Карл Май
В Судан (7)

7. Един мохамедански странстващ проповедник

Но не ни било още съдено да се отдадем на почивката, защото едва бяхме затворили очи, и се появи нов гост, който повика вън от двора съдържателката и като не получи отговор, влезе в салона. Той прекрачи прага с шумни упреци, че не му обръщали внимание, както подобавало на неговия сан, ала прекъсна словоизлиянията си, понеже на светлината на догарящия огън не забеляза никого в предното помещение. Тогава се домъкна при нас. Тъй като и тук не видя нищо заради тъмнотията, попита:

— Има ли някой в тая бърлога?

— Да — отговори Халеф.

— Я ставайте тогава, никакъвци! Нямам нито време, нито мерак да чакам, додето ви скимне да ме обслужите!

Аз познавах твърде добре хаджи Халеф, за да не знам какво щеше да последва сега. Той притежаваше неимоверно развито чувство за чест и на никого не позволяваше безнаказано да се отнася грубо с него. Изпървом той замълча.

— Е, ще я бъде ли скоро? — продължи непознатият. — Ако не дойдете моментално, ще ви накарам с камшика да заподскачате!

Халеф все още си траеше, а и на мен не ми хрумваше дума да кажа. Тогава непознатият приближи няколко крачки и аз го чух как изпляска с камшика около себе си. От един шум до мен долових, че Халеф скочи. Веднага след това заплющяха удари, и то толкова бързо един подир друг, че не можех да ги броя, а гласът на непознатия се разврещя:

— Аллах, Аллах! Кой смее тук да ме удря! Кой е… ел ваил лак, медед аман, медед Аллах, ох вайх (горко ти, ох, на помощ, помогни, Аллах, боли, боли!)

Сега знаех кой беше раздавачът на подаръците и кой — получателят. Дребният храбър хаджи налагаше непознатия, което всъщност не можех да видя. И ударите се сипеха с честотата на градушка, така че потърпевшият изобщо не намираше време да ги отбие със своя камшик. Комичното в ситуацията беше, че Халеф вършеше работата си в най-дълбоко мълчание, докато непознатият пронизително крещеше. Възгласите му произхождаха от арабски и турски език, което ме накара да предположа, че не е кюрд. Когато стигна до познанието, че не е дорасъл за мълчаливото, но толкова по-осезаемо посрещане, той опита да се измуши от нашето отделение, което и му се удаде, тъй като Халеф не му попречи. Тъкмо остави преградата зад себе си и съдържателката довтаса, привлечена от крясъците му, през вратата с няколко души от прислугата. Виждайки я, оня викна насреща й:

— Коя си ти? Да не би жената на ханджията?

— Да — обясни тя.

— Къде е мъжът ти? Викни го при мен!

— Моят господар не си е у дома.

— Тогава веднага прати за малкоегунд на това селище! Трябва на мига да горя с него!

— Той също не си е вкъщи.

— Аз обаче трябва да го видя! Бях бит и изисквам престъпниците, които го сториха, да бъдат незабавно най-строго наказани.

— Кой те би?

— Кучетата, дето се таят там зад плета. Ти си стопанката. Повикай ги да излязат, те са длъжни да ти се подчинят!

Съдържателката се поколеба смутено.

— Няма да ми се подчинят, защото не са от тази къща. Те са чужденци, които ще живеят няколко дни у нас.

— Чужденци? Толкова по-зле! Кои са всъщност?

— Единият е ефенди от Запада, а другият — хаджи с толкова дълго име, че е невъзможно човек да го съхрани в паметта си.

— Нека си е и хиляда пъти по-дълго, хайманите трябва да бъдат наказани. Дори кой да е обикновен мъж ще поясни, че удари се измиват само с кръв. А аз съм любимец на Аллах, потомък на Пророка и изследовател на Пътя, водещ към Небето. Извикай злосторниците да излязат, за да им подиря сметка!

— Аз мога да ги повикам, наистина, ама дали ще дойдат, не зная.

Тя приближи до разделителната стена, ала не се наложи да изпълни намерението си, защото неустрашимият Халеф я превари. С камшика все още в ръка, той излезе, закрачи право към непознатия, изтъпанчи се непосредствено пред него и го загледа в лицето.

— Ето ме, хаджията с дългото име. Ако искаш да дириш сметка, готов съм да ти я дам, но само по моя начин, който вероятно не е твоят. Ти вече се запозна с него!

„Любимецът на Аллах“ беше мъж може би на трийсет години, с дълга цялостна брада и красиви, строги, напомнящи за каещ се грешник черти, както видях сега през една дупка на плета, понеже беше застанал в светлината на огъня. Със своята висока, горда фигура той стърчеше повече от една глава над дребния хаджи. Цветът на неговия тюрбан показваше, че се числи към потомците на Пророка. В пояса му бяха затъкнати ножове и пищови. Но тъй като бе изтърпял ей така без съпротива ударите на Халеф, сметнах, че този войнствен вид никак не хармонира с вътрешните му качества. Той погледна начумерено надолу към Халеф.

— Виждам камшик в ръката ти. Да не би ти да си този, дето дръзна да ме удари?

— Да, аз те млатих, но не съм дръзвал нищо.

— Мълчи, кучи син! Отново ли искаш да ме оскърбиш?

Дребосъкът вдигна заплашително камшика.

— Речеш ли ми още един-единствен път „кучи син“ или някоя друга дума, дето не ми отърва, така ще ти нашаря сурата с тоя ремък от речен кон, че в продължение на десет лета няма да можеш пред никого да се покажеш! Кой си ти всъщност, та си позволяваш да говориш по този начин с мен? Как се казваш и как гласи името на твоя баща, на двамата ти дядовци и четиримата бащи на тези бащи на бащите?

— Веднага ще чуеш. Знай, че съм Сали Бен Акил, прославеният странстващ проповедник на истинската вяра, която ни предвещава възкресение и завръщане на Пророка.

