Даниъл Силва
Предателят (43)

43. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Това можеше да не изглежда много — едно име, служебен адрес и два телефонни номера, — но в ръцете на разузнавателна институция като Службата бе достатъчно, за да бъде открито всичко за дадения човек. Шамрон даде информацията на хрътките от изследователския отдел и я изпрати отвъд Атлантическия океан — в Лангли. После, с Рами до него, се отправи към дома си в Тиберия.

Минаваше полунощ, когато пристигна. Съблече се на тъмно и тихо се мушна в леглото, за да не събуди Геула. Дори не си направи труда да затвори очи. Сънят рядко го спохождаше и никога при такива обстоятелства. Вместо да опитва, той прехвърли отново в ума си минута по минута последните два дни и изследва и най-затънтените кътчета на миналото си. Зачуди се кога ли ще му се удаде възможност да направи нещо стойностно, нещо различно от това да досажда и да приема съобщения от Лондон. Измъчваха го два въпроса: „Къде е Иван?“ и „Защо нямат новини от него?“.

Странното е, че той се бе съсредоточил точно върху тази мисъл, когато телефонът на нощното шкафче иззвъня в четири часа и тринайсет минути сутринта. Шамрон знаеше точното време, защото, за разлика от друг път, преди да отговори, погледна ръчния си часовник. Опасявайки се, че ще бъде информиран за още една смърт, той за момент задържа слушалката до ухото си, преди да промърмори името си. Гласът отсреща веднага му се стори познат. Беше на стар негов противник. Глас на случаен негов съюзник. Той искаше да говори насаме с Шамрон. Чудеше се дали Ари е свободен да отиде в Париж. Всъщност, каза гласът, щяло да бъде разумно Шамрон да намери начин да хване самолета, който излитал в девет часа от летище „Бен Гурион“. Да, спешно било, каза гласът. Не, не можело да чака. Ари затвори телефона и включи лампата на нощното шкафче. Геула стана и отиде да направи кафе.

* * *

Иван бе избрал внимателно своя пратеник. Имаше малко хора, които бяха в бизнеса по-дълго от Ари Шамрон, но Сергей Коровин бе един от тях. След като бе прекарал 50-те години на XX век в Източна Европа, в КГБ го научиха да говори арабски и го изпратиха да всява раздори в Близкия изток. Първо отиде в Багдад, после в Дамаск, след това в Триполи и накрая в Кайро. Пътищата на Коровин и Шамрон се пресякоха за първи път през напрегнатото лято на 1973 година. Операцията „Божи гняв“ бе в разгара си в Европа, терористите от „Черният септември“ убиваха израелци навсякъде, където ги намереха, и само Шамрон бе убеден, че египтяните се подготвят за война. Той имаше шпионин в Кайро, който твърдеше това, шпионин, който тогава бе арестуван от египетските тайни служби. Няколко часа преди екзекуцията му Шамрон се бе свързал с Коровин и го бе помолил да се застъпи. След няколкоседмични преговори шпионинът на Ари бе пуснат да мине, залитайки, израелската граница на Синайския полуостров. Бе жестоко бит и измъчван, но беше жив. Месец по-късно, докато Израел се приготвяше за Йом Кипур^[1], египтяните предприеха внезапно нападение.

В средата на 70-те години Сергей Коровин се върна в Москва, проправяйки си упорито път в йерархията на КГБ. Повишен в чин генерал, той оглави Отдел 18, който отговаряше за Арабския свят, а по-късно му бе възложено командването на Дирекция Р, която се занимаваше с оперативно планиране и анализи. През 1984 година Коровин пое контрола над цялото Първо главно управление — пост, на който остана до разформироването на КГБ от Борис Елцин. Ако му се бе удала възможност, Сергей вероятно лично щеше да убие руския президент. Вместо това, той изгори най-секретните досиета и спокойно излезе в пенсия. Но Шамрон знаеше по-добре от всеки друг, че няма наистина такова нещо, особено за руснаците. Имаше поговорка сред братството на щита и меча: „Веднъж офицер от КГБ, завинаги офицер от КГБ“. Човек бе свободен само в смъртта. А понякога не бе свободен дори и тогава.

