Карл Май
В Судан (6)

6. В хана на Хой

При завършека на предната глава някои от моите читатели сигурно са си помислили: „Сега най-сетне авторът ще приключи, тъй като според писателските правила повествованието е доведено до края, понеже всички завръзки са разрешения на справедливостта е отдадено дължимото.“

И аз наистина щях да приключа разказа си с престоя във Вагунда, ако няколко години преди туй в една много отдалечена страна съдбата не беше ме събрала с един мъж, когото против всякакви очаквания щях да срещна отново тук в дълбокия Судан.

По онова време бях направил с моя храбър слуга Халеф, когато всичките ми приятели познават, едно пътешествие с кон през Страната на Сребърния лъв^[1].^[2] Идвахме уморени от напреженията на дългомесечната езда, но богати на преживелици и опит, през персийско-турската граница посред територията на разбойническите кюрдски племена и направихме в малкото селище Хой^[3] един кратък престой, за да позволим на преуморените коне няколко дни почивка. По него време, както трябва да отбележа, беше още жив моят великолепен, несравним жребец Рих, който по-късно бе застрелян под мен^[4]. И щом това благородно и издръжливо животно беше изтощено от пътуването, то лесно може да се помисли, че конят на Хаджи Халеф, макар и също да притежаваше добро родословно дърво, бе много по-каталясал. През последните дни той често се беше спъвал от изтощение и ето как се видяхме принудени предвид трудния път, който трябваше да изминем до отвъдната страна на Тигър, да направим в Хой споменатия престой, макар селището да не предлагаше нищо, дето можеше да ни примами за оставане.

Ако жителите взеха да се зверят в нас още при първите колиби, то когато спряхме пред мизерния хан^[5], се стече цяла тълпа, за да ни отдаде своето възхищение. Вярно, ние не можехме да отнесем това възхищение за нас самите. То по-скоро касаеше моя жребец, на който въпреки изнемощялото състояние от пръв поглед си личеше, че притежава неоценима стойност. Рих носеше една от онези скъпоценни сбруи, които биват наричани решма, и също по тая причина привличаше погледите върху себе си. Бях я получил подарък преди време от един високопоставен персиец, комуто бях оказал една особена услуга, и понеже той в благородна щедрост ми беше подбрал най-хубавата си решма, която според кюрдските схващания струваше цяло състояние, то не бе за чудене, че всички — мъже, жени и деца — от близките къщи, бяха дотърчали да зяпат кон и амуниция.

Ханът представляваше груба, измазана с хума каменна постройка без горен етаж и имаше толкова малки прозорци, че дневният светлик едва съумяваше да намери достъп до вътрешността. Като си служа осъдително с понятието „прозорец“, то нека човек не си представя чак пък и стъкла, а само прости прозоречни отверстия, през които вятърът можеше да си духа на воля, и които служеха същевременно за похвалната цел да позволяват отход на дима от огнището, защото комини изобщо нямаше. Портата, водеща в двора, също бе само една широка дупка в дувара без никакви крила, в тоя двор имаше вид, като че там от дълги години е бил насъбиран торът от цялото диво и питомно кюрдско животинско царство и разтъпкван от висшите господари и прелестни господарки на света.

Подобаваща за него бе и външността на съдържателя, който се появи на вратата, за да ни поздрави според ориенталския адет с дълбоки метани и цветисти фрази. При това не се обърка към Хаджи Халеф Омар, а към мен, тъй като аз като притежател на по-добрия кон трябваше да съм по-знатният.

— Добре дошъл, о, господарю, в моя дом, който с най-голяма наслада ще ти разтвори своите дванайсет гостоприемни порти! Аллах да разпростре хиляди благословии над теб и хиляди благословии да ширне като килим под нозете ти! Пожелай всичко, за което сърцето ти жадува и аз на мига ще ти го поднеса. Моето лице сияе от радост по твоето пристигане като слънцето на Джаннет. Снагата ми се разтапя от готовност да ти служи, ръцете ми треперят от силния копнеж да изпълнят твоите заповеди, а нозете бързат да литнат като крилата на сокола, та в миг да предадат всички твои вести. Душата, която обитава моето тяло, ще…

— Остави я на рахат! Нека си остане запряна в него! — прекъснах го. — Аз не съм почитател на многото приказки. Имаш ли жилище за нас двамата?