— Прославен се наричаш, а? — изхили се Халеф. — Аз съм бил в земите на много хора от изход до заход слънце, ала името Сали Бен Акил^[1], колкото и благочестиво и умно да звучи, никога не съм чувал. Аз обаче съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давид ал Госарах!

Когато странстващият проповедник чу това име, отскочи крачка назад и направи жест на най-голяма изненада.

— Хаджи Халеф Омар! Сега ти принадлежиш към племето на хаддедихните?

— Да.

— Тогава ти си дребният мъж, който е яздил с онзи неверник, онзи християнин, дето победил в Долината на стъпалата обединените врагове, които искали да погубят племето на хаддедихните^[2]?

— Да.

— Знаеш ли къде се намира сега този християнин?

— Да.

— Къде?

— Там зад преградната стена.

Тук Сали отстъпи още една крачка, изхвърли от изумление ръце нагоре във въздуха — почти бих могъл да твърдя, че беше радостно изумление — и попита:

— Как се нарича той?

— Той е прочутият и непобедим Кара Бен Немзи ефенди.

— Сахин, сахин. (Вярно, вярно.) Точно така съм чувал името!

Видях, че понечи да продължи, ала преглътна каквото му лежеше на устните, обърна се и извървя замислено няколко пъти напред-назад стаята. Трябва да го вълнуваше някаква важна мисъл, някакво решение. Скоро постигна яснота в себе си, обърна се пак към Халеф и му каза по съвсем друг начин отпреди:

— Чуй моите думи, Хаджи Халеф Омар! Ти ме би, а това е оскърбление, което всъщност може да се изкупи единствено с кръв. Аз обаче ще ти го простя, защото пръв замахнах, макар и без да те улуча. Аз толкова много съм слушал за вашите дела с християнския ефенди и толкова много съм им се възхищавал, че за мен ще е върховно блаженство да видя сега Кара Бен Немзи и да мога да говоря с него. Моля те да отидеш при него и да му го кажеш. Ще ми изпълниш ли това желание?

При този въпрос очите му се впиха напрегнато в лицето на дребосъка. Тоя проповедник на исляма не ми се нравеше. Той беше мъж, от когото човек трябваше да се пази, а зад неговото внезапно дружелюбие сигурно дебнеше някое недружелюбно намерение. Моят храбър Халеф обаче беше всичко друго само не и познавач на хора. Неговото добро сърце прощаваше лесно, а ако някой заговореше пък и за неговите „големи и славни“ дела, то без всяка съпротива го беше спечелил. Вярно, той по никой начин не беше разказвач на небивалици като стария Селим, „изхвърляча на кокали“ и „най-големият герой във всемира“, но заедно с мен беше преживял многобройни приключения, щастливо устоял и при нивото на образованост, на което се намираше, и изобщо при манталитета на ориенталеца не беше за чудене, че лесно допускаше грешката да дарява с доверието си хората, които го ласкаеха. Така и сега не се размисли дълго.

— Да, аз ще изпълня желанието ти и ще доведа ефендито.

— Ама пък ще дойде ли, като го помолиш?

— Съвсем определено! Той никога няма да ме оскърби с неизпълнението на обещание, което аз съм дал.

Съзнах, че заради хатъра на Халеф не ми остава нищо друго, освен да се покажа на непознатия. Към това се добавяше и интересът, проявяван от нас към някой, който ни се струва необикновен или чак загадъчен. Този проповедник беше враждебно настроен към нас, това за мен беше неоспорим факт. Той преследваше някакво намерение, което не можеше да ни донесе нищо добро, това също беше безспорно. Блазнеше ме да прозра това намерение и тъй като винаги е по-добре да излезеш насреща на злото или опасността, вместо бъзливо да чакаш, докато те склещят, то аз станах и излязох, без да предоставя на Халеф време да ме помоли за това.

Съглеждайки ме, Сали Бен Акил пристъпи няколко крачки към мен, сложи ръце една върху друга на гърдите и се поклони дълбоко.

— Аллах да ти проводи здраве и благословия, ефенди! И в часа на моята смърт ще причислявам мига, в който днес те срещнах, към най-прекрасните в моя живот!

Сали остана в приведено положение, за да дочака моя отговор. Той знаеше, че съм християнин, и не биваше като мюсюлманин да ми пожелае по тоя начин благословията на Аллах. Въпреки това той го стори, при положение даже че беше катиб^[3] на исляма, което ми се стори дваж по-подозрително. Аз не позволих нищо да се забележи и отговорих приветливо:

— Вдигни си главата! На мъжете подобава да се гледат очи в очи.

— Ама ти си по-именит от мене! — отвърна оня, като се изправи полека със смирено отправен поглед нагоре.

— Какво разбираш под именит? Само един е именит, Аллах, защото неговото име кънти по всички страни, а хвалата му се носи по всички слънца и месечини, нине и во веки. Ако даден човек е сторил малко повече от друг, то не бива все пак да бъде възхваляван, защото така му е било повелено от Аллах и от него е получил той сила за делото си.

— От твоите слова звучи гласът на мъдростта и смирението, ала аз много добре съзнавам колко високо стоиш ти над мен. Ще ми простиш ли, задето с внезапното си дохождане смутих напълно заслужената ти почивка?

— Смущението стана по малко необикновен начин, ала аз няма да правя крамоли, защото ти се разбра с хаджи Халеф. Когато твоят камшик попита, неговият отговори и ето как нещата се уредиха.

Очите му изстреляха към мен една бърза, пронизваща светкавица, но иначе ми отвърна с най-приветлива физиономия:

— Чух, че възнамеряваш да останеш тук няколко дена. Значи няма да ти се налага да ставаш утре рано и ще можеш да удължиш съня си с часовете, които сега ще ти отнема. Позволи ми да опозная твоето доброжелателно сърце и бъди мой гост, докато се храня сега тук за вечеря!