Шамрон и Коровин бяха поддържали връзка през годините. Бяха се срещали, за да си споделят истории, да обменят информация и понякога да си правят услуги един на друг. Би било погрешно да ги наречем приятели, по-скоро бяха сродни души. Те знаеха правилата на играта и споделяха здравословен цинизъм към мъжете, на които служеха. Коровин също така бе един от малкото хора на света, които можеха да се конкурират с Шамрон в пушенето. И също като него, той почти не понасяше несъществените неща, като храната, модата и дори парите. „Жалко, че Сергей не е роден в Израел — каза веднъж Ари на Габриел. — Щях да се радвам да е на наша страна“.

Шамрон знаеше, че времето може да е безмилостно към руските мъже. Те имаха склонност да остаряват за миг: в един момент бяха млади и енергични, в следващия — сбръчкани като смачкана хартия. Но мъжът, който влезе в салона на хотел „Крийон“ малко след три часа този следобед, имаше същата висока и изправена фигура, както при първата им среща преди много години. Зад него бавно вървяха двама телохранители; двама други бяха пристигнали час по-рано и седяха недалече от Шамрон. Те пиеха чай, а Ари — минерална вода. Рами лично му бе донесъл бутилката, след като бе инструктирал бармана да не я отваря и два пъти бе поискал чисти чаши. Дори и така, Шамрон още не я бе докоснал. Той носеше своя тъмен костюм със сребриста вратовръзка — Шамрон, съмнителният бизнесмен, който играеше добре бакара.

Подобно на Ари, Сергей Коровин можеше да обсъжда въпроси, свързани с вноса, на много езици. При повечето им срещи разговорите им се провеждаха на немски и точно на този език двамата заговориха сега. След като се настани на стола, Коровин незабавно отвори сребърната си табакера. Шамрон трябваше да му напомни, че пушенето вече е забранено в Париж. Сергей се намръщи.

— А разрешават ли още да се пие водка?

— Ако ги помолиш любезно.

— Аз съм като теб, Ари. Не моля за нищо. — Той си поръча водка, после погледна Шамрон. — Зарадвах се да чуя гласа ти снощи. Опасявах се, че може да си починал. Най-трудното нещо на старостта е смъртта на някой приятел.

— Никога не съм знаел, че имаш такива.

— Приятели? Неколцина. — Усмихна се. — Ти винаги си играл добре играта, Ари. Имаше много почитатели в Ясенево. Изучавахме твоите операции. Даже научихме едно-две неща.

Ясенево беше старата щабквартира на Първо главно управление, наричано понякога Московският център. Сега беше седалище на СВР — Службата за външно разузнаване.

— Къде е досието ми? — попита Шамрон.

— Заключено е там, където му е мястото. Известно време се притеснявах, че всичките ни кирливи ризи ще бъдат направени обществено достояние. За щастие новият режим сложи край на това. Нашият президент разбира, че който контролира историята, контролира бъдещето. Той високо цени постиженията на Съветския съюз, а в същото време омаловажава така наречените престъпления и злоупотреби.

— И ти одобряваш това?

— Разбира се. Русия няма демократични традиции. Въвеждането на демокрация в Русия би било равносилно на налагането на ислямския закон в Израел. Разбираш ли ме, Ари?

— Мисля, че да, Сергей.

Сервитьорът поднесе водката много церемониално и се оттегли. Коровин отпи без колебание.

— Е, Ари, сега, когато сме сами…

— Сами ли сме, Сергей?

— Няма други, освен моята охрана. — Той замълча за миг. — А как е при теб, Ари?

Шамрон погледна към Рами, който седеше близо до входа на богато украсения салон и се правеше, че чете „Хералд Трибюн“.

— Само един?

— Повярвай ми, Сергей, един ми е напълно достатъчен.

— Обаче аз чух нещо друго. Казаха ми, че две от момчетата ти са били убити онази вечер и италианците се опитват да го запазят в тайна заради теб. Впрочем това няма да проработи. Моите източници ми съобщиха, че историята ще се появи с гръм и трясък утре сутринта в един от големите италиански ежедневници.

— Наистина ли? И какво ще пише?

— Че двама агенти на Службата са били убити, докато са шофирали в италианската провинция.

— И няма да се спомене за агент, който е бил отвлечен?

— Не.

— А за извършителите?

— Ще има спекулации, че е дело на иранците. — Сергей замълча, после добави: — Но и двамата знаем, че това не е вярно.

Коровин отпи отново от водката си. Темата беше зачекната. Сега двамата мъже трябваше да действат внимателно. Шамрон знаеше, че положението на Сергей му позволява да признае малко. Това нямаше значение. С едно повдигане на веждата руснакът можеше да каже много повече, отколкото болшинството хора успяваха да кажат в едночасова лекция. Ари направи следващия ход.

