отишъл при келхурите да им предложиш кон, който нито ти е принадлежал, нито се е намирал в ръцете ти? Не можа ли да предвидиш, че ще те задържат и после ще задигнат коня? Само ти си ги навял на мисълта да яздят към Хой и на теб единствено лежи вината, че аз им паднах в ръцете!

На този справедлив упрек баща му отговори с едно дълбоко и болезнено изпъшкване, ала опита после да го обезсили с насрещно оплакване:

— Ти говориш за моите серсемлъци, но не за своите! Най-голямата грешка, направена в случая, извърши ти!

— Че какво?

— Чрез това, че ти скимна да наръгаш Кара Бен Немзи и Хаджи Халеф Омар. Макар да желая Аллах да ги прокълне, налага се все пак да призная, че те са мъже, от които човек трябва десет пъти повече да се страхува, отколкото от кой да е друг враг. Жребецът на ефендито има неоценима стойност и поради това съм готов да положа най-свети клетви, че той следва келхурите, за да си върне ата. Да, бях се заклел, че той вече е може би наблизо и е видял какво сториха келхурите.

— Такова убеждение имам и аз — изрази съгласие Сали. — Може би той дори вече знае, че сме вързани тук в Мусаллах, за да бъдем изядени от мечките. На това се крепи единствената надежда, която ни остава!

— Ти напусто се надяваш! Ако не беше опитал да го намушиш, то щях да ти дам право. При това положение обаче той няма заради един враг, който е поискал да го убие, да се подхвърли на опасността самият да бъде разкъсан от мечките.

— От мечките Кара Бен Немзи ефенди не се страхува, това ние знаем. И ако той ти прости открадването на коня, то няма да пита и за ножа, който изтеглих срещу него. „Един християнин не познава отмъщението, защото Бог е разплатникът“, каза той, като ми върна оръжието. Ако той е тук и е узнал в каква беда се намираме, ще последва повелите на своята вяра и ще ни спаси!

— Аллах, Аллах! Какво чудо, синко, че от твоята уста дохождат такива слова! Ти, един горделив учител и проповедник на свещения ислям, който винаги е имал само проклятия за християните, възлагаш сега последната си надежда на един ненавистен следовник на кръста от Иджджулджула^[1].

— Не ругай християните, поне този от тях! Той носи учението на своята вяра не само на езика си, то живее и в неговото сърце. Прикачено е към дръжката на ножа му и говори от цевите на неговите пушки. Ако Аллах го е довел насам, то заклевам се в Мохамед и в…

— Мълчи! — вметна в словото му неговият баща. — Забрави ли как ни посъветва ей така на подигравка Шир Самурек? Който помощ чрез християнин очаква, не бива да отправя своя зов към Мохамед. Ако помощта ще дойде чрез Кара Бен Немзи, то насам ще го доведе Иса Бен Мернем. Към него следователно се обърни!

За мен не беше ясно дали Акил го изрече сериозно, или подигравателно, ала синът му, изглежда, сметна подигравката за изключена. Неговият отговор го показа.

— Мечките още не са тук. Те ще се появят едва в късна нощ. Все още е възможно Мохамед да ни проводи някой спасител. Християнинът ще ни остане за последния миг!

В ужасното положение, в което се намираха двамата беббехи, това софистично мъдруване прозвуча окаяно. Халеф също го почувства. Той ми нашепна:

— Сихди, ако работата не беше за плач, щях да се изхиля. Аз знам кой е по-силен, Христос или Мохамед. Няма ли да се погрижим тези беббехи също да го узнаят?

— Не е необходимо — отговорих също така тихо. — На тях това от само себе си ще им стане ясно. Да изчакаме! Сега тихо, нека продължим да слушаме!

Каквото още чухме, беше маловажно. Обречените на смърт охкаха и пъшкаха на смени, отравяха си взаимни упреци, молеха се на Аллах, на Мохамед и неговите приемници. Цялата тая работа така ми опротивя, че вече се канех да се надигна, за да вляза и ги развържа, когато внезапно Акил нададе крясък.