— Ние вече ядохме — отклоних.

Сали плъзна красноречив поглед по мръсната обстановка.

— Ефенди, разбирам те, ала моите дисаги съдържат достатъчно дарове на чистотата, та ти и Хаджи Халеф Омар да можете спокойно да ми правите компания. Разреши да отида да ги донеса и уговоря с жената на съдържателя моето оставане!

Той излезе навън и махна на жената и прислугата да го последват. Когато се намерих насаме с Халеф, дребосъкът попита:

— Сихди, считаше ли за възможно, че един толкова груб Ибн ел Масвака^[4] толкоз бърже ще може да се превърне в един радушен и покорен Себт ел Адаб^[5]?

— Да, защото той сигурно си има своите основателни причини за това. Ти обаче, драги Халеф, се прояви като Син и Внук на непредпазливостта, когато му обеща да ме доведеш.

— Аз? Защо?

— Защото този мъж по някаква причина, която се надявам скоро да узная, е наш враг и в късото време, докато крачеше преди малко тук напред-назад, мъдреше някакъв план, който може да ни донесе само зло.

— Ама нали все пак ти пожела благословията на Аллах!

— Той, един учител на исляма, на мен, един християнин! Помисли върху това, Халеф!

— Кулл’ шеятин! (Всички дяволи!) От радост по неговото преобразяване съвсем го пропуснах. Но какво зло може да възнамерява срещу нас? Ние не го познаваме и никога не сме го оскърбявали!

— Но той ни познава, а някои хора имат повече непознати отколкото познати врагове. Припомни си, че при нашите скитания ние вече често сме бивали принудени да се браним срещу нападението на хора, чиито близки според законите на отмъщението трябва да ни мразят когато и където и да ни срещнат. Та нали е възможно и тоя Сали Бен Акил да принадлежи към някой такъв враждебен на нас джинс.

— Това е вярно, както всичко, което ти казваш, сихди. Нека си легнем пък и се направим, сякаш тоя Любимец на Аллах хич не е дохождал!

— Не, това в никой случай не бива да правим. Даже и по-раншни събития да не го подтикнаха към вражда с нас, то ударите, които му раздаде, бяха го заставили да ни отмъсти. Добавим ли пък и оскърблението, като отблъснем поканата му, то бихме могли с двойна сигурност да разчитаме на неговата непримирима враждебност. А това при един такъв фанатизиран следовник на исляма е десетократно по-опасно, отколкото при всеки друг човек.

— Тогава нека поне поведението ни е толкова надменно и сдържано, че оня да е радостен час по-скоро да се отърве от нас!

— Това също не, защото така и той ще стане сдържан, и аз няма да мога да измъкна от него онова, което искам да узная. Той трябва да е убеден, че ние му вярваме и му се доверяваме. Ето защо ще бъдем любезни с него и ще проявим благодарност за поканата му. Най-добре ще е ти колкото се може да си мълчиш и да оставиш само аз да говоря.

Да се иска това от моя винаги готов за приказки Халеф, беше, наистина, много, ала аз го казах толкова категорично, че той се отказа нещо да възрази. Наставлението бе дадено тъкмо навреме, понеже едва-що бях изговорил последните думи и Сали Бен Акил влезе, следван от един хаддам^[6] който носеше добре натъпканите седлови чанти.

— Ето, ефенди, нося ише^[7] — каза той, — от която без боязън можете да вкусите всичко, защото аз също съм приятел на чистотата и съм посещавал големите градове, където хората нямат навика да обричат госта на глад с мизерлъка си.

Сали взе от ратая чантите и наслага съдържанието — повито месо, тиганици и плодове — по масата. Всичко изглаждаше така чисто и подканящо, че Халеф се намести и извади ножа си. Аз последвах примера му и докато се хранехме, се осведомих от Сали, изхождайки от неговата последна забележка:

— Бил си в големите градове? Би ли ми назовал имената на селищата, които си видял?

— Аз съм видял цялото султанство на падишаха и също страната на персийския шах, защото се придвижвам от селище на селище, за да оповестявам, че е близо времето, когато ще се появи Водителя по Правия път^[8].

— Ти откъде го знаеш?

— Един вътрешен глас, който постоянно ми говори, ми го казва. Ама ти като християнин това бездруго не можеш да разбереш. Нека по-добре да говорим за градовете, в които съм оставал по за дълго, за да изучавам Корана, неговите тълкувания и всички предписания за обредите!

— Кои са?

— Първо тръгнах към Персия, чиито училища са най-близо до моята родина. Учих в Техеран и Мсфахан, ала само след една година се махнах заради кучетата на шиитите, дано Аллах ги прокълне. Застранствах се пешком към Стамбул, където намерих много благочестиви и умни учители, но не каквито търсех. След това се присъединих към Големия Хадж^[9] за свещените градове Мека и Медина. В Мека се сдобих с тоя хамаил^[10], който нося окачен на врата, а в Медина останах после за по-дълго време като ученик на един прочут мудеррис^[11], дето знаеше почти наизуст изтъкнатите тълкувания.

— Би ли ми разрешил да поразгледам твоя хамаил?

Сали развърза връвта и ми подаде книгата с думите:

— Всъщност този Свещен Коран не бива да бъде докосван от ръката на неверник. След като аз въпреки това ти го давам, можеш да прецениш колко високо стоиш в почитта на моето сърце.

Коранът ми е толкова познат, колкото нашата Библия. Ако помолих за този екземпляр, то го сторих не заради съдържанието, а по друга причина. Исках именно да знам дали Сали наистина беше шериф^[12]. Като не намерих вписана и подпечатана въпросната отметка, попитах:

— Знаеш ли, че листата, в които е регистрирано името на всеки шериф, бива пращана ежегодно в Мека с Големия Хадж?

— Да.

— И че името на всеки шериф трябва да бъде вписано в придобития там от него хамаил?

— Знам го естествено. Та нали съм шериф!

