Даниъл Силва
Предателят (9)

9. Вила дей Фиори. Лондон

Службата си имаше мото: „Война се печели с измама“. Измамата често се използваше срещу враговете на Израел. Понякога се налагаше да излъжат и някого от своите. Габриел съжаляваше за тях — те бяха добри момчета със светло бъдеще. Просто бяха получили неподходяща задача в неподходящо време.

Те се казваха Лиор и Моти — Лиор бе по-възрастният и по-опитният от двамата, а Моти бе млад стажант, завършил Академията едва преди година. Двамата младоци бяха учили за подвизите на легендарния шпионин и веднага се бяха възползвали от възможността да го съпроводят в безопасност до Израел. За разлика от Узи, те погледнаха на трите допълнителни дни командировка в красивата вила в Умбрия като на истински късмет. И когато Киара ги помоли да стъпват тихо, така че Габриел да може да завърши картината преди завръщането у дома, охранителите се съгласиха, без да протестират. Те просто имаха честта да бъдат в негово присъствие. Щяха да стоят на пост на разстояние.

Двамата охранители прекараха тази нощ във ветровитата малка къща за гости, спейки на смени, като наблюдаваха внимателно прозореца на неговото ателие, от който струеше ярка бяла светлина. Като се заслушваха, долавяха само тиха музика: отначало „Тоска“, после „Мадам Бътерфлай“ и накрая, когато зората се пукваше над имението — „Бохеми“. Когато във вилата настъпи оживление към осем часа, те отидоха до кухнята и завариха там три жени: Киара, Ана и Маргерита, които закусваха, насядали около кухненския плот. Вратата към всекидневната бе плътно затворена и две бдителни кучета се бяха свили на пода пред нея. Като прие предложената му чаша димящо кафе, Лиор попита дали е възможно да го види.

— Не бих ти го препоръчала — отвърна Киара съвсем тихо. — Той става малко кисел, когато е на финала.

Син на писател, Лиор кимна разбиращо.

Охранителите прекараха остатъка от деня, като се мъчеха да си намерят работа. Те излязоха да поразузнаят наоколо и обядваха в приятната компания на персонала, но през по-голяма част от времето останаха затворени в техния малък бункер с хоросанова мазилка. На всеки няколко часа младежите надничаха във вилата, за да проверят дали ще могат поне да зърнат легендата. Вместо това виждаха само затворената врата, пазена от кучетата.

— Той трескаво работи — обясни Киара по-късно същия следобед, когато Лиор отново събра смелост да поиска позволение да влезе в ателието. — Не се знае какво ще се случи, ако го обезпокоиш. Повярвай ми, не е за хора със слаби сърца.

Охранителите се върнаха като добри войници на своя преден пост и седяха отвън на малката веранда, докато взе да се здрачава. Те гледаха унило бялата светлина, заслушани в тихата музика, която долиташе до тях, и чакаха тяхната легенда да се покаже от пещерата си. В шест часа, след като не бяха виждали и следа от него от предишната вечер, двамата стигнаха до заключението, че са били измамени. Те не посмяха да влязат в ателието, за да потвърдят подозренията си. Вместо това прекараха няколко минути в караница кой от тях да съобщи новината на Узи Навот. Накрая се обади Лиор — по-възрастният и по-опитният. Той беше добро момче със светло бъдеще. Просто бе получил неподходяща задача в неподходящо време.

* * *

Имаше далеч по-лоши места от Бристол Мюс, където един получил убежище беглец можеше да прекара последните си дни. До него се стигаше през един пасаж откъм булевард „Бристол Гардънс“, от едната страна на който имаше студио за Пилатес, което обещаваше на клиентите си да придобият по-стегнати и гъвкави тела, а от другата — печален малък ресторант, наречен „Ди Плейс“. Той имаше дълъг правоъгълен двор, настлан с калдъръм, ограден по края с перваз от червени тухли. От север в него надничаше шпилът на църквата „Христос Спасител“, а от изток — прозорците на редица от еднотипни къщи. Вратата на малката спретната къща на номер 8, както и тази на съседната с номер 7, беше боядисана в приятен светложълт цвят. Щорите на прозореца на партера бяха спуснати. Дори и така, Габриел видя светлина, която се процеждаше отвътре.

Той бе пристигнал в Лондон към средата на следобеда, като бе долетял в британската столица директно от Рим, използвайки фалшив италиански паспорт и билет, купен за него от един приятел във Ватикана. След като бе направил рутинната проверка дали е следен, Габриел бе влязъл в телефонна кабина близо до Оксфорд Съркъс и бе набрал по памет номер, който иззвъня в централата на МИ5 в Темс Хаус. Според инструкциите, бе звъннал повторно след половин час и му бяха съобщили адрес: Бристол Мюс № 8, и час: 7 вечерта. Сега наближаваше седем и половина. Умишлено бе закъснял. Габриел Алон никога и никъде не пристигаше по времето, когато бе очакван.