— Ас колахме тах. (Аз съм твой слуга). Вие ще живеете при мен, сякаш сте любимите жени на Пророка.

— А яденето?

— Бу калмехта та чу таксихр накехм. (За да ти служа, нищо няма да пестя.) Готов съм да изколя за вас всичките си стада.

— Остави ги да си живеят! Не сме дошли тук да лапаме стада. Най-главното е конете ни да намерят добър подслон.

— O-о, ходих^[6], те ще имат обори, сравними с чертозите на Мека!

— Добре! Покажи ни ги тия чертози!

— Елате тогава и поставяйте ходила в стъпките на моите радостно пърхащи нозе! Ти ще бъдеш доволен от мен, най-благонадеждния от всички твои слуги!

Ние слязохме от конете и този „най-благонадежден от всички мои слуги“ се помъкна през дворната порта. Чорлавата му глава бе украсена от една кърпа, която всъщност вече не беше кърпа, а някакво безредно съчетание от разнищени конци. Ами панталоните му пък! Необяснимото нещо, носещо това шарлатанска название, беше една изръфана пачавра, която напразно си даваше труда да стигне до коленете, а що се отнася до телесните части по-надолу, наглед като че бяха намъкнати в тъмни трикотажни чорапи. При по-внимателно вглеждане обаче се оказа, че тоя трикотаж произхожда от селскостопанската „златна мина“ на двора. Благородният кюрд беше навлякъл и едно сетре, на което отдясно липсваше третината, а отляво четвъртината ръкав. Отзад то беше затворено, действително затворено, освен дупките, дето ги имаше там. Отпред беше отворено, действително отворено, защото предницата, ако трябва да кажа истината, тук вече хич я нямаше. На нейно място съгледах някакво покривало на гърдите — вероятно такова трябваше да представлява, — което турчинът нарича гьомлек, а арабинът — камис^[7], но ми беше невъзможно по-точно да охарактеризирам онова, което виждах, понеже имаше една твърде голяма прилика с „калцуните“ на прасците.

Ако на мен веднага, когато мъжът се появи, бе направил впечатление неговият блуждаещ поглед, то като тръгна сега пред нас със залитаща, кандилкаща походка, нямаше как да не приема, че в него обитаваше не само душата, която преди малко не биваше да изтърва навън, ами и онзи „блажен“ дух, дето дължи съществуването си на ферментацията и бива глътка по глътка и чашка по чашка „гаврътван“.

Водейки конете си, ние последвахме ханджи^[8] в двора. Точно при входа там имаше една вдлъбнатина, в която се беше събрала течната част на споменатото злато. Съдържателят като собственик и стопанин на вездесъщото торище познаваше това опасно място и опита да го изобиколи с помощта на един завой, ала центростремителната сила към тази точка беше толкова много по-голяма от периферната на възнамерявалия завой, че изтръгна непреодолимо към себе си „хотелиера“ от Хой. Той падна в меките обятия на майката земя. Аз протегнах ръка да го изтегля, но оня очевидно притежаваше нужния опит да си помогне самичък в тоя специализиран капан, защото не прие, изпъпли полечка назад и ми се ухили:

— Таклиф, б’нахрек, ау’ин ма, батал! (Не си давай труда, няма защо да се безпокоиш!)

Той имаше право, защото когато застана отново на краката си, по никой начин не изглеждаше по-омацан отпреди.

— Сихди — каза Халеф на могребански арабски, който съдържателят сигурно не разбираше, — тоя хайван е един Абу кулл’ канасир^[9], при когото е невъзможно да останем. Няма ли да си потърсим някое друго жилище?

— Неговият хан е единственият в селището, драги Халеф.

— При това положение по-добре да останем на открито!

— Не става. Ние се намираме в сегашната територия на кюрдите келху, които са прословути конекрадци. Помисли за моя скъпоценен Рих! Вместо да си отпочиваме, ние няма да можем за миг да дремнем.