— Защо тогава твоето име го няма в този Коран?

Едва сега той се усети какво бях целил, смути се и опита бързо да подмине въпроса.

— Защото забравих да поискам да го впишат и подпечатат при Великия шериф. Когато повече нямаше какво да науча от мудерриса в Медина, потеглих за Кахира. Висшето училище на Азар джами там е най-прочутото от всички страни. То има над осем хиляди талаба^[13], сред които открих неколцина, стремящи се към чистата истина. Те ме отведоха при един мудеррис — единственият, който учеше за скороочаквания Махди. Аз станах негов ученик и на него дължа, дето сега мога да оповестявам на света хабера за идващия Водител по Правия път.

Сега той говореше толкова гордо и с такова превъзходство, че не се стърпях малко да му „посмачкам фасона“.

— Съзнавам, че ти си мъж от изключително значение. Мога ли да науча коя област или селище има преимуществото да се назовава твой роден край?

Този въпрос, изглежда, дойде ненавреме на Сали, защото се нуждаеше от къс размисъл, преди да отговори:

— Роден съм в Ед Димиат^[14] в Египет.

— Странно! Аз те сметнах за кюрд.

— Защо?

— Най-напред заради няколко характерни звука в твоя език и после преди малко ти самият каза, че Кюрдистан бил твоята родина.

— Аз? Кога? — попита той повече угрижен отколкото учуден.

— Ти сподели с нас, че Персия била страната, лежаща най-близко до твоята родина. А най-близко до Персия лежи Кюрдистан.

— О, ефенди, подобни забележки човек не бива да приема така точно, сякаш са вписани в Корана. Аз действително произхождам от Димиат. Е, да, из Кюрдистан също съм яздил на няколко пъти, но в тази страна не съм и наполовина толкова известен колкото ти.

— Така ли мислиш наистина? Защо?

— Защото са ми разказвани твоите преживелици.

— Кои?

— Всичките. Особено се е врязала в паметта ми вашата битка с беббех-кюрдите^[15].

— Тези беббехи са най-големите мошеници, които може да има!

Преднамерено си послужих с този рязък израз, като същевременно скришом го наблюдавах. Видях червенината на гнева да се покачва в страните му, ала той се овладя и попита привидно спокойно:

— Познаваше ли и техния шейк?

— Имаш предвид Гасал Габога?

— Да.

— Твърде добре го опознах. Той беше най-големият сред онези негодяи.

Тук видях, че Сали Бен Акил трябваше да призове цялото си самообладание, за да овладее своя гняв. Гласът му звучеше грубо и почти хрипаво, когато попита:

— Не си ли бил ти тоз, който е застрелял Гасал Габога?

— Аз не, но той дръзна да начене битка с мен и бе застрелян от един от моите спътници.

Че хаджи Халеф беше тоя спътник, премълчах, защото сега бях узнал каквото исках да зная. Този Сели Бен Акил беше действително мохамедански духовник. В това отношение не беше ни излъгал, но също така сигурно беше, че е по потекло беббех-кюрд, във висша степен вероятно дори сродник на онзи Гасал Габога. Аз трябваше значи много да внимавам, защото кръвното отмъщение нийде другаде не се прилага така стриктно, както при няколко кюрдски племена. Сякаш отгатнал мислите ми, Сали отбеляза по повод моя отговор:

— Следователно шейхът на беббехите е паднал в битка с теб, а дали от твоя куршум, или не, това е безразлично. Ти си обречен на кръвното отмъщение и аз се учудвам, че се осмеляваш да се появиш отново по тези места.

— О-о, оттогава аз често съм бивал тук!

— Наистина ли? Понеже е невъзможно да те сметна за някой развейпрах, то трябва да притежаваш кураж, който няма равен на себе си. Моли се на Аллах да не допусне да паднеш в ръцете на тхар^[16]! Ако те мерне някой близък на Гасал Габога, изгубен си.

— Да, един от двама ни ще е изгубен — или той, или аз.

— Ти, ти, не той, ефенди! Ти недооценяваш нещата, понеже си чужденец, и не само чужденец, ами и християнин. За вас християните нали се знае, че се големеете във всяко отношение и се считате за по-добри от иноверните. Ти няма да искаш да го признаеш, макар с поведението си да го потвърждаваш. Мюсюлманинът познава точно ужасиите на кръвното отмъщение. Ако той беше сторил онова, което ти тук си извършил, никога няма да посмее да се появи пак по тези места. Ти като християнин не познаваш Корана и нито законите и предписанията, според който живеят народите тук. Ти вярваш, че кожата ти е неуязвима като кожата на някой змей, през която не прониква никакво оръжие. Да, да, ти си мислиш даже в горделивостта на твоето християнство, че никой кюрд не би се одързостил да ти посегне и причини някакво страдание, защото вие се перчите с вашите канасил^[17], дето ви пазят, закрилят, носят и водят, както някоя майка чува своето болно, слабо дете. Ама твоята надменност ще се смъкне в нозете ти, ако стигнеш до ужасяващото познание, че неспасяемо ще станеш жертва на кръвното отмъщение. Не върху един от двамата ще се стовари то, както ти преди малко каза, а само върху теб, единствено върху теб самия. Ти не можеш да си помогнеш и нито Бог може да ти помогне. Земята се клатушка под ходилата ти, почвата върху която стоиш, ще се отдръпне и ти ще полетиш надолу към Вечните страдания на Джехеннема, в който всички християни и други неверници ще се сберат за безкрайни страдания и никога несекващи мъчения. Ние обаче, вярващите, ще господстваме над вас като съдии на небето и пъкъла, на живота и смъртта, нехаещи за вашите писъци и ридания, понеже сте били дотолкова главозамаяни и безразсъдни, че да отричате аллаховото провеждане на Мохамед и изтъкнатите достойнства на исляма пред вашето лъжовно християнство!