— Аллах да се смили над нас! Виждаш ли мечката там до вратата?

— Тя е някоя млада — прошепна Сали. — О, Аллах, о, Пророк, о, Мека, о, свещена Кааба, нашата мъченическа смърт започва!

Нашите погледи също се отправиха към вратата. Да, там стоеше една млада мечка! Сигурно беше някъде към седемдесет и пет сантиметра висока и съответно на това дълга и плещеста. Отдавна отбита, тя навярно беше приучена от майка си не само на плодове, но и вече на месо от всякакъв дивеч. Вече навлизаше в лудите години и Халеф ми прошушна трескаво, сграбчвайки ме за ръката:

— О, сихди, това си е мечка, истинска мечка! Толкова големи не си представях децата на старата майка! Тя естествено не разбира от майтап! Да изляза ли и да й кажа, че се нуждая от кожуха й за килим?

— Почакай! Нападението върху нея ще разяри старата, която сигурно вече също е наблизо. Ти в никой случай не бива да излизаш преди мене!

Докато ние си разменяхме тези припрени реплики, мечката се занимаваше с една пчелна пита, която келхурите бяха оставили близо до прага. Тя я взе между предните лапи, изправи се и започна да я яде по такъв начин, че човек би го намерил за забавен, ако положението беше по-различно.

Беббехите за известно време напълно се смълчаха от страх, после от устните им потекоха без пауза горещи молитви, но не високо, за да не привлекат вниманието на мечката. Внезапно тя получи отзад силен блъсък. Падна на предните си лапи и без да се оглежда за причината на безпокойството, се затътри на няколко крачки, където лежеше нов къс пчелна пита. Зад нея се появи второ малко, може би още по-едро и силно. Тежките въздишки на беббехите станаха по-шумни. Името Мохамед прозвучаваше от секунда на секунда на устните им и тонът на призивите показваше, че страхът им постоянно се увеличава. Когато зад втората мечка сега взе, че закрета навътре и трета, те вече спряха да се съобразяват, че с гласовете си ще примамят старата. Застрашените мъже закрещяха, сякаш бяха вече заръфани. Вярно, първата мецана вече стоеше под Акил и ближеше с доволство събралия се там мед. Няколко мига по-късно втората й правеше компания, докато третата скоро застана при Сали, за да пирува и тя. Беше едно ми ти сърбане и мляскане, почти като на някоя изискана дворцова трапеза, когато е била поднесена супата и никой не обръща внимание на съседа. С други думи мечката си остава мечка, в кюрдските високи планини и на „Table d’hote“^[2] в Кан, Баден-Баден или Шевенинген.

Първите двама гастрономи набързо олизаха локвичките. Те забелязаха, че сладостта продължава нагоре и се надигнаха, поставяйки лапи по стъпалата и прасците на Акил. Този вече не крещеше. Той ревеше!

— Ох, скъпи сихди, трябва да влезем, иначе ония са изгубени! — настоя Халеф полугласно.

Той поиска да се изправи, ала аз го натиснах надолу и повелих:

— Остани! Още не зная къде е артисала старата мецана, тя може да ни сграбчи изотзад!

Заслушах се в нощта, но не можах нищо да чуя, понеже беббехите пуснаха гласовете си сега толкова екливо, че сигурно се чуваха чак отсреща в бивака на келхурите. Отсъствието на мецаната ми внушаваше опасения. Вярно, малките отдавна бяха отвикнали от нейната гръд, но да ги остави да бродят самостоятелно и без надзор в нощта, това старата със сигурност не би направила, без вниманието й да е било отклонено към нещо важно. Дали носът й не беше се натъкнал на нашата следа? Или й създаваха грижи многобройните дири на кюрдите?