— Това за жалост е вярно, ние трябва да имаме някакъв заключващ се подслон, в който да не може да се вмъкне никой грабител. Тук някое чисто кътче така и няма да намерим, ами да си подберем барем мястото, където е най-малко мръсно, и където тоя Джидд ел Васах^[10] няма да ни се завира толкоз често под носа! Виждал съм вече много люде, чийто вид ме е изпълвал с погнуса, ама такъв любимец на тора още не!

Къркалият „любимец“ се закандилка към отсрещната страна на двора и спря при едно друго отверстие в дувара, задържайки се за стената. После се обърна към нас.

— Тук, ходих, е мястото, където вашите коне ще се почувстват като зад дверите на рая. Вкарайте ги вътре и ми кажете какъв фураж да им донеса!

Аз хвърлих един поглед в помещението, което беше толкова мрачно, че очите ми първо трябваше да свикнат с тъмнилката. После обаче видях в тези „чертози на Мека“ такова обилие от всякакъв вид смет, че без да се прикривам, отклоних.

— Ти с ума ли си? Боклукът тук е толкова дълбок, че конете ни ще затънат вдън земя!

Ханджията се вторачи известно време в мен недоумяващо и после възкликна:

— Боклук? Боклук при мен? Такова нещо още никой не ми е казвал! Това е оскърбление, за което всъщност би трябвало да поискам мюсайефет^[11].

Тази заплаха ми се стори толкова забавна, че избухнах в гръмък кикот. Халеф обаче се сопна разгневено на мъжа:

— Как? Ти дръзваш да приказваш за мюсайефет? Знаеш ли кой е височайшият господар, комуто го издума?

— Не — отговори съдържателят простодушие.

— Той е прочутият Кара Бен Немзи ефенди от Алемания!

— Не го познавам. Ами ти пък кой си?

— Аз съм всеизвестният Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абу Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах. От наша страна е достатъчно един пръст да дигнем срещу теб и ужасът ще те катурне на бунището!

— Охо! Аз се казвам Али и не принадлежа към презряното съсловие на гураните^[12], а към асиретите, които умеят да боравят с оръжия. Няма толкова голям ужас, дето да може да ме катурне!

— Та ти вече се клатушкаш!

— Това не е от ужас, а… а…

— А от раки^[13] — вметна Халеф.

— Раки? Днес не съм пил още и глътчица. Ти не искаш, надявам се, да ме посрамиш, смятайки ме за някой сакран^[14]!

— Да, точно това искам!

— Ти се лъжеш!

— Докажи го! Един вярващ последовател на Пророка никога не бива да пие и ако въпреки това изпадне в подозрение за напиване, то всеки мюсюлманин има дълга да го изпита със Сурет ел Имтихан^[15]. Можеш ли да я кажеш наизуст?

— Не.

— Тогава аз ще ти я изричам бързо и ти също така бързо ще я повтаряш след мен! Внимавай!

Тази сура е сто и деветата от Корана. Тя гласи:

„Кажи: О, вие, неверници! Аз не се моля на този, на който се молите вие! И вие не се молите на този, на когото аз се моля. И аз никога няма да се моля на този, комуто вие се молите.

И вие никога няма да се молите на този, на когото се моля аз. Вашата вяра е за вас и моята вяра е за мене.“

В превод звучи просто. На арабски обаче, както знае читателят, е трудно дори за трезвен човек да рецитира сурата бързо и без грешка. А пък един пиян никога не може да се справи. Ето защо когато някой бива обвиняван за пияно състояние, обикновено го изпитват с тази сура. Не се ли съгласи, то чрез това признава, че е пиян. Така че никой не се опъва да издекламира аетите. Али също не се възпротиви. Той си даваше най-голям зор да ги възпроизвежда след Халеф, ала трябваше да почва отново и отново отначало, без да стигне правилно до края.

— Сега признаваш ли, че си фиркан? — попита моят дребен хаджия гневно. — За тая работа ще има да се каеш в Джехеннема!

— Аз? И на акъла не ми дохожда! Аз съм само малко развеселен, но ако идете вътре в салона, ще видите един, дето не може нито да стои, нито да седи, ни очите си вече да държи отворени.