Сали беше говорил с все по-нарастващ патос. Очите му блестяха и племенен верски френетизъм озаряваше неговото лице. Трябваше тайно в себе си да призная, че той притежаваше всичко, що си подобаваше на един странстващ проповедник на мохамеданството: убеждение, ораторска дарба, въображение, надутост, липса на образованост и съждения и не на последно място пълно невежество относно ученията и порядките на друговерците. Понеже не му отговорих веднага, той добави:

— Ти мълчиш, съкрушен от истинността на моите думи. Да-а, свещеният ислям е слънце, пред което окаяните, жалки Шам’ат ед Дудх^[18] на другите верски учения чезнат като блуждаещите огньове, дето живеят само от вонята на тресавищата. Хората те наричат учен ефенди от Запада и ти надигаш надменно глава, защото произхождаш от Билад ел Алман^[19], ама цялата ти ученост потъва в нямо безмълвие пред силата на моето сразяващо слово, а въоръжените армии на твоя народ, ако дойдат насам към Кюрдистан, ще има да се валят в прахоляка и да молят за милост.

Не ми беше в намерението да споря със странстващия проповедник, защото имах чувството, че той ще ми наложи възможността в друго, отношение да се заловя с него. Но след като придаваше такова тълкуване на мълчанието ми, трябваше все пак да взема думата.

— Сали Бен Акил, ти, изглежда, си меджнун^[20]. Другояче не мога да си обясня факта, че придаваш на моето мълчание едно такова значение. Може би ти е известна поговорката: „Се дере’и, карван дибехухре“^[21]?

— Да — отговори той, без да си има понятие, защо точно тази поговорка цитирам.

— И също другата: „Ай ку тиф беке бер ба’и, тиф дике ру’и ху“^[22]?

— Също.

— Виждаш, колко добре разбираш кюрдски, макар да твърдиш, че си роден в Египет! Мислиш, твоята реч ме е сразила, ала керванът въпреки лаенето на кучето спокойно продължава пътя си. Плюеш срещу мен, но не мен, а единствено себе си улучваш.

— Ефенди, как можеш да ми говориш такива думи — кипна оня, — на мен, познаващият всички напътствия и закони на исляма!

Направих едно пренебрежително движение с ръка.

— Сигурно искаш да кажеш, че познаваш само напътствията на Корана, повече хич нищо, ама и тях не си разбрал правилно! От своето „сразяване“ аз ти заявявам: Ако един от двама ни страда от прекалено въобразяване и надутост, то това си ти. С твоите познания на Корана нещата стоят зле, както веднага ще узнаеш, а и също законите и предписанията, според които народите живеят тук, аз познавам по-добре от теб. Ти твърдиш, че ние християните сме разчитали на консулите си и от тях сме били закриляни като невръстни деца. Ако наистина са ти разказвали за нас, я приведи барем един-единствен пример, когато аз съм се обърнал към някой консул, или чак пък настоявал за помощта му! Назови ми също така мерак и един-единствен случай, когато съм бил дундуркан като болно и слабо дете! Аз, напротив, мога да твърдя и също да докажа, че някои мюсюлмани и до днес са живи и се чувстват добре единствено благодарение на моята помощ, помощта на християнина. Тъкмо кюрдите от племето беббех знаят много добре дали съм такъв слабак, какъвто ме изкарваш. Иди да ги питаш и ще разбереш какъв страх им имаше цялото им племе! Сред тях има…

— Мълчи! — сепна ми се Сали Бен Акил. — Беббехите са герои, които не познават страха. И най-малкото от теб са…

— Сдържай си устата! — пресякох го аз заповедно. — Да не би да си беббех, та се заемаш така с тях? Трябва ли да мисля, че не в Египет, а тук си роден? Поводи за това ми даде достатъчно! Аз те предупреждавам! Ти дръзна да ми кажеш, че нито аз съм можел да си помогна, нито Бог, само че Бог вече е помагал чрез мен на някои мохамедани, които иначе щяха да бъдат изгубени. Как по-нататък ти хрумна да твърдиш, че ние християните сме били обречени на Джехеннема? Кой серсемин те е поднесъл с тия приказки? Да не би някой от твоите учители? В такъв случай ислямът е за съжаление, дето не разполага с по-добри учители! Ако вие не го знаете, то значи ние християните по-добре знаем от Корана, че Мохамед неколкократно обяснява. Небето е отворено и за християните. Погледнеш ли в хамаила, който носиш на врата, но в главата, изглежда, нямаш, ще намериш местата, които имам предвид! И най-сетне твърдиш, вие мохамеданите сте щели в отвъдния живот да господствате над нас като съдии на небето и пъкъла, над живота и смъртта. Ако не бях чул думите ти със собствените си уши, щях да сметна за невъзможно, че един мислещ човек може да изрича такива дивотии и е способен на такова високомерие. Не казва ли Мохамед и не казват ли халифите и всички тълкуватели на Корана, че Иса Бен Мерием^[23] е единственият, който ще дойде от небето в Ахърета (Съдния ден) и от Омаяд джами в Дамаск ще съди живи и умрели? Христос, когото ние почитаме като Божи син! Значи не вашият Мохамед, а нашият Христос ще съди, защото само Бог може да съди, а Христос е Бог, докато Мохамед, вярно, е бил ваш пророк, но все пак човек. Къде оставаш тогава ти, Сали Бен Акил, като твърдиш, че и ти щял си да съдиш над небето и пъкъла, над живота и смъртта! Когато един ден се явиш пред Иса Бен Мерием, какво ще те пита той, и какво ще можеш да му отвърнеш ти? Той ще бъде твоят съдник, твоят справедлив, но строг съдник. И на него ли, Божествения основоположник на християнството, ще речеш, че християните, неговите вярващи, трябва да бъдат обречени на вечните страдания и безкрайни мъчения на преизподнята, защото не Мохамед, а него са почитали?