— Сниши се съвсем и не мърдай! — предупредих Халеф. — Старата може всеки миг да дойде иззад ъгъла!

Полуизтеглил ножа от пояса, аз хванах тежкия мечкоубиец за цевите, готов за удар. Моето опасение не беше ме подвело. Един по-светло изглаждащ на нощната тъма силует с исполински размери започна да се изнася бавно иззад зида. Вече си мислех, че ето го мигът, в който ще се реши — мецаната или аз! Но ето че кресчендото на беббехите беше заглушено от един звук, който не беше нито ръмжене или скимтене, нито подсвирване или изскрибуцване и все пак всичко това едновременно и аз веднага видях фигурата да изчезва. Един бърз поглед във вътрешността на Мусаллах ми подсказа причината: двете мечки, изправени до Акил, бяха изпаднали в тупаница и се обработваха с лапи, при което Акил също не оставаше пощаден, и то удвояваше неговия рев. Мецаната наистина бе възнамерявала да споходи мен и Халеф, ала от грижа по малките бързо се бе обърнала и сега се появи на вратата.

Човек почти би могъл да я сметне за полярна мечка, ако главата й беше по-дълго, а муцуната — по-остра. Тя беше кажи-речи чисто бяла, с дължина далеч над два метра и метър и половина височина при холката — едно рядко голямо и силно животно. Едното ухо на мецаната липсваше. Вероятно го беше изгубила в битката с господин съпруга или някой съперник. Звярът постоя само за миг неподвижен. Но това беше достатъчно да се види, че един лек удар на предната му лапа стигаше да повали и най-силния мъж. Неговият вид изпървом отне дъха на двамата беббехи. Затова пък после изригнаха толкова по-силно.

— Аллах, Аллах! — закрещя Акил. — Сега то е тук, чудовището! Сега тя е тук, смъртта! Сега вече няма никакво спасение!

И по същото време синът му виеше:

— Това е духът на свещеника, който ще ни изяде! Това е пастта на смъртта, в която ще изчезнем! Помогни ни, о, Аллах! Помогни ни, о, Пророк на всички вярващи! Спаси ни, о…

— Мълчи! — прогърмя към него баща му. — С могъществото на Пророка е свършено! Помисли…

Не го изслушах по-нататък, защото мигът за действие беше настъпил.

— Остави ме да вляза първо сам, иначе ще ми се пречкаш на пътя, Халеф! — заповядах на хаджията, като се изправих.

Карабината оставих да падне, в случая тя с нищо нямаше да ми е полезна. В замяна стиснах ножа между зъбите и вдигнах мечкоубиеца, но не за удар, а най-напред за сблъсък, защото сега знаех какво ще последва. Мецаната се завтече с две-три бързи движения към дърлещите се малки и ги отхвърли с един внимателен удар на лапата настрани. После се изправи бавно и застрашително пред Акил, който се разпищя за помощ, изпълнен с ужас:

— Помощ, о, Боже на християните! Помощ, о, Иса Бен Мернем, тук никой друг не може да ни помогне!

И в същия смъртен страх Сали скимтеше:

— Спаси ни, о, Разпнати, спаси ни! Няма сила на небето и земята освен при теб единствено…

Повече не чух, защото в този миг животът ми изцяло зависеше от моите очи и пестници. Изстрелях се над споменатите камъни вътре и блъснах с тежкия приклад мецаната в ребрата под вдигнатите предни лапи, от което тя падна настрана. Това бях възнамерявал, защото само в това положение ми предлагаше тя муцуната си за зашеметяващ удар. Черепът беше прекалено дебел за целта. Още докато падаше, аз вече издигнах високо приклада за удар. Той изсвистя надолу и улучи така добре, че страшилището изпъна неподвижно четирите си крака. Аз знаех добре, че това зашеметяване бързо ще отмине. Захвърляйки пушката, грабнах ножа от устата… две, три бързи намушквания до дръжката между известните две ребра, после отскочих настрани и се прекатурих през младите мечки — не бях имал друга възможност да се отклоня. Събрах отново сили и сега видях, че Халеф ме бе последвал по-бързо, отколкото трябваше. Беше сграбчил близо до мецаната едно от малките, което замахваше срещу него, така че той не намираше възможност за сигурен удар на ножа си. Аз се втурнах към него и го дръпнах назад.

