Даниъл Силва
Предателят (69)

69. Гроувнър Скуеър, Лондон

Съобщението от сигурния джобен компютър на Узи Навот се появи едновременно в лондонската централа и на булевард „Цар Саул“ в 10,17 часа московско време.

„Птиците на Иван кацнаха пред дачата… Чакаме инструкции…“

Шамрон грабна телефона и позвъни в Тел Авив.

— Какво има предвид с това чакаме инструкции?

— Узи пита дали искаш да се върнат при дачата.

— Мисля, че дадох ясно да се разбере какво искам.

— Да продължат за Москва?

— Точно така.

— Но…

— Това не е обсъждане.

— Разбрано, шефе.

Ари затръшна слушалката. Ейдриън Картър направи същото.

— Съветникът по националната сигурност на президента току-що е говорил с руския си колега в Кремъл.

— И?

— От ФСБ наближават. Хора от спецотряда „Алфа“ и двама висши офицери от Лубянка.

— Очаквано време на пристигане?

— Очакват да кацнат в 10,45 московско време.

Шамрон погледна часовника: 10:19:49.

Той пъхна цигара между устните си. Огънчето на запалката му проблесна. Нищо не можеше да направи сега, освен да чака. И да се моли, че Габриел ще измисли някакъв начин да остане жив още двайсет и пет минути.

* * *

В същия момент старата лада, в която бяха Яков, Одед и Навот, бе спряла на банкета край една заледена магистрала с две платна. Зад тях имаше низ от селца. Пред тях бе шосе М-7 и Москва. Одед седеше зад волана, Яков се бе сгушил отзад, Узи бе на предната пасажерска седалка. Малките чистачки на ладата се бореха със снега, който сега се трупаше на предното стъкло. Антифризът, ако изобщо имаше такъв, причиняваше повече вреда, отколкото полза. Навот не забелязваше това. Той се взираше в екрана на своя джобен компютър и виждаше как секундите изтичат, примигвайки на дигиталния часовник. Най-накрая, в десет часа и двайсет минути, се появи съобщение. Като го прочете, той изруга тихо и се обърна към Одед:

— Стареца иска да се върнем в Москва.

— Какво ще правим?

Узи скръсти ръце пред гърдите си.

— Няма да мърдаме оттук.

* * *

Хеликоптерът — модифициран Ми-8 с максимална скорост двеста и шейсет километра в час — се движеше малко по-бавно, когато вятърът духаше откъм Сибир, и видимостта в най-добрия случай бе осемстотин метра. В него имаше екипаж от трима души и двама пътници: полковник Леонид Милченко и майор Вадим Стрелкин, и двамата от Координационния отдел на ФСБ. Стрелкин, който не понасяше летенето, полагаше големи усилия да потисне гаденето. Милченко, със слушалки на ушите, слушаше разговорите на пилотите и се взираше през прозореца.

Бяха прелетели над Околовръстното шосе пет минути след като напуснаха Лубянка и сега летяха на изток, използвайки шосе М-7 като груб ориентир. Полковникът познаваше добре градовете — Безменково, Чудинка, Обухово — и настроението му помръкваше с всеки изминат километър, с който се отдалечаваха от Москва. Гледана от въздуха, Русия не изглеждаше по-добре от това, което представляваше на земята. Погледни я — мислеше си Милченко. Това не се бе случило за една нощ. Беше отнело столетия на управление от царе, генерални секретари и президенти, за да се получи подобна катастрофа, а сега беше негова работа да скрие нейните мръсни тайни.

Той включи микрофона си и попита след колко време се очаква да пристигнат. Отговориха му: „Петнайсет, най-много двайсет минути“.

Най-много двайсет… Но какво щеше да намери, когато стигне там? И какво щеше да вземе? Президентът бе изразил ясно желанията си.

Наложително е израелците да излязат оттам живи. Но ако Иван иска да пролее малко кръв, дайте му вашия приятел Булганов. Той е куче. Оставете го да умре като куче.

Но какво щеше да стане, ако Иван не пожелае да предаде евреите? Какво ще правим тогава, господин президент? Какво ще правим наистина?

Милченко гледаше мрачно през прозореца. Сега градовете бяха далече, далече назад. Отпред се простираха още поля, покрити със сняг. Още брези. Още места, където да умреш… Полковникът бе на път да се окаже в незавидно положение, хванат натясно между Иван Харков и руския президент. Това бе безумно поръчение. И ако не внимаваше, той също можеше да умре като куче.