По време на словата ми Сали Бен Акил напразно на няколко пъти бе понечвал да ме прекъсне. Сега обаче беше занемял и седеше мълчаливо пред мен. Ето защо продължих:

— Е, не отговаряш? Аз оборих всичките ти твърдения. Ако можеш да кажеш нещо срещу моите думи, говори!

Понеже той запази упорито мълчание, думата взе дребният Халеф:

— Сихди, той се чувства, както съм се чувствал аз, и както се чувства всеки, който си позволи да приказва срещу твоята вяра. Спомняш ли си какъв зор си давах в началото на нашето запознанство, а и по късно, да те отклоня от християнството и приобщя към исляма?

— Хаджи! — обърна се тогава грубо към него странстващият проповедник. — Кажи, мюсюлманин ли си!

— Такъв съм.

— И при все това говориш застъпнически думи за християнина!

— Аллах! Аз и нещо повече от думи бих изговорил, да, да, бих накарал даже кремъклийката и ножа ми да проговорят застъпнически за него!

Халеф го каза с тон, от който кажи-речи звучеше заплаха, и неустрашимият дребосък си беше баш човекът, способен да придаде необходимата емфаза на своите думи. Сали знаеше това — нали беше слушал и за него колкото за мен — и ето как сметна за уместно поне засега да не тласка по-нататък своята враждебност. За него беше много важно също така, както по-късно забелязах, да не ни дава никакъв повод да си съставяме неблагоприятно мнение за него и така, той се овладя и отбеляза примирително:

— На мен и през ум не ми е минавало да нападам ефендито. Нека си остане той християнинът, който си е, а аз ще си продължавам както пред да изповядвам Мохамед, когото Аллах е възвисил над всички небеса.

— Но ти говореше не само за вярата, а го заплашваше с кръвното отмъщение!

— Заплашвал съм го? Не, не съм. Аз почитам Кара Бен Немзи ефенди и се възхищавам на делата ви, поради което си позволих да изрека едно предупреждение, идващо от доброжелателно сърце.

— Тогава за в бъдеще имай предвид, че няма как да се радваш на доброжелателно сърце, ако това сърце си служи с невежлив и сприхав език! Ти ни покани да ядем с теб. Ние следователно сме твои гости, а с гостите си човек не бива да се дърли.

— Имаш право. Аз нямах намерението да ви докача или наскърбя. Ако въпреки това съм казал някоя дума, дето не ви се е понравила, то простете ми! Аз съм капнал от пътуването, а един морен човек често не внимава за онова, което говори.

Думите му прозвучаха толкова меко и примирително, че вероятно биха могли да окажат на някого другиго възнамеряваното въздействие, ала върху мен не произведоха нужния ефект. Който можеше така да се владее, от един религиозен плам да „спадне“ до смирена молба за прошка, беше лицемер, от когото човек трябваше да се пази. Външно аз се показах приветлив, ала вътрешно бях по-резервиран и от преди, и след известно време изтъкнах като претекст неговата умора, за да напуснем компанията му. Ние се оттеглихме в нашето отделение, а той излезе вън до конюшнята да нагледа коня си.

Когато влезе отново, взе една главня от огнището и пристъпи с нея зад ракитовата стена, където ние междувременно вече си бяхме легнали. Той ни освети и се извини:

— Прощавайте, че ви безпокоя! Аз ви пожелах само „лелетак са’иде“^[24] без да ви предоставя на Аллах, както човек го върши с гостите си! Фи аман Аллах! (Аллах да ви закриля!) Дано ви споходи дълъг, спокоен сън!

— Ма шах Аллах кан вама лам яшах лам йекун (Каквото Аллах поиска, става, каквото не иска, не става) — отговорих му аз.

Той ни помаха приятелски и ни напусна, без да е извлякъл двоякия смисъл на моята религиозна сентенция. През междините на плета видях, че си приготви с помощта на седлото и завивката постеля в близост до оджака и се изпъна на нея.

Защо Сали беше дошъл още веднъж при нас? Наистина ли от учтивост? Определено не! Дали не искаше да види къде и как лежим? Много вероятно! Ако случаят беше такъв, то той имаше някакво намерение, което щеше да ни подхвърли на опасност. Ето защо му дадох отговора, чието значение той не отгатна. Трябваше ли да изкажа пред Халеф предположенията си? Не. Милият, добър дребосък повече от мен се нуждаеше от сън, така че аз реших да не го безпокоя, като предпочетох сам да бдя цялата нощ. Халеф беше по-малко застрашен от мен, понеже лежеше до стената, докато моето място беше такова, че един промъкващ се враг най-напред мен щеше да достигне. Не мина много и неговото леко, равномерно дишане издаде, че е заспал. Тогава аз се отместих от постелята си, за да мога да предотвратя с нападение евентуалното покушение.

Там, където сега лежах, имаше в плета една по-голяма пролука, през която можех по-лесно да правя наблюденията си. От двете страни на оджака бяха отрупани изсъхнали тръстика за подпалки и сухи дърва за поддържане на огъня. Преди да угасне напълно, видях, че Сали измъкна ръце от завивката, надигна леко глава и погледна зорко към нас. Това обстоятелство затвърди моето подозрение. Сетне стана съвсем тъмно и аз можех да се осланям само на ушите си.

При такива положения времето тече мъчително бавно. Минутите се превърнаха за мен в часове, ала аз не отслабвах внимание. То най-сетне, най-сетне бе възнаградено според очакването, защото чух един лек шум, какъвто предизвиква влачена по земята дреха. Ако моят слух не беше така изострен от пребиваването ми в Дивия запад, то сега сигурно нищо нямаше да усетя.

Колко добре, че бях проявил мнителност и ме бе обзело подозрение! Беббех-кюрдът — защото че беше такъв, за мен сега бе необорим факт — се чувстваше като кръвен отмъстител. Каква слава и какви почести за него, ако занесеше на своето племе хабера, че е убил Кара Бен Немзи и Хаджи Халеф Омар! Едно такова кърваво деяние според представите на тези хора не стоеше в ни най-малко противоречие с неговата духовна професия.