Той посегна към звънеца, но преди да успее да го натисне, вратата се отвори. В антрето стоеше заместник-директорът на МИ5 Греъм Сиймор. Носеше отлично прилягащ му графитеносив костюм и вратовръзка в бургундско червено. Имаше деликатно, дори красиво лице и доста прошарена коса, което му придаваше вид на манекен от рекламите за скъпи, но излишни дребни накити — от тези, които носят скъпи часовници, пишат със скъпи автоматични писалки и прекарват летата, плавайки край гръцките острови с изработени по поръчка яхти, пълни с млади жени. Всичко в Сиймор говореше за увереност и хладнокръвие. Дори ръкостискането му служеше като оръжие, имащо за цел да демонстрира на отсрещния човек, че си е намерил майстора. То показваше, че Греъм е посещавал по-добрите училища, членува в по-добрите клубове и все още е силен противник, с когото трябва да се съобразяваш на тенис корта. Показваше, че той не трябва да се приема несериозно, и притежаваше допълнителното предимство, че бе истина. Всичко, с изключение на тениса. През последните години едно нараняване в гърба бе намалило пъргавината му. Макар и все още доста добър, Сиймор бе решил, че не е достатъчно умел, и бе престанал да играе. Освен това задълженията в работата му бяха толкова много, че му оставаше малко време за почивка. Греъм Сиймор имаше незавидната задача да поддържа безопасността на Великобритания в един опасен свят. Това бе работа, която Габриел не би искал да има. Слънцето може да бе залязло отдавна над Британската империя, но световните революционери, изгнаници и аутсайдери, изглежда, все още намираха начин да проникнат в Лондон.

— Закъсня — каза Сиймор.

— Трафикът беше ужасен.

— На мен ли го казваш.

Греъм заключи вратата и въведе Алон в кухнята. Малка, но наскоро ремонтирана, тя бе оборудвана с блестящи немски уреди и кухненски плот от италиански мрамор. Габриел бе виждал много такива в списанията за обзавеждане на дома, които Киара постоянно четеше.

— Чудесна е — каза той, като театрално се огледа. — Кара те да се запиташ защо ли Григорий би поискал да напусне всичко това, за да се върне в мрачната Москва.

Алон отвори хладилника и надникна вътре. Съдържанието му не оставяше съмнение, че собственикът е бил мъж на средна възраст, който не се е забавлявал често, особено с жени. На единия рафт имаше консерва със солена херинга и отворен буркан с доматен сос, на другия — малко пастет и резен много узряло сирене „Камамбер“. В камерата имаше само водка. Габриел затвори вратата и погледна към Сиймор, който надничаше във филтърната кошничка на кафеварката, сбърчил гнусливо нос.

— Предполагам, че наистина трябва да изпратим някого да почисти тук. — Той изпразни цедката за кафе в кошчето за боклук и посочи към малката кръгла масичка. — Искам да ти покажа нещо. То би трябвало да отговори на всички твои въпроси за Григорий и неговата преданост.

На масичката нямаше нищо друго освен дипломатическо куфарче със закопчалки, отварящи се с цифров код. Сиймор набра необходимите комбинации и ги отвори една след друга. Отвътре извади две неща: японски портативен DVD плейър и диск в прозрачна пластмасова кутийка. Той включи устройството и сложи диска в гнездото. След петнайсет секунди на екрана се появи изображение: Григорий Булганов, криещ се от слаб дъжд под козирката на входа на Бристол Мюс.

В долния ляв ъгъл на снимката бе обозначено мястото, откъдето го бе заснела камерата за видеонаблюдение: Бристол Гардънс. В горния десен ъгъл се виждаше датата: 10 януари, а под нея — броячът, отбелязващ времето: 17:47:39 ч. Сега Григорий си запали цигара, като заслони огънчето с лявата си длан. Като върна запалката в джоба си, той огледа улицата и в двете посоки. Видимо доволен, че няма опасност, мъжът хвърли цигарата на земята и тръгна.

* * *

Следен от камерата на всяка крачка, Григорий стигна до края на Формоза Стрийт и пресече канала Гранд Юнион по металния пешеходен мост, ограден от две редици сферични бели лампи. Четирима младежи, облечени със суичъри с качулки, се мотаеха в мрака на отсрещния бряг. Той мина край тях, без да ги погледне, и продължи да върви край колонията от общински квартири в жилищния блок, издигащ се от едната страна на крайбрежния булевард „Деламиър Теръс“. Няколко секунди след шест часа Григорий слезе по каменното стълбище, водещо към пристанището за лодки Браунинг. Там той влезе в крайбрежното кафене и излезе от него точно след две минути и петнайсет секунди, държейки картонена чашка с пластмасово капаче. Григорий постоя пред кафенето малко повече от минута, после хвърли чашката в кошчето за боклук и тръгна по кея към друго стълбище, което водеше към Уорик Кресънт. Мъжът спря за кратко на тихата уличка да си запали друга цигара и я изпуши, докато вървеше към моста на Хароу Роуд. Като крачеше видимо по-бързо, Булганов продължи по Хароу Роуд, където точно в 18:12:32 часа спря внезапно и се обърна към насрещното движение. Един черен мерцедес седан незабавно спря до бордюра и едната му задна врата се отвори. Григорий се качи и колата потегли с пълна скорост, скривайки се от кадър. Пет секунди по-късно един мъж мина през екрана, като потропваше по тротоара с върха на чадъра си. После от противоположната страна се зададе млада жена. Тя бе облечена с кожено яке, но не носеше чадър, нито шапка, за да се пази от дъжда.