— За Бога, махай се от старата! — предупредих. — Още не знаем дали ножът ми действително й е пронизал сърцето!

Дребният мъж ме погледна ухилено в лицето и посочи мечката.

— Твоят нож да не улучи вярно? Това никога не може да се случи! Виж потока кръв, който се лее от сърцето на старата! Твоето дело е завършено напълно и сега може да започне моето. Аз те моля да ми заемеш твоя Катил ел Дибаб^[3], защото децата трябва да си тръгнат от житието по същия начин като своята майка!

Докато той говореше, аз държах погледа си зорко отправен към мецаната, готов в случай на нужда бързо да я угостя с още един удар на ножа. Но това беше излишно, острието беше проболо сърцето. Докато аз сега привличах вниманието на едно от малките, Халеф го повали с мечкоубиеца и го намушка после смъртоносно с ножа. Така постъпихме и с другите две и когато в крайна сметка стояхме пред четирите животински трупа, от мига на моята поява надали бяха минали повече от две минути — една надминаваща всички очаквания сполука, която не бяхме заплатили с ни най-малката драскотина.

Сега можехме да обърнем внимание на беббехите. Двамата държаха очите си затворени и не издаваха нито звук. Това ядоса дребния хаджи, очаквал от тях шумна благодарност.

— Ама я вземете да си отворите очите, велики герои от племето на беббехите! — викна им той. — Или си мислите, че сме от компанията на мечките, които претрепахме? В такъв случай ще трябва и на вас да дадем да почувствате ножовете ни!

Тогава те отвориха очи.

— Кара Бен Немзи! — извика Акил.

— Да, това е Кара Бен Немзи ефенди! Той е наистина! — пригласи Сали. — И тук стои също дребният, храбър хаджи Халеф Омар! Наяве ли ви виждам, или това е сън, в който съм пренесен от смъртта?

— Машаллах! Може ли човек да сънува и след смъртта? — захили се Халеф. — Вие си ни виждате тук напълно наяве. Ние нямаме мерак да сме само някакви си съновидения!

— Значи наистина, наистина! Как обаче се озовахте насам при Мусаллах ел Амват!

— Точно тъй, както предполагахте преди малко. Яздихме след кучетата на келхурите, за да им отнемем конете си и да ви освободим.

— Да ни освободите? — попита оня невярващо. — Нас да освободите? Сигурно се майтапиш, хаджи Халеф Омар?

— Как можеш да изречеш такъв въпрос! Погледни мощните крайници на тая мецана и дванайсетте ноктести лапи на нейните малки! Мяза ли ти тая работа, като да сме си правили тук майтап?

— Аллах, Аллах! Значи вие действително сериозно сте били наумили да ни спасите?

— Да.

— В такъв случай молитвата ни към Разпнатия е била правилна! Но ние ви лишихме от конете и се домогвахме до живота ви! Не можем да повярваме във вашата доброта, преди да сте ни отвързали!

— Ще ви развържем, ама само при условие, че не поискате пак отгоре на всичкото и да ви олижем. Нашият късмет не казва нещо по въпроса, че трябва да продължим работата оттам, където са я парясали мечките.

Сали не знаеше какво да каже на тая неочаквана шегичка. Аз го отървах от отговора, като започнах да разхлабвам кола му, за да го сваля заедно с дървото. Така освобождаването щеше да стане по-лесно и удобно, отколкото ако висеше. Скоро бяхме готови и когато те стояха сега пред нас със свободни крайници и поемаха дълбоко дъх от непритеснените гърди, се случи нещо, на каквото не ги смятах за способни. Акил именно, разбойникът и убиецът, се хвърли на земята и започна да ридае високо като някое дете. Смъртният страх го беше разтърсил толкова дълбоко, че не можеше да се сдържи. А Сали, неговият син, улови двете ми ръце и се смъкна пред мен на колене.