Той се плъзна при нас през плетовия отвор и се насочи после надясно, където бях лежал първо, и където Халеф още лежеше, докато аз се намирах сега наляво. Не можех да го видя, но въпреки това не се мамех, защото лекото търкане на дрехата не беше слухова измама, а и дори все още да се бях съмнявал, то сега едно късо, но ясно изпукване ми подсказа, че не се лъжа. Беше изпукването на някаква става, което при един добре школуван „промъквáн“, наистина, не може да се случи.

Когато кръвният отмъстител направи обръщането, аз го последвах — на двете колена и лявата длан, защото трябваше предпазливо да протегна дясната. Така докоснах подметка от обущата му, които той по непростим начин не беше събул. Когато се пробутах странично още по-напред, напипах крайчеца на неговия хаик. Значи и него даже не беше свалил. Хванах го тоя крайчец, ама хлабаво, така чувствах всяко от движенията му, докато се намери близо до мястото, където предполагаше, че съм. До момента беше лазил на четири крака, сега се изправи на колене. Това беше подходящият миг за мен. Аз се надигнах на свой ред и посегнах с две ръце. Пипнах го с дясната ръка за мишницата, а с лявата за тила. Ужасът от неочакваното докосване изтръгна от него висок крясък. Привлякох го напълно към себе си и го склещих с две ръце за гърлото така здраво, че не му бе възможна ни най-малка съпротива. Ръцете му се отпуснаха и ако не го държах, щеше да падне.

Халеф се бе събудил от крясъка. Дребният, запазващ присъствие на духа мъж веднага скочи, измъкна пищова от пояса, както чух по щракването на петлето, и извика:

— Какво има? Кой кряска тук? Сихди, къде си?

— Тук — отговорих. — Имаш ли още у себе си кибритат^[25]?

— Да, тук в пояса.

— Отскочи тогава до оджака и бързо запали огън!

— Защо? Къде е Сали Бен Акил?

— Тук. Държа го здраво, искаше да ни убие.

— Аллах, валлах! Стискаш ли го съвсем сигурно?

— Да. Не се безпокой! Но трябва да имаме светлина.

— Сегичка, ей сегичка! Припкам. В миг ще стане видело! Да убие! Нас! Тоя мискин! В Джехеннема ще го пратим за тая уйдурма! Ама преди туй ще получи от мен сто камшични удара баш там, където най-малко ще му хареса!

Хаджията се разбърза към огнището. Сали се размърда под мен и посегна към ръцете ми. Стоварих му един пестник по главата, от което изгуби съзнание. В този момент вън се разгоря запалената тръстика и хвърли отблясъците си през многобройните дупки на плета. Точно пред мен видях да лежи ножа на кюрда, значи наистина бе искал да ни намушка. Вдигнах го, втъкнах го в пояса си и извлякох припадналия навън до огнището, където междувременно дървата се бяха разпалили. Докато връзвахме там краката наедно и ръцете на гърба на спипания злосторник, Халеф се осведоми:

— Ама, сихди, как е възможно тоя човек, на когото все пак бяхме гости, да се стреми към живота ни?

— Предполагам, че е кюрд и принадлежи към племето на беббехите!

— Машаллах! Беббех! Значи кръвно отмъщение! А пък преди да си легнем ни повери на закрилата на Аллах!

— За да ни заблуди. Та нали ни пожела също дълъг сън, с което вероятно е имал предвид мъртвешкия сън.

— Иил’ан дакно! (Проклета да е брадата му!) Когато си легнах, хич нямах мерака да се събудя извън тая земя! Ти спаси и моя, и твоя живот. Значи ние двамата ти дължим най-голяма благодарност. Как обаче съумя да предотвратиш убийството?

— Останах буден, защото подозирах какво намерение има негодяят.

— И ти нищо не сподели с мен, ефенди?

— Защото сънят ти беше необходим, драги Халеф.

— О, сихди, какъв мъж си само. Ти можеш хем да бъдеш строг и достолепен като владетеля на всички владетели в Стамбул и в следващия миг хем да си отново пълен с благост, доброта и радушност като сърцето на любима жена! Ама да се надяваме твоето дружелюбие ще секне, когато се стигне до наказанието на тоя убиец!

— Ти се намираш в заблуда, ако го считаш за убиец. Та нали не му се удаде да ни отнеме живота.

— Да, да, знам, знам! При теб отново излиза наяве онова, което наричаш добрия християнин. Който само се домогва до живота ти, си е съвсем порядъчен човек. Който минава при теб за убиец, трябва първом десет пъти да те е ръгнал смъртоносно и после двайсет пъти да те е гръмнал смъртно, па дори и тогава мога да се басирам, че ще го пуснеш безнаказано да офейка, защото твоят Инджил^[26] ти повелява даже на врага да отвръщаш с любов. Виж, Сали отваря очи! Как ми се ще сега да мога да грабна камшика и да му наброя сто пиастри, ама не сребърни, а кожени, изрязани от кожата на речен кон. Само че както те познавам, май ще трябва да се откажа от тая работа. Няма да се пролива кръв и съгласно твоите възгледи нищо лошо няма да се случи. Аллах, Аллах! Ама пък какви чудати, непонятни люде сте това християните!

Макар да окайваше по тоя начин мен и християнството, Халеф самият беше в душата си един добър християнин, а въздишките, с които оплакваше мекосърдечието ми, още преди да съм могъл да го покажа, всъщност не бяха нищо друго, освен една неосъзната подкана да проявя милост.

Сали дойде на себе си. Като се почувства вързан, той ни погледна учудено. Спомняйки си после какво се бе случило, нададе вик на ужас. След това остана да лежи нямо, със здраво стиснати устни. Толкова по-красноречиви обаче бяха изпълнените с омраза и бяс погледи, които отправяше към нас.