— Тогава твоята къща е Магхарет ер Редила^[16], Аллах да я прокълне, а мръсотията на душата е отрупана на също толкова висока камара, както са отрупани тук нечистотиите на зловонието. Нямаш ли някое друго, по-добро място за конете ни?

— Някое още по-добро? Може би желаеш за животните си Седмото небе на Мохамед? Не може ли тоя обор да се нарече направо дивен в сравнение с оня, дето държа собствените си коне? Тук вътре пущам само атовете на знатните гости, отсядащи при мен.

— Тогава наистина не знам какво да правим! Сихди, ти знаеш ли пък?

— Комай не ни остава нищо друго, освен да наредим да почистят конюшнята — отвърнах аз. — Ама нека по-напред видим какво можем да очакваме самите ние. Имаш ли някое специално помещение за знатни гости?

— Не — заяви ханджията, към когото бях отправил този въпрос. — Пред Аллах всички хора се равни, затова и знатните сядат там, където седят простите люде.

— Това е вътре в стаята, където се намира пияният?

— Да.

— Нека я видим все пак!

Вързахме конете за кратко в двора и се предоставихме на съдържателя да ни отведе в общия салон. Той беше дълъг и широк, но много нисък. Заемаше по-голямата част от къщата от вратата до фронтонната страна. Подът се състоеше от здраво трамбована глина. Имаше няколко груби, вкопани в земята ниски маси и пейки, а на задната стена се облягаха няколко по-високи от човешки ръст върбови плета, чиято дължина бе еднаква с ширината на стаята. Тези плетове биват употребявани в Кюрдистан като разпределителни стени и според необходимостта от едно голямо помещение могат да се направят няколко по-малки.

Тук имаше само един-единствен гост, който киснеше до една маса, захлупил лице върху ръцете. Пред него се мъдреше глинено шише с два малки, също така глинени съда за пиене, от които очевидно бе изпита ракията, довела ханджията до пияното състояние и до сто и деветата сура. Според собственото му мнение мъжът бил по-пиян и от него. Та аз още при влизането си отправих очи към този мъж. Той надигна малко глава и погледна към нас. Неговият остър, изучаващ поглед не беше този на пиян човек. Така ми се стори, макар той веднага да захлупи пак глава върху ръцете. Измамил ли се бях? В заблуда ли се намираше Али? Или непознатият се преструваше? Ако беше такъв случаят, то това преструване трябваше да си има някаква причина, което навяваше размисли.

Мъжът беше облечен чисто по кюрдски маниер: главата му бе покрита от една своеобразна кожена шапка, чийто ръб толкова често и дълбоко се бе врязвал, че краищата бяха провиснали над лицето, ушите и тила. Тя приличаше на някакъв голям паяк, наместил се на темето и прострял дългите си крака над другите части на главата. Нагоре мъжът носеше тъмна жилетка, която беше толкова изрязана, че оставаше открита жилестата, загоряла шия. Тя имаше горе тесни, надолу разширяващи се ръкави, от които надничаха до лактите голите, кокалести ръце. Кожените панталони беше напъхал в къси, здраво изработени ботуши. Какво имаше в пояса, не можех да видя заради стойката му, ала до него бе облегната на ръба на масата дълга ориенталска кремъклийка. Косата му беше бяла. Той трябва да имаше шейсет лазарника, но макар да не можех да го огледам в това отношение, изобщо не създаваше впечатление за стар и грохнал човек.

Халеф не се заинтересува от тоя гост. Той плъзна поглед из стаята, поклати доволен глава, като видя пламтящия в оджака огън, чийто пушек, следвайки бавно потона, се измъкваше през прозоречните отверстия, и каза:

— Знаеш ли, сихди, с помощта на ония върбови паравани бихме могли да си стъкмим една отделна одая. Какво ще речеш?

— Идеята не е лоша.

— Имам и втора, не по-лоша, сихди. Бихме могли да вкараме и конете. Тук ще са наместени добре, ще са край нас и няма да е нужно да бдим вън при тях.