— Ти победи, ефенди, както толкова често. Но тази победа ти извоюва не за себе си, а за един, който стои по-високо от теб. Бог е любовта. Ти го каза, а аз не го повярвах. Сега обаче би трябвало да съм сляп, за да не видя, че ти познаваш истината, докато аз се лутам в заблудата. Ти ни избави, нас, твоите врагове, от ноктите на смъртта. Ние сме твоя собственост и нашите съдбини лежат в ръцете ти.

Аз го притеглих нагоре и го погледнах сериозно в лицето.

— Наистина ли сте готови да сложите съдбините си в моите ръце?

— Изцяло. Без вас ние щяхме да бъдем разкъсани и изядени. Прави с нас каквото искаш! Ще ни предадеш ли отново на келхурите?

— Не. Вие сте свободни.

— Аллах! Не мога да го повярвам! Не си ли задължен най-малкото да заведеш баща ми в Хой, за да го накажат за кражбата на десетте хиляди пиастри?

— Аз не съм полицай на Хой. Онова, което сте извършили спрямо нас, ние ви прощаваме, а разправиите ви с други не ни засягат. Ние нямаме права над вас. Нека Аллах бъде ваш съдник! Вие сте свободни и сега всъщност бихте могли да вървите накъдето си искате, но аз ще ви помоля поне до заранта да останете при нас, защото иначе, вероятно, ще бъдем възпрепятствани да свършим онова, което сме си наумили.

— Ох, ефенди, на теб не ти е нужно да молиш, като можеш да заповядваш! Нашите сърца са изпълнени с благодарност към вас. Всяка вражда, която сме питáли към вас, е свършена и ние ще сторим всичко, което поискаш от нас.

— От вас ще искам само да останете при нас и да се държите спокойно. Аз възнамерявам още тази нощ да отмъкна нашите коне от келхурите и да отвлека тайно от бивака им техния шейх Шир Самурек. Но вие трябва да се държите спокойно, докато тези две неща бъдат извършени. Това е всичко.

— Какви ги говориш, ефенди? Конете да идеш да вземеш, това е трудно, много трудно, но не пък невъзможно. Ама шейха да отвлечеш, тая работа не можеш я свършиш дори ти!

Тогава Халеф се намеси ревностно:

— Как можеш да речеш на сихди такива думи! Той всякога извършва каквото си е наумил и за него често е лесно онова, което другите считат за невъзможно. Ние утрепахме Мечката на безсмъртието и ви освободихме от нейните лапи. Това не е ли много по-мъчно, отколкото да отмъкнеш от бивака два коня и един шейх?

— За мен двете неща биха били невъзможни. Вие обаче сте мъже, на чиито планове и дела никой не може да попречи, и затуй аз не бива да ви възразявам. Но с каква цел искате да плените шейха?

— Смятаме по тоя начин да го принудим да върне парите, принадлежащи на ханджията от Хой.

— Сетне сигурно ще го задържите и отведете в Хой, за да го накажат там за подпалвачество?

— Не — отговорих аз сега вместо Халеф. — Аз вече ти казах, че не съм полицай. Веднага щом постигна целта си, ще го освободя.

— Искаш да го освободиш, ефенди? Тоя разбойник и убиец, който ни остави да бъдем разкъсани от мечките? Който ви открадна конете и ако му бяхте паднали в ръцете, щеше и вас да хвърли на мечките? Помисли си все пак, че келхурите са наши врагове, с които се намираме в кръвно отмъщение!