— И сега ли още ще твърдиш, че си роден в Димиат? — попитах го аз.

Той не отговори веднага, ала после изсъска яростно през зъби:

— Хитростта ми повеляваше да кажа неистината, но пък не си мисли, че от страх пред теб сега ще продължа да лъжа! Аллах като че те бе дал в моите ръце. Аз се заблудих в неговата воля.

— Май не ти е пръв път да се излъжеш в Божия промисъл. Ти си кюрд. От племето на беббехите?

— Да.

— Шейх Гасал Габога беше твой роднина?

— Той беше брат на моята майка.

— Разбирам. Ти узна тук кои сме и кръвното отмъщение те принуди да ни поискаш живота.

— Да, то ме принуди, както сега теб ще принуди да отнемеш моя.

— Аз съм християнин и не познавам кръвното отмъщение!

— Кръвното отмъщение може би не, но все пак отмъщението!

— Него също не. Бог е разплатникът.

Изразът на неговото лице се промени. Той ме погледна изумено.

— Позволено ли е на християните да се стремят безнаказано един другиму към живота?

— Не. Човекът, който се стреми към живота на другиго, изобщо не е християнин, макар и да се пише такъв. Нашата Китаб ел Мукад’дас^[27] ни повелява: „Не убивай!“ и „Обичай враговете си!“, и истинският християнин се придържа строго към тези заповеди. Но който пролива човешка кръв, бива наказван от властите, които Бог е определил за тая цел.

Един лъч на надежда проблесна по неговото лице и той попита бързо:

— Значи ти ще ме предадеш на властите?

— Не. Аз няма да те убия и няма също да те предам на властите.

По чертите му сега плъзна израз, който не може да се опише. Удивление, надежда, съмнение, озадаченост, тревога — всичко това се отразяваше по тях, докато омразата отново получи надмощие.

— Ти се подиграваш с мен! — избълва Сали. — Е, да, говори се, че ви било заповядано даже на враговете си да правите добро, ама за кой ли човек ще е възможно да го стори! Христос би бил един Санам ел хайваниййе^[28], ако изисква от вас нещо, което никой човек не е в състояние да извърши!

— Ти говориш като мюсюлманин, който не познава любовта, ние обаче я познаваме и проявяваме. Ти поиска моя живот, ала не го получи, затова аз ти подарявам твоя. — Когато казах това, аз взех неговия нож, прерязах с него вървите му, после му го подадох с протегната ръка и прибавих: — това острие не може да ме прониже, ето защо ти го връщам. Вземи си го!

Тогава беббехът скочи. Очите му се разтвориха широко. Устата му — почти бих могъл да кажа — зина, а двете ръце потръпваха, без обаче да посегнат към ножа.

— Аллах я алам ел гхебе (Аллах знае скритото), ала аз не знам какво да мисля! — извика. — Това гавра ли е все таки, или сериозно?

— Сериозно е.

— Значи ми подарявате живота? — дивеше се фанатичният мюсюлманин.

— Да.

— Ами ако продължа да се придържам към отмъщението си?

— Тогава Бог ще ни пази, както ни предпази преди малко. Ти каза, там на масата, че нито аз мога да си помогна, нито Бог. Сега виждаш, че той ми помогна. На него ще разчитам и занапред. Ти си свободен и можеш да правиш с отмъщението си каквото си искаш!

Тогава кръвният отмъстител издърпа ножа от ръката ми, отстъпи няколко крачки назад, зяпайки ту мен, ту Халеф с несигурен взор, и накрая каза къде подигравателно, къде затрогнато:

— Благодаря ти, ефенди! Ако това, което ти сега издума и извърши, наистина идва от сърцето ти, то ти или из един път си се шашнал, или пък християнството е много по-добро, отколкото съм си мислил. Но тъй като аз съм предпазлив човек и не вярвам ни на теб, ни на вярата ти, сега бързо ще се махна и няма да чакам, додето ти се върне изгубеният разсъдък. Не се ли върне обаче, то нека Аллах да увеличи здравето ви с толкова, колкото разум сте изгубили!

Сали Бен Акил събра бързо завивката си и изхвърча през вратата. Няколко минути по-късно препусна, без нещо да плати, както по-късно чухме. Когато тропотът от коня му заглъхна в тишината на нощта, Халеф направи една полуядосана, полуразвеселена физиономия.

— Ето че офейка, без наказание и без удари! И при това нито даже мисли, че всичко е било сериозно от твоя страна! Сихди, какво ли не трябва да преживявам с теб! Ти възрадваш твоите врагове и нажаляваш приятелите си, карайки ги да изпитват тиха тъга по кожата на камшика, който не бива да размахват! Ако продължаваш по тоя начин да възнаграждаваш враговете си, всеки умен мъж ще предпочете да е твой противник, наместо да ти е приятел!

— Хокай си! Аз все пак знам, драги Халеф, че съм постъпил изцяло според повелите на твоето сърце. По-рано ти беше привърженик на тхар, ама сега те е жал и един червей да стъпчеш.

— Да, сихди, тук имаш право, защото колкото е по-голям червеят, толкова повече ме нажалява, ако пък се появи в човешки облик, то ислямът с всички халифи и тълкования е забравен и аз мисля единствено за теб, от когото изпървом исках да направя мюсюлманин. Ела, нека повторно идем да спим. Вече няма да бъдем обезпокоявани, защото тоя Сали Бен Акил повече няма да се върне. Той узна, че е по-сгодно дружески да ни покани на ядене, отколкото да изпълни спрямо нас законите на кръвното отмъщение. Ако един ден се изплъзне толкова леко и на Ангела на смъртта, както се измъкна от нашата разплата, ще достигне Седмото небе на Мохамед.

Ние хвърлихме още няколко дървета в огъня и после си легнахме, без някой в къщата да е разбрал колко близо сме били до смъртта.