Чувайки това, ханджията възрази бързо:

— Конете тук в стаята? Аллах трябва да ви е дал някакви особени глави, за да се раждат в тях такива чудати идеи. Как може да си мислите, че ще позволя най-красното помещение на моята къща, дето е гиздилото на цялото село, да бъде превърнато в конюшня!

— Ние ще ти платим за това? — отвърна Халеф.

— Платите? Не ми са дотрябвали парите ви. В къщата си аз имам повече, много повече пари, отколкото бихте могли да платите.

— Тогава ти сигур си много богат мъж?

— Това не, защото парите не са мои, а на пашата, за когото аз като хараджи^[17] съм ги събрал в тази околия. Те са над десет хиляди пиастри. Да не би да имате чак толкова в кесиите си?

— Будала! — отговори му грубо Халеф. — Ние сме по-богати и от твоя паша и каквото притежаваме си е наша собственост. На теб обаче не принадлежи нищо от това, което се намира сега у дома ти. Колко ще ни искаш, ако си натъкмим тук една тясна соба?

— Колко дълго смятате да останете? — осведоми се Али предпазливо.

— Четири дена.

— Тогава ще плащате за стаята дневно десет пиастри, а за яденето…

— Него ще си приготвяме сами — прекъсна го на словото хаджията. — Ако си съгласен да вземем вътре и конете, ще ти плащаме двайсет пиастри на ден. Използвай бързо случая, защото толкова много никой посетител още не ти е носил!

След кратък диалог пияният мъж се съгласи и ни отдели посредством едно от преградните стени задната част на салона, след което Халеф отиде да доведе и подслони при нас конете. После спазарихме за две пиастри една кокошка, която Халеф закла и започна да пече на шиш на огнището, защото да вкусим нещо от ръцете на Али, беше невъзможно.

Аз проснах постелката си зад ракитения плет и се наместих удобно на нея. През пролуките на преградата можех да наблюдавам хората, пристигащи в стаята, те искаха да видят гостите, дето били толкова знатни, че не оставили конете си в мръсотията. Обърнаха се с любопитни въпроси към Хаджи Халеф, на които той отговори по своя забавен маниер. Когато при това бе споменато името ми, пияният гост внезапно се надигна и се осведоми:

— Да не е онзи Кара Бен Немзи ефенди, който навремето освободи племето на хаддедихните от неговите врагове^[18]?

— Да — обясни Халеф. — Той е прочутият воин, когото още никои враг не е съумял да победи, и който излиза съвсем сам да дири лъва на нощта, за да го уцели в средата на окото.

— Значи онзи, когото Мохамед Емин, шейхът на хаддедихните, е дарил с безподобния вран жребец Рих?

— Да.

— Това е жребецът, който ти отведе там зад стената?

— Той е. Защо питаш за него?

— Защото съм слушал толкова много за този жребец и настоящия му господар.

След тези думи той се отпусна отново напред и дълго време остана неподвижен в това положение, докато накрая стана и бавно и несигурно се заклатушка като пиян към вратата. Само десет минути по-късно дойде бързо една жена, очевидно съдържателката, и запита мъжа си:

— Непознатият току-що препусна. Пита ли те?

— Да ме е питал? За какво? — отвърна ханджията. — Препуснал? Та той нямаше кон? Да си е заминал ли? Че нали пушката му е облегната още тук!

— Той възседна един от нашите коне.

— Сигурно се е сетил за нещо, което трябва спешно да свърши. Той няма да се отдалечи много, защото нали искаше да остане няколко седмици при нас в Хой.

С това за Али работата беше уредена, ала на мен тя се стори, макар с нищо да не ме засягаше, съмнителна. Когато непознатият отправяше въпросите си към Халеф, говорът му беше ясен и уверен, съвсем не като на пиян, а когато после се отдалечи, ми се стори, че олюляващата походка е само преструвка. Но понеже тия неща не ме бъркаха, можеше да ми е безразлично дали някакъв си гост, заел си от съдържателя за кратко време кон, преди туй е питал, или не. Впрочем скоро след това Халеф дойде при мен с изпечената кокошка и докато се хранехме и после назобихме и напоихме конете, случката изпадна в пълно забвение.