— Какво ми влиза на мен това в работата? Не се ли наричахте вие също наши смъртни врагове? А ние въпреки всичко ви простихме! Ти само преди малко приказваше за любовта, а сега кроиш планове за отмъщение на келхурите. Това ли, смяташ, е правилната любов, която Бог иска от нас? Само който се е научил да прощава, може истински да обича. А любовта, която познава и търпи редом до себе си отмъщението, не заслужава името, което й даваш. Ти си още неопитен в истинската любов. Моли се всеки ден на Аллах, че да можеш по-добре да я опознаеш. Аз ти я показах. Сега продължавай да я дириш, додето стане твоя приятелка. Но стига вече приказки? Трябва да действаме. Можеш ли да си спомниш какво ти каза Шир Самурек, когато ти твърдеше, че аз съм щял да ви освободя, макар да сте мои смъртни врагове?

— Какво имаш предвид?

— „В името на Аллах и моята душа“, така каза той, „ако той въпреки това го стори, самият аз ще изгубя доверие в исляма и ще отправя очи към Господа, който умрял на кръста, за да спаси грешниците и върне заблудените в правия път!“

— Машаллах! Ти знаеш думите му така точно, сякаш си присъствал, когато ги изрече! Всезнаещ ли си, ефенди?

— Не. Сещаш ли се и какво каза Шир Самурек за кръста и тази мечка?

— Да.

— Тогава ни помогни, та думите му да се изпълнят! Когато заранта Шир Самурек вдигне първия си поглед към Мусаллах, ще види изпълнено онова, което на подигравка е поставил като условие: мечката ще стои тук при вратата с кръста в лапите.

Неговите тъмни очи се взряха изучаващо и учудено в моите.

— Каква идея! Ефенди, започвам да подозирам откъде блика изворът на твоите успехи. Ти не си роб на късмета, а си се освободил от него и се ръководиш по собствената си воля!

— Това можеш и ти!

— Не, не мога и никой друг не го може освен теб. Кой ти даде надеждната сила?

— Любовта, която е майка на избавлението. Докато твоят късмет е един деспот, пред когото ти пълзиш в прахоляка като някой червей. Той живее от мозъка на твоите кости и се угоява от хатъра на твоята душа. Той те прави глух, та да не чуеш дрънченето на веригите си, и те прави сляп, та да не съзреш великолепието на свободата. Властта е скиптърът на този владетел и ислямът е учението му. Че нали и вашият свещен хилал^[4] не води произхода си от луната, а от закривения, кървав ятаган на Мохамед, който по време на сражението той забивал на копието си! С думата късмет той и неговите приемници са тласкали на смърт своите бранници. При сухия кладенец на късмета любовта сред вас е трябвало да чезне и погине от жажда и докато се считате облагодетелствани деца на Аллах, вие сте станали аргати на омразата, отмъщението и непримиримостта. Така късметът ви е лишил от цялата свобода, от цялата дееспособност и когато сетне опознаете някой християнин, когото Богът на любовта, мъдростта и справедливостта е дарил със способността да се намесва решаващо, съзидателно и формиращо не само в хода на собствения си живот, но и в съдбата на други хора, вие възкликвате едно от друго по-високо „Машаллах!“ и не можете да проумеете, че той с леко усилие съумява да свърши онова, което за вас принадлежи към сферата на невъзможното. Късметът заповяда на Шир Самурек да ни открадне конете. Аз обаче се надсмивам над тоя късмет и ще си ги върна обратно. Късметът му повели да ви предаде на мечките и вие действително щяхте да станете тяхна жертва. Аз обаче съм волен мъж и осуетих предопределението, като ви спасих. Така ще повлияя, без да питам за разрешение вашия късмет, и на Шир Самурек и съм убеден, че това няма да остане без последици за неговия по-нататъшен живот.

Говорех съобразно начина на мислене на Сали Бен Акил и той следваше думите ми с внимание, без да ме прекъсва. От неговите очи ме гледаше едно горещо желание за разбиране. Когато свърших, той ми протегна ръка.