— Ние винаги сме били честни един към друг, Сергей.

— Толкова честни, колкото могат да бъдат двама души в този занаят.

— Така че позволи ми да бъда откровен с теб и сега. Ние смятаме, че наш агент е отвлечен от Иван Харков. Мислим, че е във връзка с операция, която проведохме срещу него миналата есен.

— Знам всичко за вашата операция, Ари. Целият свят го знае. Обаче Иван Харков няма нищо общо с изчезването на тази жена.

Шамрон не обърна внимание на нищо друго от отговора на Коровин, освен на една дума: жена. Това бе всичко, което искаше да узнае. Руснакът току-що бе показал своите добри намерения. Сега преговорите можеха да започнат. Те щяха да следват поредица от старателно определени насоки и да се водят предимно с лъжи и полуистини. Нищо нямаше да бъде признато и никакви искания нямаше да бъдат отправени. Не беше необходимо. И Шамрон, и Коровин говореха езика на лъжите.

— Сигурен ли си, Сергей? Сигурен ли си, че ръцете на Иван са чисти?

— Говорих лично с негови представители.

Още една пауза, после:

— Чул ли си нещо за състоянието на жената?

— Само че е жива и че се отнасят добре с нея.

— Това е добра новина, Сергей. Ако може да продължи така, ще бъдем много благодарни.

— Ще видя какво мога да направя. Както знаеш, Иван е много разстроен заради сегашното си положение.

— Той сам си е виновен.

— Иван не го вижда по този начин. Той смята, че всички тези нападки и обвинения на Запад са лъжи и измислици. Не бил толкова глупав, че да сключи сделка за доставка на наши ракети на Ал Кайда. В действителност Иван ме увери, че дори не участва в оръжейния бизнес.

— Ще се погрижа това да бъде предадено на американците.

— Има и още нещо, което да предадеш.

— Каквото кажеш, Сергей.

— Иван смята, че миналото лято децата му са му били отнети незаконно във Франция. Той иска да му бъдат върнати.

Шамрон вдигна рамене, преструвайки се на изненадан.

— Никога не съм знаел, че са при американците.

— Ние мислим, че случаят е точно такъв, независимо от официалните изявления за противното. Навярно някой би могъл да поговори с американците от името на Иван. — Сега беше ред на Коровин да вдигне рамене. — Не мога да кажа със сигурност, но смятам, че ще мине дълго време, докато ви се помогне да си върнете изчезналия агент.

Коровин току-що бе направил още една крачка към предложението „услуга за услуга“. Шамрон реши да се държи уклончиво.

— Нашата служба не е голяма като вашата, Сергей. Ние сме малко семейство. Искаме да си върнем агента и сме готови да направим всичко по силите си. Обаче аз имам много слабо влияние върху американците. Ако те наистина държат децата, не ми се вярва да се съгласят да ги върнат на Иван — дори и при такива обстоятелства.

— Твърде много се подценяваш, Ари. Иди при американците. Поговори разумно с тях. Убеди ги да качат на самолета децата на Иван. Щом се приберат в Русия, където им е мястото, сигурен съм, че вашият агент ще се върне.

Коровин бе сложил договора на масата. Шамрон прояви подобаващо старание.

— Невредим?

— Невредим.

— Има и още едно нещо, Сергей. Искаме да бъде върнат и Григорий Булганов.

— Той не е ваш проблем.

Шамрон реши да подмине въпроса.

— И ако успея да убедя американците да върнат децата? С колко време разполагаме за подготовката?

— Не мога да кажа със сигурност, но няма да е много дълго.

— Трябва да знам, Сергей.

— Отговорът ми ще е само хипотетичен.

— Добре, хипотетично казано, с колко време разполагаме?

Коровин отпи от водката си и отговори:

— Седемдесет и два часа.

— Не е много, Сергей.

— Времето е толкова, колкото е.

— Как да се свържа с теб?

— Недей. Ще се срещнем отново във вторник, в четири часа следобед. Като приятел на приятел, силно ти препоръчвам да имаш отговор дотогава.

— Къде ще се срещнем?

— Разрешено ли е още да се пуши в градините на Тюйлери?

— Засега.

— Тогава да се срещнем там. На пейките близо до музея „Жо дьо Пом“.

— В четири часа?

Коровин кимна утвърдително. В четири часа.