Привечер направихме една разходка извън селото. Когато се върнахме с настъпващия мрак, съдържателят вече седеше с няколко съседи пак на ракия и беше по-пиян отпреди. Той, изглежда, приемаше, че Мохамед е забранил само виното, но не и ракията, и другите бяха на едно мнение с него. Те бяха закоравели пияници, които се наливаха мълчаливо и тъпо, додето изпразниха стомната. После другите се разотидоха по къщите, а Али тръгна кандил-мандил — другояче походката му вече не можеше да се нарече — към вратата и излезе. Накъде, скоро щях да узная, защото няколко минути по-късно го чухме да крещи вън на двора, като че ли го набиваха на кол. Ние побързахме да излезем и видим какво му се е случило. Оня стоеше там, кършеше ръце и крещеше яростно по жена си и другите там, привлечени от неговата гюрултия. Тежкото опиване из един път се бе отдръпнало от него, ужасът го беше отрезвил. Защото чух, че десетте хиляди пиастри били изчезнали, и той сега обвиняваше присъстващите поред, че те са ги задигнали. Когато всички се врекоха в своята невинност, Али изтърча до конюшнята, върна се един камшик и зашиба с него жена и прислуга. Аз го изтръгнах от ръката му и го скастрих:

— Как можеш да биеш жена си и тези хора за нещо, което изобщо не са сторили!

— Не са? — откликна сприхаво Али. — Как можеш да го твърдиш? Само някой от тях е бил!

— Ако искаш да напердашиш виновника, налагай себе си.

— Как? Себе си? Ти с ума ли си?

— Аз съм си с ума, ами ти не си. Ти самият си се обрал, като направо си принудил крадеца, както предполагам, да свие парите. Беше ли ги скрил?

— Да — призна Али.

— Жена ти знаеше ли мястото?

— Не.

— Беше ли известно то на някого от хората ти?

— Също не.

— Ти си един извънредно непредпазлив човек, когото ракията превръща в плямпало.

— Не съм плямпал! — заяви ханджията.

— Тъй ли? Не ни ли разправи на нас двамата, които сме ти напълно непознати, че си имал у дома си над десет хиляди пиастри?

— Ама пък къде лежаха парите, не съм ви издал!

— На нас не, но вероятно на някого другиго. Познаваш ли другоселеца, дето препуснал на коня ти?

— Никога не бих го виждал, но сега знам, че е богат мъж от Cap Дащ, който ще остане няколко седмици тук, за да закупува шикалки.

— Наистина ли? Един жител на Cap Дащ идва насам, за да купува шикалки? Твоето лековерие и неведение е безгранично. Във връзка с това ще те питам, сега ли е времето за такива пазарувания?

Али се усети, че имам право, и замълча.

— Той върна ли се с коня? — продължих да се осведомявам.

— Не.

— И с парите също не!

Страхът го накара тук рязко да подскочи.

— Той… той… той…? Смяташ госта за крадеца?

— Да.

— Защо?

— Той се представяше за пиян, но не беше. Спомняш ли си въобще какво си говорил в пияното си състояние с него?

— Не всичко.

— Разказа ли му за парите?

— Да, защото той беше опитен мъж и ми каза как крие своите.

— И впоследствие ти направи като него?

— Да — изповяда Али още по-хрисимо.

— Следователно той е знаел къде си ги потулил?

— Не съвсем точно, защото местата, за които ме посъветва, бяха няколко.

— Тогава той е търсил по тези места, додето е намерил правилното, и е яхнал коня ти, за да не се върне вече никога.

— Ама, ефенди, нали пушката му е тук!

— Я хайван! (О, простота!) Той е трябвало да я остави, защото ако беше се измъкнал с нея от салона, щеше да издаде с това намерението си да офейка. А и когато някой задига десет хиляди пиастри, че на всичкото отгоре и кон, няма да вземе да ти мисли за цената на тая стара желязна пукалка!

Замоталото състояние на ханджията, както вече казах, му беше преминало, ала Али май и трезв не можеше да разкрие някакви изтъкнати духовни сили, защото истинността на моите съждения още не искаше да му просветне. Той ме зяпа известно време безмълвно и после се извърна, за да напрегне малкото мисловна способност, която му беше останала. След това, изглежда, из един път му дойде някакво вдъхновение, понеже се обърна пак към мен.