— Благодаря ти, ефенди! Вярно, аз не мога да схвана словата ти така бързо, както желая, но те ще останат заседнали в мен, и аз се надявам, че ще запазят някоя искра, която по-късно ще се превърне в ярък пламък. Аз съм проповедник на исляма и въпреки това бях готов да изпълня кръвното отмъщение. Ти не си учител на твоята вяра и при все това правиш добрини на своите врагове. За мен това е едно назидание за съпоставка. Аз ще размисля върху тези неща и сетне ще сторя каквото е угодно на Аллах.

— Откъде ще знаеш какво му е угодно?

— Гласът на моето сърце ще ми го каже.

— Същият глас, който те е известил за скорошната поява на Махди?

— Да.

— В такъв случай изпитай по-внимателно сърцето си, преди да се вслушаш в неговия глас! Един отколешен учител на християнството казва: „Сърцето на человека е смутно, додето намери то покой в Господа Бога!“ Оставиш ли сърцето си да почива в лоното на Извечната любов и истинност; то не ти е нужен Махди, когото тепърва с мъка трябва да откриеш.

— И над тези думи ще размисля, ефенди. Как ми е въздействала твоята милозливост, това навярно ще забележиш. Вчера ти ме опозна като фанатик на исляма, а днес аз не само слушам твоите слова, без да се разгневя, ами даже изявявам готовността си да ти помогна в направата на кръста. Това засега достатъчно ли ти е?

— Да. Значи ще помогнеш?

— Ще помогна. И ако Пророкът се разгневи от това, смея да се надявам, че гневът му няма да трае вечно.

— На твое място бих се кахърил за Мохамед и неговия гняв също толкова малко, колкото той се покахъри, когато ви застрашаваше мечата паст!

Тук Акил, седял до момента безмълвно на земята, извика:

— Такива приказки, ефенди, аз всъщност не бива да слушам, без да те прокълна. Но щом моят син, който знае всички порядки на исляма, даже е готов да сглоби заедно с вас кръста, то сигурно и на мен, който не съм алим^[5], ще е разрешено да взема участие. Аз и сега още чувствам близостта на смъртта във всичките си крайници. Ти ни върна живота и ако аз мога да ти изкажа по някакъв начин благодарността си, няма да седна да питам дали Мохамед ще ми се разсърди за тая работа. Кажи ни значи какво трябва да правим.

Двамата днес бяха по отношение нас съвсем други хора от вчера и аз сметнах, че мога да вярвам в трайността на тази промяна. Ние най-напред угасихме свещите, така че келхурите да не могат да видят нито нас, нито сенките ни. Те щяха да помислят, че мечките са ги съборили. След това скъсихме с помощта на ножовете единия кол, който щеше да представлява напречното дърво, и свързахме после двата така, че да образуват кръст. Когато свършихме с това, издърпахме мецаната навън пред вратника й струпахме тежки камъни, до които я изправихме и облегнахме така, че отдалеч изглеждаше, сякаш стои на задните си лапи. Сетне й курдисахме кръста в предните и вързахме и него, и нея здраво към камъните, така че не можеха да се катурнат. Сега на никой от нас не му се щеше да се застоява повече при Мусаллах. Трите млади мечки замъкнахме в заден план на руините. След като си взех отново пушките, напуснахме мястото, което лесно бе могло да стане гибелно за нас.

Аз исках да се изкачим до онова място над келхурския бивак, на което ме бе чакал Халеф, тъй като оттам теренът и пътят за надолу ми бяха познати. Движехме се тихо и предпазливо, при което аз се промъквах малко пред другите, защото след като свещите бяха угаснали, любопитството можеше да е подтикнало кюрдите да се приближат повече до Мусаллах. За щастие обаче никой от тях не ни се изпречи на пътя и ето как стигнахме горе, без никой да ни забележи.