— Ефенди, тук се сещам нещо много важно! При дупката, която апашът е трябвало да направи, за да се добере до парите, намерих един нож. Какво ще кажеш за това?

— Взе ли го?

— Не, оставих го да си лежи там.

— На теб явно ти липсва всичко онова, което е потребно за мисленето. С тоя нож е била направена дупката и онзи, комуто той принадлежи, е крадецът. Да идем да го вземем!

— Не, не! Никой не бива да узнае къде е скривалището ми. Аз ще ида да взема ножа сам.

Али се отдалечи търчешката, без да помисли, че сега, когато парите бяха откраднати, вече не е нужно да държи в тайна мястото, където са се намирали. Когато се върна, отидохме в салона, защото там беше по-светло от тъмния двор. Едва хвърлил един поглед на ножа, той извика:

— Ефенди, имал си право, тъй като тоя нож принадлежи на другоземеца. Знам го точно. Докато той ядеше, аз на няколко пъти го оглеждах и даже поисках да ми го покаже, защото дръжката е стара персийска изработка. Сере мен (Залагам си главата), той е крадецът! О, Аллах, о, пророк на всички пророци! Аз съм съсипан, понеже парите не са мои. Аз трябва да ги предам. Трябва да ги възстановя и с това ще стана сиромах! Какво да правя? Ти какво ще ме посъветваш?

— Хм-м! Хората все пак са видели в каква посока е яздил крадецът. Ако беше ден, човек би могъл да различи дирите му и да го преследва. Аз щях да го настигна с моя кон, макар вече да има голяма преднина.

— Стори го, ефенди, стори го!

— Бих го сторил, ако не беше невъзможно заради тъмнината. Трябва да почакаме, докато се развидели. Дотогава хем ще имаме време да обсъдим и обмислим нещата.

— Да обмислим? Що за идея от твоя страна! Та нали утре чапкънът ще е избягал още по-далеч отсега! Не, не! Аз няма да му предоставя време! Аз трябва да си върна парите, моите пари, парите си! Знам какво трябва да сторя и то е най-доброто, което мога да сторя. Ще изтърча веднага при малкоегунд^[19] и ще направя донесение. Той е умен и сведущ мъж, много по-хитър и умен от нас двамата. Той на часа ще знае как най-сигурно да се добере до моята собственост. Гледай само как в най-скоро време ще бъде пак тук!

Али хукна. Халеф го изпроводи с весел смях.

— Сихди, сега ти чу какво мисли тоя ханджия за своите и твоите умствени дарования. Ако някога ти текне идеята да се кандидатираш за малкоегунд на Хой, то знаеш що за загубеняк ще получи настоящият за свой приемник. Благодари се на Аллах за тая откровеност и подходи с по-отстъпчива скромност към бъдещата си служба!

Съчувствах на съдържателя и на драго сърце щях да сторя нещо за него, ала при настоящите условия не можехме нищо да предприемем, и ние се оттеглихме в нашето отделение да дочакаме завръщането му. Мина почти един час, преди да чуем вън да изпръхтяват коне. Халеф излезе и после ми доложи:

— Сихди, хората хич и не мислят да ангажират достойнствата на нашия дух. Току-що „хитрият“ малкоегунд тръгна заедно със съдържателя и неколцина други мъже на коне, и то на запад, защото хората били видели крадеца в това направление да язди. Желая им щастливо пътуване. Ти неколкократно си ми казвал, че земята имала формата на кълбо. Ако искаш да узнаеш дали апашът ще бъде спипан от тях, то на драга воля съм готов да остана тук с теб и да чакам, додето довтасат от изток.

В тези присмехулни думи се съдържаше цялата присъда на дребния хаджи Халеф, който, що се отнася до природна интелигентност и прозорлив ум, сигурно можеше да се мери с всички подчинени на малкоегунда. Понеже сметнахме, че за днес вече на никого нямаше да притрябваме, приготвихме си постелите и дадохме знак и на конете да си легнат, което те веднага извършиха с отдавна привикнало послушание.